Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА БИТКАТА МЕЖДУ МЕНЕ И ПИСАНЕТО И КАК ТО ПОБЕЖДАВА

Кристин Димитрова

web | Литературата - виртуални срещи

Бях страстен читател като дете, но докато прелиствах поредния роман и се спотайвах в някой ъгъл на апартамента с надеждата, че няма да ме пратят за хляб, през ум не ми е минавало да ставам писателка. Мислех да ставам художничка. Картините ми (и досега по навик ги наричам така, макар че те си бяха рисунки с темперни бои върху блок № 4) жънеха поголовни успехи на прогимназиално ниво. Дори бих казала, че се ползвах с известни привилегии - моите карикатури по случай деня на трезвеността заемаха централна чупка на стената, а учителите по рисуване много ме обичаха. Това ми създаде неподходящи очаквания за живота. Първото е, че нещата стават много лесно. Второто е, че ако някой смята работите ти за добри, ще те заобича и тебе. Близкото ми съприкосновение с писателската колегия по-нататък ми вля отрезвяваща мъдрост.

Всъщност и досега ми се случва да срещна някой съученик от “изобразителния ми период”, защото живея в квартала, в който съм се родила. Разпознаването обикновено ни отнема няколко минути. Под оплешивяващото теме, коремчето и бизнесменския дълъг шлифер долавям чертите на, примерно, Петър. Той беше отличник и имаше навика да разчертава чина на две, да не би лакътят на съседа му да се разпростре случайно в неговата половина. Правеше го с шиша на пергела си. Сега има вид на териториално разширил се. Гледам го, че и той сканира цъфтящата ми коса, торбичките под очите и т.н., отде да знам какво още вижда. И казва:

- О, Кристин, ти стана художничка, нали?

- Ами не - казвам - не станах.

- Ей - клати глава той, - като деца имахме много надежди, ама така ни завъртя животът...

Тук понякога и аз почвам да клатя глава и спирам разговора. Понякога казвам, че съм преподавател в университета и изтръгвам още съчувствие.

Понякога казвам, че съм журналист и очите насреща ми блясват от възхищение. Като че ли всеки ден обикалям окопите с микрофон в ръка, а Си Ен Ен ме снимат от хеликоптер. Хората знаят за какво са журналистите: те пишат вестниците за закуска и при нужда могат да те прославят. Ако човечеството е разделило природата на посеви и плевели, журналистите по реноме се явяват някъде около зърнените култури.

Никога обаче не ми се е случвало да казвам: “Аз съм поетеса”. Това е толкова маниакално самопредставяне, че се доближава до диагноза. Не съм много сигурна защо става така. Но имам своите подозрения. Те са насочени към клишетата на обществените очаквания.

Първо: От романтизма насам и особено от Лорд Байрон с развяното изпод изсечения му профил шалче се пече идеята, че поетът мисли само за поезия и за нищо друго. Някак си човечеството очаква от него (в много редки случаи нея), че няма да се разсейва с дреболии, а ще работи денонощно за прослава на родния си език. Купуването на един хладилник, разглеждано в този регистър, е дреболия. То изисква намиране на парите, избирането на подходящ компромис между цената и мястото в кухнята, докарването му вкъщи, изхвърлянето на стария - все непоетични работи. И понеже всеки знае, че поне десет пъти на ден отваря хладилника, а я отвори веднъж в годината стихосбирка, я не, попрището на поета му изглежда доста неразумно. Всъщност символистите за нищо на света не биха употребили думата “хладилник” и до последно ще избягват каквато и да е връзка със съвременността, за да не излезе пошло. Тази сянка, независимо от всички модернизми, напластени един върху друг през ХХ век, пада върху поезията и до ден-днешен. И как трябва да си мислим, че живее поетът? Ясно как - от звезда на звезда, от луна на луна, поразен от любов, застрашен от смъртта, да загине готов, но пиян от мечта. Лоша работа.

