Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "САБАЗИЙ"

Кристин Димитрова

web

(Някои реплики, незначителни случки или черти на героите са откраднати от действителността, но романът е напълно измислен. Митът е верен заради голямата история, която разказва, а не заради дрехите, които героите при всяка своя поява обличат.)

 

...Сабазий - чужденецът, освободителят, кръвожадният, пияният, лъжецът, разгулникът, аскетът, красивият, лудият, непризнатият бог - дойде късно на Олимп, макар да бе от древните по-древен. Син на Зевс и простосмъртната Семела, той дълго трябваше да доказва, че е достоен за пантеона на нечовеците. И го правеше нечовешки.

Наричан още Дионис, Бакхус или Загрей, Сабазий беше тракиец по произход. Че е чужденец, на Олимп личеше и от друго. Гръцките богове можеха всичко, но не и да умрат. За разлика от тях, Сабазий познаваше смъртта. Затова го наричаха още “Дитирамбос”, което значи “Онзи от двете врати”, “Елевтериос” - “Освободителя” и “Двойнородения”, защото само той бе успял да се завърне от мъртвите.

Истината е, че преди него египтянинът Озирис, разкъсан от врага си Сет, бе падал в плен на смъртта, а после, сглобен част по част от Изида, се бе преродил, за да тържествува. Мнозина твърдят, че в Тракия са го познавали като Сабазий. В такъв случай ще излезе, че синът на смъртната Семела е по-древен от баща си Зевс. Сред тракийците има и друг, който предявява права върху наследството на Озирис, и навярно поради това този друг рядко се е засичал в общ мит със Сабазий. Защото то е като да събереш един човек със сянката му и после да се чудиш кой кой е.

Сабазий, бог на щастието, болката и абсурда, се счита още за покровител на театъра, земеделието, цивилизацията. Свещените му предмети са бръшлян, леопард, лоза, вино, змия, бик, фалос. И ако някой от тях се появи сред думите или в живота, значи и Сабазий не е далеч...

 

НЕДОКУМЕНТИРАНА СРЕЩА

Кристин Димитрова. Сабазий. София: INK, 2007Не очаквах, че ще го видя отново. Мислех го за мъртъв, а може би така ми е било по-удобно. Истината е, че сам отидох при него.

Беше избрал за офис една стара къща в центъра на София. Докато вървях към адреса и пресмятах номерата, вече знаех коя точно ще излезе къщата. Познавах съборетината от дете и когато ме пращаха на учител по музика, редовно минавах край нея. На прозореца на партера стоеше една бабичка с дълги нокти и контролираше кой прекосява бариерата на погледа й. Присъствието й беше толкова постоянно, че за мен къщата, старицата и смрадта, която повяваше от прозореца й, се сливаха в триединство като тяло, дух и душа. В топлите дни на лятото мирисът на коса, неизмита от години насам, и напикани дрехи, несменени от последния случай, в който загрижена съседка е подарила старите си парцали, се смесваше с дълбок дъх на изба от вътрешността на гнилите стени. Още докато се приближавах по тротоара, старицата вкопчваше очи в мен и започваше да говори разни фантасмагории за приеми с посланици. Беше готова да разказва на всеки бурната си история и да му пее изветрели шлагери. Естествено, никой не се спираше да я слуша, освен може би аз. Някак си ме вцепеняваше. Къщата беше обрасла с бръшлян и ако на места не се виждаше опадалата й мазилка, то беше защото зелените листа пълзяха като кожна болест по стените и висяха на гирлянди по фасадата й. А около прозореца на бабичката сплитаха нещо като пожизнен венец.

Тъй като уроците ми по цигулка продължиха до края на гимназията, бях свидетел на постепенния разпад на старицата. Всъщност сега, като си помисля, не съм сигурен на каква възраст беше тя. Над опънатата й кожа се тресяха бели кичури и всичко беше приведено в общ сив тон от мръсотията. Историите й постепенно някак се разделиха на части, разбъркаха се и започнаха да се свързват помежду си по нехарактерни начини - като кентаври, сирени или фавни. Заминала с мъжа си, пък любовникът й я изоставил, после тя си отмъстила на най-добрата си приятелка, защото я подвела в труден момент, но всъщност въобще не успяла да си отмъсти. Слушах я как прескача от пласт на пласт във времето, мъчех се да възстановя какво наистина се е случило и закъснявах за урока по цигулка.

