Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЛАТФОРМЕН КАМИОН ТК 1260

Мирко Бръмбаров

web

Да включиш втора на този изстрадал камион беше истински героизъм. Нещо тропаше, стържеше отдолу, виеше и се оплакваше, заплашвайки, че всеки момент ще се строши. Знаех за тази повреда в скоростната кутия отдавна, но все не намирах време или желание да се заема с нея по-сериозно. Казвах си: ”Какво пък, на дълъг път втора скорост почти не се използва”, но всъщност истината бе, че не исках да обличам работните дрехи и да се цапам. Затова сега се борех със скоростния лост и се стараех да не обръщам внимание на хора от зъбни колела под мен, който ме проклинаше. Най-после някое от тях изглежда се намести и ужасният звук спря. Обещах си за пореден път, щом се върна – веднага да разглобя проклетата кутия и да видя какво толкова има вътре… Връщането обаче нямаше да е скоро. Пътувах за Варна пълен, карах единайсет тона метални тръби и поне на отиване не можех да бързам. Дано не се наложи да започвам ремонт във Варна - там не познавах никого. Огледах се назад към магистралата - надявях се да няма коли, защото вече бях набрал скорост. В далечината отзад към мен летеше някаква кола - от бързите, но прецених, че ще мога да изляза на платното, без да я засека. Когато тръгвам на далечен път, винаги правя така - щом изляза от София, спирам до някое крайпътно капанче и пия кафе на тишина, сред полето. Ако не изпиеш кафето си спокойно, после цял ден си нервен. Аз, понеже съм шофьор, се изнервям допълнително. Камионът е голяма машина, трябва винаги да си нащрек. Сега, свършил вече тази работа, можех да тръгвам.

Планините отсреща чернееха, въпреки топлото време все още беше твърде рано за каквато и да е зеленина. Не обичах много да карам по магистралата, ако бях с кола щях да мина по някой друг път, но с този камион просто нямах друг избор. Магистралата е някак нервна, не ти оставя време да разглеждаш всичко онова, което остава встрани от шосето. Но въпреки това и по този път имах своите любими участъци. Единият от тях е между втория и третия тунел. Винаги, когато минавам оттам, особено сутрин, гледам хълмовете отдясно. Когато слънцето грее точно зад тях, в мен се поражда особено чувство. Карам, карам - баирът още малко ще свърши и… не знам защо очаквам, че от другата му страна ще грейне морето. Глупаво наистина, но краят на това изкачване е толкова необикновен - като начало на някакво избавление или пък място, откъдето би излетял делтапланерист.

Така беше миналият път, когато минавах оттук. Сега обаче имаше една малка разлика. Вдясно от шосето, кой знае от къде дошло, стоеше едно куче. Не много голямо, прашно, с черна козина и жълта шия. Стоеше точно на края на асфалтовата ивица, така че ако карах направо, без да отклонявам вляво, щях да мина на “косъм” от него. Много съм ги виждал такива - кучета по пътищата, колкото щеш, но чудно защо това беше дошло тук, където нямаше нито кръчма, нито кафе. Какво ли чака? Когато съм спирал по паркингите с камиона, ако времето е студено, цяла банда песове веднага дотърчава отнякъде и се мушва отдолу, на топло. Топлинка, поне за час. После, като моторът поизстине, се прехвърлят под някой друг, току-що пристигнал камион. Ако шофьорът поиска да тръгне и те все още са отдолу, щом изреве двигателят, всички се изстрелват вкупом изпод машината и с лай се разпръсват из целия паркинг.