Второ: От филми и вдъхновени биографии витае очакването, че поезията е свързана с “лудостта свише”. Поетите трошат чаши, когато са гневни, и мебели, когато са отчаяни. Те пият, когато са щастливи, и се самоубиват, когато са влюбени. Затова Вазов е писател, а Ботев е поет. Какво като си написал “Епопея на забравените”, като ще ми ходиш с цилиндър на театър, при това с файтон? Поетите не правят така - те яздят коне със сабя в ръка. Далчев е отличен поет, но е много тих, много тих. Толкова е тих, че да се зачудиш каква поезия е писал. Виж, Яворов е друга работа - около него свистят куршуми, кръв се лее. На този фон специализациите му по творческо писане във Франция изчезват от погледа и някак си се снишават. Както изчезва и невероятната вътрешна устойчивост на Далчев в тишината на затворения му живот. Това клише е убийствено.

Ето как се проявяват очакванията за лудостта на гения в живота: Опитайте се да се представите като поет и след това да въведете рационален аргумент. Ще получите реакция от рода на “ах, каква емоционалност, каква интуиция ви доведе до коментар, който може да се определи едва ли не като психоаналитичен!” Всъщност аз чета психоанализа. Ако почакате още малко, ще чуете и коя книга цитирам. По-странното е друго: някои поети наистина приемат тези думи за комплимент.

Трето: Персоната на съвременния поет изглежда малко унизителна. Може би защото броят на пишещите нараства, а този на четящите спада. Годишно излизат стотици стихосбирки и повечето от заглавията не успяват да се продадат и в 50 бройки. Дори тази цифра не е повод за умножение, ако търсим пълния брой на читателите, защото поетите обикновено ги купуват помежду си. Не твърдя, че всички тези стихове заслужават да бъдат прочетени от невинни хора. Много пъти поетът претендира, че търси себе си, и в крайна сметка не намира друг освен себе си. Е, не е нужно да се тича след вкуса на публиката, но и поет без читатели изглежда като стихосбирка, подхвърлена сред депутати, искам да кажа, патетично. Това - от една страна.

От другата страна - облите портрети на възрожденците и следосвобожденците в читанките. Легендите им са така преплетени с историята на държавата, с усилията й, с бляновете й, със скоротечното й поевропейчване, че поезията им е тънък лъч на фона на всестранното им сияние. Гласът им, мегафонизиран от формирането на нацията, звучи като сирена на фар, спрямо която всеки съвременник пее фалшиво. Прави го да прилича на човек със зле попълнена данъчна декларация в ръка.

Четвърто: Обществените очаквания за външния вид. Те вече са фиксирани и почти нищо не може да се направи. Поетът е винаги мърляв и занесен. Ако е млад, трябва да е кльощав от недохранване. Ако е стар, трябва да има холандска брадичка. Ако е поетеса, тя задължително трябва да е красива, защото според популярната представа жената, която е избрала да пише стихове, не се освобождава от ролята си на муза. В България по принцип е така. Искаш, жено, да работиш на две места? Давай, троши си главата! Обаче не си мисли, че някой ще ти помогне с чиниите.

Пето: Хората са ужасени, че когато стане дума за поезия, ще им размахат под носа някаква гатанка от думи, които те няма да разберат. Подозират, че поезията е нещо като подземна река, която, докато не са я държали под око, се е придвижила на километри и сега ще избликне от някое неочаквано място, за да ги опръска. Страхуват се, че този, който им е предложил да четат стихове, след това ще ги изпитва. Дали са се засмели на скритите цитати. Дали са се сетили от кого са. Дали са декодирали едновременно драматизма на Аз-а и иронията на дистанцията му. И най-лошите им спомени от часовете по литература ги пронизват като ток.

Читателят има желание нещо в текста да го засегне. Да влезе между думите и да попадне в свят, който разпознава, но досега не е успял да го назове. Доброто писане предизвиква идентификация от отсрещната страна. Човек трябва да открие нещо от себе си, от познатия си опит, за да го хареса. Нищо друго не върши работа, независимо че опитите продължават. Понякога съм се улавяла да обяснявам: “Не се безпокойте. Пиша стихотворения, които се харесват и от хора, които по принцип не четат поезия.” Дължа го на хората. Те не са ми длъжни.

Дотук с поезията. Решила съм обществото да научава за връзките ми с нея само чрез вестниците и книгите. В университета си водя упражненията под друго име.

