ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Васил Пундев

web | Култура и критика. Ч. I

Ранната смърт на Димчо Дебелянов не позволява да рязглеждаме неговата поезия като завършено художествено дело. Той загина твърде млад и грях би било към паметта му да не мислим за ония богатства, в които едва бе надникнала неговата творческа мисъл и които би могъл по-нататък да сподели с нас. Даденото от нея вече по обем сочи скръбна незавършеност. Но тя личи и навред от посмъртната му сбирка, а може би най-ясно от “Легенда за разблудната царкиня” - работа, която поради своята синтетична смисъл за вътрешния свят на поета, остава несъвладена творчески. В нашата лирика стиховете на Димчо Дебелянов са хубаво начало, едно тръгване към нови извори на поетическото вдъхновение, жестоко спряно след първите стъпки. Къде биха извели те неспокойния, търсещ поет, така тясно свързан с достигнатото от нашата поетическа мисъл преди него? Какво би открил за себе си и нас тоя дух, готов на жертви и самоотричания, буен, силен и винаги искрен? Какви нови изблици на устрем, какви езера на прозрение биха се явили в неговите стихове? - Тия, които ни дава малката му сбирка, са ценни обещания за нови форми и мотиви, за вътрешно обогатяване и лирическа дълбочина, прекъснати от внезапен край, след като нашите мисли и мечти неволно търсят да отгатнат неизвървения път. Не какъв беше Димчо Дебелянов като поет, а какъв можеше да бъде - това е въпросът, в който се избистрят непосредните впечатления от неговите стихове.

Като начало те носят явни белези на поетическа незакрепналост. Из песните се примесват понякога чужди мотиви и образи или обрати на речта. Макар рядко, срещат се също непреодоляни езикови и технически мъчнотии, при които се вмъкват русизми: “В есента като пролет цъвтя” си спомня Дебелянов познат стих от Пенчо Славейков. Първата елегия в сбирката има форма, заета от Траянов, чието влияние се чувства на места доста определено. Но значително е влиянието от Яворов. Много от стихотворенията на Дебелянов са построени и в подробности върху антитезисни съпоставяния. В стиховете му има и непречистени епитети, които запълват празнини и са шаблонизувани. Недоглеждания в употреба на изключващи се изрази също могат да се открият в тия първи и последни песни на незакрепналия лирик. Все пак те далеч не се обезценяват от споменатите недостатъци, които посочвам като черта зо неговата поетическа характеристика. При безспорна художествена дарба ценността на създаденото не се накърнява от особености, подобни на изтъкнатите.

Тази ценност у Димчо Дебелянов почива на редки у нас достойнства. Преди всичко на негована неведнъж посочвана искреност и дълбочина. Наистина формалните качества на стиховете му, особено на по-късните, са повечето пъти безупречни за своето време. Вярно е, че той е изобщо добър, на места отличен стихотворец. Но за отбелязване е и това, че външната форма у него не изпъква, не се натрапва сама. Навред е проста, а някога извънредно стегната, запазвайки своята лирическа изразителност. Особено впечатление прави по стегнатост “Сиротна песен”. Класическата простота на тая песен е сигурният белег на поетовата искреност. Тя няма нужда от декламация и красноречие. Бих казал, честността на преживелицата и несъзнатата увереност в нейното дълбоко значение правят невъзможна злоупотребата с външни ефекти. Думите тук сякаш нямат по-друго значение от обикновеното, а добиват рядка дълбочина и сила на внушение. Такъв е изобщо поетическият език на Дебелянов - език на съсредоточен и сърдечен поет. Той има какво да каже и не може да не го каже. Стихът е за него необходимост. А за нея не е потребен външен блясък. Отвътре свети тя и колкото повече се доближава нашето вживяване до нея, толкова по-надълбоко изглежда нейният огън, толкова по-скъп и свой чувствуваме поета. Хубостта на формата в неговия стих е свободна рожба на лирическото движение. Изобщо енергичен и строг - това личи от предпочитането на мъжките рими - стихът му зазвучава понякога в богато съчетани алитерации и асонанси, в отлична звукова симболика. Но никъде не е измъчен от натрапени формални съображения. Поетическият израз следи отблизо емоционалното съдържание и затова стиховете пряко въвеждат в света, от който са родени.

