ПРИ ЯВОРОВ

Васил Пундев

web | Култура и критика. Ч. I

Вдъхновено съзерцание на душевните движения, лириката е първият етап на това вчувствуване, в което виждат същината на художествената преживелица изобщо. Тя е път към света чрез вътрешно приобщаване. Като саморазкриване и прозрение, лириката, както я схваща и Сологуб, води до ония субективни тъмнини, в дълбочината на които се явяват проблясъци от единната същност на душата и света. Първо самопризнание и любов, юношество на поезията, лириката предхожда другите родове в кръга на цяла национална литература или на дадено индивидуално творчество. В лириката съзрява творческото съзнание, избистря се художествената интуиция. Както споменах и другаде, по тоя начин ще обясним особеното развитие и у нас на лирическата поезия, която до сега изглежда най-ценното ни поетическо богатство (вж. “Просветители и революционери” в сп. ”Съвременник”, г. I, кн. 7-9). Нашата белетристика и драма едва в последните години стъпват на затвърдена основа за напредък, защото имат зад себе си необходимата и хубава подготовка на лириката. В нея са отразени съществените черти на духовния ни живот. Той е бил досега живот на културно изостанала и съзряваща личност - предимно лиричен.

Изобщо взето развитието на лирическата ни поезия се очертава в два периода, разграничени от Яворов, чието значение у нас може да се сравни с това на Бодлер за чуждата лирика от края на 19 век. Лирическата преживелица преди Яворов е свързана с обикновения изглед на действителността или с несложни блянувания за нея. Такава е преди всичко лириката ни до Освобождението (Добри Чинтулов, Петко Славейков), но и след това се задържа същото отношение. Ботев даде елементи на дълбока лирика, но те не бяха развити от Вазов, Величков, Пенчо Славейков, Кирил Христов, за лириката на които важат горните думи. До Ботев е най-близьк безспорно Яворов. Най-близък и до нас.

Между покойниците в нашата литература той има особено място. Може поуката от други да е по-голяма, но от тях все нещо ни дели - било изключителността на борческия дух у Ботев, било естетическата култура на Пенчо Славейков или патриархалността в широтата на Вазов. За нас Яворов беше повече от тях водач в нов свят, повече от тях изненада и увлечение. Поезията му наистина разкри тайна: наша, дълбока, сложна, мъчително неразрешена от него, недоразрешена може би и от нас. Родството с него е преди всичко неговото срадание. Скъпите поети на славяните са мъченици. А у нас собствено само двама са наистина страдали - Ботев и Яворов. И само те са поети с дълбок лиричен патос. Страданието отбелязва тежките преминавания в духовния живот, по които познаваме и следим неговия път. Ботев изрази страданието, от което се роди свободата ни; Яворов сгъсти мъките, от които се ражда свободната личност. У него се свиха противоречия и мъки, които трябва да бъдат преодолени за свободно духовно развитие. Той пръв даде собствената душа на поета като затворен и достъпен за себе си свят, разкри нейните дълбочини и хаотичност. Разрешението на илюзиите и връзките, търсенето в чисто индивидуалистични съдържания смисъл и освобождение бяха възвестени понякога у Яворов с патос на ботевско бунтовничество. Трябваше да се надмогнат съдържанията и формите на тоя елементарен, личен и обществен живот, с който бяхме свикнали, за да се издигне и развие значителното, което личността чрез самовглъбяване заражда като ново отношение към човека и света. Трябваше да бъде изминат един път не само в промяна на схващанията, в разширяване на кръгозора на съзнанието за нови духовни проблеми, а и като душевна криза. Това прегаряне на личността във вътрешни търсения, противоречия и победи, това неизбежно затваряне на индивидуалното съзнание за нови духовни посоки намери у Яворов лирически израз, ненадминат по сила. Като момент от духовното съзряване на неговата личност лириката му бележи максимално вътрешно съсредоточаване. Затова ни е тъй близък. Ако делото на Пенчо Славейков е основа да се изясни културното ни съзнание, в поезията на Яворов е живата душа, която се мъчи пред това изяснение. Славейков учи, а през Яворов минава.

