Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТВЪД СТЕНАТА, С РОКЛИ НА ЦВЕТЯ

Кристин Димитрова

web

Стената, която разделяше Берлин на източен и западен, Европа на тоталитарна и демократична, а света - на Спутник и Аполо, падна през 1989 г. и вятърът на промяната задуха в двете посоки. Ние от източния блок се изправихме от четирикракото си положение на съединени пролетарии и поехме с вдигнати знамена към свободата. “Те” ни посрещнаха с просветена щедрост, университетски жестове на внимание и търпение към протоколните гафове. Такава беше достойната картина на официално ниво. Такава беше и картината дълбоко в нашите наритани от пропагандата умове. Всеки жадуваше за сюблимност.

Един нов призрак тръгна да броди из Европа през 90-те и това беше призракът на обединението.

Не точно така изглеждаха събитията през очите на всекидневието. Германци от изтока пълнят багажниците на трабантите си с банани, Вацлав Хавел посреща Александър Дубчек по яке, поляците пекат сладкиши и ги продават на границата с Германия, румънци превземат телевизията и държат речи със съдбоносни лица, у нас мажем филии със свинска мас по време на Лукановата зима, а по площадите брадати оратори ни призовават да вземем нещата в свои ръце. (Как? Кои неща? И като ги вземем, къде да ги отнесем? По онова време такива думи ни изглеждаха смислено.) Всички бяхме изгладнели, рошави, начетени и жадни за човешко достойнство. Моцарт ли ни липсваше, Балзак ли? Не. По-скоро Пинк Флойд. Искахме да пътуваме по света, да пием кока-кола от автомат, да носим неизбеляващи дрехи, да караме сребристи коли и да слушаме рок. Искахме да се смесим със “западняците” и да се влеем завинаги в тамошния поток от индивиди. Никога стремежът към консумативна култура не е имал толкова духовни измерения.

А западняците трябва да са ни отличавали. По време на социализма чрез връзките на бащата на моя приятелка успях да се добера до екскурзия в чужбина. Караха ни да вървим в група, а когато за два часа ни разрешиха да се разпилеем по улиците, аз, колкото и лош физиономист да съм, забелязвах сънародниците си от двеста метра. Всички българки носеха тревирени рокли на цветя. Има различни видове неграмотност и неграмотността на външния вид, ако не е доброволно избрана, е унизителна.

И така, в началото на 90-те, хората от Запада вероятно са ни забелязали как тичаме към тях с разтворени обятия като бедняци на сватбата на заможен родственик. Такава гледка не се забравя лесно. И докато из високата чуждестранна преса се коментираше до каква степен Европа реално иска Полша, Чехия и Унгария, след като вече любезно ги е приветствала с освобождението, ние изобщо не влизахме в сметките. На нас ни предстоеше да вземем още една петилетка в ускорени срокове и българският народ отново да направи това, което други народи са правили за столетия. Това май ни се налага на всеки 50 години и ако не се движехме постоянно на зигзаг, досега да сме колонизирали слънчевата система. Книгите се превеждаха от студентски колективи и се разпродаваха направо на улицата, а пък се пишеха по всички възможни начини. Филолозите ставаха културолози, културолозите - антрополози, антрополозите - политолози и всички вкупом на всеки етаж се сблъскваха с марксистко-ленинските естети, които си търсеха ново място под слънцето. Бяха интересни времена съобразно прословутата китайска клетва. Мисля, че към нея можем да добавим една изстрадана българска благословия: “Да не ти дава Господ един ден да наваксваш нещо, което други народи са усъвършенствали от векове насам.”

Стената от двадесет години е зад гърба ни, вече влязохме официално в Европа, чехите се готвят да излизат, глобализацията е неопровержим факт, английският е новата лингва франка, а най-предприемчивите учат китайски. Имаме възможности, каквито никога не сме имали. Да напишем нещо и да го пуснем в интернет. Да напишем книга и да зачакаме - или добре, да проявим активност - някой да поиска да я преведе. Не е толкова просто.

