ВЯТЪРЪТНАСПОКОЙСТВИЕТО

Йордан Радичков

web | Скакалец

След тях ментата дълго оправяше измачкания пух на сините си цветове.

Старецът все още се усмихваше при този спомен и се огледа да не го види някой. Изтри с ръка усмивката от лицето си, но не беше съвсем сигурен, защото повтори. Той се срамуваше като дете от тези спомени.

Малката жаба напусна корковото островче и заплува към дъното. Тя имаше много хубави крака и плуваше красиво с тях, изпъвайки ги до края.

Дочу въздишката на далечен изстрел. Навярно е гръбльото. Можеше да стреля птиците и без кучката. "Хората не страдат от милосърдие" - казваше поп Николчо, пияницата. Гръбльото можеше да пощади схванатите крака на кучката и да не я взема със себе си.

Всъщност кучката не можеше да се оплаче от стопанина. Тя долови с инстинкта си неговата мрачност и побърза да се разсее с един суек. Но суекът излезе много пъргав и бърз за нейните остарели мускули и тя само изтощи себе си, без да успее да се нахрани. Не можа да го изрови и от дупката въпреки усилията и спомените, че някога вършеше това съвсем леко и, измъквайки на ослепителната светлина на слънцето косматите животни, с един удар на лапата разпаряше коремите им. Тогава се примъкна до малката конопена нива край реката и легна там в сянката. Мухите бягаха от мириса на конопа и можеше да поспи. Но пак излъга себе си; сънят й не беше спокоен, нейното бедно съзнание се пълнеше с оскъдни видения. Тя скимтеше от страх и се измъчваше от своята старост, болест и мрачната студенина на гръбльото. Така както кучетата улавят първи земетръсите, животното долавяше несъзнателно - и в съня си - наближаването на някакво сътресение.

Филип не знаеше тези неща. Той стана да провери и другите въдици. Извади на брега малка бяла риба и един клен. Бялата се мяташе върху тревата, глътнала цялата въдица. Кленът се изпъваше и гледаше глупаво. Беше захапал кукичката съвсем внимателно. Но дали лакомо или внимателно, все едно, и двете лежаха на брега. Дойде му наум, че ние трябва да мислим, преди да захапваме въдиците. Бялата риба блестеше в зелено и сребърно. Но колкото по намаляваха тръпките й, губеше се и нейният блясък. Кленът не измени цвета на своите люспи.

Върна се на старото място и чу плясък на вода. Едно момче с пъстра риза вървеше по средата на течението. Доближи брега и клекна в коренищата. Панталонките му се намокриха, но то не се изправи. Старецът го видя да бърка с ръце на едно и също място. Измъкваше оттам дребна риба, която пускаше в торбичката, окачена на шията.

- Ей! - викна му Филип. - Кой си ти и за какво се бориш?

Детето се изправи стреснато. От торбичката и от мокрото дъно на панталонките се стичаше вода.

- Ловя риба - каза то и пак клекна.

- Как така я ловиш?

- В дупката.

- В дупката ли? Това да не са мишки!

- Не са.

И все пак то бъркаше на едно и също място и пълнеше своята торбичка.

- Вярно бе! - каза старецът. - А как така са се събрали?

Момчето се порови под коренището и излезе на брега.

- Една лястовица им бях турил - каза то.

- Лястовица ли?

Старецът недоумяваше.

- Ами лястовица. Убих я в кошарата, смачках я с два камъка и я заврях в дупката. Тук има много голяма дупка. Рибата се събира да яде мърша и си кротува.

- Много добре, много добре! - каза старецът. Той беше недоволен.

- Ами да! - каза момчето с пъстрата риза.

- Много добре те е научил даскалът! Да биеш лястовици!

Момчето каза, че даскалът не го е научил. Даскалът ги учи да пишат наклонено, все на една страна, без да си накланят главата и без да плюнчат молива. Трудна работа е.

То седна и изсипа рибата от торбичката. Започна да я корми. Върху рибата налетяха оси. Залепваха за очите и започваха да ги смучат. Момчето не ги пъдеше. Ако ги разсърдеше, те можеха да го ужилят.

Над реката запрелитаха лястовици. Летяха съвсем ниско, докосвайки водата с гърди. Птиците се къпеха или играеха. Старецът гледаше черните дъги на крилете им - напомняха му летящите риби на океана.