Думата “писател” в България също си има своите канонични изображения. Писател е някаква ангажираща обществена роля, човек от историята, който дава акъл по политически теми. Това е образ номер едно на Писателя. Образ номер две идва от руските филми, свързани с обсадата на Ленинград, Революцията или други студени времена - като студената война например. Писателят е възрастен, ходи из къщата завит с карирано одеяло и внучката му носи чай. А каквото напише, все е проникновено и носи доброта на хората. Третият аватар на Писателя е интервю във всекидневник. Задължително му се задават въпроси от рода на “Какво става с държавата ни днес?”. Като че ли той стои в командния й пулт и дърпа някакви ръчки. Обикновено след този въпрос идват ужасни глупости, обилно намазани с демагогия, егоманиащина, сиромахомилство, грандомания, снизходителност и думи за “духовността”, под която всеки разбира себе си. А когато “духовността” е употребена в отрицателна конструкция, от рода на “днес никой вече не го е грижа за духовността”, аз разбирам, че на писателят му липсват пари, но се мъчи да го каже по по-деликатен начин. Върви сега се представяй на бившия си съученик Петър като “писател”. Той ще види, че нямаш холандска брадичка и дискретно ще смени темата.

А какво е положението с персоната “български писател”?

У нас писателят в повечето случаи не се счита за човек, който пише, за да донесе нов поглед, удоволствие и информация на другите хора. Не. Удоволствието особено е голям срам, то е за профаните. Развлечение? По никакъв начин! Всички сме за класиката, а там хората трябва да се мъчат като гравюри от “Човешка комедия”. Откакто работя в “Арт Труд” бюрото ми е постоянно затрупано от книги, изпратени от издателствата за представяне. Често се случва някой колега от вестника да дойде, за да си поиска нещо за четене. Най-бързо ми обират трилърите, разбира се. Колко български писатели сте видели да пишат трилъри? Малко са, защото трилърът е пошла работа, жанрова, евтина - нищо, че се харесва. Нека да го оставим на американците да го пишат. (Те и без това знаят как.) Понякога ми искат българска книга, но с предпазливия въпрос: “Ама ти видя ли я дали се чете?” По принцип има интерес към българските книги, но съществува един специфичен страх, че книгата “няма да се чете”.

Какво означава това “да не се чете”? Бих го определила като готовността на някои автори по-скоро да се правят на интересни, отколкото да допуснат унижението да напишат нещо интересно. В България този вирус се е разпространил до епидемични размери. Според мен не е срамота да си интересен. Да имаш герои, да имаш сюжет - такива прости работи, но затрогващи. Втората част от статистиката е, че в девет от десет случаи колегите ми връщат българската книга в рамките на деня и ми казват “Абе дай нещо наистина хубаво”. Става дума за журналисти, които са висшисти и си вадят хляба с писане. Ако и те са недостойна публика за творческите похвати на българския писател, той трябва да изброи на корицата си поименно от кого очаква да бъде прочетен. Но пък и защо да се престарава? В малка България е по-изгодно да си уредиш хвалебствени рецензии, отколкото да се пънеш да пишеш свястно. В резултат на това често пъти и литературата, и критиката изглеждат некалорични като разтворими сокове на прах.

Сега ще се спра на някои конкретни неща около моето писане, за да може хората, които също пишат, да ги разпознаят, и да не се чувстват толкова самотни. Или пък да не ги повтарят. Или да се чувстват предупредени. Мисля, че вече излъгах - хората, които пишат, винаги ще се чувстват самотни.

Имам следните проблеми с писането:

Винаги се безпокоя, че това, което искам да изразя, е по-умно от мене самата и няма да ми достигне ресурс да го формулирам. Това ме докарва по време на работа до унеса на грипно болен с висока температура.

Много трудно сядам да пиша. Чудя се как да почна. Спасява ме тактиката: “Ще захвана откъдето и да е, пък оттам нататък ще гледам да кажа каквото имам.” Мисля, че възприех този съвет от учителката си по литература Стефана Иванова. Тя се чудеше как да ме накара да пиша, защото от цяла година кандидатстудентски частни уроци предадох всичко на всичко една тема.

