Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕДМЕТ, СЛОВО, МЕЧТАНИЕ
(“Кутия за писане” на Милорад Павич)

Магдалена Костова-Панайтова

web

Предметът като мечтание

Лишени от функционалната си стойност, предметите в художествените текстове често се превръщат в огледала, отразяващи едни мечтани картини, ако перифразираме Морис Реймс. Те като че ли се сдобиват с душа, видени са като обиталища, където човекът може да се приюти, бягайки в желаното. Предметът, обграден с любов, придобива вътрешни измерения, които вътрешното зрение непрекъснато променя. Около такъв един предмет може да бъде изграден цял свят, a всекидневната му проза да се превърне в тържествен, поетичен дискурс. “Телата” на предметите поемат тревогите и страховете ни, отразяват нашето бленуване, сдобивайки се с човешкост.

Любуването, подреждането, събирането на предметите съгражда близост, в която прехвърлените блянове и чувства разтварят измеренията на интимното, а в него предметът може да се окаже хипостаза на човешкото.

Подреждайки предметите, ние преподреждаме времето, лишаваме го от крайност. “Функцията на предметите е да осигуряват непрекъснатостта на живота” - казва Бодрияр и в този смисъл в постмодерния свят те са на път да се превърнат във всекидневна митология, която изсмуква тревогата от времето и смъртта (Бодрияр 2003: 101).

В художествения текст предметите понякога откриват илюзията на притежанието, измамната сигурност на придобитото. В романа на Анри Боско “Господин Каре-Беноа на село” има един пасаж, където господин Беноа, който притежава много шкафове, особено се умилява от един дъбов класьор, в който, според него, може да се побере цял един свят от обективни знания, прилежно класифициран. “Чекмеджето - казва героят, - понякога е основа на човешкия дух.” Но така въобразявания шкаф - съкровище на знания, прислужницата е превърнала в кухненски долап, нареждайки вътре сол, горчица, грах...

Ковчежето кутия

Много често шкафът, чекмеджето, сандъкът са метафори на тайния психологически живот, предмети, които отразяват интимни човешки тайни, ако се позовем на Башлар. На някои от тях ние придаваме особена стойност. Това са предмети субекти-обекти, които придобиват интимност чрез нас и за нас (Башлар 1988: 109). Тяхната загадъчност отприщва фантазменото, мечтанията и тайните надежди.

Особено наситено с аромата на тайни е ковчежето. Предметите в него могат да бъдат притежавани в акта на събирането, независимо от тяхната различност. Ключалката, която е своеобразен праг, граница, е натоварена с различни предизвикателства пред любопитното въображение.

Ковчежето с множество отделения и ключалки е като душата, която разполага с множество тайни кътчета. Според Башлар именно ковчежето е съсредоточието между бляна и спомена. Предметите в него са напоени с аромати, лица и събития.

В ковчежето се крие цял един свят, който може да променя своите очертания. Инверсията на вътрешно и външно се превръща в инверсия на предметите. Значимостта не само на вещите, но и на събитията и на лицата, на времето и пространството се променя. Както човекът понякога е скривалище на самия себе си, така ковчежето се явява скривалище на човешкото, място, където мечтанието намира приют.

Като отварящ се предмет, ковчежето открива за света някакви тайни, изненадващи, неизвестни неща. Явява се измерението на съкровеното. Това измерение може да се окаже безкрайно и може би точно това има предвид Жан-Пиер Ришар, когато казва: “Ние никога не стигаме до дъното на ковчежето”.

Особено ярко тази своеобразна митология на предметното е претворена в новелата на Милорад Павич “Кутия за писане”, където в центъра на сюжета е любовното описание на кутията ковчеже, пълна с предмети, обвити с патината на времето и далечните пространства, с човешки истории и загадки. Скритите им тайни свързват събитията и лицата в творбата. Ако се върнем на думите на Башлар, който твърди, че има писатели, които ни “дават да прочетем тяхното ковчеже”, определено би могло да се каже, че тази новела е ковчежето на Милорад Павич.

Кутията пъзел

“Откриеш ли някаква тайна, ставаш част от нея” - казва един от героите в “Кутия за писане” и като че основната повестователна интенция е стремежът за приобщаване към тайната на тази загадъчна кутия и нейните странни предмети. Повестователят подробно ни въвежда в различните функции на частите на ковчежето, разкрива скривалищата му, скритата музикална кутия, като не забравя да спомене, че не е изключено да не е отворил всички тайни камери на този необикновен предмет.

В житейските криволици на Павичевите герои се приоткрехва един странен, фрагментарен свят, в който мозаечното е принцип, организиращ текста. Сюжетът на новелата се гради като пъзел. Отваряйки различните чекмеджета, прочитайки историите на различните герои, които като че ли са несвързани помежду си, читателят постепенно подрежда пъзела, който повествователят му подхвърля и очаква да нареди.

