ВЯТЪРЪТНАСПОКОЙСТВИЕТО

Йордан Радичков

web | Скакалец

Гръбльото зареждаше патронташа си: готвеше се да отиде при Бекировите кладенци за гургулици. Те не се спираха тук да пеят - плашеше ги колелото на кулата. Помоли стария Филип да наглежда въдиците.

- Сега е тихо - каза той. - Но щом духне вятърът, рибата ще започне да кълве.

- Сигурно ще духне - каза старият Филип. Гръбльото натуря жълтите гилзи, като остави само една червена, и закопча патронташа си.

- А онзи сенегалец да стои на слънцето - каза той. - Ще видим после какво да го правим.

- Нека стои - каза Филип. - Може и да запомни.

Той погледна двата огромни коша с пъпеши и онзи, циганина, седнал между тях, син на слънцето, как си свива бавно цигара и дъвче със зъби вестника по края, за да омекне. Оттатък кошовете се луташе кучката и поскаше трева из ливадата.

- Кучката нали ще остане? - попита старецът.

- Ще я взема - каза му гръбльото, загледан в червената гилза. - На връщане ще мина през Петлова чука.

- Зайците са забранени сега - каза старецът. - Никой не минава през Петлова чука. По-добре остави кучката, болна е. Цяла сутрин пасе трева.

- Това е тения.

Гръбльото подхвърли гилзата върху дланта си и я натика в патронташа в последния канал, там, дето лъщяха преждилата.

- Тения е - каза той. - Онзи ден ветеринарният ми каза, че има тения. Кучешка болест е. Тя така се и казва. Не спомена нищо за бракониерството.

- Всеки си има болест - каза Филип. - Човекът апандисит, кучето тения. Само рибата не умира от болест.

Той се загледа отново към онзи, който можеше да слънчаса между двата коша с пъпеши.

- Така е, така е - каза гръбльото и опита здравината на ремъка. - Диана! Диана!

Кучката изтича със залитане по меката трева към колибата, загледана в ръцете на човека. Тя влачеше уморено опашката си, изтощена от жегата, от бълхите и от тенията. Като я гледаше как залита, старецът си помисли каква хубава кучка беше това животно преди години и колко тъжно е сега нейното мустакато лице с пожълтели очи.

Гръбльототръгна към завоя на реката. Накуцваше леко, следван със залитане от кучката. Нещо я дърпаше надолу - може би земята - и тя всеки миг щеше да падне, но не падаше, а клинкаше, изплезила език от усилие. Старецът си спомни, че на младини също излизаше на лев и ходеше много напето и предизвикателно, но това беше толкова отдавна, че понякога се съмняваше дали сам той е ходил на лов или това е бил някой друг, за когото са му разказвали.

Като видя, че сянката му е съвсем къса, помисли си, че гръбльото тръгна много рано, по това време едва ли ще успее да убие нещо на Бекировите кладенци. А може би така е по-добре, защото вчера отиде късно и се върна с празни ръце, като все повтаряше: "Няма бе, Филипе! Нищо няма!"

Гръбльото беше прав, когато каза, че птиците не идваха да пеят. Плашеше ги колелото на кулата. Те се събираха на Бекировите кладенци да пият вода от изворите, да кълват пясък - толкова чист, че изглеждаше кристален, - а после се вдигаха леко нагоре и кацаха върху сухите клони на орехите. Това бяха гургулици, гривеци и диви гълъби. Там, в клоните, започваха да оправят перата си със своите розови и черни човки; предстоеше им дълъг път, затова проверяваха здравината на всяко перо. Онова, в което се съмняваха, че няма да издържи на полета през моретата, изскубваха.

Знаеха ли, че са им нужни само здрави пера?