Шлагерите се застояха най-дълго в главата й. През последните месеци, в които я виждах, тя можеше само да пее. По онова време, веднага след промяната, хората се събираха на тълпи и скандираха политически лозунги. Нощем лепяха плакати, а в малките улички около митингите се млатеха с дръжките на знамената.

Една есен, когато се връщах от цигулка около седем вечерта, чух тъпи удари и нещо като сподавено мучене пред къщата й. Двама мъже ритаха трети, който беше паднал на земята. Имаше и четвърти, който беше стъпил върху гърдите му, за да не избяга. Дишаха задъхано, като при тренировка. Интересно, че групата не издаваше почти никакъв звук въпреки енергичните си движения - битият също мълчеше. Скрих се зад едно дърво, хипнотизиран от мастилените им силуети. Сърцето ми, което никога не е било особено здраво, започна да поема кръвта на едри глътки, но тогава още не взимах лекарства и нямах какво друго да направя. В един момент точно над главите им се отвори партерния прозорец и мъжете се вкамениха. Бабичката се надвеси над тях и вдигна пръст, като човек, който има да им казва нещо важно.

- Май, май, май Дилайла - изпя тя с тремолиращо сопрано.

Това свърши работа, защото мъжете се разбягаха. Битият пълзя известно време наоколо, като опипваше тротоара. Накрая успя да се изправи. Движеше се със залитане и се подпираше по стените на сградите. До едно дърво повърна. Стори ми се много млад, макар че мракът ми пречеше да го видя добре. Нямах представа с какво си беше спечелил враждата на тримата. Около него нямаше нито предизборни плакати, нито лепило. Старицата остана облакътена на прозореца.

Два дена по-късно още се виждаше кървавата следа от дланта на момчето върху обезцветената мазилка на къщата. Петното беше кафяво и закривено нагоре като дебела грахова шушулка. Тогава разбрах, че в кръвта има нещо, което те кара да я забелязваш. Тя свети. Засъхналата кръв е различна от всички други бивши червени цветове и човек не иска да я докосне. Отидох и я докоснах.

Моят живот продължи непроменен от боя, защото майка ми не искаше и да чуе за спиране на уроците. Вече знаех, че всяко нейно желание, което тя налагаше с желязна ръка, всъщност произтича от баща ми. Досрамя ме да си призная, че съм се уплашил от нещо, което съм гледал иззад дървото, затова им казах, че двама души с неясни лица са ме нападнали с нож. Майка ми се развика “Кога?”, “Къде?”, “Как?”, а баща ми заяви, че ако думата му все още значи нещо в тази разтурена държава, ще уреди служебният му шофьор да ме взема от уроци. Откакто настъпи демокрацията, той делеше шофьора си с още няколко гиганти на словото като него, които се подмотаваха из културния авангард на бившето управление, но заканата му свърши работа. От страх, че ще ме развеждат със служебния мерцедес на баща ми като луксозен военнопленник, казах на бърза ръка, че всичко съм си измислил, за да се отърва от уроците, и преговорите ми се върнаха в точка А.

И така, продължих да ходя при г-н Лин, който ме чакаше със заредена цигулка в ръка и с церемониалната любезност на оберкелнер. За родителите ми той беше моят път към “духовността”, за него аз бях златната кокошка, която снасяше от валутните яйца на славната ми фамилия, а за себе си бях незабележимият посредник, който свързваше двете партньорски страни. Не че някой от къщи очакваше да стана музикант. Чрез примери и уместни забележки бях поощряван да си намеря “сериозна професия”. Нещо като дипломат, съдия или икономист. Явно нито майка ми, нито баща ми са смятали, че ме бива в нотите. Или може би са знаели, че в изкуството вече няма сигурни доходи. Всъщност така и не разбрах какво мисли баща ми за изкуството. Вероятно той въобще не мислеше нищо. Просто го правеше и оползотворяваше. При мен още оттогава всичко се разбягваше. Изучих се за “сериозна професия”, макар и не каквато те искаха, и запазих музиката напук. Тя вече ми пречеше и затова я заобичах.

Понякога ми се струва, че в стремежа си да се противопоставям на баща си, цял живот правя точно това, което той е искал от мен. От тази мисъл ме побиват тръпки.

