Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИСТЕМА ЗА ПРЕОДОЛВАНЕ НА НЕЩАСТИЯТА

Мирко Бръмбаров

web

Ушите на Лука бяха много интересни - големи и плоски, издължени отдолу и леко заострени отгоре, като на някой посивял Мефистофел. Когато беше по-млад, не изглеждаха така (или пък може би косата ги закриваше?), а сега, с четинестите косъмчета по краищата им, приличаха повече на рудиментарни крила на някое праисторическо пещерно създание. Като се усмихваше, и те бяха част от усмивката му, изпъваха се и помръдваха весело, а като беше умислен, провисваха съвсем лекичко, сякаш искаха да кажат: "Ех, мама му стара...". Ходеше с бастун и щом седнеше някъде, веднага подпираше брадичка на лъснатия лакиран ченгел. Обичаше да сяда до някоя сергия или по бетонните цветарници около кафетата, за да чува какво говорят хората. Не толкова какво говорят, а самите им гласове - дебели, фалцетни, с акцент, префърцунени или пък мазни. Големите му уши се разлистваха и Лука безмълвно участваше в разговорите. Научаваше кой е най-хубавият сорт тиквички, откъде се купуват евтино ягодите, научаваше за пиянските маниери на някой си, който вечер правел зулуми, а на другия ден започвал да се извинява на жена си от шест часа сутринта. Гледаше в захвърлената празна кутия от цигари и си представяше как в резервата "Серенгети" една боа бавно се приближава до един крокодил и започва искрено да му се извинява. Плъзга се странично по калния бряг, отваря изваяната си уста и тихо шепти. Крокодилът в това време я гледа с едното си светложълто, стереометрично око и изглежда толкова сладък...

Сега Лука живееше сам. Жена му беше добра, тиха и целия си живот прекара в работа на смени. Първо в Обувния завод, а последните осем години - в "Малчика". Щом се върнеше от работа, веднага започваше да готви. Измиваше си ръцете и започваше да реже лук на ситно. Кръц-кръц - имаха син, два месеца след абитуриентския бал замина за Канада. Невена се разсипа от мъка, стана още по-тиха и накрая отиде на Вакарел, при майка си, не можеше да търпи да гледа големия касетофон в хола, нито пък подредените като под линия пантофи в антрето. Лука, понеже нямаше къде да отиде - остана. Затвори стаите, не влизаше в тях изобщо и се пресели в кухнята. Вечер, като нямаше нищо интересно по телевизията, гасеше лампата и гледаше тъмносиния чайник на луминесцентната светлина, идваща от улицата. Навремето с този чайник къпеха Пепи. Невена го слагаше да седне в коритото, а Лука поливаше внимателно бялото, крехко гръбче. Сега Пепи беше на другия край на света, а в чайника, удавени, чернееха шипки. В началото искаше да спре Невена, кой сега щеше да пере кухненските кърпи и да ги простира на дръжката на фурната, кой щеше да се тюхка, че почва да вали точно когато прозорците са измити, кой... но като я видя как седи с безпомощно скръстени ръце, а слабичките й гърди се вълнуват, потреперват сякаш от студ, реши да не казва нищо. Нека подиша малко планински въздух, утрините там са хладни и спокойни, нека петелът я буди и първото нещо, което вижда сутрин, да бъде кривата портичка на селското дворче, а не някоя от книгите на сина им. Има там една колибка на Вакарел, малка барачка с три реда керемиди отгоре, в която едно време бабичката кладеше огън и пукаше пуканки на Пепи. Пепи обожаваше селските пуканки, мирисът на пушек, нацепеният крушов пън, на който обичаше да седи старата. Сигурно Невена често поглежда натам, а когато вали дъжд, влиза вътре, сяда на ботора и слуша как чаткат капките по избелелите керемиди над главата й. Пепи, Пепи... кое облаче да попита майка ти какво правиш сега? Бялото или черното? Гладен ли си, жаден ли си, здрав ли си, болен ли си? Така е - майката си е майка - прекръства се вечер и си ляга кротко в щурчовата тишина на селската нощ. Като го няма детето й, поне тя да е близо до майка си. Защото вече знае какво е. Обаждаше се понякога по телефона, казваше две-три думи и питаше Лука какво става. Какво може да става в един стар апартамент? Пердетата висяха тъжно, крушката в банята беше изгоряла, а зад кафеникавите гардероби влагата пълзеше бавно и упорито нагоре. Той пък не й казваше нищо - само изпращаше много здраве на бабичката и винаги напомняше на Невена да се пази да не настине. Горе беше ветровито.