Първо: Езиковите ни връзки дори с най-разпространените езици на света се градят върху добронамерените и изстрадали гърбове на няколко преводачи. Тези хора обикновено срещат подкрепата на българските институции само когато авторът успее да уреди това-онова.

Второ: Големите европейски държави поначало успяват да продуцират авторите си, Полша, Чехия, Унгария и Сърбия се справят добре, Русия никога не е преставала да е интересна. В масовото съзнание ние си оставаме някаква архаична мъглявина, като че ли всички ходим с цървули и слушаме радиоточки. (Моля, не съдете за нас по тревирените рокли на цветя.) Или екзотична добавка. (Не ни карайте насила обратно да ги обличаме.)

Трето: Не съм сигурна защо става така, но от писателите в богатите държави се очаква да пишат както сериозна литература, така и развлекателна. От нас, източните държави, се очаква само сериозна литература. Именно развлекателната литература се оказва класовият вододел на писането. “Те” могат да бъдат фриволни, ексцентрични, забавни, любовни, фантазьори. “Ние” някак си трябва да бъдем проницателни и да правим лабораторни анализи на близкото минало, довело до неуравновесеното настояще. И понеже нашите събратя от средна Европа са много по-чевръсти, или вярват по-силно в смисъла на литературата от нас, новините от изтока предимно те ги съобщават. Квотата на българското присъствие е декоративна.

Четвърто: Страните от Запада произвеждат литература, ние някак си произвеждаме етнография.

Нека да направим един въображаем експеримент. Вземаме примерно “Брулени хълмове”. (Голям проблем е, че Емили Бронте не е сред нас, за да го напише, но нека прескочим това.) Можем ли да си го представим написан в България за българи? Мисля, че да. Кетрин е Катя, Хийтклиф е Драго и Линтън е Панайот. Тримата живеят в Балкана на някакви много брулени хълмове и все пак успяват да запазят обноските си. Накрая Драго остава с дъщерята на мъртвата Катя, но вече и на него му е ред да се сбогува със света. Нека се помъчим да си представим какво впечатление би направил този български роман в чужбина. Той или ще бъде отхвърлен като любовен и беззнаков, или ще пробие и ще получи критики от рода на “безмилостен разрез на изолацията, оскъдицата и пораженията върху личността, които тоталитаризмът е нанесъл. Най-доброто от “Доктор Живаго” насам.” Дано да не съм права.

А сега една истинска случка. Преди седмица ми откраднаха текст. Английският превод на стихотворението ми “Поверия” се оказа публикуван под името на ирландец в ирландската секция на холандски уебсайт за поезия. Не е нужно да казвам, че доста се притесних. Писах в Ирландия, но оттам не ми отговориха. Разказах на десетина приятели по света за тази идиотщина и възмутените им писма успяха да стреснат наглеца. Интересно е, че докато е стояло под ирландско име, стихотворението ми е било преведено на испански. Тук трябва да кажа, че то стои под мое име в LiterNet на Георги Чобанов от 2006 г. и на никого не му е хрумнало да го преведе. По време на полемиките кое стихотворение на кого е писах и на холандския уебсайт и ги помолих или да изтрият стихотворението, или “да го прехвърлите в българска секция, каквато, за мое съжаление, до този момент не съм забелязала да имате.” На другия ден стихотворението беше изтрито. Така изглеждат нещата, подписани от тази и от онази страна на отдавна срутената берлинска стена.

Няма да е справедливо ако завърша така. Вече можем да четем и пишем каквото си искаме. Да имаме приятели навсякъде по света. Да предлагаме нещата си извън страната. Да живеем другаде, ако тук не ни харесва. И дори да си носим тревирените рокли на цветя, ако смятаме, че ни открояват. Това са златни разлики, които растат.

 

 

© Кристин Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.07.2010, № 7 (128)