Ничия песен не е така тежко незабравима за нас като Яворовата. Споменът за лириката му е понякога като кошмар. Ужасява се човек като помисли в какъв страшен свят мина и ни увлече тоя поет мъченик. Стените на самотата, неговата нощ и вътрешни чудовища, хаотичното у него прави да забравяме дори, че той носеше топла жажда за любов, стремеж към добро, истина и вяра, че копнееше за братска обич и нежност, че беше слепец, умиращ за светлина. Върху тази обща антитеза е сложено съдържанието на лириката му. В нея звучат викове на безизходна мъка и патетични призовавания на невярвано спасение. Мъчителен етап, гдето са по-властни наследствата, преодоляването на които има изглед на неразрешима борба и страдание, лириката му предимно е заета с миналото, но в нея има и копнежи към бъдното, към една светла вечност или безогледна динамика, които разведриха отсетне нашата лирическа поезия. Едно от най-дълбоките му стихотворения е “Може би”. То е надеждата сама по себе си, подтикът към една хубост, която и блянът не е в състояние да назове. Да отгатне това заветно очакване, изход от ледените стени на самотата - беше изключено за Яворов. От своята тъмница той не можа да излезе, и най-завършената негова лирическа творба е навярно “Спят вечните води”. Остана в плен на тъмните психически бездни, които внезапно се разкриваха за погледа му, на чудовища, в които се сгъстяваше неговият мрак, на привидения, родени от раздвояване, които го принуждаваха да се свива от студ и да бяга от себе си. Но той правеше мъчителни опити да прекрачи кръга на тоя плен. Те - с изключение на едничката “Самота” - бяха не победа, а усилия, чиято реторика е белег на несигурност (“Да славим пролетта”, “Молете неуморно”). Вътрешното напрежение и нарастващите подеми дори търсеха изход от границите на лириката, търсеха обективиране, което би ги изяснило (“Царици на нощта” и драмите). Все пак изобщо преодоляванията не набелязаха траен негов път. Може би отново го връщаха към ужаса на противоречията, едничък изход от които беше смъртта - ако тя, разбира се, бива да се мисли изход, а не край.

Вън от него поезията на Яворов сочи пълна безизходност. Нито един мотив не отваря врата към желания живот, към светло бъдеще. Всеки опит за издигане разкрива по-тъмни бездни и сложна безпътица. Човешкото съществуване няма цел и опори. Проверката е ново разрушение. Една опора знае лириката - майката. Но тази опора значи връщане, отричане; само с нея, както и с природата, наникъде не може да се тръгне. Всичко друго пада: любов, родина, обществен дълг, духовен аристократизъм, семейство. Драмите бяха проверка на по-широка основа. Първата посочи любовта като трагически стремеж кам неосъществимо съединение, а втората стига до идеята, че в природата на човека се крият раздвоения, които не могат, не бива да бъдат приети. Резултатът от проверките в драмите остана същият, познат в лириката. Нищо светло и чисто не стои пред човека и не е осъществимо от него. Пред нас е непобедимо чудовище: зло, неразумно, отвратително. То е неизбежният спътник, събеседник и мъчител. Вън от него с нищо и никого не може да бъде свързан човек. Обречен е на безплодна самота и не намира оправдание в участта си.

