Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОРЕТО ЗАВИНАГИ

Мирко Бръмбаров

web

Слънцето огряваше мазните камъни и превръщаше въздуха около тях в малки, невидими червейчета жега. Лъчите се плъзгаха по черните каменни тела и се опитваха да проникнат вътре, да пронижат насечените, грапави слоеве скална маса и да обвият с глухата си жега всичко, всяка частица. Наоколо беше много сухо, пясъкът съскаше и хрускаше дори под крачетата на скорпионите, чудно как тревите не се пречупваха от ветреца вечер, защото стръковете им се бяха превърнали в кухи, твърди сламки. Ксенон, старецът, дълбаеше дупка под големите скали и след всяко напълване на шепите си излизаше навън, за да изхвърли надалеч ненужния пясък. Щом влезеше обратно обаче, пак свличаше надолу част от брега и работата вървеше бавно. Може би трябваше да оплете някаква стълба от изсъхналите стръкове трева, но едва ли щеше да има сили за това. Искаше да се скрие от слънцето, преди да се е превърнал в голям, мазен камък. Искаше да скрие и Август - внука си. Детето играеше до една грозна пукнатина в земята малко по-надолу и на стареца за миг му се стори, как през пламналите си от потта клепачи вижда раздвоения, гладък език на разлома да танцува зловещо пред учудения поглед на малкия. Слънцето беше точно над главите им, до залеза оставаше още много време. Ксенон продължи да работи, а Август продължи да строи дворец, както винаги казваше - пет големи рибени кости, забити в пясъка и допиращи върховете си, образуваха купол, после сухите водорасли, внимателно положени отгоре, образуваха стените, а върхът беше зъб от нещо, което приживе е имало остри, едри зъби. Украсяваше двореца с мидени черупки, посипваше върху всичко цветен прашец от едри песъчинки и той блещукаше тайнствено, виждаше се отдалеч и привличаше любопитни птици. Те кръжаха отгоре, но не искаха да влязат вътре. Август строеше дворец, но в него влизаха само мухи. Залата беше прекалено огромна за тях, стряскаща, но все пак те влизаха, подмамени от белият каменен под и ухаещите на море зелени сводове. Ксенон въздъхна, смали се от тази въздишка още повече и заслиза с треперещи крака към дупката. Там зарови дланите си в хладния пясък и затвори очи.

След няколко часа, когато дупката беше вече достатъчно дълбока, той излезе навън и започна да отръсква дрехите си. Приближи се до кафявия картонен куфар - той и чадърът бяха целият им багаж - и го повдигна внимателно от земята. Вътре имаше много списания, два ножа и един портрет в рамка без стъкло. Имаше и пластмасова тубичка с вода. Старецът и детето живееха в пустиня и прекарваха дните си в търсене на вода. Водата ги мамеше постоянно, движеше се под тях, под краката им, под земята и излизаше на повърхността, където си поиска, като палав делфин, който се забавлява с преследвачите си. Ксенон я чуваше привечер, усещаше я като облак, плуващ под пясъците, но беше вече достатъчно мъдър, за да не се опитва да улови неуловимото. Седяха и чакаха сама да се появи, чакаха да видят бледата дъга от водни пръски на хоризонта и тогава се запътваха кротко към внезапно родилите се струи. На тези места бързо се събираха животни и птици и двамата ловуваха. Август беше на дванайсет години, но дланите му бяха грапави и твърди, не трепваше пред никой звяр и смело хвърляше камъни с прашката си.

