Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАЛКИЯТ МОЦАРТ

Кристин Димитрова

web

Парното беше намалено на 2 за икономия и цигулката хъхреше с премръзнало гърло. Прозорецът беше облепен по краищата с безцветна лепенка, но самото стъкло като че ли излъчваше зимно време и тънкото перде не можеше да го спре. Пръстите на Станимир се мятаха като тромави риби по грифа. Беше първият ден от коледната ваканция и той си представяше, че поне днес ще го оставят на мира да погледа телевизия. Вместо това майка му и баща му излязоха още от сутринта и го оставиха насаме с цигулката да навакса пропуснатото.

Станимир вече знаеше, че училището не е най-големият му враг. Там, каквото и да го правеха, то рано или късно свършваше и започваше ваканцията. Но тогава удряше часът на "наваксването" и Станимир започваше да вакса. Все пак на излизане родителите му го попитаха дали случайно не иска да дойде с тях.

През главата му мина влак от спомени и всеки вагон носеше в купетата си различни картини: баща му се оплаква от службата пред чаша дълго кафе, а майка му клати глава и повтаря: "Нищожества, а претенциите им - до небето." Или: майка му отново разказва как в последния момент комисията, съставена уж от приятели, е решила да прати Михова вместо нея в Хамбург. Баща му не слуша, но споделя настроението и от време на време се вмества с: "Абе какво да говорим, всичко е ясно." Или двамата заедно поучават Станимир защо човек трябва да заляга над уроците. Връчваха му един дънкин донът в ръцете като най-висша награда за присъствието му на масата. Станимир знаеше колко скъп им беше дънкиния донът, сравняваше радостта си от изяждането му с насилствената саможертва, която те правеха, и не му се ядеше. Само че си го изяждаше докрай под акомпанимента на наставленията им точно поради същата причина. Това беше третата картина. Тук Станимир затвори очи, остави влака с родителите му да се изниже и каза: "Не, ще остана вкъщи да се упражнявам на цигулката." Майка му го целуна, баща му си погледна часовника и двамата излязоха щастливи. Само баба му остана на пост в апартамента.

Станимир вече знаеше, че адът може да бъде много дискретен. Понякога той просто означаваше, че си в центъра на грижите на много хора. Лявата му ръка, която държеше грифа, постепенно отмаля и увисна. Вивалди квичеше като прасе, но не биваше да спира, защото баба му веднага щеше да довтаса от кухнята. "Само ако можех да се запиша на касетофона..." помисли си той за десети път днес и погледна с упрек черната кутия до стената. Преди да се захлопне завинаги, вратичката й беше поела касетата с концертните изпълнения на Ицхак Пърлман.

- Па-да му се, па-да му се, па-да, па-да, па-да му се - затактува си Станимир и в музиката се вля темперамент. Блуждаещият му поглед се отмести от касетофона и се натъкна на отворено списание. Оттам го гледаше реклама на PlayStation 2. Пред очите му се появи чудна коледна картина. На вратата се звънва. "Кой е? Кой е?" - пита той. Родителите му се споглеждат и със затаени усмивки го насърчават да отвори. На прага го чака мъж с малки пощенски тромпетчета на реверите и дядоколедовска шапка. В ръцете си държи кашон с чисто нов плейстейшън, върху който балансира куличка от дискове с игри. "Има ли кеч сред игрите?" - пита Станимир. Очаква, че от някой диск ще изскочи Ицхак Пърлман и ще го погне с лъка. "Разбира се, мойто момче, разбира се. Кеч, космически бой, мисия в джунглата..." Пощенските знаци вече са изчезнали от реверите му и непознатият мъж е цял в червен костюм, с дълга бяла брада...

- Станчо, донесох ти малко ябълчица да си разквасиш устата.

Баба му беше влязла иззад гърба му и вървеше с три четвъртинки от ябълка напред. Явно сама беше изяла четвъртото парче.

- Бабо! Колко пъти съм ти казвал да не влизаш така! Не виждаш ли, че свиря! - надигна глас Станимир, като свали бързо цигулката, за да не се разбере под какъв ъгъл свири.

- Добре, добре - каза баба му и заизлиза на пръсти от стаята, сякаш така можеше да остане незабелязана. - И по-високо дръж грифа.