Това е в общи думи съдържанието на Яворовата лирика, ясно изразено в “Песента на човека”. Изводите имат необикновена категоричност; те стоят често като заклеймяващи надписи на страстна безпомощност. Категоричността им говори за изключителната сила на всяко отделно увлечение и за трагическата му непримиримост. От тях по-рязко изпъква светът на вътрешните опустошения, из който се подемат веявици на духа и се плискат вълни на бунт и отчаяние. Лирическото движение у Яворов е съпроводено с ужас. Както са категорични изводите, така с остри багри и линии се очертават образите върху фона на душевната нощ. Стихотворенията имат някаква желязна заключеност и подчинение на натрапващи се образи. Студена необходимост лъха от вътрешните сводове на лириката му. Диалогът в стиховете се води със страхотни повторения и перифрази; думите звучат зловещо. В стиха се чуват трясъци; отличава се със строга музикална архитектоника, която притиска. Композицията има каменния изглед на вътрешен лабиринт.

Яворов не намери изход, защото въпросите, които никой век не разреши, не бяха за него само проблеми, получаващи от поета художествен израз. Въглени, които изгарят душата; скали, които наистина препречват път; срещу които той се бореше с всички сили. Слабите вървят със заобиколка, движат се по лесните посоки. С това приспособяване Яворов не можеше да се помири. Той срещна нравствените проблеми като мъка, противоречията му бяха непребодимо страдание. Без Яворов нашата лирика би била идилична и плитка. Той е огнището й. И към неговата жарава ще се връщаме, когато предстои нов път и нови изпитания на духа. За по-горните си движения животът иска не ум, а духовен огън; - и в тоя смисъл, поезията на Яворов е жизнен извор. Ботев даде пример на смърт за родината в името на по-висок живот; след него Яворов е пример на смърт за човека у нас, защото беше жертва за върховни искания, които постави на своя и общо на човешкия живот.

Тая жертва е жива в душите ни. За това свидетелствува привързаността на четците към Яворов, неговата не само широка известност, но и фактът, че от новите ни поети той е извикал най-много тълкувания и оценки. И днес изпитваме потребността да изживеем Яворов, да се разберем с него. В тая необходимост от поета е неговото безсмъртие, в което трябва да виждаме залог и за бъдещето ни духовно развитие.

В днешната българска лирика необходимостта от него може много ясно да се проследи. През неговата лирика е минала днешната. Продължението на неговите мотиви, някога обилно повтаряни от всички млади стихотворци, е явно у Бояджиев, Траянов, Людмил Стоянов, Н. Лилиев, особено у първия и у Димчо Дебелянов. Без Яворов поезията им (в по-далечна връзка и на Ем. Димитров) е немислима. Освобожденията, до които стигат те, сочат назад пропастите на Яворов. Оттам идват и първите проблясъци, в които самият той не може да дочака зора. Във формално отношение връзката е още по-ясна. Той дърпа стиха от шаблонизираните форми, изпълни го с лирическо съдържание и му даде нов строеж, в който думите не само значат, но чертаят и звучат. След него стихът доби днешното си наистина хубаво богатство. Из кръга на Яворовото вътрешно пленничество - сякаш до дъно изчерпан от него - излязоха следващите лирици. Тоя кръг можа да бъде преодолян не с просто прекрачване, което леко отрича ценността на постигнатото, а с нови задълбочавания, намиращи извънсубективните области на духа. В тая посока може да се схване развитието както на западната съвременна лирика, така и на лириката у нас след Яворов - последната все пак с известно закъснение, което литературата ни досега не е успяла да изравни. В чужбина споменатото развитие се изнася главно от лириката след симболизма, в който собствено то почна. Симболизмът съзря в анатомията на стремежите към чист индивидуализъм и нова религия. С първите той стигна до философски и по-важно поетически солипсизъм, който беше завършек на симболизма като художествена школа и посока. Лириката след симболизма означава преодоляване властта на симбола и индивидуализма, освобождение на личността за живота и външния свят, също нови религиозни стремежи. Като говори за новия лиризъм, Никола Бадюен казва, че днешната поезия в пълно съгласие със съвременната философия и другите изкуства, търси по-пряко и дълбоко доближаване до реалното. И нашата лирика в най-добрите си представители бележи излизане от субективизма. Те не носят само и неизбежно по-нови психически съдържания, вече не така сгъстени и трагически като Яворовите, освободени от ексцесите на психологическия реализъм и реториката, обогатени с повече чувство и образ, развили лирическия израз в значително по-богата форма и техника. Те изразяват различни вътрешни свързвания, които ломят преградите на затворената в себе си личност.