Ксенон постави куфара в дъното на дупката и разтвори чадъра на входа й. Сега вече можеше да повика детето. То стоеше точно там, където го бе оставил - до ръба на пукнатината. Замъкът гледаше гордо надолу към своето подножие от земни рани, а Август бе спрял за малко ръцете си и бе вдигнал глава към хоризонта. Една чайка се завъртя във въздуха и кацна недалеч, но съвсем тихо, почти като видение. Старецът клекна до детето, без да издава звук. Всеки ден го виждаше така - замислен, с глава, привдигната в очакване да чуе нещо от червените облаци на хоризонта, от шума на собствената си кръв в ушите, очакването му беше тъй тихо и страшно, като вятър, спрял да духа, миг преди да се сгромоляса отново върху всичко живо. Търсеше ги, очакваше, че са нещо като водата и бе готов да слуша толкова дълго, колкото трябва, за да ги чуе. Бе готов да седи на пясъка, прегърнал коленете си и поклащайки се лекичко напред-назад, да се скрие от всичко и да чака. Тук, в пустинята, всичко е чакане. Плочестите вълци се зариваха в пясъка и чакаха с дни стъпките на жертвата си наблизо. Бяха тромави, заради късите си и криви крака, но пък имаха челюсти, способни да смачкат и разкъсат дори двуглав слон. Четиридесеткраката змия пълзеше в мътните локви, оставащи от езерцата след няколко седмици слънце, потропваше по дъното с черните си нокти и чакаше сянката на някое любопитно камилче. И старецът, и той чакаше, но казваше на Август, че също като него, чака тях.

- Видя ли ми замъка, дядо?

- Този май е по-голям от предишния. - Ксенон се закашля и се размърда.

Когато стоеше по-дълго време клекнал, изправянето му след това беше доста трудно. Детето обаче скочи като пружинка и започна да обикаля къщичката от растения и кости. После легна до нея и потопи главицата си в зеленикавото слънце вътре.

- А те дали ще го видят?

- Освен замъка, наоколо няма нищо. Ще го видят.

Трябваше да се скрият най-после от жегата. На Август не му се излизаше от двореца, казваше на дядо си, че и така е скрит, но той не го остави на мира, не биваше да се бавят. Скорпионите също обичаха сянката и за кратко време можеха да превърнат убежището им в свое. Август вървеше неохотно, непрекъснато се обръщаше назад и мърмореше нещо.

- Техните замъци какви са?

- Големи - отвърна старият - огромни замъци с фонтани от прясна вода, които никога не пресъхват. От техните замъци едно време са извирали реките.

Момчето се оживи. Ускори крачка и хвана дядо си за ръката. Задаваше му въпроси, повдигаше си веждите, докато с изпънати нагоре ръце рисуваше във въздуха големите замъци и молеше стареца да му разказва дали наистина е виждал река. Пясък бе влязъл дори под ноктите на краката му, стоеше там и не мърдаше.

Ксенон влезе в дупката пръв. Подаде ръка на детето и го заведе да седне в най-вътрешната част, там, където стените все още бяха запазили някакъв хлад. Отвори куфара и извади водата. Преди да даде на Август да пие, поля леко в шепата си и изми внимателно очите му. Веднага, щом ги отвори отново, малкият попита:

- Ще ми разкажеш ли за морето?

Колко пъти вече съм ти разказвал - изпъшка старецът, но се подсмихна скришом - всеки път, щом започнеше да разказва, променяше по нещо.

- Нищо, пак.

- Една сутрин, морето просто си отишло. Било е през лятото, за нашата страна се знае със сигурност, че пръв липсата открил бай Величко, рибар и пияница от Поморие. Те, хората от корабите и лодките, още през нощта разбрали, но така или иначе, първият сигнал бил подаден от бай Величко. Още щом стъпил на брега, разбрал, че има нещо. Тоест - няма нищо. Няма море. Лодката му стояла килната на една страна, суха, като тези треви отвън, дето ще палим с тях огън довечера.

- И той? - Август кой знае защо се бе усмихнал.

- Той се уплашил, че от толкова пиене най-накрая е полудял съвсем, и се затичал в тъмното обратно към едно кафене, дето сутрин се събирали рибарите. Щом влетял вътре, веднага се развикал, че морето го няма, но никой не му обърнал внимание, понеже всички знаели, че е пиянде и често бръщолеви глупости. Да, но само след двайсетина минути нещата се променили. На брега се събирали все повече и повече хора, всички шушукали в началото, постепенно обаче се вдигнала страшна врява, защото дошли и курортистите да дишат йодни изпарения, ама какви изпарения, като я няма водата? Образувала се огромна тълпа, но никой не смеел да прекрачи чертата, зад която довчера се плискали вълните. Не, че имало някаква опасност, но все пак - не се знае. Това е.

- Дядо, разказвай! Има още, не е “това”.

- После, после. Сега ми се доспа.