Опитите да се очертае този свят, да се видят в него определени емоционални и мисловни центрове, повече или по-малко остроумни, все пак не успяват, доколкото забравят основната незавършеност на разглежданата лирика. Тя е целта на движение, кипи от вътрешни лутания и напрежение, с редки мигове но избистряне, обещаващи нови развития. Разбира се, не би било достатъчно също и само да се спомене, че изповедите на тоя злочест поет откриват крайно неспокоен дух, политащ в чувствени и етични противоречия, жаден за пълнота и върховни цели в живота. Трябва да се посочат характерните особености на съдържанието в тая пресечена лирика - ако бива така да се изразя - в перспектива: отде идат те и накъде биха се развили.

Мъжественият патос в лириката на Димчо Дебеляновв стои в тясно родство с патоса у Яворов и Ботев. Както за тях, така и за него песента не е просто стихотворение, поезията не е литература, а чист живот, истинския живот на душата. Ботев дори не записваше винаги песните си. Един другар на Дебелянов казва, че той дълго носил у себе си съдържанието на своите стихотворения и го разказвал, преди да е намерило ритмичен израз. Това подкрепя непосредното впечатление от техните творби, впечатлението за дълбоката им съдържателност и важното значение, което са имали за своите творци. Стиховете на такива поети - какъвто беше и Бояджиев - имат сякаш физическа дълбочина - живи цветове на душата. В това е и предимното значение на тия поети - в тая жива единност на стих и страдание, рима и радост, поезия и живот. Един жизнен ритъм ги твори и от него непоколебимата хубост на поезията им, в която преображението на живота запазва неговия вечен изблик, стихийността на самата природа. И колко дълбоко е родството между нея и тия поети! У Ботев наистина оживя нашия Балкан. А оная паметна целувка, с която великият войвода слезе на родния бряг, навярно е била приета с тръпна радост от земята ни. Яворов чувствуваше, че тя го привлича и вика; приживе сливаше своята копнееща душа с великата копнееща душа на майката природа. Димчо Дебелянов също чуваше зова на земята. Последните му стихове, пропити от предчувствието за близка смърт, са плод на някакво мистично успокоение, в което явствено заговарят най-дълбоките гласове на душата, чуват се думите на предвечната й родителка -

...светли тайни дух прозре
и аз обикнах тоя път,
по който земните недра
тъй властно мамят и зоват.

В своята тиха победа - над що? може би над живота, над индивидуалното съществуване - Димчо Дебелянов чувствуваше да се струи над него и да крепне земната любов. Земята плете венец от слънчеви цветя и чака своето дете -

Разстлала се ясна шир
и в нея странника недраг
след много бури най-подир
намира своя роден бряг.

Там родни сенки с родна реч
посрещат брата и сина,
а нейде гордо и далеч
плющат победни знамена!

Из недрата на природата, из дълбоките недра на душата ни се възмогва творческото съзнание на тия поети и затова техният плод е не само естетически ценен. Те са скъпи, родни, свои. В тях чувствуваме собствените си страдания и устреми. Художественото творчество на тия наистина национални поети е наш собствен живот и дори трагичната им участ става водещо знаме. Тяхната мисъл озарява действителните дълбочини на живота им - и чудно ли е след това, че стиховете им са тъй проникновени, че са пророчески. Отде се явява в поезията им това вярно прозиране в бъдещето, отде се поражда вещото предчувствие за участта им, ако не от пълната неразделност у тях на поезия и живот. Тази човешка, художествена искреност ги кара да се чувствуват самотни, бездомни сред лъжата в живота и изкуството. Да се чувствуват бездомни истинските синове и господари на своята родина.