Лука някак свикна да живее сам. Ходеше винаги с чисти дрехи, спретнат и обръснат. Носеше си шише минерална вода и дебел вестник в една торбичка и щом си харесаше някое място за почивка, вадеше вестника, разстилаше го и сядаше внимателно отгоре. За да се умори достатъчно, така че веднага да заспи, щом се прибере, вървеше колкото се може повече. Днес стана, свари шест картофа, закърпи едни чорапи и един потник и в ранния следобед тръгна към "Света Неделя". Времето беше тежко, задушно, сигурно щеше да завали дъжд, мъчеше се небето да се освободи от тоновете вода, събрали се в корема му, но засега нямаше дори и капчица. Синият цвят се бе изгубил някъде нагоре, там, където от Земята не може да се види, а долу ниско, лилавосивкавите въздушни куполи напомняха за плътта на някой двудневен мъртвец. Лука си имаше обичай - щом тръгне на разходка, никога не се връща обратно заради времето. Дъжд - не дъжд, това е положението. Иначе денят пропада, изгубва се безследно, загива безвъзвратно, като катър без история.

Стигна до Лъвов мост. Хората бързаха, за да хванат зеленото и на другият светофар, но Лука съвсем не бързаше. Разглеждаше асфалта и внимаваше да не топне бастуна си в някоя тлъста плюнка. Мостовете действат слюнноотделящо на повечето хора. По-изтънчените, подсмъркват продължително и дълбоко и оставят следа от себе си на пътеката, а простаците плюят направо в канала. Лука се спря по средата и загледа нагоре по течението. В далечината се виждаше голяма група цигани, търгуваха нещо май, имаше кашони, наредени по земята, а по-насам двама души разхождаха лъскав ротвайлер. Хората на тълпи преминаваха зад гърба му, а реката се плискаше недоволно върху една разръфана гума. Искаше да я избута надолу, за да не й пречи, да я поотмести поне, така че да си тече спокойно отгоре й, но беше твърде слаба и не успяваше. Дали в Канада има такава река?

(Такава гума със сигурност няма, защото е от ЗИЛ...)

Изведнъж му хрумна идиотска идея. Децата понякога сами си поставят препятствия и ако ги преодолеят, нещо пожелано непременно ще се случи.

Ако прескоча тази локва... тати довечера ще ми донесе шоколад...

Ако се качиш на черешата... (най-отгоре!) ...значи ще си намериш петдесет стотинки...

Ако стъпиш на третата плочка... майка ти ще умре!

Реката продължаваше да тече недъгаво и противно на китайските мъдрости си беше все същата, вече толкова време. Онези с ротвайлера се бяха приближили и Лука видя, че бяха мъж и жена. Кучето им имаше квадратна глава и скъп нашийник. Да разхождаш такова куче долу по канала си е чист ексцентризъм.

Ако оставя бастуна...

От последният порой дългите тревни стъбла бяха полегнали в една посока и образуваха сплъстената, но идеално сресана коса на каменното канално чудовище.

...и мина отгоре по парапета от единия край до другия...

Внезапен порив на вятъра събори и без това празната пластмасова чашка на просяка без крака и той, увивайки ръцете си в парцали, се затътри да я гони. От усилието да я хване, миг преди да литне нанякъде, се беше изпотил и пожълтелите от тютюна косми около устата му бяха настръхнали. Хвана я обаче.