Мъжкарите се въртяха около своите работливи приятелки и пееха. Те бяха високомерни като султани и също толкова глупави, защото пееха със затворени очи, чужди на видимия свят. Смъртта ги сварваше неочаквано и те умираха още горе, в клоните, без да имат време дори да се изненадат. Живите се гмуркаха уплашено, гонени от изстрелите на ловците. Но уплахата им минаваше бързо и се връщаха пак, преди да се е разсеял мирисът на барут. Те бързаха да изпеят всичките си песни в края на лятото, докато не са тръгнали на юг с номадските племена на другите пернати. Ловците също бързаха, защото знаеха, че ще отлетят иче сега са най-вкусни - крехки и тлъсти. Те ги дебнеха сутрин (прекрасни изгреви, стреснати от гърмежи!) или надвечер, когато идваха като свистящ мираж в разлюления от маранята въздух.

Но снощи гръбльото не уби нищо. Той не знаеше защо не дойдоха птиците. Старецът Филип знаеше. Снощи небето беше червено и нямаше никакъв вятър. Птиците се бояха от червеното небе и се криеха в гората.

А вчера нямаше никакъв вятър и Филип се измъчи да се качва на кулата, за да върти колелото. Когато имаше вятър, колелото се въртеше и синджирите пляскаха по тенекията. Този шум гонеше мишките и зайците от бостаните, както и дребния птичи свят. Когато имаше вятър, всичко бе много хубаво, защото можеха да лежат с гръбльото, колкото си искат, на сянка зад колибата или да спят, а колелото горе се върти, подрънква и пази бостаните, лозята и снопите с жито.

Сега старецът трябваше да се качва по познатата излъскана стълба. Той не разчиташе само на цете, а се подпираше и с гърди за по-голяма сигурност. Докато пъплеше нагоре, виждаше нощните пеперуди как спят като мъртви, ослепени от слънцето, пъхнати в цепнатините.

Завъртя колелото няколко пъти, синджирите заръмжаха по тенекията. Потърси в далечината гръбльото, но не видя никого. В реката лежаха биволи - лъскави и черни. Вдясно от тях тъмнееха горите и лозята на Петлова чука, а напред и наляво беше изпепелената равнина, огромна като сън, потънала в жега. Макар и поизбледняло от летните горещини, небето беше запазило синия си цвят. Зад себе си видя колибата и онзи между двата коша с пъпеши. Стреснат от ръмженето на синджирите, той гледаше недружелюбно стареца, захапал със зъби незапалената цигара, която бе свил още докато гръбльото бе тук.

- Да не слънчасаш? - викна му старецът.

- Тутунясах! - каза онзи и бузите му се набръчкаха, защото се опита да се усмихне.

- Виж в огнището - каза Филип. - Там има заровен огън.

Циганинът се измъкна между кошовете.

От кулата се виждаше неговият гръб - изпъната черна дъга с цветни кръпки. Ризата на стареца също имаше две кръпки, но те бяха от бяло платно и стояха хубаво на бялата риза. А на онзи...

- Ей - викна му Филип.

Циганинът го погледна с жълтите си очи.

- Слушай бе, ти така ли мислиш да живееш?

- Да пукна! - изправи се циганинът. - Пет деца имам, да не мръднат, ако съм крал друг път. Господ няма да лъжа, той знае.

Спря се под кулата, готов да се прекръсти, но се отказа и само близна с език трите си пръста. Нещо в него напомни на стареца за кучката. Тя също така клякаше долу, под кулата, вдигнала към него остарялото Си мустакато лице. И очите й бяха жълти като на циганин. "Сигурно е от скитане" - помисли старецът.

- Та ти вярваш ли? - попита той.

- Нямам си - каза онзи през дима на цигарата.

- Какво си нямаш?

- Господ!

Старецът седна на площадката зад колелото. Черен облак от дроздове премина над ливадите, над биволите в реката. Облакът се свиваше или разпускаше, пропадаше или се възземваше, но летеше все в една посока - към лозята. Старецът потърси с ръка колелото, без да се обръща, и започна да го върти. Стреснати от шума на тенекията, дроздовете не паднаха в лозята, а прелетяха в гористия хълм.

