web

Рашо бе слабоват, леко приведен на около четиредесет и нещо. Имаше русолява коса, гъста, не много дълга, такава коса не побелява, а, натоварена с годините, придобива цвета на светла мартенска кал. Обичаше да работи нещо отвън, пред къщата си, на малката тревясала уличка. Татуираните, жилести ръце никога не изпускаха негово величество Инструмента, независимо от вида му. Умееше да държи тесла така, сякаш е продължение на ръката му, умееше да майстори, да създава. От сутринта беше излязъл навън, пренасяйки пред къщата разни инструменти и железарии, искаше да направи голяма люлка с тента отгоре, като тези по списанията. Рашо работеше едно време в Кремиковци, но преди една година го съкратиха и сега си стоеше вкъщи, яростно, безпомощно като състезател, изваден без време от играта. Пред къщата имаше една крива пейка, която не си знаеше годините. Понякога седеше там следобедите и човъркаше нещо, но всъщност слушаше бученето на автобусите, връщащи се от Комбината. Чуваше се - шосето беше близо до тях, на около четири преки разстояние, скрито зад редица ненужни, ужасно прашни липи. Минаваше оттам аптекарката - момичето пътуваше от София всеки ден, не беше местно, и го поздравяваше:

- Здрасти, Рашо!

- Здрасти, докторке - кой знае защо отвръщаше неизменно той и свойски обръщаше към нея широката си отворена длан. Преди няколко дни тя го попита:

- Абе, Рашо, уж си съкратен, а пък само с работни дрехи те виждам.

- Еее, от тая работа, дето е по двора, няма кой да ме съкрати! На село знаеш как е.

"Докторката" отмина със смях, а реалността остана.

Докато беше млад, Рашо заедно с целокупната селска младеж ходеше по мачове. Така е било тогава - за да си "печен", е трябвало да си на стадиона. И тъй като "Герена" беше най-близкият стадион в околността, Рашо, както и всички други местни, беше от Левски. Оживяваше се, когато станеше дума за футбол, вечно спореше за някакъв гол на Тошко Барзов от осемдесет и първа година, изпитваше и с удоволствие се оставяше да бъде изпитван по любимият си предмет - клубна история и история на двубоите с ЦСКА. Ако беше в добро настроение, идваше моментът за свещенодействието - само пред свои хора и с притихнал глас твърдеше, че като дете е седял на една пейка с Гунди. "Рашо, Рашооо на колко години стана, само щуротии мислиш", казваше жена му, едрата Стояна, ако отнякъде, случайно, дочуеше поредното издание на футболните епопеи. Не че беше такава, ами мустачките й я правеха да изглежда зла. Но Рашо беше човек, способен да усети величието на момента, имаше чувство за история и така, попарен от дебелокожието на жена си, неспособна дори да си представи… се свиваше в себе си и душата му се превръщаше в настръхнал врабец, носещ в човката си парче безценен хляб, врабец, презиращ до смърт януарския студ, и само търсещ трескаво НЯКАКВА гостоприемна стряха, където да може на спокойствие да се радва на имането си. Затова, в такива моменти Рашо злобно се отяждаше: "Е , затова ще ходя у кръчмата!" и омерзено напускаше семейното огнище в посока махленското капанче. Понякога, когато беше много ядосан, преди да излезе, като завършек промърморваше на вратата: "…Селянко, проста…", така че, разбира се, Стояна да чуе. "А ти, какъв си бе…" не му оставаше длъжна и тя и градушка от бодливи думи се изсипваше върху и без това прегърбената му фигура, но той вече беше отминал. Влизаше Рашо в кръчмата и най-обичаше, когато и Жорката е там. Нисичък, русоляв и вечно ухилен, Жорката беше местният пощаджия и продавач на семки в свободното време. Рашо го поздравяваше сърдечно и след втората ракия започваха неизменния разговор:

- Жоркаа, кажи, брат ми, кога ще караме с тебе хубавите коли и кога ще … хубавите жени? - въпросът беше колкото реторичен, толкова и подканящ.

- Ей-и, каква кола видях сутринта на спирката, маани. - Жорката започваше да се вълнува и да описва с подробности чудното возило. А Рашо се облягаше назад и замечтано гледаше някъде далече, през мазния и оплют от мухи прозорец. "Мечтите на човека са като еделвайс" - мислеше си той - "ако не се помъчиш да го откъснеш, вечно ще го гледаш там, от ниското. Или ще ти даде живот, или ще те убие - всеки ден, малко по малко, като го гледаш - той там, а ти тука. Ти тука, ти - тука. Сънища, мечти, реалност - нищо не може да ти даде Отговора - дали този еделвайс е мираж, или пък е истински".