Те също така летяха, само че вместо от небето идваха от зелените бездни. Той често си спомняше океана и понякога го сънуваше. Океанът бе толкова огромен, че не можеше да го сънува целия. Небето, сравнено с него, е само един малък похлупак. В паметта му още се бяха запазили делфините, най-веселите риби, каквито е виждал. Както и католическата черква на парахода. Веднъж при буря се събраха в нея да се молят. Имаше една много дебела икона с много дебело стъкло и под стъклото нещо кафяво, колкото бръмбар. Било плът от плътта на света Тереза. Много хубава светица, макар и да не беше дебела. Той си спомняше Терезините гърди, бели и едри, скрити наполовина в дрехата. Нейната икона нямаше ореол. "Защо й е ореол! - каза един от пътниците. - При тези гърди ореолът пет пари не струва." А пътниците около тях се молеха и от молитвата той долавяше само равното: "Аве Мария, мрън-мрън-мрън... Амен! Аве Мария..."

Те си плуваха много хубаво през средата на океана, докато една сутрин видяха ниско под себе си земя. Тя беше долу, под парахода - самите Съединени американски щати, - и те заслизаха по океана към тях. Вече нямаше ни делфини, ни летящи риби. При пристигането на брега се фотографираха, след това пиха мате, много горчиво и неприятно за несвикналия стомах - беше го пил без захар. Разбра това по-късно на един пикник, а самият пикник бе весела работа, шумна, украсена с българи. Имаше и американци, но те бяха малко. Филип игра ръченица, а една американка, съвсем без задница, като изрязана от хартия, олюляваше тънкото си краче и го гледаше усмихнато. Имаше и други плоски като нея, но те стояха по-далеч. А мъжете бяха дебели и пушеха дебели пури, като се задавяха от дима, защото се смееха. Те бяха глупави и колкото повече се смееха, толкова повече кашляха и кихаха от дима на своите пури. Нямаше кой да им каже да махнат пурите от устата си, макар че това беше съвсем проста работа и всеки българин я знаеше.

Пикникът му хареса много и той се готвеше да отиде втори път, но го повикаха от България. Отечеството беше в опасност и онези, които останеха в Америка, се обявяваха за изменници. Филип никога не е бил изменник. Параходът пак се заизкачва по океана. Беше друг, с друга икона в черквата. Летящите риби се появиха отново край тях и летяха също като тези лястовици над реката.

- Ще има за супа - каза момчето.

- Кое? - попита Филип.

- Рибата. Ще има за една супа.

- Да - каза старецът.

- Аз с ръце винаги си хващам. С въдица мога да хвана толкова.

- Хваща се малко - каза старецът, - едра.

- По-добре дребна, но повече - каза момчето.

То се спусна с торбичката в реката да я изплакне.

- Недей я мокри - каза старецът. - Ще се вмирише.

- Добре, няма да я мокря - каза момчето. То премина от другата страна на реката.

- И да слушаш какво ти казва даскалът - каза старецът. - Не той да ти казва едно, а ти друго да правиш.

Беше съвсем сигурен, че момчето не пише наклонено и че си плюнчи молива.

Стана да види отново въдиците и извади още една риба. Но тя се откачи и цопна във водата, а кукичката остана да се люлее празна. Воден плъх премина върху зелената вода, като огъваше голата си опашка. Филип плю върху опашката м и тръгна с двете риби към колибата. Гръбльото ще ги опече довечера, след като нажежи лопатат в жаравата. В тази работа беше сръчен.

Вятърът въртеше колелото равномерно.

Слънцето бе слязло много ниско и сянката на колибата се сливаше със сенките на елите. Старецът седна върху полушубката пред колибата наряза на тънки резенчета една ковачичка ябълка. Тя беше сочна, ароматична, но остарелите му зъби я дъвчеха трудно. Ако имаше яки зъби, хубави, бели, както сенегалският войник! Онзи навярно и камъни е можел да дъвче, без да му мигне окото.

Постепенно престана да яде, заслушан в пищенето на дърдавците в гората и във врявата на скакалците - те точеха крилата си о трионите на своите крака. Точно такава бе врявата и тогава, когато сенегалецът лъщеше с белите си зъби.

В съзнанието му изплуваха картини от оня ден. Те бяха като картините на лятното кино - там, върху платното на селския площад, - малко надраскани, черни, но все пак достатъчно ясни, за да може да познае хората, своите другари, кутията с вакса, бръснача и поручика. И най-важно - сред другите виждаше и себе си, сякаш беше излязъл оттам и гледаше живота на другиго.

Първо видя землянката. Пред нея един войник, застанал гърбом, работеше нещо. Отвъд, далеч зад фронтовата линия, се поклащаше един прлвързан балон. Когато войникът се обърна, в него Филип позна себе си - с мустаци и стриган. Старецът се усмихна на своето видение, зарадва се и закима с глава, сякаш го окуражаваше. . . Впрочем, нямаше защо да го окуражава, защото знаеше какво ще се случи по-сетне. Той продължи да работи с четката върху нагърчения кончоз на ботуша. Тшит, тшит, тшит - четката се движеше, за да направи кожата лъскава. От време на време духаше с уста и пак удряше с четката.

