Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪРВА СТЪПКА В ОБЛАЦИТЕ

Марек Хласко

web

В събота центърът на града изглежда така както и във всеки друг ден от седмицата. Само че има повече пияни; в кръчмите и закусвалните, в автобусите и безистените - навсякъде се носи миризма на алкохол. В събота градът губи работното си лице - в събота той придобива пияна физиономия. Затова пък в центъра, в събота, няма хора, които обичат да наблюдават живота: да стоят в безистените, да се шляят по улиците, да седят с часове на някоя пейка в парка, и то само за да могат след двадесет години да си спомнят, че в този и този ден са били свидетели на повече или по-малко странно житейско събитие. Както куриерите, разхождащи се още по време на окупацията с червени фуражки, както търговците на сух пясък, както уличните певци с прегракнали от алкохола гласове - тенори, - така и в центъра на града вече са изчезнали обективните наблюдатели на живота.

Наблюдатели могат да се срещнат единствено в предградието. Там животът винаги е бил и продължава да бъде концентриран; в предградието всяка събота, когато времето е хубаво, хората изнасят столове пред къщи, обръщат ги обратно, възсядат ги и наблюдават живота. Упорството на наблюдателите понякога носи белезите на гениална лудост, понякога седят в това положение през целия си живот и не виждат нищо друго, освен лицето на наблюдателя отсреща. След това умират с големи претенции към света, убедени в неговата сивота и скука, защото рядко им идва наум, че могат да станат и да отидат на съседната улица. Наблюдателите на живота, като остареят, стават неспокойни. Лутат се, гледат часовниците си; това е един от смешните навици на старите хора - иска им се да спасяват времето. В определен период жаждата за живот и впечатления у тях става по-силна, отколкото е у двадесетгодишните. Много бъбрят, много мислят: чувствата им са едновременно диви и тъпи. След това угасват бързо и спокойно. Докато умират, внушават на всички, че са живели охолно. Импотентните се хвалят с успехи сред жените, страхливите - с героизъм, кретените - с житейска мъдрост.

Господин Генек - бояджия по професия - от четиридесет години живееше в Маримонт и от също толкова наблюдаваше живота в своя квартал. Онази събота той пак седеше в градинката пред дома си и безсмислено гледаше към улицата. От време на време плюеше и облизваше напуканите си устни, угасващият ден беше зноен и мъчителен. Господин Генек беше нервен; през днешния ден не се бе случило нищо интересно, никой не беше си счупил ръка, никой никого не беше набил, гризеше го чувство за пустота и скука - ритна кучето, което му се мотаеше в краката и като се прозяваше унило, гледаше към улицата. Тя беше пуста, само рядко минаващите коли вдигаха облаци нагорещен пясък. Когато съвсем изгуби надежда да зърне частица от живота, усети, че някой го побутва по рамото. Вдигна сънените си очи и видя своя съсед Малишевски.

- Ела - рече Малишевски.

- Къде?

- Тук наблизо.

- Защо?

- Искаш ли да видиш нещо? - каза Малишевски.

Той беше нисък човек с добродушно лице и хитри очички. Движенията му - въпреки привидната тромавост - бяха бързи и гъвкави като на млад котарак.

- Какво? - попита Генек; прозя се, беше уморен от жегата.

- Едно момче - каза Малишевски.

- Е, и?

- Голям майтап - рече Малишевски. - С момиче е. Сега вече ясно ли ти е?

- Ясно ми е - каза Генек. Повдигна се; в сърцето му се породи надежда. Попита живо: Хубава ли е?

- И хубава, и млада - отговори Малишевски. - Казвам ти, ще изпуснем едно страхотно забавление.

Изведнъж го обзе нетърпение:

- Идваш ли или не? - попита той.

- Нищо няма да излезе от това - каза господин Генек. - Докато стигнем дотам и те ще са свършили. Казвам ти, че от това нищо няма да излезе.

- Те не са над петдесетте като теб - каза Малишевски. - Много дълго могат да се забавляват така. И аз съм бил млад, и аз можех да се забавлявам по този начин с часове. Наистина беше така. Ще се отбием при моя баджанак и ще отскочим дотам, искаш ли? Вече се е върнал от работа и с удоволствие ще дойде с нас. А, ето го, идва!

Наистина, по улицата вървеше млад, дебел мъж. Ръкавите на ризата му бяха навити, между зъбите си стискаше стръкче трева. Очите му бяха сънени и гледаха подигравателно, а клепачите - натежали.

- Хенек - извика Малишевски - ела за малко.

Хенек се приближи и се подпря на оградата. Челото му беше плувнало в пот.

- Здравейте - каза той. - Как сте, господин Генек?

- Хенек - каза Малишевски, - идвай с нас.

- Горещо е - рече Хенек; облиза устните си и въздъхна: - Не може да се диша. В такава жега и на светец няма да му стане. Къде искате да отскочим?

- Бях на ранчото - рече Малишевски. - Видях едно момче с момиче.

- Някоя пачавра ли? - попита Хенек.