Наистина преходът за тях е труден. Това се дължи до известна степен на факта, че нашата днешна лирика се разви под близкото влияние на симболизма - макар че поколението на западните симболисти значително предхождаше нейните творци. В лириката на Яворов е отразено влияние от Бодлер, Метерлинк, Самен; у Бояджиев след първите руски навеи се долавя също струя на френски симболизъм; у Траянов - на немските симболисти, предимно Демел; разнообразните влияния върху Людмил Стоянов са главно от руските симболисти, най-вече от Брюсов; неустановими по-конкретно, у Ем. Димитров има напомняния за Балмонт, Франсис Жам, Момберт; у Николай Лилиев - също от Верлен, Маларме, Анри де Рение; Димчо Дебелянов се влияе от Верлен, Самен, Франсис Жам. За отбелязване е, че у нашите лирици почти не личат следи на влияние от Вячеслав Иванов, Блок, Георге, Рилке, Верхарен, едни от най-големите представители на симболизма. Това изобщо твърде плодоносно влияние поддържа пленничеството на личността в лириката ни. В нея преобладават настроения на самота и сиротност. От споменатите поети биха могли да се подберат множество признания за безизходно отчуждение, наложено сякаш от някаква съдба. Вътрешните опустошения ужасиха съзнанието на нашите лирици. Тук след Яворов е преди всичко Бояджиев. Траянов в “Химни и балади” е жрец без храм; пътник пред много пътища, пилигрим без религия. По неговите думи всеки е заключен в гадателен кръг. Изобщо, в лириците след Яворов са чести моментите на тежка скръб, а понякога и на детска безпомощност пред един праг, който трябва, но още не може да бъде минат. У Дебелянов той извиква горчива мъка, създава противоречиви, изключващи се пориви, умората от които е безнадежност.

Напразно дирят път очи,
напразно чака жаден слухъ -
просторът царствено мълчи,
навеки сляп, навеки глух.

Откъснатостта на вътрешния свят, разрушенията в него явиха скръбното съзнание, че ако над душата още не се е простряла напълно сянката на смъртта, то и животът я е напуснал: - “Не съм живял. Самин съм бил. Смили се, тъмний Боже!” - “Вън от света”, мечтите на Лилиев не могат да намерят прелез към живота, а самотата е вече затвор. Чувството на бедност, безполезност и замираща жизненост е изразено у Лилиев с дълбока резигнация: “Къде са нашите надежди, къде са нашите венци?”. Душевните “потайни извори оглеждат лика на скръбни мъртъвци”. Може би още по-съвършено са дадени тия настроения в класическата хубост на терцините “Те не говорят, моите очи” и “Пред огледалото”.

Нека припомним следните стихове:

Сърцата ни изгарят в неверните обятия
на чемерна несрета отпуснала крила
и тъмни сенки падат връх нашите чела,
какво ще кажем ние на свойте родни братя?
..................................................................
Ръцете ни са празни и в нашите съдини
не трепва живий пламът на живата вода,
пред морните ни стъпки залязва навсегда
звездата на живота и наший дух ще мине
като изгубен друмник по своя стръмен път.

Но не са ли тия скръбни признания предвестник на просветение? Не говори ли за него тук съвършенството на формата, въпреки тъжните установявания на съдържанието? Не прозвучава ли то в музиката на Лилиевите песни, в техния чист лиризъм, в избистреното съзерцание на горните стихове, към които ще прибавя и следната строфа:

Години моята душа трепти
като водите на заключен ручей
и чака плаха някой да отключи
градините на здрачни самоти.