- Не е беда - каза Филип. - Поп Николчо си има господ, но и той не му вярва.

- Не познавам поп Николчо - поклати глава циганинът.

- Пияница е. Дяволът влезе в него.

- И в мене влезе дяволът - обади се живо под кулата циганинът.

Той замижа толкова много, че старецът едва забелязваше тънкия блясък на жълтите му очи.

Стоеше черен като дявол, турил на гърдите жилавите си ръце, сякаш просеше милосърдие от мустакатия побелял бог, седнал по селски горе, на кулата.

Ако го гледаш отвисоко, човекът е нищожен. Филип се мъчеше да си спомни дали сам е измислил това или са му го казали други. Всъщност то нямаше значение, за него бе достатъчно, че е вярно. Знаеше, че ще бъде равен с циганина, ако застане до него при кулата, и че той не е толкова дребен, колкото изглежда. А може би и по-едър. Едза ли е и толкова глупав, защото, щом започна да му разправя тези измислици, скри очите си. Глупав ли! Дяволът го бил накарал да бере пъпешите! Искал да го удари през ръцете, но дявола не можеш да удариш през ръцете, защото е сатана. На това отгоре не можеш и да бягаш, защото ти вика да не хвърляш кошовете. А кошовете тежки, пет крачки да направиш и ще те хванат. После, докато се усети, дяволът му хвърлил дим в очите и потънал в земята. "Не е човек за другар дяволът!" Но това не бил дяволът, а гърбавият, който гръмнал с пушката.

- Той можеше да те застреля - каза старецът.

- Разбрах аз - погледна го циганинът, - затова се прекръстих.

Филип си представи отново гръбльото, който подскачаше, вдигнал пушката към циганина. Във фигурата му имаше нещо жестоко н заканително, целият се беше изгърбил и настръхнал. А може би не е толкова жесток, а само озлобен, защото е белязан от природата. Така се озлобяват и кучетата, щом отнемеш свободата им - и ги приковеш на синджира. Разбира се, на гръбльото не е отнел никой свободата, той сам е поискал да пази тук лозята и нивите на стопанството. За това му плащат добре. Даже много добре му плащат. "Но трябва да сме хора" - помисли си старецът.

- Сам ли си? - попита той.

- Пет деца и жена - каза циганинът. - Всички са там, на катуна. Дяволът и заради тях ме накара.

Старецът спря да люлее краката си.

- Нуждата и дяволът са все едно - каза той. Погледна кошовете зад колибата - бяха удължили сенките си.

- Я да вземеш да си вървиш - изправи се Филип. - И втори път да се не срещаме. Това е стопански имот и на нас ни плащат по три трудодни да го пазим. Ако не ловим крадците, трудодните си отиват на вятъра. Ти да си вървиш, че втори път може да бъде по-лошо.

Циганинът улови поривисто стълбата.

- Господ знае, той видя, братче!

- Хайде! Хайде! - каза старецът и започна да върти колелото.

Циганинът говореше още нещо, но той не го чуваше, защото площадката тракаше, ръмжеше и скърцаше. Видя го как пъргаво изтича към кошовете и, извивайки окърпения гръб, ги вдигна от земята. Тръгна в онази посока, в която замина гръбльото с кучката. "Само да не го срещне в полето" - помисли си старецът.

Циганинът, изглежда, мислеше за същото: щом стигна при елите, не прегази реката, както гръбльото, а сви наляво и продължи покрай брега.

От кулата се виждаха двата коша и под тях слабите крака на циганина. Те едва пъплеха под тежкия товар.

Старецът се смъкна внимателно по стълбата, зарови главните в огнището и дълго притъпква топлата пепел. После взе една стара полушубка и тръгна към сянката зад колибата, за да се скрие от слънцето. Не защото не го обичаше, обичаше го, но то изморяваше очите му и клепките се вдървяваха, както се вдървява и изсъхва заешката кожа, разпъната на пръчици.

Така изсъхват и човешките очи.