"Рашо…" - откъсваше го от унеса му гласът на Жорката - "да взема ли още по една?" Рашо не беше някой пияница, за да се съгласи веднага и с неприкрита радост и затова учтиво отговаряше:

"Е, щом си рекъл и настояваш, няма да ти откажа…" Прибираше се късно такива вечери и оставаше да спи в кухнята. На сутринта пак си беше предишния Рашо - земен и прагматичен шоп, живеещ единствено тук и сега. Стояна работеше все още в един от заводските столове на Комбината и сутрин ставаше рано. Гледаше брадясалата му физиономия и нищо не казваше.

А той, свит на стария, раздрънкан креват в кухнята, си мислеше, че затова я обича тази жена, дори сега, когато децата им вече бяха големи. Затова я обича, защото може и да нарежда през останалото време, но сутрин умееше да мълчи. А тя, глупачката, колко пъти само се бе заричала някоя такава сутрин да скрие яденето някъде и поне веднъж да го остави гладен, този шоп, този дръвник, но винаги в последния момент вадеше от долапа тенджерата и я тръсваше сърдито на печката. Все пак, за да не загуби мъжкото си достоинство, Рашо я изчакваше да излезе и чак тогава ставаше и започваше да прави нещо.

Откакто го съкратиха, все по-рядко ходеше из селото. Повечето време прекарваше у дома. Приятелите идваха, обаждаха се, викаха го за по една ракия, но Рашо мрачно им отговаряше: "Разбирам да пие ракия този, който е ходил през деня нещо да работи, а така…" и въздишаше мрачно и тежко. Въздишката на безработния. Подритваше стария си Москвич и си влизаше вътре. Така минаваха дните.

Веднъж съседката го повика за някаква поправка, водопровод ли беше или нещо друго, но той остана там почти цял ден. Накрая, благодарна за свършената работа, жената реши да го почерпи. Не че случаят беше особен, но този път тя реши да не вади бира от килера както обикновено, а да извади нещо по-така. Уиски. Тя, разбира се, никога не би купила подобно нещо, работеше като чистачка в един от офисите на Мобилтел и след един банкет намери половин бутилка от скъпата течност. Взе шишето като нещо свръхценно, необикновено и почти митично. Прибра го дълбоко в един шкаф и зачака търпеливо мигът, в който щеше да извади кехлибарената течност отново. Гордо и с трепет - като някаква златна пендара или скъпа броеница. Сега този момент настъпи. Извади лъскавото шише и го сложи пред Рашо. Той започна да го оглежда внимателно, без да бърза. После вдигна очи и попита:

- Какво е това вътре?

- Уиски - съвсем кратко отвърна тя, но се притесни, понеже изведнъж и мина през ума, че като нищо може и да не е уиски. Може, ами! Кой ще й остави на нея половин бутилка уиски?! Как не се сети по-рано! - Уиски трябва да е - продължи, вече съвсем несигурно, жената. Извади чаша и загледа Рашо в очите. Той сипа, помириса и отпи.

- Уиски е - произнесе присъдата шопът - при това не е менте! Рашо пак заоглежда бутилката и добави: - Чиста работа.

Хвана с дебелите си, груби пръсти чашата и започна да я оглежда. Сигурно по същия начин варварите са оглеждали трофейните предмети след превземането на Рим. Трофеи от един друг свят. Зад страхопочитанието и дозата здравословно презрение към всяко "чуждо" нещо, обаче, в очите му имаше безпомощност. Сравнението с наливната каменярка беше убийствено. Сравнението с наливния живот от аванса до заплатата на жена му - също. "Мама му стара" - си казваше Рашо наум и с всяка изминала глътка, някакви планини се разместваха и рушаха вътре в гърдите му. Чувстваше се леко замаян, но не беше от алкохола.

Като малък, обичаше да ходи с дядо си навсякъде. Тогава имаше страшно много строежи и дядо му караше строителни материали с каруцата, понеже камионите не достигаха. Рашо се гордееше с него, защото единствено старецът никога не биеше кончето си. Когато малкият Рашко гледаше как другите каруцари псуваха и биеха добичетата, се разстройваше. Тогава старият му разказваше една приказка, как едно време, някакво прасе разбрало защо го хранят, натъжило се и казало на магарето. То пък разбрало, че стопанинът го бие ужасно и така лека-полека животните предавали едно на друго прозряната проста, но велика истина, докато най-накрая всички те, по цялата Земя, не разбрали как постъпва човекът с тях. Как е постъпвал с майките и бащите им. Как е постъпвал от хилядолетия и как ще постъпва винаги. Тогава животните се разбунтували. Кучетата скъсали синджирите и побягнали далеч от тенджерката с комата сух хляб, конете се превърнали в динозаври и било страшно дори да ги погледнеш…

Съседката му говореше нещо, но той не я чуваше. Мислеше си за приказката. Възторгът пълзеше нагоре по гръбначният му стълб, разливаше се в тялото му и се превръщаше в невидими криле, защото предстоеше най-хубавата част.