...отсреща при геврекчията ще ме чака Пепи. Усмихнат и нетърпелив, както винаги...

Или не - ще задържа бастуна, за да пазя с него равновесие...

Лука беше толкова запленен от идеята да види сина си до кафявия хартиен чувал на геврекчията, че вдигна бастуна си, хвана го по средата като акробатически прът и го заразглежда.

Ааа, не! С бастун е много лесно, ако си с бастуна - довечера получаваш телефонно обаждане от него, без бастун е трудното...

И Лука започна да се изпотява - гонеше нещо много повече от празна пластмасова чашка.

Да, но ми е за пръв път и освен това парапетът е много тънък. Моля те!

Собственикът на ротвайлера беше облечен с елегантен тъмносин костюм и копринена вратовръзка. Носеше очила с черни рогови рамки в тон с лъснатите му черни обувки. И с кучето, разбира се. Сигурно беше с родословие и името му започва с буквата "А".

Добре, хайде... То и без това ще паднеш като поп от круша, какво ли ще ти помогне тоя тъп бастун...

"Като падна, отивам направо в Канада!" - ухили се Лука, а фамозните му уши живееха свой собствен живот, сякаш и те, като малки кожени сателитчета, можеха чрез помръдване да се смеят. Погледна към отсрещния тротоар, поредната порция хора беше минала и заминала и сега около геврекчията беше сравнително пусто. Само две проститутки с черни, впити панталони клечаха разкрачени до една цветарка и решаваха кръстословица. Небето се бе спуснало още по-ниско и може би само тополите го крепяха да не се срине върху прашния булевард. Човекът с черните очила бе спрял и го гледаше така, както сигурно би го гледал Уди Алън, ако го види върху парапета на Бруклинския мост. И да премине кръстовището на червено със затворени очи, и да литне дори като някоя буболечка над лъвовете, момчето му няма да дойде. Сега е далече, при чужди хора.

И все пак? Я си представи, че преди час е кацнал на летището, взел е такси и сега е в онзи магазин отсреща? Представи си...

Болката стана прекалено силна. Това вече не бяха невинни мечти, а влакнеста, лепкава мъка. Лука избърса лицето си с ръка и тръгна към светофара. Пресече и продължи нагоре. Когато мина покрай дрипавия геврекоразпространител, му се стори, че онзи го гледа с насмешка.

Ей, шубе! Напълни ли гащите, а? Сега, вместо пътуване до България, Пепи е избрал екскурзия до Ниагара с приятелите си - и този път, или пък е попаднал в задръстване и е изпуснал самолета, или пък самолетът... нещо... а? Искаш ли довечера да гледаме новините заедно?

Защото жълтеникавата вода, която трябваше да те види горе на парапета, изтече с едни гадости надолу и сега нищо не може да я върне. Хвана самолета за Курило, провинция Квебек, ха, ха!

В главата на Лука настана истинска какофония. От бингозалите равен женски глас обявяваше числа, а на него му се струваше, че е на огромно сиво летище. Но не спираше да върви и една-едничка мисъл кръжеше в главата му, като безшумен реактивен самолет - неговото момченце, с коса, миришеща още на детски шампоан, сега е при чужди хора и яде попкорн, а не пуканки. Въпреки че от оня край на земята звездите сигурно се виждат наобратно, нежното им блещукане понякога изглежда като отражение на светлинката, идваща от схлупената селска кухничка, като отблясък на огънчето от старото кандило до прозореца. Понякога изглежда и като матова нощна лампа над главата на някой, който спи в стандартно обзаведена стая, в някакъв студен, северен град, на хиляди километри оттук.