- Тогава щом заспиш, ще отида навън да си играя при замъка! - навири брадичка Август. И той се подсмиваше тайно, защото знаеше, че дядо му никога няма да го пусне навън сега, в най-силния пек.

- Това е, ами! Какво повече? Морето го нямало. Стояли хората на брега и вместо зеленикави вълни и пяна, пред очите им се ширело пясъчно поле. Ако не вярваш, че е това - иди навън...

Август бе отворил широко очи и отново бе наклонил глава по онзи особен начин, все едно очакваше да чуе нещо. Лицето му имаше правилни черти, въпреки че беше дете, изглеждаше сериозен, замислен, далечен. Дали докато слушаше дядо си, не се опитваше да чуе тях?

- Ами рибите, корабите, лодките? - най-после попита той.

- Повечето риби изчезнали заедно с морето. На сухо останали само тези, които били заспали по онова време и не разбрали какво става. С корабите обаче било по-интересно. Първо, навсякъде по пристанищата започнали да пристигат отчаяни сигнали от потъващи морски съдове. Те всъщност не потъвали, а понеже водата изчезвала със страшна скорост изпод тях, по-скоро пропадали стремглаво към дъното. В зависимост от това къде се намирали, някои имали късмет и засядали по хълмовете на подводните планини, а други се сривали все по-надолу, към страшните и каменисти океански пропасти, недокоснати от светлина милиарди години. Рибарски траулери, туристически лайнери, платноходи и фрегати, яхти, фериботи и плаващи станции, подводници и научно-изследователски батискафи полетели към дъното, само един-два ледоразбивача извадили късмет и се плъзнали бавно надолу по заледените склонове на арктическия континент.

Старецът отвори куфара и извади двата ножа. Започна да ги търка един в друг, спираше след няколко движения, оглеждаше единия и го бършеше в панталона си, преди да продължи отново.

- При военните кораби ситуацията била друга. Капитанът на един самолетоносач си помислил, че изчезването на водата е някакъв номер, скроен от врага и докато огромният съд се клатушкал страховито и все още не бил разсипал всичките си самолети, онзи наредил на пилотите да излетят, да бомбардират и обстрелват с всички възможни оръжия водата наоколо. Разхвърчали се бомби, ракети, снаряди, но вместо да унищожи коварния враг, капитанът отворил такава дупка в дъното, че самолетоносачът потънал целият в нея, кал и камъни го затрупали и когато самолетите поискали да кацнат обратно, вече нямало къде - от океанското дъно стърчала само една изкривена антена. Самолетите кръжали наоколо, като мухи над захлупена паница и накрая отлетели.

- А бай Величко? - внезапно попита малкият.

- Абе, то света се срутва, ти за бай ти Величко питаш! Кой се сеща за него в такъв момент? Някакъв младеж от тълпата изведнъж вижда нещо черно навътре, до една туфа водорасли. Гледал, гледал, накрая си познал маратонката, дето преди няколко дни приятелите му захвърлили в морето по време на една нощна веселба. Престрашил се и влязъл. Пръв за нашата страна този младеж влязъл в безводното море, да си прибере маратонката. Много пъти съм гледал този момент по телевизията - едно такова хилаво момче, с къдрава коса, хили се нещо на приятелчетата си и след малко, подбутван в гърба от тях, влиза, затичва се бързо надолу (все едно морето го дебне отнякъде и само го чака да влезе малко по-навътре...) и право при маратонката. Взима я и после още по-бързо издрапва обратно нагоре, сякаш бяга от клетката на лъва. Лъвовете, едно време, не са били опасни като плочестите вълци сега, но са били доста по-бързи.

Ксенон разкопча ризата си донякъде и без да я съблича, измъкна лявата си ръка от ръкава. Целите му гърди бяха в едни много особени белези. Малки, но с почти еднаква големина, симетрични. Старецът, като ги опипваше замислено, продължи:

- Не след дълго повечето хора се втурнали напред и надолу. Всеки виждал по нещо, което му трябва или би му потрябвало, какви очи имали само хората - виждали и невидимото в пясъците пред себе си. Някои събирали останалата тук-там риба в чували, за да я занесат на прасетата си, други се втурнали да търсят злато, трети натоварили каруци и в дълги, виещи се кервани тръгнали към щастието си, отвъд хоризонта. Геолозите започнали да дълбаят долната земя, за да открият там нещо ценно, неизследваните територии станали изведнъж толкова огромни, че се наложило да започне строителството на пътища, железопътни линии и летища. Армии разделили океанското дъно и забили знамена върху високите телени ограждения. Някъде по това време започнало да се чува за тях.