Кръстословицата на случайности би могла да се изведе като идеология на творчеството на Павич, който предпочита играта в чист вид, постоянно сменяйки правилата и понякога довеждайки я до абсурд. Въпреки умението си обаче да жонглира с образите, писателят често се отнася към изречението като към формула. Част от текста се гради като своеобразен фантастичен разказ с гротескови характеристики, в който обичайните пропорции и отношения имат много малко място, а помежду безсмислените, от гледна точка на класическото повествование фрагменти, се вклиняват философски идеи, дълбокомъдрени фрази, които звучат като идиоми.

Ето един от множеството примери в новелата за потъване на повествованието в алогичното, в бълнуването: “Във ваничката до нея има малко червен пясък, една стара свирка във формата на фалос и стъклена запушалка от някакво шише, което не беше в ковчежето. Свирката се ползва за призоваване духовете на мъртвите. Тя издава чуден звук, нещо като "кмт!кмт!кмт!" Това е зовът, на който се озовават ледените сънища на мъртвите души, когато понякога проникват в топлите сънища на живите, за да се стоплят.” (Павич 2002)

Сънят и блянът се явяват повторително на много места в новелата, отваряйки зев в повестователната линейност на текста (бълнуването на продавача Снглиф, сънищата-обеди на капитана, телефонните бълнувания на Тимотей и др.) Логическите празноти в повествованието Павич заменя с образи и идиоми, които звучат сентенциозно: "Безумният живее, докато иска, а умният - докато е нужно", “Очите му бяха сини от пластовете време, през които гледаха”, "Който мисли само за враговете си, ще си ги създаде, но ще изгуби приятелите" и пр.

Пъзелът текст

“Няма нищо извън текста” - казва Дерида и несъмнено текстовете на Павич художествено преповтарят тази идея. Предмет и слово са успоредени още в заглавието на новелата “Кутия за писане”. В отделните разкази, които имат различни автори, адресати, раэлични жанрови характеристики (новелата “цитира” пощенски картички, обяви, писма, ръкописи, корабен дневник, свитъци, телефонна касета), се изгражда нишката на едно криволичещо като че ли по прищявките на самия живот повествование. В неочаквано сменящите се дискурси има няколко възлови ядра, които формират наративното единство на текста.

Централен е мотивът за писаното слово, или по-точно за кутията - отварящо се слово. Ако в културната традиция тялото на книгата издърпва информацията от битието, ословесява го, надарява с имена “издърпаните” същности, то в новелата на Павич кутията е тази, която ословесява битието, тялото на множеството й предмети и тайници издърпва от небитието легенди и истории, символи на различни култури, потънали в забрава. Отварящата се кутия, криеща свитъци и писма, е едно зашифровано послание. Тук можем да припомним, че на старобългарски сред 13-те значения на думата “книга” са и свитък, писмо, послание, текст (Делева 2000).

Ковчежето кутия с многобройните си ключалки е метафора на посланието, което, както и писмото, е текст, който настойчиво очаква да бъде отворен, прочетен, споделен.

Новелата на Павич може да бъде прочетена и като един постмодерен вариант на популярния роман в писма. Един герой от “Махалото на Фуко” твърди: “Всичко вече е разказано”. В променения свят е променен начинът на разказване, жанровите граници са се претопили. Текстът не държи да му се вярва. В творбите на Павич често легендите и летописите, преданията и историческите хроники, реалността и съня, мечтата и бълнуването се сливат. В едно от своите интервюта Милорад Павич говори за близостта между литературата и архитектурата. Според него както скулптурата може да бъде изучавана от различни страни, да бъде избиран собствен зрителен ъгъл, така и произведението на изкуството, книгата, трябва да бъде отворена от различни посоки, да може да бъде четена отзад напред, отгоре надолу, вертикално и хоризонтално.

Въобще интерактивните романи и разкази на Милорад Павич напомнят компютърни игри: пространството им е толкова обширно, че изглежда безгранично. Премествайки се от ниво на ниво, наляво и надясно, читателят може да отгатне загадките в текстовете, да подреди мозайката в едно цяло. Самият Павич създава подходящ “софтуер” за четене на прозата си, прилагайки различни указания и легенди, без които текстът често може да изглежда безсмислен. "Хазарски речник" например е роман-лексикон, "Последна любов в Цариград” е роман-пособие за гадания на карти таро, "Пейзаж, нарисуван с чай" - е роман-кръстословица, "Звездна мантия" - роман - астрологически справочник и т.н.

В “Кутия за писане” именно тялото на капитанското ковчеже за писма, с безкрайните си нива и отделения, е организиращата сюжетна структура. Една от съблазните на строгите форми (решетката на речника или на кръстословицата, колодата карти и пр.) за писателя вероятно е възможността непрекъснато сменящите се фрагменти да бъдат организирани, без да се използва за това линейният сюжет.