Около "Света Неделя" по плочките и по тревата бяха накацали гълъби. Една гледачка на ръка седеше до оградата на църквата и ядеше череши. Гълъбите от време на време я наобикаляха, но като виждаха, че хвърля само костилки, се отдръпваха с клатеща се походка. И без това нямат ръце, на какво може да им гледа? Лука извади вестника от торбичката си и седна по-настрани от циганката. В десния джоб на панталона имаше три-четири семки. Хвърли ги пред себе си и след малко пред краката му почерня от птици. За четири семки - четиресет гълъба. Тези, които бяха дошли първи и бяха клъвнали зрънцата, все така търсеха упорито още и се оглеждаха наоколо с учудване. Изведнъж камбаните на църквата започнаха да бият. Толкова изведнъж, че въздухът за малко се накъдри и птиците литнаха уплашено.

Бимм-Бамм-Дънн-Дънн

Ритъмът леко се ускори, перфектните трептения - невидимите гълъби, излитащи от сърцето на камбаната - плуваха в следобедния задух и се опитваха да разкъсат с клюновете си белезникавата завеса на небето. Сигурно беше някакъв кръгъл час, или пък имаше църковна служба или празник, защото камбаните продължаваха да пеят оловната си песен. Гледачката си дояде черешите и започна да се смее. Ей така, сама и без причина. Може и да беше видяла нещо много смешно на нечия ръка и сега просто да си припомня майтапа.

Бимм-Бамм...

Не можеше да е кръгъл час, защото ударите бяха станали много повече от дванайсет. Думкаха тия камбани и не спираха, друг път май не ги беше чувал да бият така продължително, ...неистово. Ако поне времето бе хубаво, звукът щеше да се разнесе нагоре и настрани, а сега се стичаше по стените на църквата, безумен и безчувствен, като погледа на синеокия поп, пушещ поредната цигара отвън, пред входа на храма Божи.

Дънн-Дънн...

Ритъмът се ускори. За същото време - повече удари. Онази, гадателката, стана и залитайки от смях, се блъсна в тенекиите на цветарите. Миризливата вода се разсипа, но те не се разсърдиха, а също започнаха да се смеят. Тогава гледачката седна направо на земята, обърна наопаки тенекията и започна да блъска по нея, следвайки пулса на камбаните. Не след дълго и другите тенекии бяха изпразнени и цветарите задумкаха също. Веселбата беше невероятна, просяците също искаха да се включат, но понеже нямаха тенекии - пляскаха с ръце, тропаха с патерици, чукаха с панички по земята, един даже беше прегърнал малкото си, мръсно кученце (неговото име едва ли започваше с буквата "А") и го стискаше ритмично, така че онова проквикваше отмерено на всеки такт. Минувачите спираха и повечето заразени от първобитното веселие, оставаха, намираха си нещо, което може да издава звук и се включваха в музиката. Лука стоеше и гледаше, в началото само толкова, но после изведнъж се усети, че потропва на някакво сандъче с бастуна си. Отвсякъде прииждаха хора, всеки носеше по нещо - бързаше да думка, да не би камбаните да се задавят и да спрат, но те продължаваха все така уверено да разпръскват наоколо оловния си смях

(хората също)

- сърцето на православната самба, тъжен, горчив и все пак неустоимо истински. Постепенно площадът изпадаше в транс. Гледачката и групата с тенекиите около нея пак се смееше, но вече със затворени очи и леко намръщено... Все по-често накланяха главите си напред, така че косите им да падат отпред и да закриват напращелите им, червени лица. Някои от хората, които пляскаха по капаците на колите пред "Шератон", бяха започнали да докосват с челата си полираните ламарини, друга групичка пък беше започнала да клати наляво-надясно един бус. Попът изпуши цигарата си и с рязко движение на палеца и средния си пръст изстреля фаса чак на трамвайната спирка. После се промуши през черните, кожени завеси и си влезе вътре.