В заключената душа властта естествено принадлежи на спомена и миналото - власт, която Яворов не успя да събори. Но след неговото “може би”, далечното предчувствие на зората у Траянов е вече ясна надежда. Цялата му лирика се движи под знака на очакването. Като психологически момент то владее също важен дял от стихотворенията на Лилиев, Дебелянов и Стоянов. Погледът се прояснява и отправя към бъдещето, а това значи към света, към живота. В тоя преход и у нас войната откри пътя, да се изразя по Жак Ривиер, към неазът или по-право ускори движението натам. Войната даде човека в ближните. Нейният устрем руши преградите на егоцентризма и личността се понася като струя в потоците на колектива.

 От радост да бъдеш изгубен в безброя,
 да бъдеш играчка на някаква сляпа съдба!
 Разбит е кристалния съд, нарушен е покоя -
 за сладкия сън на миражите аз не скърбя!
 Във великия хаос желал бих да встъпя всевластно,
 светата опасност да зърна в горящия взор
 и нека забравя небето безоблачно ясно
 и ведрата утринна песен на стройния бор!

Тия стихове на Людмил Стоянов след “Видения на кръстопът” отбелязваха освобождението от замъците на поетическата самотност. Страданията, които войната донесе, също събарят оградите и приобщават към родината. Яворов я изгуби; заедно с всичко, загуби я и Бояджиев. Лилиев идва при нея със съмнението, че може би е последен - да сложи сърцето си пред нейния олтар. Към нея се върна Л. Стоянов - “Без мене ти си пак велика, ала без теб какво съм аз?”. Дебелянов обикна “тоя път, по който земните недра тъй властно мамят и зоват”; позна и се сля със земята майка. Войната задълбочи лириката през личното до изворите на човешкото и оттук се явиха нови разведрявания.

Тяхното начало, както казах, е по-раншно. “Птици в нощта” започват неслучайно със светло утро. Природата, която у Яворов и Бояджиев няма почти никакво място, отново заживя у лириците ни. Между нея и тях липсва и предишната разделеност; тя не е крайно убежище, а извор на нови лирически вълни, съзвучни с основните психически движения у поета. Това е особено характерно за Лилиев и Ем. Димитров. Последният даде чудни видения, които я преобразяват в някаква благородна страна на миражи. Той внесе екзотичното като нов и съществен елемент в днешната българска лирика. Екзотизмът в нея не иде от тегота и страх - както го обясняват например у Пиер Лоти; по скоро напомня екзотизма на Н. Гумилев, обяснен от Городецки като първа свободна стъпка за преодоляване субективизма в лириката на руските симболисти. Към екзотизма на Гумилев се приближават някои от последните стихотворения на Л. Стоянов “Отплуване”, “Весло”, “Султан Селим”. Стремежът към далечното и непознатото даде плавните стихове на Христо Ясенов. Тези излизания не догонват само призрачните области на мечтата. Характерни са в днешната лирика и новите пориви къв реалния живот - у Траянов, Стоянов, Дебелянов. Сладострастието и бунтът спасяват лириката на Траянов от еднотонието на субективните непрозрачности. От многото девизи на Людмил Стоянов един изглежда верен:

Спусни се в бездни като водопад,
край бреговете извий като вихрушка
и като чайка нека да се люшка
над сини гледки твоя чълн крилат.

Чувственото разнообразие на Дебеляновата лирика, ненаситната жажда за живот стоят навярно в значителна зависимост от предчувствието за ранна смърт; те са усилия да бъде тя победена. Тия пориви топят леда на самотата в нашата лирика. Между тях не по-малко характерни са любовните й мотиви. Бездна отделя любимата у Яворов; безутешност у Бояджиев; у Траянов - раздвоението между сладострастие и девственост; Лилиев и Дебелянов не познават раздялата като траен и неизбежен момент в любовта. А в песните на Ем. Димитров тя е единна и възвишена като божествена музика. Споменът като поетически мотив и там, дето е останал, не е винаги укор и проклетия; често се огрява от примирително свързващата светлина на елегията. Пример е сонетът “Пловдив” от Дебелянов; бих припомнил и една от най-хубавите песни на Л. Стоянов - “Днес вятър не шуми целебен”.