След инцидента обаче ме беше страх да вървя по улиците. Не че очаквах някой мен да набие - нямаше много кандидати да ми грабнат цигулката, пък и по онова време щях да им я дам на драго сърце. Но тротоарите, които до този момент си мислех, че познавам до плочка, бяха разкрили едно съвсем друго лице. Вятърът замиташе листата на дърветата на високи купчини, които никой не си правеше труда да прибира. Бръшлянът по къщата се държеше, но вече бе придобил цвят на отлежало вино. Може би две седмици по-късно, докато газех до колене из шумата, ритнах нещо меко. То отхвръкна под една паркирана кола. Коленичих и го измъкнах. Оказа се пачка долари, свити на цилиндър с ластиче. У дома само баща ми имаше долари, защото беше “творец от национално значение”. Само че той си ги стискаше в банка и ме караше да му ближа гъза за всеки чифт дънки.

Не знам защо къщата, към която вървях, събуди у мен тези спомени отпреди близо петнайсет години, но когато съм напрегнат, мозъкът ми отказва да се съсредоточи върху належащите проблеми. Доколкото познавах човека, при когото отивах, той нямаше причини да ме кани. Трябваше да мисля върху това. Но аз не го и познавах.

Погледнах адреса още веднъж, за да се уверя, че това е мястото, защото подновената сграда крещеше “вижте ме” като лице след пластична операция. Пред вратата имаше паркиран накриво златисто-оранжев “Лотус Елиз”. С черните си гарнитури приличаше на задрямал леопард. Не че очаквах отново да видя бабичката с дългите нокти, но ми трябваше време да се ориентирам в променената гледка. Сега къщата - изкормена, преоборудвана и лъсната в тъмнорубинен цвят - очакваше новия си живот. А някъде вътре Сабазий ме очакваше мене.

На стената една под друга бяха окачени месингови фирмени табели на различни азбуки. “Житен клас ЕООД”, “Trance&Vision”, “НюзХолдинг” и туроператорско бюро “Одисей”, явно по една-две на етаж. Мислех, че на вратата просто ще пише името му. Сега не само че трябваше да гадая коя е неговата фирма, ами и на звънците нямаше табелки.

- Мога ли да ви помогна с нещо? - попита висок рус мъж с есесовска прическа, който отвори вратата още преди да съм докоснал бутоните. Беше издокаран в някакъв кафяв кафтан, който му стоеше като шоколадова заливка, но това не подслаждаше физиономията му. И докато думите му ми предлагаха помощ, тялото му ми препречи пътя.

- Търся Сабазий.

- А той очаква ли ви?

- Той ми е чичо.

Фашистът се консултира по GSM-а и просто се отстрани от вратата.

В антрето лъхаше климатик. Над главата ми се извиваше стълбището с перила от ковано желязо. Стените бяха открай докрай бели, като всичко, което никога не е било използвано. Не знаех къде отивам и затова просто се качих нагоре. На втория етаж имаше кушетка с крачета от лъвски нокти в стил Луи Бог-знае-кой-си. Върху нея по гръб се беше отпуснал човек с жълт костюм и похъркваше с отворена уста. Сакото му се беше навило под главата, а горното копче на панталоните му беше разкопчано. Стори ми се познат, особено достолепната му брадичка, която в момента стърчеше във въздуха. Една врата се отвори на последния етаж и на правоъгълния й фон се очерта стройна фигура с разгащена широка риза.

- Хайде де, откога те чакам!

Къдравата му коса висеше около лицето на жилави пружини. Стори ми се, макар че не можех да бъда сигурен, че силуетът от вратата ме чакаше да изкача стълбите усмихнато. Приближих го. Наистина се усмихваше. И тогава видях това, което винаги ме е ужасявало у Сабазий. Едното му око беше кафяво, а другото - синьо.

Подадох ръка да се ръкуваме, а той ме прегърна. Под отпуснатата му риза се стегнаха мускули като прешлените на питон удушвач. Сабазий нагласи лицето ми на светлината от вратата като художник и се отдалечи, за да го види по-добре.

- Колко си пораснал! - гласът му беше тънък и много тих.

- Отдавна не са ми го казвали. Освен това си само пет години по-голям от мен.

Роднинството ми със Сабазий по принцип не се споменаваше в нашето семейство, а през последните пет минути ми се напомняше по всякакви начини. Той закима и даде знак да го последвам навътре в офиса. Поколебах се.

- Долу един човек лежи на канапето. Да не му е лошо?

- А, това трябва да е Силен. Малко се поувлече снощи. Абе направо се оля. Да не е повръщал?

- Мисля, че не. Това Силен депутатът ли е?