Такъв бездомник беше Димчо Дебелянов - носачът на ботевското, революционното начало в нашата художествена литература, минало вече през кръстопътя на Яворовата лирика. С нея, както споменах, стиховете на по-младия събрат са свързани чрез повечето от мотивите си, а често и с тона но лирическия израз. Дори повърхностното око може да види, колко сродни, на места неотделими са едни от други думите им за горящите в спомена “две тихи очи”, за плахото предчувствие на бедата, за демонската власт на нощта, за чувствуваното като безплодно, неосъществимо очакване на жена или чудо, които биха прояснили кръгозорите на духа. Укорите на миналото, постоянно напомнящо за себе си, желанията за забрава и чувството за неправдоподобността на хубавото в това кошмарно минало, кръстопътищата на душата, ценните надежди мъртъвци - това са господствуващи мотиви и образи у двамата лирици. Но доколкото Димчо Дебелянов влага своя преживелица в тия мотиви, може да се види от съпоставката например на Яворовата песен “Не си виновна ти” с Дебеляновата “Отмината”. А това може би още по-добре се познава в разработката на мотива за утеха и покой при майката, тъй близък изобщо на лириката ни от Добри Чинтулов до днес. С нови образи, топлота и сърдечност говори бавният, унесен стих на Дебелянов -

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае тъжни и нещастни...
.....................................................
Да те присрещне старата на прага,
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина ...
..........................................................

Наследникът на Яворов - сам той го чувстваше като такъв и го обичаше - Дебелянов вля повече непосреден живот в тия мотиви, обогати тяхното емоционално и образно съдържание. По-млад, по-чувствен, несклонен към рефлексия и обобщения, той се отличава с разнообразен живот; у него има повече чиста лирика. Тя особено личи в интимните мигове на стиховете му: от една страна, в отношението към самия себе си и света, а от друга - в любовното му чувство.

Необходимостта у Дебелянов от пълнота на живота създава и разнообразните до противоречивост любовни преживявания, които сякаш искат да стигнат последните предели във всички посоки на любовта, да опишат нейния кръг. В “Отмината” любовното чувство е хладна девственост, за която отпосле настъпва разкаяние. Другаде е разляна чиста и невинна радост, незнаеща раздвоение. Златен трепет на безбройни слънца къпе детските души на влюбените и със звездни венци вечността ги венчава. Тяхната любов е непометен кристал и споменът за нея сетне е тъй далечен и невероятен.

Сън е бил, сън е бил тихия двор
сън са били белоцветните вишни

и техния непорочен любовен шепот и смях. В “Жертвоприношение” кристалът рязко се променя. Разискря се огнена страст и в брачния пир на нощта той е кървавочервеният рубин на светата плът. Бледен, димът се излъчва от нея над новоосветения олтар на любовта. - Друг път литургията на страстта минава в кощунство. Може би същата жена, на която е приписан споменатият монолог, явява своя обратен лик в “Лист”. Грях и гибел вещае тоя образ. А след раздялата бавно се успокоява скръбният, люлеещ се в съзвучни вълни, спомен за любимата. Тя смътно се мярка из морната памет като бродница сънна в бездънна гора - той тръпне след нея и го мамят в мъглите вечерни две черни пера. В спомена тя е най-хубава, чиста и светла. Тогава наново се избистря пометеният кристал и се ражда копнежът на разблудната царкиня-душа по първата девственост. - Така се набелязва кръгът на любовните песни на Димчо Дебелянов - едни от най-хубавите у нашите лирически творци. Много чистота и светло озарена скръб има в тия песни. Също и много страст. Но последното впечатление от тях е все пак тежка тъга. Тъгата на раздялата с любимата завинаги, тъгата на сбогуването с нея и живота. Неизлечими остават в паметта тия притискащи думи -

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас на хълма тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш е по-свята,
защото трябва да се разделим.

А в настъпващата нощ на раздялата се мярка призракът на смъртта, която тъй рано раздели поета и от нас.