Постла си много хубаво, преди да седне на сянка. Винаги туряше нещо под себе си, защото се пазеше или страхуваше от земята. От колко години не ходеше бос?... Беше забравил. Никой вече не можеше да го излъже така лесно. Знаеше, че всички ще умрем - и кучката, и птиците, - но за себе си не вярваше, защото не можеше да си представи. "Вечни са само звездите" - му каза веднъж гръбльото. Това бе чул от ветеринарния. Но старецът и в него се съмняваше.

Той гледаше звездите всяка нощ. Край огнището гръбльото нареждаше своите гилзи в патронташа, пълнеше ги и ги броеше: гилзите бяха двадесет и осем - двадесет и седем жълти, една червена. Филип не знаеше за какво тази гилза трябва да е червена и не питаше. Той гледаше как падат звездите - много на юг и малко на север; а веднъж видя на изток как една звезда с вдигна нагоре и се разсипа на прах. Тогава раз бра, че звездите не само падат, но изгарят, се вдигат нагоре. Имаше основание, защото го беше видял. През август небето слизаше ниско/ задръстено със звезди. През целия месец се ронеха над равнината и през септември небето се повдигаше, защото неговият товар олекваше. Когато през есента берат ябълките, клоните на дърветата също се повдигат нагоре. Само с човека не е така.

Той знаеше това много добре, защото всяка есен береше ябълките. Човекът все повече се на вежда надолу към земята, тя го тегли към себе си, мами го. И тогава започва да се бои, да се пази от земята, да върви тихо по нея, да не я предизвиква. Тъкмо заради това Филип не легна върху земята, а седна върху полушубката и опря гръб о сламената стена на колибата. Стената беше суха и топла.

И си спомни пак за циганина и за кражбата, Реши, че младите са глупави, защото са силни Той също е бил глупав на младини, когато поед извикваше земята и беше много силен. Но защо глупав? Как така глупав? Той можеше всичко тогава.

А тогава беше страшна работа! Гърмяха оръдия от другата страна на селото и нещо плякаше - пушките, - докато хората се криеха в зимниците, а кучетата избягаха в гората. Следобед излязоха на светлина. Нещо липсваше: оръдията бяха млъкнали и я нямаше камбанарията на черквата. Цялата камбанария бяха ударили и на авора имаше само купчина тухли и парчета от кръста. Кръстът беше стоманен и го разграбиха, циганите-ковачи направиха огнила и от един удар те изгаряха не само праханта, ами и пръстите... Всеки огън е свещен.

Кой каза, че трябва да отмъстим за камбанарията? И кому да отмъстим? На войната... Хайде де! Истина, истина! Бедните искаха да отмъстят на войната. Те задигнаха бодлив тел и оградиха дворовете си. През есента, когато паднаха дъждовете, овцете се притискаха в тела, защото там беше по-сухо, и по него виснаха кичури вълна. Не само от тяхното село, но и от съседните плъпнаха там, където бе изоставената линия на фронта, и опоскаха цялото поле.

Филип отиде късно и намери в една яма търкулнато колело. Край колелото се суетеше дребно човече, беше поутъпкало земята наоколо - изглежда, опитвало се е да изкара колелото. "Не може ли?" - попита Филип. "Не може" - каза човечето. "Хайде тогава търси нататък, аз ще го взема!" Човечето изпъпла от ямата, а той плю на ръцете си.

Колелото бе от оръдие, обковано солидно. Напъна се, краката му затънаха дълбоко в рохкавата земя, но го изправи. Започна да го тика нагоре, като придържаше с гърди и колена студената шина. То беше забележително колело и ако човек има четири такива, може да направи гърмяща каруца за сто години.