Кучетата знаят как да се пазят, особено помиярите… Наведох се към радиото и натиснах копчето. Тук е трудно да се хване каквато и да е станция, но знае ли човек? Днес времето е ясно. С едно око гледах бързо променящите се оранжеви цифри на дисплея на радиото, а с другото гледах пътя - нищо, че нямаше движение. Всъщност, докато се опитвах да намеря някаква музика, гледах към кучето, което не помръдваше и на микрон от първоначалната поза, в която го бях видял. Само махаше с опашка, а после си отвори устата, за да провеси навън малко език. Заприлича на широка усмивка с клоунско изплезване, но не комично, а някак си зловещо, защото очите му не се смееха. Те бяха уморени и безразлични. Най-после уцелих програма Хоризонт и оттам зазвуча песен на Орлин Горанов. Песента беше хубава, но аз не можех да й се насладя напълно, защото гледах към кучето и очаквах как всеки миг то ще отстъпи поне половин крачка назад. Гледаше право към камиона, но погледът му сякаш минаваше през тринайсеттонната връхлитаща грамада и се рееше далече към отсрещната страна на шосето, където почернелите от влагата пролетни дървета полюшваха сгърчените си клони и приличаха на много стари бабички, облечени в черно.

Хванах с две ръце кормилото и за момент спрях да мисля за кучето. Все се канех да попитам един приятел, горски, какви са тези дървета и все забравях. Има ги и в София - по парковете и гробищата. През лятото човек не ги забелязва, но когато дойдат студените месеци и всяка зеленина изглежда почти невъзможна, забелязва само тях. Когато погледнах отново напред, кучето беше досами бронята, отдясно. В последния момент го видях, че трепери, сигурно се уплаши, сви се на кълбо и забоде муцуна в корема си. Набих спирачки жестоко, въпреки че знаех, че няма да спра, че не мога да спра. Кола да е - пак няма да може да спре, камо ли пък камион. Чу се звук от удар, глухо думкане. Камионът намали скоростта си и след около сто метра спря напълно. При спирането кабината се заклати напред-назад като глава на недоволен глист. Мама му стара! Въздъхнах и поисках да потегля отново, но вместо това блокирах ръчната спирачка и без да гася двигателя, изскочих навън. Беше хладно, сигурно заради вятъра. Уж хубаво време, пък въздуха миришеше на сняг. Защо ли слязох въобще? И друг път съм имал подобни случаи и никога, никога досега слизането ми не е имало смисъл. Вървях назад, а мозъкът ми постоянно репродуцираше една и съща картина - как кучето стои “сериозно” и как изведнъж разтваря устата си в онази не особено смешна, изплезена усмивка. ”Защо не се помести тъпото животно?” - си мислех ядосано и вървях към черната купчинка надолу по шосето. Мислех, че може би е било болно или пък старо и глухо, мислех как аз всъщност не свирнах с клаксона, нито пък намалих, май въобще не беше нито старо, нито болно, нищо му нямаше на кучето, просто стоеше на пътя на камиона и не му пукаше. Когато го наближих, видях, че беше още живо. Добре, че камиона е висок - след първоначалния удар сигурно е минал отгоре, без да го засегне допълнително. Наведох се над него, а един микробус като синя лодка, бавно премина по шосето зад гърба ми и отплува нататък.

Кучето лежеше на хълбок с полуотворена уста, езикът му висеше отстрани, между зъбите и едва докосваше асфалта. Махаше с предната си дясна лапа като паленце, което иска да си играе с някое по-голямо куче. Беше се насрало. Изпражненията, смесени с кръв и козина грееха от черното небе на магистралата. Следата от удара се виждаше ясно, малко по-надолу от врата, към лявата плешка. Издъхна, без дори да ме погледне. Една мазна, черна муха долетя право от Ада и кацна на носа му. Бъззз, бръмчеше мухата и доволно потривайки ръце, оглеждаше красивите си, мъхнати очи в стъклените очи на кучето.

Карането нататък вървеше нормално, но бях леко замаян. Чувствах се като човек, излизащ от лош сън, на когото обаче все не му достига малко, за да се събуди напълно. Накъдето и да погледнех, все един и същи въпрос ме обграждаше: Аз ли го убих, или то само… Ако бях надул тромбата или ако бях отклонил поне маалко вляво камиона, дали нещо щеше да се промени? Знаех, че това състояние е преходно. До час-два всичко щеше да отзвучи. Пътищата са си пътища, а помиярите са си помияри. Колкото и да съжаляваш, не можеш да промениш нищо. Случва се. Както беше казал някой: ”Този свят не съм го измислил аз.” Затова, не бива да си задаваме прекалено много въпроси. Замайването започна да изчезва. Вече излизах от планинската местност и шансът да намеря станция със свестен звук беше доста добър.