Не по-малко разнообразие и противоречие представят неговите стихове, дето намира пряк израз в съзнанието му за самия себе си и за отношението към света. И тук господствува безотрадно чувство. Тежка мисъл за предопределено страдание, за орисани несполуки и беди лежи в сонета “Пловдив”, в който несретника си спомня за скръбните детски дни, пълни със спотаени сълзи. Несретнишката участ не го е оставила през целия му живот, комуто спътница е била само грижата. Последните думи на поета се слагат в сиротна песен. Тая “черна неволя” постепенно се налага на съзнанието и достига в лириката му най-високия миг тогава, когато поетът обективира - като Траянов - нейната причина в чужда зла воля, отбелязала с проклетията си целия човешки род. От него Бог навеки е отвърнал поглед и е казал на хората да търпят гнева му, да гинат в неволи, и никога стонът им да не измоли милост. Като факел полунощен свети тяхната проклетия и над Димчо Дебелянов. Но мисълта за тоя жесток Бог не смирява духа на поета. Той е толкова неспокоен, противоречив. Трескава жажда за живот, за самоустановяване в света тласка сирака в крайности. В него се свиват опустошителни бури, след като не остава камък върху камък от светилищата на душата. Тревожен, необуздан, той отново се съвзема и се отправя към нови цели и олтари. Достигнатото не го задоволява. Погледът назад, към пъстрото минало често буди негодуване; оттам се обаждат укорните думи на Верлен: dis qu’as tu fait de ta jeunesse! Съвестта му праща като Яворов изминатите безплодни дни. С разкаяние и срам признава, че неговият труд е безценен и блянът - безплоден. Безплодна е самокритиката му до презрение. На места тя сякаш е готова вече да мине в някакво яростно самобичуване. Но въпреки всички несполуки, несгоди, укори и вражди към себе си, Дебелянов не стига до пасивна скръб. Жаждата за живот блика у него, подновявана след всеки разгром или победа. Има нещо необикновено и страшно в това неудържимо колебание на духа, който не може да се отправи в трайна посока. Наистина у Димчо Дебелянов гори съзнание за подвиг - самата родна земя го учи да бъде неговия край една усмихната мечта, гори нравственото съзнание за дълг в живота, за борба с него, зарад него, зарад незнайното върховно, към което животът трябва да бъде насочен. Като нарича Пенчо Славейков жрец и войн на живота, Дебелянов сам се характеризира. Само пред тоя жрец няма ясна цел и така още повече се раздухват неговите вътрешни пожари. Понякога излиза из тях с чувството на победител. Погледът му следи тогава полета на орела като симбол на човешката мощ и владичество над света. На такова психическо състояние е плод и стихотворението “Самотници”, едно от най-гордите в нашата лирика. Но и това самочувство на царствено утвърждаване е преходно и също тъй, както и противоположните гнетящи настроения. Трайното у тоя мъченик - ту всесилен, ту слаб - е противоречието, едновременното присъствие в душата му на разпъващи противоположности. Такъв е Димчо Дебелянов в онова чудно стихотворение, в което казва, че е удавил възторзите си в безумния бързей на злото, а все пак вижда, че в някаква светла страна е най-светлия син на Бога. - Добър избор са направили неговите другари, които издадоха сбирката му, като са поставили в началото неговата “Черна песен”, откриваща веднага разноликата, нестройна душа на поета.