То беше толкова солидно и тежко, че като го тикаше после през равнината и през сечините на Петлова чука, виждаше колко дълбоко потъва отъпканата трева и каква ярка диря остава след него. Страхуваше се, че трудно ще го прекара през сечините на гората. Те бяха високи и жилави, но по нанадолнището колелото набра инерция и трябваше да го пусне, защото не можеш да го удържи. Желязната шина гърмеше, къртеше дърветата, ломеше ги сред облак от зелен шума. Колелото премина като побесняло животи и нанесе тежки рани на гората, стигна същата тази река, долу се вдигна сребърна завеса и за нея Филип го видя да описва голям кръг, докато легна върху главината.

Огледа го старателно - не беше мръднало. Имаше само драскотини по спиците. Изправи го и започна да го тика отново, но вече по-трудно: беше изморен и го боляха ръцете. Краката също.

Но Филип го караше чак от линията на фронта, за да отмъсти за камбанарията, и не искаше, да го остави тук, при реката. Още малко му трябваше, ей къде е къщата му. Там имаше едно нанадолнище, още малко, още малко и ще бъде вече на нанадолнището. Очите му бяха станали червени от потта и от усилията, виждаше виолетови кръгове, които се пукаха пред него, разширяваха се и преди да изчезнат, се раждаха нови. Но той тикаше и почти не усещаше вече гърдите си, навярно бяха съвсем изтощени, защото сърцето бягаше от тях, пълзеше нагоре, към гърлото, усещаше го как бие разтревожено. И виолетовите кръгове се пукаха.

Шината гърмеше пред него, после се отдели - това беше наклонената улица към къщата му, оградена с каменен зид. Спря се, за да вземе въздух, а колелото гърмеше все по-силно. Видя го как връхлетя върху зида и направи камъните на сол. Зад него изгаснаха малко искри, закрякаха птици, нещо взе да скимти. Беше спряло под сайванта и когато влезе в двора, той видя, че кучето се беше качило върху колибата си и още скимтеше, подвило своята опашка.

После се струпаха съседите. "Страшна работа! Колело от оръдие е докарал Филип." "Сам ли го докара?" "Разбира се, че сам. Локомотив може да кара това колело." "Ами, локомотив! Повече от локомотив." "Шведска е, войнишка работа, направена за вечни времена."

Но какво може да направи Филип с едно колело от оръдие! Други няма на фронтовата линия.

Здраве да има!

Колелото и сега си стои под сайванта, ръждясва. Земята под него е също ръждясала. С чук не може да се унищожи, но ръждата ще го унищожи бавно, спокойно, всеки ден - той вижда люспите. Те се ронят като пърхот от шведската стомана на шината. За вечни времена ли?

Гръбльото нека си бъбре с ветеринарния, с това те няма да излъжат стареца. Той всяка нощ вижда как се ронят звездите, разсипват се като пърхота на стоманата. И насън!... И някъде пред тях се търкаля колелото на оръдието и гърми, както тогава, когато направи на пепел каменния зид, когато стъпка сечините на Петлова чука. Ето го, то и сега се върти, гърми и ръмжи горе, по гладкия склон на небето.

Събуди го колелото.

Над главата му кулата скърцаше и синджирите ръмжеха лениво. Колелото се бе раздвижило съвсем бавно, сякаш още се колебаеше дали да се движи. Вятърът бе започнал да духа. Ненапразно снощи небето почервеня над синия венец на планините. Сети се за въдиците. "Сега е тихо, но щом духне вятърът, рибата ще започне да кълве" - му каза гръбльото на тръгване.

Макар че вятърът милваше водата, въдиците стояха непокътнати. Реката още спеше и се люлееше насън между бреговете. Тя почиваше от горещината.

Но вятърът искаше да играе и я разкьдри леко. Вятърът беше нежен и умееше да прави тези неща. Малки гребени преминаха под краката на Филип - те бяха като тръпка.

Той седеше на високия бряг и виждаше всичко пред себе си. От другата страна мина стадото на биволите. Тежките им копита тъпчеха дивата мента. Вървяха бавно, сякаш плуваха, издали напред глави. Очите им бяха изпъкнали и страшни. Облаци от мухи летяха над тях. Животните ги разпръскваха, удряйки с опашките въздуха.

