Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - "ПТИЦИ В НОЩТА"

Васил Пундев

web | Култура и критика. Ч. I

Загърнато в себе си, скромно и с първите трепети на пробудения в него живот, поетическото настроение у Лилиев е някаква чиста и нежна мечтателност, в която душевните движения и образите са неопределени и нетрайни, но в която хубавата линия щастливо се съгласува с музиката на стиха. В него плахо се отразяват преливни цветове с очарованието на неразбулени тайни. Млада и свежа, песента на Лилиев се заражда от интимен повод и носи в гънките си като розова пъпка капките роса, в които при ранната утрина на душата поетически се отразяват нейните ведросини небеса. В тая песен може би наистина в детският й стих ще проговори цялата всемирност. Но е още малка и притворена. От нея се разлива понякога само свежия лъх на девственост, на първи впечатления и копнежи, на едно хубаво някога.

И сякаш хубавото в “Птици в нощта” наистина се дължи не на сегашното у тоя поет, а на нещо някогашно. Сега нейното бледно съдържание се допълня от литературното възпитание на стихотворец, добре свикнал с ефектите на формата. Явяват се неуместни литературности като цитатът от Маларме, риданията на Бетховен в fa majeur или черния надпис на Данте над вратите на ада, като в известна смисъл и заглавието на сбирката, заето от Верлен - Birds in the night. Къде е границата между тия някога и сега, това не знаем; не знаем и дали тъй са следвали, но чувствуваме разликата в ония моменти, особено раздалечени, между които се движи успехът на Лилиевите стихове.

Против тях би имало що да се каже - и против тяхното съдържание, и формата им, дори и против това, което изглежда тяхно неоспоримо достойнство - техниката. Четецът може да бъде недоволен от бедността на Лилиевата лирика, от това, че невинаги изразът у нея е чист от подражание и шаблон, че понякога се свързват и редят рими като: младост и - радости; призван да - Мелизанда; сами - тъми - гърми. Но при поети като Лилиев интересът естествено клони само към хубавото. У тях то непосредно подкупва с простота и доверчивост. Лилиев не изненадва, не поразява нито с мисъл, нито с духовен замах. Върху фона на обикновеното, неговите образи и изрази не се отделят самостойни и внушителни. От него много не чакаш, затова и разочарованията не са големи. Затова и тъй леко му се отзовава нашата душа, съчувствено повтаряща такива чисти стихове:

Той не иде от страни далечни -
не зове бездомните на пир -
неговите думи неизречени
не вещаят светъл мир.

Той не е белязян сам сред мрака
да твори незнайни чудеса -
неговите песни неизплакани
не извеждат в небеса.

Той не е немирний княз на Дания -
на съдбата непокорен син -
и духът му горд не ще възстане
сред вихрушките самин.

Той не иде от страни далечни
с милвано от щастие лице,
ала нему, нему е обречено
моето сърце.

И нашето сърце знае истината на повторената песен и то не чака незнайни чудеса от поета. Но вярна е и другата истина на песента: че към такъв певец е възможна безаветна обич.