Наред с развитието на мотивите в днешната лирика, която води към вътрешни освобождения, могат да се изтъкнат и някои важни нейни формални особености, отбелязващи същия път. Лирическото движение у Яворов е съпроводено с ужас; у Бояджиев с безизходност; у Траянов ту е плахо, ту дръзко, най-често несигурно. Лириката на Дебелянов живее в постоянно безпокойство с духовна енергия, водеща към победи; Лилиев бележи лирическото движение с тихи линии, които се затварят в мечтателни кръгове; у Людмил Стоянов то е широко, свободно, с радостен устрем към непознатото; у Ем. Димитров неговите вълни водят към вечния покой на един бленуван свят. - Острите багри и линии на образа у Яворов сетне постепенно се смекчават. При това образът му е някак сух, често схематичен; в стихотворенията е носител на лиризма на мисълта, която се блъска и блуждае в противоречия. След Яворов поетическият образ се запълва с повече чувство; той е вече негов носител. Преди всичко в стиховете на Бояджиев; у Траянов е още смътен; скръбта притисната, чернолиста; риданията сглъхнали. В утринните здрачевини на Лилиев образите и преживелиците се губят в неопределени съчетания. В стихотворенията на Яворов има някакво трагическо подчинение на натрапващи се образи; тяхното компониране не е свободно. Тая напрегнатост сетне отслабва. Композицията на Траянов е колеблива; той често повтаря в края на първата строфа, за да получи външен завършек; формите му са неизяснени около господствуващ лирически образ: няма власт над тях, но и те не го гнетят, а неограничени и мъгливи дават особения изглед на стихотворенията, впечатлението от които се избистря само в техни комплекси. Подобна произволност е налице в повечето стихотворения от първата сбирка на Л. Стоянов. У Дебелянов е явна борбата на художническото съзнание с непосредните плодове на чувството и въображението. Стихотворенията му са цели, завършени. В поезията на Ем. Димитров е съществен белег свободното отдаване на мечтата; Лилиев търси спокойно съвършенство при постройката на образите. - Впечатленията от музиката на стиха след Яворов също посочват вътрешни разливи и свобода. Споменах каква е музикалната страна на неговия стих. - По-късно чухме други съзвучия, свободни звукови съчетания, които са хубава власт над словото и когато носят енергични пориви и когато стихват в забулена мелодия.

В това разведряне субективните съдържания начеват своето преливане навън и вътрешният хаос се избистря в процеса на обективирането. Казаното развитие е безспорно свързване на нашата лирика. Поетът е винаги всечовек (Шопенхауер). Лирикът не прави изключение, както твърдят и цитираните по-горе думи на Сологуб. За щастие същото може да се установи и за нашите лирици, като се проследи техния път в последните години. Траянов разви идеята за съдбата и Бога като враг, срещу който се издига личния (“Бетховен”) и колективен демонизъм. Тоя нов бунт е едно положително в психологически смисъл отношение към живота, от което излязоха “Български балади”. Особени противоречия и безизходност няма в лириката на Людмил Стоянов. Тя тръгва почти след тяхното върлуване, което се отправя към нови поетически форми - “Томирис”, “Аполон и Мидас”, “Гибелта на Раковица”. Пълно отдалечаване от кошмарите на субективното представят песните на Ем. Димитров. Неговите чисти блянувания се превръщат в обективно съществуване, поетичен свят, в който свободното преливане на образите минава към по-трайни видения - “Свободни стихове”, “Идилии”, “Вселена”. Най-близка до Яворов е лириката на Бояджиев и Дебелянов. В нея още веднъж се изживява мъката на затворената в себе си личност с безпощадността на вътрешните разрушения. Но и техният дух стигна до стихвания, които биха задълбочили лириката през обвивката на субективното към сърцевината на човека. Лирическият нарцисизъм на Лилиев не е смутен от пориви и често се затваря за външни въздействия. Минати са пропастите; душата стои в плахо очакване, ревнива към своите блянове и тихи движения, влюбена в бистротата си, в която постепенно ще се отбулват ведросините небеса на света и вечните му образи. Тая надежда вдъхват стихотворенията на Лилиев в “Лунни петна” и лирическата поема “Ахасфер”.