За Сабазий отговорът изглежда бе толкова очевиден, че не си направи труда да го даде. Помещението, в което влязох, се оказа празно, с малки изключения. Средата му беше заета от грандиозно бюро, върху което имаше включен лаптоп и няколко бутилки вино с разнообразни етикети. До стената бяха изправени три мраморни статуи. Лицата им - едното безносо - бяха застинали в мъчително съвършенство. Мраморните им тела като че ли се огъваха под натиска на тежък насрещен вятър и мускулите им така плавно изпъкваха, че очаквах едва ли не на пипане да се окажат топли. Първата статуя нямаше ръце, втората - крака, а третата беше загубила всичко, освен торса си.

Вероятно докато ги гледах, осъзнах, че не сме сами. До празната камина на отсрещната стена стоеше тъмнокоса жена, която до този момент не беше произнесла и дума. Очите й бяха оградени с гъсти черни мигли. Напомняха ми на коледни венци с висяща по средата сребърна камбанка. Наблюдаваха ме, без да трепнат, като че ли само тя имаше правото да ме гледа, а аз нея - не. Косата й се спускаше на извивки около бледото й лице, а на врата й висеше колие с камъни, бистри като крокодилски сълзи. Посегнах да докосна една от статуите и тя се озова между мене и тях. Толкова бърза реакция не бях виждал и сред музейните работници.

- Персефона, отпусни се, моля те, ние сме роднини.

Тя отиде зад гърба му и започна да го разтрива. Сабазий се отпусна в ръцете й като котка. Персефона му възрази, че той не е човекът, който ще й хвали роднинските връзки, като ни за миг не сне поглед от мен. Почувствах се в центъра на някаква домашна сцена, в която не бях предвиден. Огледах се къде да седна, но Сабазий беше заел единствения стол в офиса. Опипах тревожното лице на една от статуите.

- Истински ли са?

- Миналата година ги изровиха. Били са под земята повече от две хиляди и петстотин години. Много ги харесвам, успокояват ме. Понякога дори ми се струва, че искат да ми кажат нещо.

- И какво е то?

- Отде да знам, още не са ми го казали. Ти как живееш, доволен ли си?

Сабазий явно беше склонен да прави бързи скокове от статуите към личния ми живот, но аз не можех да го следвам с такова темпо сред неочаквано подновените ни отношения. Не че имах нещо против.

- В какъв смисъл?

Сабазий хвана ръцете на Персефона и мълчаливо й подсказа да спре. За миг те си размениха погледи, в които имаше доверие, загриженост и самотата на последните двама човека, останали след световен катаклизъм.

- Ами очаквах ти да ми кажеш. Не знаеш ли кое те прави доволен?

Сигурен съм, че не искаше да се заяжда. Но беше странно точно Сабазий да ме пита за живота. Веднъж баща ми ме закара до някакво специално училище край София с висока телена ограда и портал с желязна врата. Бях деветгодишен. Тогава видях Сабазий за пръв път. Повикаха го. Дотича с червен продънен анцунг и взе мазното филе, което баща ми му беше купил. Досрамя ме, че е донесъл на някого месо, което не бихме изяли вкъщи. Сабазий го взе и попита баща ми има ли цигари. Взе и тях.

- Ами не се оплаквам. Асистент съм по философия. Вечер репетираме с една група. Кръстили сме се “Аргонавтите”, но това е второто ни име. С първото много не ни вървеше.

- А какво ви беше първото?

- “Пътни знаци”.

Сабазий се засмя. Направих се, че не забелязвам.

- Свирим всеки петък в клуб “Винил”, на две преки оттук. Само наши композиции. Микс между хаус и джаз, етно елементи. Не, не е каквото очакваш. Имаме много силна ритмична секция, стремим се да правим картини от музика - раздрънках се аз. - Заповядай да ни чуеш.

- Да, непременно. А диск имате ли?

- Имаме два, но знаеш как е. Много не можахме да стигнем до пазара, така че май е все едно дали ги имаме или не. Засега колкото продадем в клуба, толкова.

Беше се приближил към мене с две чаши червено вино и ги огледа на светлината много внимателно. Промърмори си нещо от рода на “Това е добро, добро е” и ми се извини, че го е избрал вместо мене. Отпихме. Виното разказваше за лозя, пуснали корени в червения пясък над нажежено море. Беше и ново, и арогантно, и дълбоко, и безразсъдно.