Станимир мразеше ябълките и колкото повече му ги хвалеха, че са полезни, толкова по-празен му се струваше вкусът им. Освен това разквасването на устата очевидно беше нещо, което вълнуваше само баба му. Пред очите му ябълката се превърна в тънка димяща пица с много шунка, кашкавал и кисели краставички. Майка му твърдеше, че пицата e вредна, защото затруднява храносмилането, а колбасите отгоре й са много солени. Правеха му само домашни пици, в които преобладаваше хлебната част. Сегашната вълшебна пица беше от най-вредните. Изпод запечения доматен сос се показваха дори малки зачервени гъбки. После картината се разшири, разшири, пукна се като балон и отвътре се показа ябълката. Станимир остави цигулката и отхапа едно парче. Беше студено и бяло като ухо на мъртвец.

В този момент се чу хлопване на врата и сумтенето на баща му. Станимир скочи на крака и грабна цигулката. Вивалди потегли с превишена скорост. Над звуците гласът на майка му леко се извиси. После се чуха бързи стъпки. Вратата се отвори с трясък.

- Какво ми се правиш, че свириш! Какво! Нали, като влязохме, чух, че никой не свири.

- Баба ми донесе ябълка - каза Станимир и отвори уста над инструмента. Около кътниците му още имаше бели парчета.

Майка му поклати разочаровано глава. Изпод закачливата й боядисана коса напираха бели косми. С привични жестове съблече семплото си поло за навън и наметна домашно плетена жилетка. Докато правеше всичко това по навик, по-силен от самата нея, тя успяваше да изрази с телесни движения всички чувства, които я вълнуваха, до най-малката подробност. Упрек, гняв, подозрения в лъжа, защо на мен всичко това, с какво заслужих.

- Хайде, хайде, много добре те знам, че само ни чакаш да излезем. Я да видя докъде си стигнал! Ето, етюдите неотваряни!

Станимир стоеше с наведени рамене и изпъкнал корем. Беше излишно да казва каквото и да било, защото майка му щеше да превърне последната му дума в начало на новата си тирада. Тя сновеше из стаята, като проверяваше всичко наред. Списанието с цветните реклами, случайно бутнато от жилетката й, се изплъзна и се затвори на пода. Не достатъчно бързо.

- Видеоигри, а? Това си разглеждал! Още не си дочел "Под игото" и как ще го дочетеш, като само по рекламите зяпаш. Това ли искаш ти от живота? Това ли? Това ли е голямата ти амбиция?

Беше се надвесила над него с парещи очи и го стискаше за раменете. Баща му се показа на вратата. Като че ли искаше да каже нещо, но брадичката му катинарче спираше думите. Когато го видя, майката на Станимир изведнъж омекна, угасна и разхлаби ръце. Беше я заляла вълна на такъв унищожителен гняв, че първо унищожи самата нея. Моментално забрави за сина си, тръгна като зомби към вратата и я тресна зад себе си. Оттатък се чу фалцетът й.

- Как можа да кажеш на Гоцева, че участвам в проекта? Сега тя ще ме отреже, защото ще ме помисли за човек на Станков! Ей, враг да ми беше...

- Но ти самата трябваше рано или късно да й кажеш. Тези неща се разчуват! По-добре от мен, отколкото... - боботеше отработеният му по конференции баритон.

- Ще се разчуят! Местата още не са разпределени! Собственият ми мъж! Сега ще видиш кой ще замине за три месеца...

- Има ли гладни за обяд? Масата е сервирана. - Беше гласът на баба му. Тя или не беше чула къде се намесва, или поемаше огромен риск върху себе си с надеждата да отклони огъня.

Станимир вдигна цигулката и засвири от все сърце. Тоновете се лееха чисти и ясни, малко тромави, но категорични като никога досега. Освирепелите гласове от съседната стая потънаха под вълните им и само от време на време някой отново успяваше да се покаже на повърхността, колкото да си поеме въздух. Станимир гребеше през това море от звуци върху сал от страдивариуси. Вълните ставаха все по-ниски, все по-плавни. Гневен вик на чайка с гласа на майка му се опита да го догони. Беше твърде назад, твърде далечен. От морето се надигна една посиняла ръка с часовника на баща му и се опита да се хване за сала.

Станимир я перна с партитурата и продължи нататък към чудните гладки води на далечни страни.

 

 

© Кристин Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2010, № 10 (131)