По много въпроси ми е крайно изтощително да разбера самата аз какво мисля. Често пъти стигам до средата и тогава - ни напред, ни назад. Не знам как да продължа, а от текста се излиза само в една посока, като при раждането. Развръзката ми отнема доста повече енергия от завръзката и тогава настават периоди, в които спокойно може някоя кола да ме отнесе на червено.

Въпреки всички трудности, не мога и да не пиша. Ставам като заключен от родителите си наркоман. Уж всичко ми е наред, но нищо не ме радва, не се издържам и не виждам надежда в бъдещето.

Пиша на една кръгла маса в преходния хол. Всеки, който пресича къщата, минава покрай мене и ми споделя по нещо. Странното е, че това не ми пречи кой знае колко. По-трудно ми е да преглътна проблема, че писането на художествена литература не винаги носи сигурен доход. И при това положение трябва да го отстоявам като развлечение, а не като работа.

Големите проекти ме ужасяват. Страхувам се, че ако се гмурна от едната страна, няма да мога да изплувам от другата навреме, за да отида на работа.

Веднъж дъщеря ми Лили каза: “Цял живот (тя е на 17 г. - бел. авт.) се опитвам да открия формулата на това, как сядаш да пишеш. И стигнах до извода, че не трябва да те мързи.” Преди време баща ми Коста, страстен читател, беше стигнал до подобна констатация. Въртеше в ръце някакво томче, което го беше разочаровало, и промърмори по-скоро на себе си: “Гледай го пък този - мокаят станал, написал книга. Сега и той се води писател.” Вижда се, че по въпроса за началния тласък, първичната искра, повечето поколения от нашия род са единодушни.

Не е все едно дали пишеш поезия или проза и според мен разликата между двете е следната:

Поезията е алчна, зла и стисната. Иска всичко от тебе, готова е във всеки момент да те изложи и най-важното, не обещава нищо. Не търпи фалш, а понякога дори не си сигурен кое е фалш. Свикваме с мисли и думи, които смятаме за добри, но при по-дълго престояване те се развалят. Никога не преписвам стихотворенията си от тетрадката, преди да са минали поне три месеца. За такъв срок забравям какви съм ги надрънкала и след това мога да си ги прочета с почти чужди очи. Тогава някои неща изглеждат по-интересни, а други просто смърдят на разложено. Много пъти се оказва, че и тримесечният срок не е достатъчно дълга проверка.

Докато пиша стихотворение, се движа като слепец през места, в които не съм била. Гледам да описвам първото, което минава през вътрешните ми очи, за да направя честен репортаж от мястото на събитието. Ровя през някакви тъмни пластове, за да стигна финал, който знам, че е там, но нямам представа какъв е. Понякога се натъквам на цяло гнездо от финали, а съм сигурна, че само един е истинският. После се чудя успях ли да изкормя въпроса така, че всеки който види червата му на земята, да разбере колко болен е бил? И всичко тръгва от някаква фраза, от озадачаваща констатация, която не мога да разбера защо се е заселила в главата ми.

Когато книгите ми излязат от печат, не си ги чета. Страхувам се, че ще намеря ужасна грешка. Или че в момента се излагам в очите на всички свръхинтелигентни хора, които ми четат книгата и клатят глави с неодобрителни усмивки.

Не можеш да се напрегнеш да напишеш добро стихотворение. Полезното напрежение отива само за да блокираш лесните решения, които ще ти попречат да напишеш доброто стихотворение. Двете напрежения лесно се бъркат и шансът от провал те съпътства като подметките на обувките ти.

Странно е, но “Не харесвам стихотворението ти” звучи като тотална присъда, цялостно отхърляне и обвинение в глупост и ненужност. Докато “Не харесвам разказа ти” е повод да попиташ какво точно не е наред и да промениш това-онова. Може би това е защото поезията по презумпция е изповедна, а прозата е измислица, независимо какво си мислят разни мемоаристи, които се наричат романисти. Още една причина поезията да дразни. Тя, също като най-малката дъщеря на крал Лир, не си мръдва пръста, за да докаже, че носи 24-каратова човешка съдържателност.