Пространството около църквата бе осеяно с всякакви боклуци и вехтории. Реката от преминаващия народ, жаден за камбанен звън, беше довлякла своите отпадъци. Сандъчето, по което Лука тропаше, приличаше на обущарските, но без капси и ламаринени украси по него, а сковано грубо от необработени дъски, небоядисано и леко криво. Личеше си, че е много старо, дървото потъмнява и изсъхва от времето, а освен това след удар с бастуна издаваше кух, звънък звук. Лука го подритна. Не беше тежко, но вътре имаше нещо. Наведе се и опита да го отвори. Не успя веднага, явно не бе отваряно с години, захвърлено някъде в някое умряло отдавна мазе. Дървото на капака се бе раздуло, доста мъчно се отвори. Вътре дъските бяха много по-светли, на обратната страна на капака имаше цифри, изписани с червен дърводелски молив. На дъното лежеше една малка червена възглавница, а отгоре й имаше нещо, увито в парцал. Лука клекна и подпря бастуна си на сандъчето. Взе в ръце малката бохчичка и започна да я разповива. Като отхвърли настрана кърпата (не беше парцал, а кърпа), вече държеше в ръцете си лакирана дървена кутия. Още докато се опитваше да отвори сандъка, си казваше, че е безсмислено, всеки момент очакваше да открие вътре някакъв боклук и само за да си докаже това, продължаваше. Е, сега вече щеше да отвори кутийката и да...

В лакираната кутия имаше някакво устройство, фини метални лентички, пружини, зъбни колела и лостчета. Приличаше на вътрешността на швейцарските музикални кутии, с безбройните си стоманени елементи и приспособления. Най-отгоре, имаше нещо като кожена фуния, сгъната и поставена да легне върху машинката. Лука потърси ключе, с което да навие механизма и да чуе музиката (сигурно е много нежна), но не намери. Огледа отвсякъде - ключе просто нямаше. На капака на кутията, с пирограф бяха изписани следните думи:

СИСТЕМА ЗА ПРЕОДОЛВАНЕ НА НЕЩАСТИЯТА.

РАБОТИЛА ТРИ ВОЙНИ - РАБОТИ И ДО ДНЕС!

Лука го прочете още няколко пъти и все му се искаше да го прочете отново. Използван беше старият правопис, значи би трябвало кутията да е много стара и все пак механизмът вътре изглеждаше идеално запазен и годен за действие. А ако наистина е работила три войни, това значи че е поне на сто години. Лука потръпна. Какво от това, което виждаме сега, ще съществува в този си вид и след сто години? Колко малко му трябва на човек, за да се почувства стар, и почти нищо, за да осъзнае колко лъжовно е това чувство. Лука повдигна леко кожената фуния и видя отдолу едно листче, сгънато тънко, като ученически пищов. Разтвори го много внимателно и започна да се взира в излинелите мастилени редове. Това беше описание, обяснителна бележка какво трябва да се прави. Системата беше проста, идеята - съвършена. Когато нещастието намери човека, то влиза в него и се превръща в космата буца. Буцата засяда в гърдите и не мърда оттам ден и нощ. Денем се притаява малко, уж се свива и клечи някъде там вътре, но тъй като се храни с мрак, щом се стъмни, започва да гризе. Човек се опитва да я преглътне, но буцата винаги е малко по-голяма от гърлото му и не иска да мине и замине. Затова такъв човек трябва да вдигне кожената фуния, да я намести хубаво на устата си, да стисне очи и да започне да вика вътре в нея. Да вика, да вика - колкото има душа - и така буцата ще излезе и ще пльокне върху металните лентички в долния край на фунията. Тогава те се завъртат и започват да късат малко по малко от нея. Механизмът я притиска, пружинките се свиват и лентичките започват да работят още по-бързо. Накрая нарязват буцата на много ситни парченца,

Кръц-кръц, кръц-кръц...