Правдата се завърнала на естественото си място, както отдавна пресъхнала река се завръща в хилядолетното си корито - с апокалиптична сила. Гвардиите на конете-динозаври започнали да рушат каруците, полкове свини прегазвали и опустошавали кланиците, а кокошките, в този ден, изведнъж полетяли, разбили с железните си клюнове прозорците на птицефермите и се изскубнали навън, на свобода. Животните дишали ярост, нямало сила нито на този, нито на другия свят, която да можела да ги спре. Когато всичко свършило, никое живо същество не било повече роб на друго. След тази приказка, малкият Рашко се успокояваше и вярваше, повече от всякога, че такъв ден ще настъпи наистина.

Жената, усетила, че Рашо не я слуша, спря и присмехулно му подсвирна. Той се сепна и се усмихна.

- Алооу, къде си? - съседката бършеше витрината на долапа, извади измежду стъклата една пожълтяла снимка на дъщеря си като ученичка, почисти мястото и я върна обратно.

- Екстра е уискито - повдигна вежди Рашо и се надигна. - Трябва да тръгвам вече, имам да свърша една много важна работа.

Той допи внимателно останалото в чашата и излезе бавно. На улицата, за късмет, срещна Жорката. Махна му с ръка и се приближи до него:

- Как е? - съвсем лаконично се обърна към приятеля си.

- Живееме по малко, да има и за после - ухили се пощаджията.

- Ти го маани това "после" - гласът му трепереше - маани това "после", щото… заради него сега сме така!

- Какво ти става, бе човек? - Жорката се стъписа.

- Е, сега ще видиш! - отговори Рашо и закрачи бързо към тях. Докато другият се усети, той вече беше стигнал до колата си, пред портата. Извади ключовете, но не за вратата - тя не се заключваше никога - влезе вътре и запали мотора. През това време Жорката вече беше дотърчал и запъхтяно го питаше:

- Какво ти стана, бе, какво ще правиш сега? - наистина, никога досега не беше виждал приятеля си такъв.

- Ще се превърна в динозавър! - отвърна му Рашо и даде газ до дупка. Моторът изрева страшно, подчинил се на волята на десния крак на шофьора. Москвичът се разтресе и се устреми напред. А Жорката, залитна и безпомощно остана да гледа пушилката. Начело на пушилката летеше Рашо, хванал здраво кормилото с две ръце и навел главата си надолу и напред - рицаря на Изкъртения Москвич. Блъсна се във дебелата върба челно, кормилото се изкриви от удара, предното стъкло се напука. Въпреки че радиаторът беше смачкан, моторът не угасна. Рашо включи на задна и се отдалечи от върбата. На около двайсетина метра спря, превключи отново и с мръсна газ отново се блъсна във върбата. Махалата вече се беше събрала отвън на малка групичка, най-отпред Стояна. Рашо се блъсна още два пъти във дървото, докато накрая колата угасна.

От ударите Москвича беше станал на баница. Все пак, добре, че шофьорската врата се бе откъртила от изгнилите си панти, та Рашо можеше по някакъв начин да излезе от изпомачканите ламарини. Хората бяха дошли по-близо, но все още като че ли не смееха да приближат съвсем. Само Стояна дойде до колата. Рашо излезе, имаше драскотина на лявата буза.

- Има ли ти нещо? - с пресипнал глас го попита тя. Не отделяше очи от очите му, искаше да види дали е пиян.

- Нищо, спокойно…

Не беше пиян. Стояна разбра и се притесни още повече. Но женският й инстинкт я накара да спре дотук, поне засега. Рашо бръкна с две ръце в джобовете си и се облегна на Москвича. Закашля се малко, после каза:

- Ще го оправим, няма страшно! - и потупа старата си кола по капака. Слънцето тази вечер залязваше много бавно и небето над Комбината изглеждаше почти праисторически, неземно, със застиналите над огромните комини червени облачни сияния. Мъжът запали цигара, подритна някаква ламарина и полека закрачи към къщи. Ято птици, долетяло кой знае откъде, прекоси улицата и плувайки в топлия, бистър въздух се гмурна в зеленото на старата върба.

11.02.2002

© Мирко Бръмбаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2002, № 5 (30)