- Някой е успял да ги види? - подскочи Август и започна да търка дланите в коленете си.

- Не, не разбира се. Мислиш ли, че те биха се показали на всеки? Просто в по-отдалечените океански територии патрулиращите войници твърдели, че понякога имат усещането, че не са сами. Късен следобед, вечер, преди слънцето да залезе, рано сутрин, някои съобщавали за видения, други за ромон на вода, музика.

Старецът хвана ножа като писалка и започна да реже внимателно кожата на гърдите си, там, където все още нямаше белези. Една резка, потече гъста кръв, той взе списание, откъсна страница и лепна гланцовата хартия върху прясната рана. Втора резка, точно до първата, пак лист, кръвта се процеди и започна да засъхва малко по-надолу. Направи общо четири резки, абсолютно безмълвно. Използваше момента, докато Август се бе замислил, бързо и точно. Отметна глава назад и захвърли ножа върху списанията в куфара. В тях имаше градини, басейни, жени, коли, къщи, омазан с кръв нож, пясък. Затвори очи и продължи с прегракнал глас:

- Учени разположили най-съвременната апаратура, ултрамодерни сателитни устройства за следене, но, естествено, не могли да открият нищо. Микрочипове, течни кристали, електроники разни космически - и нищо. Тогава решили, че всичко е от тишината. Нали нямало море - нямало шум от вълни, нямало ветрове - в новите океански територии било необикновено тихо. Тишината - казали професорите - има амбивалентни свойства. Изпълва всяко предоставено й пространство, но може и да концентрира голяма маса в малки размери, да се събира на плътни купове, нещо като антизвукови айсберги. И това, което войниците чували, всъщност било тишината, а не музика, или ромон. Защото всички чували звуците еднакво, но тишината е различна за всеки.

Болката попремина, но все още не смееше да махне хартийките. Опита се да стане, внезапно му се зави свят много силно и се отказа. Влагата вече беше изчезнала от стените, добре, че поне успя да изрови тази дупка и да се скрият от слънцето. Устата му беше изсъхнала и докато гледаше водата в тубичката, без да знае защо, се сети за бай Величко. Бай Величко - първият човек в страната ни, открил, че морето си е отишло. Не, не че си е отишло, а че го няма. Откъде можеше да знае, бай ти Величко, къде е морето?

- Така казали професорите и посъветвали войниците да взривят и тишината. Но те не им повярвали, слава богу, пък и не им се искало да изгубят тайнственото шумолене, звънчетата и музиката. Вътре в себе си знаели, че ако направят такова нещо, те ще изчезнат и повече никога няма да се появят отново. А на хиляди километри навътре в пустинята, не професорите, а те били при патрулиращите. Така и започнали да ги наричат помежду си - те. Те са тук, сигурно те са били зад хълма вчера, ще се появят ли отново? А дъното на океаните и моретата наистина се превърнало в пустиня. Пясъци, пясъци, пропасти и рифове, островите станали планини, от подводните хълмове и плитчини вятърът направил дюни, а кораловите рифове станали остри, непристъпни плата.

- Тогава защо сме тук? - тихо попита детето и се приближи до дядо си - защо не сме в страната ни?

Очите на стареца се напълниха със сълзи, като погледна изранените и ожулени колена на Август. Често падаше, горкият, пък и наоколо освен да си израниш краката, друго едва ли можеше да ти се случи.

- Ох, и аз едва си я спомням. Пустинята превземаше всичко, не след дълго превзе и горната земя. Тръгнахме, когато бях дете, като теб. Спомням си, че докато живеехме там, всички хора говореха на нашия език. Щом тръгнахме обаче, никога повече не го чух, освен от родителите си. Никога повече не срещнахме някой от нашите. Имаше места с повече останала вода, те оставаха там, ставаха чужди и умираха с чуждите, постепенно вече нямаше нищо друго освен пустиня и повечето неща загубиха смисъл. Тук, в нашата пустиня, май ние сме последните.