Размириса силно на дива мента.

Реката се събуди. Събудиха се и рибите. Старецът ги виждаше как подскачат във въздуха и слънцето блести в люспите им. Бяха малки рибки. Играеха и се забавляваха на слънцето. Беше красиво.

Но той видя и черни светкавици в дълбочината на реката. Те прорязваха дъното, устремени към малките рибки.

Тогава дребосъчетата се пръсваха или подскачаха над водата. Разбра, че не си играят на слънцето, а се спасяваха. В черните светкавици разпозна тъпите и плоски муцуни на бели риби. Те бяха хищниците на реката и когато не успяваха, люлееха своите опашки. Минаваха под корковата тапа на въдицата, но не докосваха стръвта. Бяха красиви тези хищници. Глупавите и добрите риби, които ядяха само мамарци, бяха грозни. И не бяха така вкусни, както хищниците.

Една жаба скочи върху тапата. Захапа я, но я подържа съвсем малко с уста. Опря се с предните крака на нея и започна да мига лениво. Нещо сиво цопна отгоре й. Беше друга жаба, много по-голяма от първата. Малката потъна заедно с тапата, но тапата я издигна отново над водата. Водно конче прошумя съвсем близко до тях - не го забелязаха. Бяха заети със свои грижи.

Старецът наблюдаваше земноводните. Те се любеха върху неговата тапа. После голямата се умори и доплува до един лист от подбел. Водата люлееше листа и любовникът си остана там да почива. Но не заспа! Малката започна да си играе отново с тапата. Малка ли? Спомни си, че когато неговите селяни видеха малка жена, клатеха глави: "Малка ли?... И жабата е малка!"

А водните кончета бяха още по-малки, но и те се любеха. Виждаше ги как летят, обърнати с гръб едно към друго; бързаха, преди да са ги изяли жабите, и се любеха пътьом, хвъркайки над реката.

По лицето му заигра усмивка. Стори му се, че не само край реката дъхти на мента; цялата природа дъхти на мента, както тогава при елите.

Помъчи се да си спомни коя година беше това. Трябва да е било отдавна. Но в съзнанието му ясно изплуваха старият влак и линията, строена от италианци. Както и кантонът, пред него кантонерът, до кантонера саанска коза с виме до земята. Идваше от Америка и чакаше да го посрещнат. Никой не го срещна.

Жена му - тя му каза това по пътя - го чакаше пред локомотива. За първи път виждаше влак и когато въздухът се разтърси и се изпълни със звънтене, краката й се разтрепераха. Тя чакаше Филип да слезе от локомотива. Но там се показа само един черен огняр с мръсна куртка - нямаше намерение да слиза. "Момче бе! - попита тя. - Карате ли човек от Америка?" "Виж назад!" - каза огнярят. Тя мина край нажеженото желязо, което съскаше и дишаше пара, и се спря пред първия вагон. Беше натъпкан с добитък - обикновен товарен вагон. Кравите я гледаха през решетките и мучаха. Филип го нямаше там.

Филип видя тогава нещо уплашено и побеляло пред вагона с добитък. Жена му ли е това!... Убоде я с мустаците по бузата, докато тя прималяваше до него и стискаше жилетката му. Той бе по жилетка, с остри черни обувки и "Лонжин" в джоба, прикрепен с верижка. После тръгнаха по пътя за селото, жена му престана да се черви и ситнеше до него усмихната. А там, встрани, беше реката - същата - и водните ели бяха хвърлили хубава сянка, бяха заградили заветни места, както онуй, където можеха да легнат. Райска работа. Дивата мента цъфтеше и докато я мачкаха, разсейваше своя тръпчив и упойващ дъх като тях. Всичко в нея бе изпрано, чистичко, носеше лекия аромат на домашен сапун. И самата тя - и докато лежеше, и докато оглаждаше после смачканите фусти.

>>>

© Йордан Радичков, 1984
© Издателство LiterNet, 14. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скакалец", С., 1984.