Според Александър Генис Павич е един от авторите, разклатил Гутенберговата галактика, властта на подредените в редове страници и томове букви, залагайки на хипертекстовите модели, на интерактивния прочит. “Първият писател на третото хилядолетие”, както наричат този сръбски творец, като че ли се чувства привлечен, според Генис, от литературата на дописмения период, от Омировото й битие.

Струва ми се обаче, макар и да звучи парадоксално на фона на твърденията на Генис, че в творбите на Павич именно писаното слово, книгата има ключови смислови функции. И то не само защото е част от културната памет на човечеството, а тя изгражда ядрото на художествената система на писателя, а и защото тази културна памет за Павич не е елемент от миналото, а част от бъдещето.

Кутията на Пандора

“Моето творчество е основано на балканската и източноевропейската литературна традиции” - споделя Павич и наистина тематично действието на почти всичките му книги се развива на Балканите. Творбите му говорят неща, важни преди всичко за балканските хора, дори когато балканската тема не е централна в дадена творба.

В “Кутия за писане” болката и скепсисът на твореца по отношение на начина, по който Европа възприема своята кутия на Пандора - Балканите, са отразени още в самото начало на новелата, при това сентенциозно. Върху капака на кутията една бележка на италиански гласи: “Когато Европа се разболее, тя започва да търси лекарство за Балканите.” В началото на текста фразата звучи алогично, немотивирано, но в хода на подреждане на пъзела тези думи стават ясни на фона на любовната история между Тимотей и французойката.

Защо именно на италиански е написано това изречение - новелата не дава отговор, но предлага различни догадки. Езикът на Данте и Петрарка, език на ренесансова култура, е същевременно един от най-музикалните езици в света. Темата за музиката е въведена още по-горе в текста, където повествователят открива, че кутията за писане е “бременна” със скритата музикална кутия.

Пътят към Европа за балканеца е видян като един обречен стремеж. Защото текстът внушава, че Европа не може да разбере Балканите. Тя вечно ги тълкува по някакъв различен начин, който няма нищо общо с истинските подбуди и намерения на хората тук. Мечтите и желанията на балканския човек, срещите и разминаванията, взаимното неразбиране между хората, неясното им желание, което ги води, но не ги прави щастливи, е отразено в историята на Лили и Тимотей. Разказвайки например за французойката, избягала от своя любовник, и студента, който всеки ден учи заедно с нея по специалност, която не следва, повестователят ни дава да разберем разликите във възприемането на двамата. Жената си мисли, че студентът я харесва, но е много стеснителен. За него нещата са много по-различни:

“Месеци наред, ден след ден, с огромно усилие и с безкрайно губене на време и сили, аз учих с нея, за да мога всяка сутрин да получа топла закуска, единствената храна, която можех да си позволя по време на следването ми в Париж.” - споделя в ръкописа си Тимотей.

Сменяйки повествователния ъгъл и гледните точки - изток, запад, мъжка, женска, търговец, капитан, студент, борец за свобода, Павич създава един интересен и множествен образ на постмодерния балкански човек, който не може да намери своята идентичност, разкъсан дълбинно от съзнанието за липсата на хармония.

В мотива за разминаването на човешките мечтания се вплита мотивът за онемелите Балкани. Войната и безпричинната омраза са видени като мълчание, липса на език, немота. “От войната човек излиза повече или по-малко ням” - казва сърбинът Тимотей.

Всъщност опитващият се да забрави своя език герой, който споделя как да забравим сръбски в седем урока, се противопоставя на немотата на войната по един странен начин - чрез несекващите си монолози, записани на телефонната касета. На нея неслучайно всеки път Тимотей завършва разказа си повторително с едни и същи фрази - за преселващите се гори, думи, които звучат нелогично, но са вътрешно свързани с мотива за мечтанието и на принципа на музикалното произведение организират текста на разказа.

Балканите не са буре с барут, не са кутията на Пандора, а една музикална кутия, която има свой ритъм, свое слово, свои мечти и която очаква да бъде открита, сгушена в корема на голямата кутия свят, индиректно внушава тази новела. Едно от възможните четения, които предлага “Кутия за писане” е, че светът е текст, текст, който трябва да прочетем, нужни са ни само сетива, за да видим знаците. Защото текстът е пъзел, който всеки читател трябва да подреди посвоему, а ковчежето-кутия на Павич е проекция на желанието за откриване, събиране и пренареждане на пъзела-свят.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Башлар 1988: Башлар, Г. Поетика на пространството. С., 1988.

Бодрияр 2003: Бодрияр, Ж. Системата на предметите. С., 2003.

Делева 2000: Делева, А. Книга, текст, свидетел. // Краят на хилядолетието: раздели и носталгии. С., 2000

Павич 2002: Павич, М. Кутия за писане. Варна: LiterNet, 30.03.2002 <http//liternet.bg/publish1/mpavich/kutia/index.html> (30.05.2004).

 

 

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.05.2004, № 5 (54)

Текстът е четен на Международния университетски семинар за балканистични проучвания и специализации, Благоевград, 2004.