Изплю тревичката, след което си откъсна нова и я стисна със здравите си зъби.

- Къде ти - рече Малишевски. - Нали ти казвам: млада и хубава е.

- Можем да отскочим - каза Хенек. - Ти ме познаваш: обичам да погледам живота. Ако момичето е грозно - обърна се той към Малишевски, - тогава ще почерпиш.

Тръгнаха и вървяха бързо през частните градини. Хората идваха тук след работа, за да нагледат картофите, доматите и морковите си. Сега обаче беше пусто: задушният, застинал ден умори всички - хората си седяха вкъщи.

- Задушно е - каза Хенек. - Нищо не мога да правя в такъв ден. През цялото време ме боли главата.

- На онези май също им е горещо. - каза Генек.

- Мисля - рече Малишевски - че ще ги разхладим. Нали така, Хенек?

- Миналата година - каза Хенек - също идваше един такъв гост с някакво момиче. Цяло лято се мъкнаха тук.

- И какво?

- Нищо. Сигурно са си нямали терен.

- Ожениха ли се? - с усилие попита Генек; мечтаеше за чаша студена, горчива бира.

- Не знам. Може и да са се оженили. Тя също беше хубаво момиче.

- Блондинка ли? - пипита отново Генек; това ни най-малко не го интересуваше. Продължаваше да чувства мъчителна празнота и блудкавост.

- Брюнетка - каза Хенек. - Помня я сякаш беше вчера. Онзи тип беше блондин. Не можах да разбера защо такова хубаво момиче ходи с такъв негодник.

- Не знам - измърмори Генек.

Изплю гъста храчка. Беше ядосан на Хенек: припомни му, че самият той има грозна и доста глупава жена. Каза:

- Сигурно е била някаква пачавра.

- Може би... А сега тихо - рече Малишевски.

Тръгна напред, те вървяха зад него бавно, като се стараеха да не вдигат шум. Вече се смарчаваше: слънцето се беше скрило, върху тревата се спускаха белезникави сенки. В един момент Малишевски обърна глава и извика тихо:

- Хайде!

Направиха на пръсти няколко крачки и видяха момчето и момичето. Те лежаха един до друг. Момичето беше подпряло главата си на рамото му и се беше притиснало до него с цялото си тяло. Лежаха уморени от любов и горещина, и двамата бяха млади и хубави - единият тъмен, другият светъл. Роклята на момичето беше вдигната, то имаше дълги, здрави мургави крака.

- Хубава е - каза Хенек. - Много е хубава.

- Нали ти казвах - отговори шепнешком Малишевски. - Такова нещо им направи, че да се пукат от смях цял живот. Това ти го умееш, Хенек.

- Хенюш - каза Генек - най-добре е да ги наплашиш.

Щракна с пръсти и повтори:

- Тя е страшно хубава. Отдавна не бях виждал такава кукличка. Още е дете. Не би трябвало да го правят.

Изведнъж загуби търпение и каза на Хенек:

- Направи им нещо, иначе аз ще им скроя някой номер.

- Чакай - каза Хенек. - По-добре аз.

За миг погледна мургавите бедра на момичето и на лицето му се изписа страдание. След това се показа иззад дървото и застана пред младите. Като присвиваше очи каза:

- На татковци и майки ли си играете? Да ви е сладко!

Малишевски и Генек избухнаха в смях. Момчето скочи и изпелтечи:

- Какво искате?

- Нищо - каза много бавно Хенек.

Стоеше пред момчето и се поклащаше от крак на крак. Продължаваше да дъвчи тревичката и да плюе зеленикави плюнки. После каза:

- Внимавай в картинката.

Малишевски се показа иззад дървото и застана до Хенек.

- Хубаво момиче - каза, като я гледаше с кафявите си очички. - На мен самия ми се иска да се запозная с такава. Може да се запознаем, госпожице.

- Идиот - каза момичето.

Стоеше зад момчето; беше зачервена и ядосана; господин Генек гледаше как потреперват крехките й рамене и още веднъж с погнуса помисли за грозната си, дебела и безформена жена.

- Ти, пачавро такава - каза Малишевски; очите му кръвясаха от ярост.

Изрече бързо, сякаш се задушаваше:

- Ти си най-обикновена курва, разбра ли? Аз имам дъщеря по-голяма от теб, курвичке.

- Вървете си - каза момчето, като ги гледаше умолително в очите. - Моля Ви, господине, вървете си. Нищо не сме Ви направили. Много Ви моля.

- Кого молиш, Янек? - каза момичето. - Този стар глупак ли?

- Затвори й плювалника - каза Хенек, - че да не й го затворя аз. А и сам не се прави на палячо. Казвам ти, затвори й плювалника.

- Ти си плювалник - каза момичето. Гледаше го с презрение. Не беше на себе си от яд, но се опитваше да се засмее подигравателно. - Говедо - каза тя и избухна в плач.

- Ей, ти - рече Хенек и я дръпна за ръката. - Кого ругаеш? Идваш тук да се въргаляш и отгоре на всичко приказваш.