Трескавото чувствено разнообразие на неговата лирика, неизстудено от анализуваща мисъл и богато с образи, ненаситната жажда за живот - стоят навярно в значителна зависимост от предчувствието за смъртта. При сбогуването си, на тръгване за Южния фронт, Димчо Дебелянов казал на свои другари увереността си, че няма да се върне. А такива сбъдващи се предчувствия не се явяват внезапно и случайно. Призракът на смъртта се мярка неведнъж из стиховете на Дебелянов. На няколко места из тях се явява тази черна любовница, която ни го отне при Струма. Из стиховете му има също едно настойчиво пророческо повтаряне на епитета “черен” - черна умора, черна неволя, черни пожари, черен свод и неведа, черни падения, песен, мисли, черен зов на смъртта, черен кръст... И наред с тоя черен креп около неговия пророчески образ в стихотворенията му са пръснати толкова много цветя и венци! Черният жертвен кръст е бил начертан отдавна върху челото на Димчо Дебелянов и той отдавна го е чувствувал. Душата носи несъзнато в себе си ранната смърт и под нейния кръст се движи страдалческия живот на поета. Затова е той така страшно неспокоен, експанзивен, неутолим и противоречив. Той се бори да не го повика внезапно смъртта и да остане неизпитана пълнотата на тукашното съществуване. Погледът назад го плаши с мисълта, че целият преживян шум и трясък е напразно хабене на сили, че дните са прахосани безумно и безвъзвратно. Преброени дни - а това ли е животът, а това ли е всичко, що може човек и за каквото е призван. И стало безпощадно ясно - жизнь прошумела и ушла - повтаря той думите на също тъй рано загиналия Блок. Тревогата иде от смъртта - тя определя живота.

И тя го прекъсна, когато Димчо Дебелянов беше наистина над нови психически вирове. Може би пак под нейно влияние духът му позна странни стихвания, дълбочини на прозиране. Има няколко стихотворения в сбирката му, които принадлежат към най-чудните творби у нас: “Тиха победа”, “Далеч”... “Гора” и “Миг”. Тук поетическата мисъл е някак загадъчно успокоена, сякаш пред прага на последните откровения. Преминат е синурът на всекидневното, на явственото за ума. Чувствува се присъствието на други закони и сили, друга смисъл добива видимото, и душата тръпне пред мига на ясновидството. Моментът на мистичното стихване е даден в “Далеч” с целия ужас на чакащата душа, пред която просторът царствено мълчи - навеки сляп, навеки глух -

Аз вдигам сепнато глава, сърце ми свиват страх и мраз,
потръгвам, спирам се, зова - и мре без ехо моя глас.

Като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна
и аз бях слаб, и аз бях сам сред пълна с бури тишина.

Какво ще разкрие из нея, какво ще изплува из новите, невиждани, а все пак спомняни пазви на света - това не знае тръпната душа, но го чувствува; то е вече почти вътрешна истина, увереност на интуицията. Образите получават необикновена художествена внушителност и от тях се творят неотразими симболи. Такъв многостранен симбол е даден в “Гора” -

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в морни валози потока с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра
виши клони непреклонни успокоената гора...

Самата музика на строфата открива нов свят в съкровищните самоти на гората. - Съвсем явствен става той в “Миг”, откроен вдън пропастта на реалната действителност, превърната сама в бледен и пуст сън.

В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видях света като пропаст бездънна.
Незрими води с глух и тайнствен ромон
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмнен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималнели,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъв Бог умилен ще разкрие
след толкова дни на безумства метежни -
защо е тъй горд и надвластен, а ние
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен устрем в тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда
и ропот и смях в тишината нахлуха...

За тия загадъчни видения, за това прозиране в бездната на душата и света ни е най-скъп Димчо Дебелянов. Може би тях щеше да усреди неговата лирика, откриваща постепенно обвивките на субективното. През тях към вечната сърцевина в човека - това е пътят на истинския лирик, това беше пътят и на Димчо Дебелянов. По тоя път той само надникна в пропастите, що отварят проломи към отвъдното. Само загатна своите ясновидства, бегло отрази тяхната хубост. А колко много можеше да се очаква от тоя наш, истински наш поет, какъв плод биха дали буйните сокове на неговата лирика! И колко скръбно е наистина, че останаха незрели зърната на тоя “в буря скършен злак”, златен злак на българската поезия.

© Васил Пундев, 1929
© Издателство LiterNet, 24. 09. 2002
=============================
Публикация В: В. Пундев "Днешната българска лирика", С., 1929.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.