Приемем ли горната характеристика на днешната ни лирика, имайки предвид най-добрите й представители, бихме могли да се запитаме, дали духовното съзряване на личността у нас, за което се спомена в началото, не е стигнало своя завършек в областта на художествената литература? Щом лириката минава границите на субективното или поне е в процеса на това преминаване, дали то не бележи вече етап на ново творческо развитие? Или тоя порцес е такъв само за отделните му представители и би се извършвал занапред също тъй в отделните представители на поезията ни; сиреч - дали той е общ път в нашата художествена литература? Положителният отговор на тия въпроси е една от най-хубавите надежди за утрешната ни поезия и култура. Като оставим бъдещето на мечтите, бихме намерили и други посочвония за споменатия процес. Те са в общото развитие на литературата ни. Не говорят ли за достатъчно съзряване на художнишката личност днешните успехи в разказа и драмата? Николай Райнов и Йордан Йовков откриват нови области. Ако нашият духовен живот досега е бил животът на културно изостанала и съзряваща личност, предимно лиричен, може би вече се отварят вратите на нови пътища, които ще намерят художествени съответствия в поеми, белетристика, драми. Ето че се явява въпросът за участта на лириката в нашата днешна и утрешна поезия, колкото на пръв поглед да изглежда неоправдан и неуместен. Безсъмнено днес тя е още в жизнен момент; не е застинала в епигонство, нито е в безпътица. Достатъчна бодрост и напредък сочи творчеството на поетите, които споменах, а и някои от по-младите утвърждават впечатлението за тая жизненост. Например Разцветников, Далчев, Фурнаджиев, които имат ново лирическо съзнание. Но дали в очевидния си напредък лириците сами не преодоляват лириката с излизане от кръга на субективното? Не предстои ли упадък на лирическото творчество, което ще отстъпи място на друг род поетически творби? За общ упадък на лириката в Европа след войната спомена Жак Ривиер. Друг френец предположи, че класицизмът в литературата на 20 век ще съзрее в областта на разказа, както класицизмът на 17 и 18 съзря в драмата, а тоя на 19 век в лириката. Бихме ли могли да кажем същото като наблюдаваме общото движение на днешната българска литература? Мисля, че е завършено изключителното развитие на лириката у нас. Но това още не значи, че тя непременно ще упадне. И по-право е да се говори не за упадък, а зрелост, представители на която, освен споменатите и Иван Христов, са и жените в нашата поезия - Мара Белчева, Дора Габе и Е. Багряна. Но зрелостта не е начало на богатство в същата посока; тя ще даде семена на нови плодове. Лириката е вътрешният сок на художественото творчество и основа за нови поетически развития. Тя е спътница на всяка духовна подготовка и брожение към нови отношения и ценности. В нея са техните зародиши и предпоставки. А каква ще е бъдещата, утрешната съдба на нашия дух, какъв ще бъде характерът и напрежението на близката ни култура - това днес не може да се обсъжда с увереност. Нека не предричаме. Но факт е набелязаното развитие в нашата лирика и по-общо в художествената ни литература, съответно на съвременното литературно развитие в чужбина.

© Васил Пундев, 1929
© Издателство LiterNet, 24. 09. 2002
=============================
Публикация В: В. Пундев "Днешната българска лирика", С., 1929.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.