ИЗ "КРАЙБРЕЖНА ПОЕМА"

web

...

Преди да падне вечерта,
колко тъга
донася мъглата,
сивата мъгла
зад прозореца.

И колко
помрачняват
зимните дървета,
взрени
в зъзнещите по-натам
сред парка.

Преди да падне вечерта,
преди да ги погълне.

...

Самотата - така осезаема.

По големия булевард -
светлините неонови.

Вървим
едни срещу други -
крехки вселени.

Жена.

Погледът ѝ -
потъмнял от тъга, походката ѝ -
натежала от безсилие.

Ако можех
да я назова по име,
да я прегърна, да я заговоря...

Дали
щях да я утеша?

Ако можех да я утеша
и да тръгна, да продължа
през живота със нея,
да ѝ бъда сестра...

Вървим
едни срещу други -
крехки вселени.

Самотата - така осезаема.

...

Открай време - пристанище.

Открай време - стои на брега
в очакване жена.
В сърцето -
топлата усмивка на моряк.
В далечината -
кораб.

Нощта не прилича на никоя друга -
по-силно мракът вали,
любовта ѝ изпитва.

И жената
тръгва по вълните.
Тя тича и маха,
неуспяла да го задържи,
маха към кораба,

чиято едничка съдба е
да пътува.

...

Ето я сред полето отново.

Цял ден я учат да лети
птиците на зората.
Когато им стане близначка
с крилете си ще я прогонят.
Както прогониха него
в безкрая.

...

Вятърът затвори прозорца, а тя
искаше още
да чува гласа на птиците.

Вятърът затвори прозореца
и жената се заслуша.
В тъмното
тишината
сви гнездо в нея.

© Милка Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2020, № 10 (251)

Други публикации:
Милка Стоянова. Крайбрежен триптих. София: Ерго, 2019.