много, много ситни - вечността се разделя на океани, те пък на векове, години, дни, часове и минути, секунди, стотни, невидими микрончета зло и вместо едно голямо нещастие се образуват милиони малки, черни бучици, които обаче човек така или иначе преглъща, защото няма начин. Сивият здрач на раздробената на атоми мъка, постоянното движение от бучица на бучица те карат да си мислиш, че така времето тече по-бързо и краят на нещастието наближава. Смисълът на Системата беше в илюзията за движение, която тя създава. А истинската гениалност - че така и никога не можеш да бъдеш сигурен, че движението е само илюзия. Последната мисъл на Лука, преди да нагласи фунията на устата си, беше Невена, последният образ - нейните ръце, безцветните пръсти, които стискаха половин глава лук, а отсреща ножът кротко припяваше кръц-кръц.

Лука седна на сандъчето, затвори очи и започна да вика. Не се чуваше точно викане, защото гърлото на кожената тръба обхващаше устата му изцяло, а по-скоро виене, вой, затихващ на моменти и отново набиращ сила след всяка глътка въздух.

Ааааааа, чайникът е тук, а детето го няма... ааааа, мерцедесите са ламаринени съкровища, а моето съкровище къде е сега, има ли на кого да се похвали, има ли на кого да се оплаче?...

Викаше и чуваше едновременно как стоманените зъбки на машинката също ускоряват дишането си. Още малко, още малко да издържи, пък после... да става каквото ще. Гърдите му отслабваха вече, гласът изтъняваше, но Лука можеше още. Съвсем неочаквано камбаните прекъснаха систоличната си песен точно по средата, а тълпите отдолу, като маршируваща гвардия, на която главнокомандуващият е подал команда за спиране, удариха още два пъти в същия ритъм и спряха. Лука спря малко след тях, немощният му вече глас беше последното нещо, което се чу на площада. Изхърка последните звуци, закашля се и спря. Отдели устата си от фунията, тя беше омекнала и затоплена от дъха му. Отвори полека очи и видя края на надписа: "...ТРИ ВОЙНИ - РАБОТИ И ДО ДНЕС!" Работи, как да не работи, щом има материал... Буцата наистина бе раздробена, като канара, натрошена на песъчинки от гигантски чук. "Сега съм като бъбрек, на който са му натрошили камъните" - възторжено мислеше Лука и хлопна капака на лакираната кутия. Много добре знаеше, че Пепи е по-добре там, в Канада, че може спокойно и той да му се обажда, а не само да чака до телефона като Гюро Михайлов, знаеше, че момчето им си идва всяка година за по две седмици и повече от всичко беше убеден, че все някога ще се прибере завинаги. Как не се е сетил досега? Мъката беше победена, да е жив и здрав (ха, ха...!) този, който беше измислил тази кутийка, кой би си помислил... Лука въздъхна, стана и тръгна към дома си. Стискаше кутията под лявата си мишница, а с другата ръка държеше бастуна. Хората усетиха, че камбаните няма да започнат да бият пак скоро и започнаха да се разотиват. Все още не беше почнало да вали, но Лука се чувстваше добре. Минавайки покрай гледачката, се сети за смеха й преди малко и като че ли разбра защо се смееше така. Сигурно е разбрала по някакъв начин колко просто е всичко. Направо да умреш от смях, кой би си представил? Като наближи Лъвов мост, без всякакво колебание захвърли бастуна по един преминаващ мерцедес и се качи на парапета. Премина бавно разстоянието до отсрещната страна и съжали не за друго, ами за това, че ротвайлерът с буквата "А" не беше долу да го види. На другата сутрин се чуди, чуди, пък накрая взе, че хвана електричката за Вакарел. Искаше да занесе кутията на Невена и да каже на бабичката да скъта малко бяла царевица в някоя забрадка, та като си дойде Пепи, да не почне веднага да реве, ами да вземе да опука малко пуканки.

 

 

© Мирко Бръмбаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2008, № 10 (107)

Други публикации:
Мирко Бръмбаров. Малашевци. София, 2008.