Тих, плавен, Лилиев не познава бурния устрем и силата на лошия спомен. Сам казва, че е изгубен за устремите млади, но заедно с това и често сее забрава в стиховете си. Везните на душевното му равновесие едва се люлят в сънна забрава и безбурно очакване. В мечтателна увереност към неизвестни далнини, към “потайния приказен мир, потънал в мъглите на здрачна далечност” Лилиев следи и разказва своя чист и нежен блян в чисти и нежни лирически съзвучия. Като “първите звуци на сребърно пение” прозвучават стройните му стихове и строфи, винаги добре съгласувано външно, винаги сякаш в нов и облагороден език. Бавен и спокоен, но не вътрешно свободен, стихът е отмерен и чист, щедро пропъстрен от асонанси, алитерации и богати рими. Техните съзвучия често се понасят още преди ударната гласна, а в дактилните окончания римата се счува като звън от камбанка. Вместо рими понякога се преливат интересни асонанси, например от дактилна и хорейни стъпки, като в горната песен, и римуването изобщо не е случайно или шаблонно. Музикалният слух и вкус на Лилиев не го измамва; често нему не е достатъчно само римата в края на стиховете и той охотно я повтаря или вмъква нова в средата. С нея, с вътрешни съзвучия стихът оживява като музикална фраза, почти винаги движена от спокойно темпо. Ритмически еднообразни, Лилиевите стихове нямат много живот. Без патос и обилие на образи, стиховете му тихо се слагат един до друг понякога само около един образ или душевна черта. “Какво ти слушаш, Николай?”, “чертаят се сребърни линии” или “тихият пролетен дъжд” повтаря Лилиев три пъти в една малка песен и в тоя стих е цялото съдържание и хубост на песента. Изчистени, подредени, стиховете у него притварят малък, кротък мотив. А често дори не мотив, а просто изброяване на това, което е видял духът на поета “заблуден в безначалната сянка на сънна галерия” от свои и чужди картини. И винаги вниманието на Лилиев е привлечено не от яркото в душата и света, а от сънното и здрачното, от матовия отблясък на среброто, за което често говори; привлича го не пищността и радостта на пролетта, а тихата есенна скръб; не разпенените вълни, а скритите струи на “заключен ручей”, за който също често се говори. С боязънта на цвете душата му се свива пред по-силно движение, по-ярък блясък, по-неспокоен порив. В минорния тон на песните му сякаш предварително е потушено всяко силно преживяване, всяка пъргавина и ако понякога се покаже неспокойно чувство, то ще бъде например ужасът “на непромълвени слова”. Самоволен самотник, ревнив към странните поверия, с които живее неговия дух, безпомощен и неловък романтик сред живата струя на живота, Лилиев неслучайно говори така често за тръпки, трепети, за плаха душа, плах полет, плахи зарници на плаха вечер, плахи, плахи сенки, плаха алея. И затова мечтите и стихотворенията му са тъй неопределени, неразличими - птици в нощта. Затова и любовният му копнеж е отправен към любима, която се нарича Ничия Никога. По природа затворен, Лилиев не чувствува самотата като бреме, тя за него не е страдание. Само по недоглеждане той я нарича веднъж “ледена” като Яворов. В непринудената девственост няма ужас. Лилиев не чувствува нужда да потърси пътеки, които биха го извели в живота; или те са “забравени пътеки”. Със затворени очи за външния свят минава той по уединената следа на мечтата си и чудно ли е, че не говорят неговите очи - “два извора пресъхнали навеки”. И това е станало не поради суета и пустота на живота. Доловимото в лириката на Лилиев противоречие: поет - действителност, не е дълбоко и осмислено. Всъщност той и не е много далеко от действителността, земята. Чист, но безпоривен, той не търси небесните висоти като спасение и родина; нему сякаш е достатъчна простата мечтателност, която го освобождава от земното притегляне. Думите му за тукашната суета, за житейската врява и тълпите, които е безсилен да отрече, или за това, че на неговия зов никой не се е обадил, че не е за тук, не е и за вас, о бедни, бедни хора! и че няма за него място “в тоя век на хищно изтребление” - още с общи места и не в тяхната смисъл може да се открие причината на горното противоречие. Все пак то е характерно. Някакво инстинктивно предпазване принуждава поета да страни не от самотност, а от общуване, дори от всяко общуване. Любовта му не е любов, а приказка, в която любовният зов се отронва в снежинки. И затова на Лилиев е допаднал тоя израз от Николай Райнов: “Студена е душата ми, царице, любов не ще обвърже моя път”, върху който е построен хубав сонет -

Ти сплиташ в упоение ресници
и не съзираш оня смъртен кът,
над който тъмна реч ще изрекат
на бледна смърт пленителните жрици.

Безследни в твоя поглед ще заспят
на плаха вечер плахите зарници,
студена е душата ми, царице,
любов не ще обвърже моя път!

Пред моя праг ранила е нощта,
огромно слънце в моя свят залязва
и моя рог отдавна протръби.

В сините пустини на скръбта
безстрастно мрачен схимник ще разказва
Гибелността на лихи две съдби.

