Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕТСКИ ТАЙНИ

Кристин Димитрова

web

Двамата я поведоха надолу по стъпалата на мазето. Стъпалата бяха високи, влажни и покрити с черна кал. Откъм мазето лъхаше на гнило дърво и миналогодишно зеле. Росето заслиза надолу с тънките си крака, като внимаваше да не се докосне до нещо влажно. Въпреки това обаче десният й крак отзад, точно под коляното, се долепи до ръба на едно стъпало и се изцапа с хлъзгава черта. Марин и Светльо вървяха от двете й страни и я държаха за ръцете. Когато слязоха до края на стълбата, се разбра, че са светнали само лампата за първата част от мазето. Зад мержеливата крушка коридорът потъваше във физически непристъпен мрак. Марин пусна малката й ръка и се върна нагоре към ключовете за осветлението. Росето веднага се задърпа.

- Хайде да се качваме. Хайде, хайде да се качваме.

Светльо я държеше здраво.

- Тебе май те е страх, а?

- Не ме е страх.

- Ами тогава защо да се качваме?

- Не искам вече да ви виждам тайната.

- Да, ама вече каза, че искаш.

В това време Марин се върна и хвана свободната й ръка. Съпротивата на Росето омекна. Смазана от авторитета на двамата си по-големи приятели, тя стисна устни и тръгна заедно с тях.

От много време насам искаше да я приемат наравно. Марин и Светльо обаче все гледаха да се отдалечат от нея и да си говорят разни тайни неща. Правеха това със сериозни, загрижени лица и приличаха на големите мъже, които се спираха до някоя съседска полуразглобена кола и се взираха заедно със собственика й в осакатения мотор. Росето винаги ходеше да чуе какво си говорят, но те я отпращаха. Казваха й: "Още си малка и не ги разбираш тия работи." Росето живееше с чувството, че светът прелива от тайни, които се спират във видимите неща, като например стените, дърветата, хората, камъните на двора. Искаше да стане по-голяма, за да получи паспорт за света на тайните. Вече се беше примирила, че колкото и да расте, завинаги ще си остане четири години по-малка от Марин и три години по-малка от Светльо. Но на тях някой им беше казал тайните и те бяха достатъчно големи да разполагат с тях. Имаха си и свои. Веднъж щяха да ходят в градинката да ловят гълъби.

- Вземете ме и мене - примоли им се Росето.

- Тебе няма да те пуснат - отсече Марин.

- Ще ме пуснат. Майка ми каза да стоя с вас, докато се върне от пазар. И аз трябва все с вас да си играя.

- Да де, ама ние имаме работа и не можем да си играем с тебе - обобщи положението Светльо и погледна към Марин за одобрение. Марин одобряваше.

- Бабо, бабо - развика се Росето и изтича под прозорците. Баба й се показа на балкона, отрупан с нови компоти и връзки чубрица. - Пускаш ли ме с Марин и Светльо до градинката?

Бабата на Росето нямаше много време за губене.

- Може, ако Марин и Светльо обещаят, че ще пресечете на светофара. И да не се бавите много, че майка ти, като се върне, ще вечеряме.

Росето се обърна към Марин и Светльо и видя, че двамата отново бяха добили потаен вид. Марин се беше изпъчил с палци в гайките на панталоните, а Светльо се подсмихваше. После нещо изведнъж влезе в него и той се запревива под тежестта на невидими пазарски мрежи.

- Ох, ох - застена той с преправен глас, - тези чанти ще ме съсипят, тези чанти ще ме убият, само Росето може да ми помогне, като изяде на вечеря всичките плодове. Росе, къде си Росе - ъ-ъ-ъ! Нея я няма! Край, умирам - и Светльо се свлече с театрален припадък. Остроносото му лице застина в псевдосмъртна маска.

- Не е вярно, майка ми няма да каже така! Нали чу, че ме пускат.

Марин сръга Светльо и той се съживи.

- Росе - каза Марин, - дръж да ми пазиш якето, а ние със Светльо отиваме до нас да вземем хляб за гълъбите и веднага се връщаме да те вземем.

Светльо я потупа по главата. Така, с якето на Марин в ръце, майка й я намери два часа по-късно долу, на двора. Ръцете й бяха изстинали, но не беше облякла якето, защото Марин й беше казал да му го пази. Чак когато майка й я завлече нагоре по стълбите, тя разбра, че отново не беше приета в групата.

След около месец Марин и Светльо излязоха в лятна ваканция и бяха по цял ден на двора. Родителите на Росето купиха нови кухненски шкафове и дадоха кашоните на децата да си направят къща. Марин и Светльо я построиха, но този път Росето също участваше, защото се явяваше нещо като съсобственик. Беше особено щастлива, когато тримата влязоха в къщата и седнаха в кръг на картонения под.