Момчето скочи, удари Хенек в лицето - един път, втори път. Стана толкова бързо, че Хенек успя само да премигне с очи, но в следващия миг хвана момчето за косата и блъсна лицето му в коляното си. След това го удари с юмрук в устата и го бутна на земята.

- Доволен ли е клиентът? - попита той. - Ако не е доволен, мога да го обслужа допълнително. Тарифата е с отстъпка; тук има много симпатично гробище.

И избълва поток от най-гнусни обиди. Затвори очи, но продължаваше да вижда дългите, мургави крака на момичето.

- Хайде, Янек - рече тя.

Избърса кръвта от лицето му. А на тях каза:

- Ще си разчистим сметките някой друг път.

И когато се отдалечиха на няколко крачки, извика истерично:

- Вие сте стари курвари, а не мъже.

Връщаха се към къщи. Отново вървяха през частните градини.

- Задушно е - рече Хенек. - Сигурно ще вали.

Въздъхна и каза:

- Момичето беше хубаво. Защо й каза, че е курва? Та нали не я познаваш? Откъде можеш да знаеш?

- Ама аз не съм й казал, че е такава - рече Малишевски. - Ти й го каза.

- Аз ли?

- Да.

- Не ставай глупак. Аз въобще не я познавах.

- Аз я познавах - каза Малишевски. - Не за първи път ги виждам тук. Те много се обичат.

- Какво ще стане? - Попита Генек.

- Не знам какво ще стане. Но, знам че ходят. Знам също, че им беше за първи път.

- Откъде знаеш? - лениво попита господин Генек.

- Чух как я моли. И той се страхуваше, и тя. Чух как се увещават. Страхуваха се от бебе, така казваха. Но като че ли повече ги беше страх от тях самите.

- Всеки се е страхувал първия път - каза Малишевски. - Но защо го цапна?

- Ти сам искаше.

- Не знаех, че така ще стане. Той така странно й говореше...

- Как?

- Не си спомням.

- Заоблачава се - каза господин Генек.

- Говореше й нещо точно за облаците - рече Малишевски. - Някакво стихотворение беше. Казвам ви, обичат се.

- Вече няма да се обичат - каза Генек. - Ще си омръзнат завинаги. След такова нещо няма да могат да се гледат в очите. Всичко това не беше необходимо.

- А, сетих се - каза Малишевски. - Сетих се. Той й казваше, че като я такова, това ще бъде тяхната първа стъпка в облаците. Това й каза, само че със стихче. А тя само повтаряше: “Страх ме е, страх ме е”, и плачеше.

- Може би се е страхувала от болката?

- Не мисля - рече Малишевски. - Не мисля, че се е страхувала от болката. Тя идва после. Животът, другите хора, клюката. Но първият път наистина е като в облаците. Влюбените нищо не виждат.

- И ние ли? - попита Хенек.

- Те повече няма да се обичат - каза господин Генек. - Сам зная, че ако нещо подобно ми се беше случило, вече нямаше да обичам момичето.

Изведнъж помръкна: отново го гризеше чувството за пустота. Излязоха от градините и пак вървяха по улицата.

- Не - каза Хенек. - Те вече няма да се обичат. Някога мен също ме сполетя подобно нещо. И след това повече не обичах момичето.

- На всеки от нас някога му се е случвало подобно нещо - каза Малишевски. - Защо го прасна по мутрата?

- Той пръв ме удари - каза Хенек. - Ще се отбием ли за по една бира?

- Може да се отбием. Момичето сигурно повече няма да стъпи тук.

- Сигурно няма - каза господин Генек - и защо я нарече така?

- Някога някой също така нарече моето момиче - каза Малишевски. - И Бог ми е свидетел, че и до днес не знам защо.

- След това не си ли обичал повече?

- Не - рече Малишевски.

Помълча, после каза с внезапна злоба:

- Оставете ме, по дяволите! В никаква любов не вярвам. На жена си също не вярвам. На никого не вярвам.

- Тъпа история - рече Хенек.

Погледна небето и каза:

- Заоблачава се. Какво казваше онзи там?

- Като че ли стъпка в дъжда или нещо подобно - с уморен глас каза Малишевски. - Хайде да пием бира... Или за дъжда, или за бурята... Не помня. Нищо не помня. Нищо не искам да помня. Ако не помнех, това сега нямаше да се случи.

- Утре ще вали - каза Хенек.

- В неделя винаги вали - каза Генек.

Намръщи се: още веднъж помисли за отвратителната си жена, за момчето, за утрешния ден, за прекасното момиче и неговите дълги, мургави крака, за гърдите му, за червените му, свежи устни, за неговия загорял от слънцето, силен врат, за зелените му, изпълнени с ужас очи и повтори, мърморейки, понеже нещо трябваше да каже:

- В неделя винаги вали...

 

 

© Марек Хласко
© Гергана Танева - превод, 2003
© Издателство LiterNet, 15. 11. 2003
=============================
Първо издание, електронно.