Включих отново радиото. Слънцето грееше, аз си мислех вече за Варна. Кой каквото ще да казва - друго си е на морето! Дори и през март. Ако времето се задържи все така хубаво, първото нещо, което щях да направя, щом пристигна там, ще е да отида на плажа и да намеря някое от тези капанчета, разположени на пясъка, досами водата. После щях да си поръчам една бира и да я изпия толкова бавно, колкото е възможно. Соленият вятър ще ми прочисти главата, а пък очите ми ще си почиват върху вълните. Тези мисли ми вдъхнаха такова блаженство, че успокоен напълно, си помислих, че въпреки всичко, животът може да бъде и хубав. Наближавах някакво село. Въздъхнах и превключих на по-долна предавка.

Внушение или въображение, но кабината миришеше на куче.

Затаих дъх и внимателно поех дълбоко въздух отново. Миришеше на куче. Въпреки цялото усилие на волята ми, замайването се върна мигновенно. ”Спокойно” - казах на кълбото в стомаха ми - “да разсъждаваме трезво и логично. ”Няма откъде да мирише на куче. След сутрешния инцидент внимателно огледах камиона отдолу, нямаше нищо. Никаква причина в кабината да мирише на куче. Затова реших да пробвам да вдишам много бавно, отново. Как човек би могъл да сбърка миризмата на куче с някоя друга?

Навлизах в селото. Първите къщи бяха с големи дворове, тук-там имаше разхвърляни железни части - остатъци от някогашна селскостопанска техника, около тях обикаляха кокошки. Карах бавно, с не повече от четиридесет. На шосето пред мен зееше много гадна дупка, от тези, в които се влиза плавно, но излизането е с висок праг. Намалих още и се наведох напред, за да мога да гледам какво става. Като се отпусках назад обаче, с периферното си зрение забелязах, че подът на кабината от страната на педалите беше покрит с дълги, сивкавочерни кучешки косми.

Погледнах си обувките - грайферите на подметките бяха буквално набити с косми. Като на някого, който е ходил върху кучета, или пък ги е тъпкал и мачкал. Продължавах да карам, но исках по-бързо да спра и да почистя цялата тази ужасия. Само че тук мястото не беше подходящо. Много тесен път, щях да задръстя движението. Още малко, още малко - краят на селото не може да е много далече. Да, но с всяка изминала секунда подметките като че ли започваха да парят. Едвам натисках педалите. Отворих прозореца, дано миризмата се разсее по-бързо. Пак погледнах към обувките си. Отвратително. Явно съм гледал надолу повече отколкото би трябвало да си позволи един шофьор, защото щом вдигнах очи, видях как връхлитам четири кутрета, малки и весели, игриви и космати като мечета. Пухкави, дебелички кученца. Играеха си на поляната отстрани, но в последния момент прехвърлиха боричкането си на шосето. Мина ми идиотската мисъл, че го направиха нарочно. Играеха си отстрани и щом ме видяха - хоп на пътя! Този път не чаках и хилядна от секундата и ударих спирачките с всичка сила. И какво от това? Камионът пак не спря навреме. Не можеше да спре навреме, няма такива спирачки на света, които да заковат такъв тонаж изведнъж. Бях като в мъгла, чух изхрущяване под себе си, завъртях волана съвършено безсмислено и се блъснах в скалите отляво.

Това е. Сега съм тук, вися закачен на един черносив косъм, на края на скалата, на върха на камъчето, до едно малко зеленикаво мъхче, на границата с небето. Видях как дойдоха да приберат камиона, бившето ми тяло, видях и виждам всичко само дето мен никой не ме вижда, пък и не мога да мръдна. Сега чакам Кучешкия Господ да дойде и да ме освободи. Ако някъде го видите, моля ви, кажете му за мен, кажете му, че го чакам! Казват, че бил едро, неугледно куче с две глави: едната нормална, а другата на мястото на опашката. Така че никога със сигурност не може да се каже дали върви напред или пък назад…

 

 

© Мирко Бръмбаров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.04.2002, № 4 (29)