Скоро обаче Марин и Светльо отново започнаха да си шепнат разни неща. Сега, за да запазят тайната си, те излизаха вън от къщата и оставяха Росето вътре. Чезнеха нанякъде и след известно време се връщаха. Веднъж Росето ги последва отдалече. Видя ги да влизат в мазето и ги изчака до вратата. Когато двамата я видяха, не й се зарадваха особено.

- Ти защо си тука? - попита я Марин.

- А пък вие слизате в мазето! Нали е забранено да се слиза в мазето?

- Ние сме големи - обясни Светльо. А после добави: - Ти сега да не вземеш да кажеш на майка ми! Това е тайна.

- Остави я - махна с ръка Марин. - Тя е малка и всичко ще изтропа.

- Не съм малка. Нищо няма да изтропам.

- Ще изтропаш!

- Няма!

- Е, добре.

Двамата се спогледаха.

- Утре може да ти покажем нещо - каза Марин. Светльо се ухили.

Това не беше първото слизане на Росето в мазето. На няколко пъти баба й я беше взимала със себе си, когато ходеше да оставя готовите туршии. Но тогава баба й палеше една дебела свещ, която даваше на Росето да носи. В тъмните части на коридорите, където крушките бяха откраднати, Росето лично се бореше срещу тъмното.

Марин и Светльо нямаха свещ и бавно се придвижваха навътре, хванали по-малкото дете помежду си. Вече излизаха от обсега на втората крушка и напредваха пипнешком. Чуваше се ритмичното мяукане на малко коте.

- Хайде да се връщаме - задърпа се Росето.

- Ето, стигнахме - каза Марин и заопипва една полуизгнила дървена врата. Отвори я и щракна лампата отвътре.

Росето вече захленчи.

- Не искам да влизам в това мазе! Върнете ме, не искам да влизам в това мазе!

- Шшшшт! - прекъсна я с пръст на уста Светльо и със същия пръст посочи навътре. Там, в сумрачната светлина на прашната лампа се виждаше купчина тухли, някаква стара етажерка и едно малко коте, залепено с лейкопласт за подпорната греда. Котето се гънеше и се опитваше да се освободи, но беше вързано през врата, на кръст през гърдите и през долната част на корема. Свободните му лапи се мятаха в бягащо движение. В един момент то спря да се движи и се загледа втренчено в децата.

- Я, котенце - каза Росето и протегна ръка нагоре. - Дайте ми го.

- Не пипай - перна я през ръката Марин. - То е наш пленник. Гледай сега какво ще направя - каза той и извади един пирон от джоба си. Светльо затисна вратата с гръб. Росето ги гледаше като хипнотизирана.

Марин поднесе пирона към котето. То изсъска и направи още един яростен опит да се освободи. Марин хвана изотдолу задните му крака и натисна пирона в корема му. Котето изпищя. Пиронът обаче не проби кожата му. Тя само се вдлъбна навътре около острието. Росето заплака с всичка сила и се забута назад към вратата, но по този начин вместо да я отвори, я притисна още повече.

- Дръж му краката - каза Марин на Светльо и взе една тухла. Светльо пое от ръцете му мърдащите крака и Марин закова с тухлата пирона в корема на котето. Нещо избликна оттам, но Росето вече не гледаше, а пищеше с пълно гърло, за да заглуши протяжното мяучене. Въпреки това го чу.

- Ето какво ги правим предателите - каза Светльо и отвори джобното си ножче. Росето не искаши да погледне и продължаваше да пищи, притисната до вратата. Въртеше глава ту наляво, ту надясно, а Светльо местеше ножа пред лицето й така, че ако случайно отвори очи, да го види.

Някой заизбутва вратата отвън.

- Какво правите! Отворете веднага! - чу се гласа на бабата на Росето. Светльо прибра ножчето, а Марин покри котето с някакъв стар парцал. То продължаваше да мърда, но вече не мяучеше. Червената диря от корема му беше прокапала върху прашния под.

- Какво сте направили! - попита отново бабата, като грабна Росето в ръце. Марин, опръскан под окото с кръв, внимаваше да стои между бабата и покритото коте. Светльо гледаше стената с неудобство.

Тридесет години по късно, Росица, вече майка на две деца, се справяше добре с работата си на рехабилитатор и заекването не й пречеше. Доколкото знаеше, Марин беше станал шеф на автосервиз, а Светослав - адвокат. Надяваше се, че животът им е лишен от тайни, като този на повечето хора.

 

 

© Кристин Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2015, № 10 (191)