Вече споменах за измислеността на прозата. Тя си е една разгърната лъжа и най-голямото удоволствие е да й придадеш желязна достоверност. Винаги си я представям като лабиринт от хора и обстоятелства, на който трябва да му търсиш изхода. Междувременно минаваш през адски интересни места.

Кога прописах? На 27 години една вечер написах 6 стихотворения. За всяко си мислех, че е последното, оставях химикалката, а после се връщах и добавях още едно. Скрих ги в един шкаф. След един месец трябваше да летя до Англия, където отивах на гости на мъжа ми Владо Трендафилов. Много ми се щеше да му покажа стихотворенията си, обаче се страхувах да не би самолетът да падне и заедно с мене да изгори цялото ми творчество. Защо не ми хрумна да ги препиша, нямам представа. В Англия се държах потайно, защото знаех, че в шкафа си имам цели 6 стихотворения. Чувствах някаква важност, която от години не съм изпитвала.

Какво съдържа според мен добрата книга? Сигурно ще изпусна нещо, но:

1. Каквото и да пише вътре - фентъзи, фантастика, социален роман или фарс - трябва да буди доверие. Вярвам и на Борхес, и на Емили Бронте, и на Дъглас Адамс, и на Мопасан, и на Тери Пратчет безусловно.

2. Казаното трябва да ми се струва умно, а не безсмислено. Кутси пише умно и нищо не може да се направи по въпроса. Той просто си е умен човек. Такива са и Джейн Остин, Ерофеев, Хелър, Голдинг, Чехов, Олдъс Хъксли, Оруел, Вонегът и т.н.

3. Трябва да е интересно. Бързо се четат не тънките книги, а интересните. Кои са те? Тук всеки ще си има свое мнение. Но според мен в тях задължително се разгръща някаква история, която ме кара да изпитвам жажда. Исках “Монументалната пропаганда” на Войнович да продължи още два пъти по толкова. Същото беше някога и с “Тримата мускетари”. Няма значение кога е писана книгата и на каква тема е. Важното е да искам да знам как ще продължи по-нататък.

4. Писането трябва да е честно. Не казвам автобиографично, а честно. Не ме интересува дали Буковски наистина е работил 12 години в пощата или не. Всичко, което е написал по въпроса обаче, го възприемам като много съществено. При това нямам нищо общо с пощите.

5. Трябва да се чува личният глас на автора. Ето защо “Спасителят в ръжта” за мен е голяма книга, а Хари Потър - дебела. (За повечето хора книгите на Дж. К. Роулинг спадат към категория 3, така че изкарани през прозореца, те се връщат през вратата. Няма проблем, списъкът може да се разширява до безкрайност. “Има много книги, които са незаслужено забравени, но няма книги, които да са незаслужено запомнени”, казва Уистън Хю Одън и просто не мога да измисля нещо по-точно.)

Какъв е смисълът на литературата? Не знам. Не знам къде трябва да се търси как този смисъл се е отразил. В оцеляването на човечеството? Едва ли сме оцелели заради литературата, след като сме единственият биологичен вид, който се интересува от нея. (При това частично.) В щастливия живот ли? Мисля, че литературата действително прави живота по-щастлив, обаче тези, които не четат и не пишат, се отдават на други развлечения и смятат себе си за още по-щастливи.

Веднъж, докато се разхождахме с моя приятелка из планината и тя ми се оплакваше за поредните си неприятности, аз й казах: “Абе защо не вземеш някоя кримка, да се пооткъснеш малко от тези конфликти.”

- Не мога - отговори ми тя. - Докато не ми се оправи живота, нищо не мога да прочета.

Тогава за пръв път си помислих, че ако четеше книги, може би щеше да вижда повече възможни разрешения на проблемите си. Струва ми се, че тук стигнах най-близо до идеята за практически ефект от литературата в личен план.

Въпросът за смисъла, зададен към литературата, е малко нечестен, защото много по-рядко се пита какъв е смисълът на други неща. Какъв е, например, смисълът на любовта? Възпроизводството, ще кажат някои. Да, но любовта нито започва, нито свършва с възпроизводството. Вероятно такъв е и смисълът на литературата - много по-голям от всичко, което постига.

 

 

© Кристин Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.02.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006