Така и живота му в града е самотен, някакъв сън - и тия изкуствени стихове за големия град и тълпите не достигат своята тема. Непреднамерено самотен, Лилиев е готов и да се довери, да потърси приют, тих приют, дето спира шумът на живота. Но тогава пак завръща към себе си, към своята мечта. “Като печален малък цар” шъпне думи на изповед пред себе си, с примирена тяга повтаря, че е самин и не напуща здрачните покои на самотата си. И да иска да ги напусне - не знае “кого с любов да призове”. Вижда брат у всеки непознат, а това собствено значи, че познатите не са му братя, че никой не му е същински брат. Той не може да свърже себе си с нищо определено от външния свят, не може доверчиво да притисне гърдите си до гърдите на жива любовница. Доверява се на любимата Ничия Никога, на неопределения блян за родината, за природата. И как хубаво се е доближил в такъв миг до самотната природа сред нейните есенни дървета -

Като бездомните ви листи
угасвам тъжен и самин -
и мойте блянове са чисти
и мойте сълзи са рубин.

Разбирам глухата ви песен
и вашия безимен плач -
и в мене лъха морна есен
и в мене пада скръбен здрач.

По моите безлистни клони
не тегне грозд, не тегне плод -
и моята въздишка гони
слънца в незнаен небосвод.

И моите мечти бездомни
ридаят в ледени мъгли
и мойто щастие не помни
лъкът на влюбени стрели.

Така смирено е сложил той и сърцето си пред светия и непознат олтар на родината; така прочувствувани думи е отправил и към далечния. Но това преливане е изобщо рядко у Лилиев. Той постоянно се огражда, затваря. У него преобладава стремежа да се отделя от живота и света, да потъне напълно в прегръдката на своята майка самота, на чистия блян. Пленникът на лирическата мечтателност, затворена сред скрити движения на душата, очарован дори от простата хубост на звуковите съчетания, под които се крие някакво чисто лирическо движение, Лилиев с радост се заслушва в себе си, в гласа на своята девственост, на интимни утехи и обещания -

Вървя - а таен глас трепти: -
какви цветя, какви съзвучия,
какви несбъднати мечти
в незнайна песен ще заключиш?

Безспорно, има нещо много хубаво и дълбоко в това радостно и плахо очакване. Но в него има и опасности. Може би в дълбочините на самотната душа Лилиев ще намери нови образи и в нови лирически съчетания ще даде неподозирани откровения. Може би ще се разтваря и за него вечността във величествено тихите мигове на вътрешен унес. Лилиев ги чака; надява се, че блянът му ще догони далечните предели на някаква върховна, извънсветовна хубост. Чиста като изповед звучи тая негова строфа:

Години моята душа трепти
като водите на заключен ручей
и чака плаха някой да отключи
градините на здрачни самоти.

Но неубедителни са следващите строфи; те говорят за оня, който вече отключва градините на хубостта. Защото Лилиев сам ги е заключил и сякаш продължава да ги заключва. Заканата, че ще разкъса печата на своя затвор, е случайна и като че ли неизпълнима. Тоя печат тегне над Лилиевата лирика и притиска в тесен кръг нейното чувствено и идейно съдържание. За последното изибщо може малко да се говори. От струните на Лилиевата поетическа мисъл се понасят еднообразни и недълбоки комбинации, известни и в нашата лирика. Тая плаха мисъл опира понякога и до големи въпроси и спира до тях. Слаба и неопределена, тя се бои да установява, да посегне с богата реч върху богатството на душата и света, да заяви за себе си и не е случайно и у Лилиев това, че той постоянно си служи с отричания (те минават и в тия страници), постоянно чувствува нужда да елиминира, да отделя от себе си, за да не се смеси с нещо, което не е негово, без собствено да знае психологическите граници на своята лирика -

...Чело ми не краси венец,
аз не разплитам скръбни тайни,
не съм поет, не съм мъдрец,
не нося белега на мага,
не съм от тия блясъци пиян -

Лилиев постоянно се огражда. Но докъде може да стигне по тоя път? Няма ли някакво противоречие в това, че тия отричания се явяват в първата сбирка на един поет? Ако наистина залязва огромното слънце на живота в поетическия свят на Лилиев, ако наистина неговия рог е отдавна протръбил - какво ще ни каже той за себе си и живота, какво ще ни покаже в сънната галерия на своята самотна, плаха и бездомна мечта? Нима с обилните отричания в неговата лирика собствено не се гаси светлината, която чакаме от поета?...

 

 

© Васил Пундев, 1929
© Издателство LiterNet, 24. 09. 2002
=============================
Публикация В: В. Пундев "Днешната българска лирика", С., 1929.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.