Навън бавно задуха вятър. Бавно, все едно се вдига и тръгва нанякъде. Слънцето бе слязло почти до хълмовете и вече се дишаше по-леко. Привечер щяха да излязат и да се ослушат за вода. Ако имаха късмет, можеха и да убият някой лешояд. Ксенон все пак стана, много леко, защото детето току-що беше задрямало. Боляха го малко резките и чертите, но не го свърташе. Погледна към спящия Август, плътно затворените му клепачи, устните (над горната бяха избили капчици пот), гладката детска кожа и тънкото вратле. Сериозен беше дори насън.

Ако останеше още миг така, щеше да се задави в ридания. Разтреперан и замаян, старецът запълзя към изхода. Излезе навън и си пое дълбоко въздух. Седна на черните камъни и облече ръкава на ризата си. Някъде много отдалеч се чуваха крясъци и писъци на животни. Поседя малко, после се изправи и тръгна към звуците. Може би това беше вода? Не беше изминал и стотина метра, когато чу зад себе си детето:

- Дядо, дядо, къде си? Къде си, дядо? - гласът му почти проплакваше, смазан от огромната тревога.

Ксенон замръзна, обърна се и го загледа. Август стоеше на входа на подземния им дворец, разрошен, стиснал безпомощно юмручета, взрян невиждащо в нищото. Старецът изхриптя в отговор и се завтече обратно. Правеше големи крачки, вървеше несъзнателно, като навит с пружина. Щом стигна до малкия, се наведе и го прегърна, беше прекалено слаб, за да го вдигне към себе си, дори докато стоеше наведен, му се подкосиха краката и се свлече на колене. Успокои го, беше обещал, разбира се, нямаше повече никога да го оставя така, как му хрумна изобщо, успокояваше го и го сложи да седне на мазните камъни, докато влезе вътре и вземе водата.

- Не плачи, моля те, ще те заболят очите! - две малки сълзи блестяха на лицето на Август. Той мълчеше.

- Чух вода - продължи дядо му, - ако искаш, можем след малко да тръгнем. Сега да видим буквите.

Разкопча си ризата и я отдръпна настрани. Детето, нали беше сляпо и не можеше да вижда, прокарваше пръстчета по твърдите, удебелени белези върху гърдите на Ксенон и редеше азбуката. Буквичките бяха равни, изпъкнали, Август ги знаеше много добре, оставаше да зарасне и последната, която дядо му скоро бе изписал. Повтори ги няколко пъти и старецът закопча доволно ризата си. Писъците все още звучаха в прозрачната вечер и те се отправиха към тях, без да бързат. Вървяха дълго, хванати ръка за ръка и така, както си подскачаше, малкият изведнъж спря и прегърна ръката на дядо си:

- Дядо, а ние ще умрем ли?

Отговорът на стареца живееше постоянно на езика му и едва ли желаеше нещо повече от това да го изстреля навън и да взриви тишината, но го натика обратно там, където му беше мястото. Вместо това погледна детето, погали го по бузата и каза:

- Те са някъде там! - гледаше го в очите така, сякаш и той можеше да го види - те са някъде там, чуваш ли? Те са там! - усмихна се леко старият. Усмихна се и Август (беше сигурен, сигурен беше, че понякога вижда!).

- Като ги намериш - кажи им буквичките. После им ги напиши - ти можеш и да ги пишеш. Тогава те ще те обикнат и ще изпълнят всяко твое желание.

- Дори да върнат морето ли?

- Ами да! Сега то е на Луната, отишло там с отлива онази нощ, не ти ли казах? Ако поискат - могат да го върнат!

Август се усмихна отново, а Ксенон се разтрепери от щастие, че малкият все пак не вижда и няма да забележи огромния сребърен диск над главите им. А там, там плуваха бавно сиви акули и ги гледаха, гледаха...

 

 

© Мирко Бръмбаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2008, № 10 (107)

Други публикации:
Мирко Бръмбаров. Малашевци. София, 2008.