- Мисля, че мога да ти помогна. Имам един приятел, шеф на телевизия “Хеброс”. Сравнително нова е, не знам дали си я заглеждал.

Знаех я доста добре. Наскоро целият град осъмна с рекламите й по билбордовете. Възразих му, че нямам нужда от помощ.

- Та моят приятел Мидас търси да назначи човек, който да води предаване за култура.

- Аз не съм журналист все пак. Никога не съм се занимавал с новини. И музиката ми отнема цялото свободно време. Готвим се за голям конкурс.

- Ами вътре ще става дума и за музика. Веднага се сетих за тебе, защото си просто идеален за работата. Баща ти е писател, майка ти - художничка.

- Преводачка е.

Сабазий нямаше вид да ме е чул.

- Разбираш от всичко, неизбежно е. Каквото и да им говориш на хората, когото и да каниш в студиото, все ще им е от полза. Жена ти каква беше?

Стана ми смешно.

- Ти откъде знаеш, че съм женен?

- Изписано ти е по лицето. Какво работи тя?

- Актриса е. В момента не е ангажирана - казах аз, като се надявах тя да не разбере как съм издал тайната й.

- Ето, и тя може да ти дава идеи. Смятам да изляза на пазара с дискове. Ще организираме концерти. Не е вярно, че нашето изкуство не се харчи. Просто не се разпространява и рекламира достатъчно. Извинявай, че те държа прав, още не сме се нанесли както трябва. Можеш да седнеш на бюрото.

Ризата му, закопчана на две-три ключови места, се развяваше над белия панталон. Винаги съм си мечтал някой да ми предложи подобно предаване. Но си представях, че ми го казва, след като е прослушал мой запис. Сабазий очевидно имаше планове, които трябваше да се запълнят със съдържание.

- И какво се очаква да прави водещият в това предаване?

- Как? Ще съобщаваш какво ново е излязло, ще интервюираш хората. Ще обясняваш на публиката кое е хубаво, какво да си купи.

Пиехме си чашите над прозореца и гледахме долу напечената от слънцето улица. Оранжевата кола още не се беше разтопила.

- Не е за мен тази работа. След месец ми почва семестърът. Кога ще репетирам, кога ще свиря?

- Мисля, че просто трябва да се видиш с Мидас. Той е амбициозен, търси качествени хора. Спомена ми, че предлага добри пари. В смисъл, ако намеря подходящ човек.

Когато чух заплатата, преглътнах, но така, че да не си личи. Сумата беше двойно повече от всичко, което си докарвах от свиренето и преподаването. Беше ми трудно да живея в съседство с мангизите на баща ми и да доказвам, че и аз струвам нещо. Вече достатъчно се бях разчекнал между необходимостта да работя за постоянен доход и шанса да свиря това, което обичам, без да се издържам от него. Приличах на Родоския колос без позлатата. Въпреки това не исках да се впускам в нова професия тъкмо когато музиката ни имаше шанс да пробие.

Настъпи неочаквано продължителна пауза.

- Знаеш ли, Сабазий, преди години видях там долу да бият едно момче - казах аз и посочих тротоара, малко наляво от Лотуса. - На другия ден имаше следа от кръв по стената на къщата.

- Знам - каза той.

- Откъде знаеш?

- Аз бях това момче.

Сабазий извади от джоба на ризата си визитна картичка и ми я подаде. Вече имах такава - получих я онзи ден, заедно с поканата да намина през офиса. На нея пишеше само името му, GSM и този новопридобит адрес.

- Всъщност коя е твоята фирма? - попитах аз, след като завъртях релефното картонче няколко пъти, но не видях друг текст.

Сабазий се усмихна. Имаше някакъв разсеян маниер да се усмихва, което въобще не съвпадаше със съсредоточеността на погледа му. Постоянно бях с чувството, че не внимава в разговора и същевременно, че не пропуска нито дума. Може би идваше от цвета на очите, които при обичайни обстоятелства биха принадлежали на двама различни човеци.

- Никоя. Тоест всичките. Имам дялове.

Визитката, която иначе не ми носеше никаква нова информация, показваше друго - края на срещата. Поех обратно надолу към спящия депутат.

- Не се отказвай от предаването, Орфей! - догони ме гласът на Сабазий по стълбата. Представих си го как се е надвесил над перилата. Не погледнах нагоре.

 

 

© Кристин Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2007, № 6 (91)

Други публикации:
Кристин Димитрова. Сабазий. София: INK, 2007.