Той беше ординарец тогава и познаваше много добре ботушите на поручика. Всеки ден, а пек някога и два пъти на ден ги лъскаше. Бяха похабени и на левия имаше една ивица от форта до края и колкото да удряше с четката, тя си оставаше винаги по-тъмна. Кожата беше одраскана и поручикът преговаряше с артелчика да му намери един чифт по-сносни ботуши. Поручикът бързаше с тях, защото се говореше, че е възможно царят да мине по фронта и някои от командните чинове да отидат в отпуск. Но дори и да не мине царят, все пак надеждите му за отпуск не бяха изгаснали.

Поручикът обу своите ботуши със свирукане и седна да се избръсне, подпрял огледалото на масата.

- Трябва да сме готови - каза той, докато удряше бръснача върху колана.

Ординарецът го гледаше и едва стоеше на краката си. Испанската болест го топеше.

- Тъй вярно! - каза ординарецът. - Аз дойдох чак от Америка. Не съм изменник.

- Това е добре - каза поручикът. - България разчита на нас.

Бръсначът не отряза правилно сколуфа и ваше да повтори.

- Тъй вярно! - каза ординарецът.

Той взе канчето с вода, за да полее на поручика, щом се избръсне. Видя как привързаният балон се спуска бързо към земята. Но това не го обезпокои, защото всеки ден издигаха балона и го сваляха. Ординарецът Филип изобщо не разбираше защо е нужно да го издигат, след като пак го сваляха.

- Това е добре, че България разчита на нас - каза поручикът.

- И царят също - каза ординарецът. - Онзи ден, когато генералът ни говори...

- Да, да - прекъсна го поручикът. - Но ние не можем да разчитаме на тях.

Поручикът бе прав. В момента, когато се бръснеше и до него ординарецът държеше канчето, царят, австрийският кайзер и императрица Зита отслужваха мълчалива молитва в разрушената катедрала "Щилле Мессе", после започна обиколката им из бойните полета между Изонцо и Телияменто. Автомобилите се движеха по шосетата на Северна Италия. Картината беше епична със своята разрушителност, едно колосално зрелище, достойно за очите на монарсите. Те минаваха след премиерата на сраженията, за да видят овациите. Овациите бяха разрушени и изоставени оръдия - тук имаше колелета за хиляди гърмящи каруци, - снаряжение, облекло, мъртви коне, които миришеха. "Вдигнете стъклата на автомобила!"... Мъртви войници. "Господи,ти, който си на небето, хм..., хм..., хм... Как беше молитвата на славянски?" "Амин, Ваше Величество! На черковнославянски." "Да, да, амин!" Разрушена природа и мъртво човечество! Господи, ти, който. . . хм, хм, неговото присъствие тук е твърде съмнително. Тук присъствуват само плъховете, но те дори не трепват, когато край тях минават автомобилите на величествата. "Ако Негово Величество се интересува касателно маршрута, то това там вляво е висотата Сен Михеле." "Възможно е, възможно е" - казва Негово Величество и гледа надясно.

- Да, да - чезне ехото на поручика. - Ние не можем да разчитаме на тях.

Филип, ординарецът, долови нещо в тази фраза, защото застана мирно. Водата от канчето се разплиска върху ръката му, но той не се помръдна. Беше преплувал целия океан заради отечеството и царя. Думите на поручика го смутиха. Знае ли господин поручикът колко е голям океанът?

- А не можем да разчитаме и на онези оттатък - говореше поручикът, като внимаваше да не се пореже с бръснача. - Тяхната артилерия разкъса месата ни.

Старецът Филип седеше край колибата и виждаше ординареца Филип с канчето пред поручика. Сега той не разбираше всичко, което говореха, ио то се бе запазило в паметта му и паметта; го възпроизвеждаше много точно.

Поручикът насапуниса отново лявата буза - колко бързо изсъхна сапунената пяна на открито! - но не успя да тури бръснача. Въздухът се разтърси, някой отнесе канчето от ръцете на ординареца и когато дойде на себе си, видя, че поручикът лежеше на една страна върху насипа. След това загърмя наляво; там вече тичаха от бивака - боен резерв на една картечна рота - към прикритията. Артилерията ломеше въздуха и той, клекнал зад насипа, усещаше върху себе си и около себе си как трещи, скърца и ръмжи разтревоженият въздух.

Първата му грижа след обстрелването бе канчето То бе и първата, и единствената нишка, която го върна към реалния свят, от който бе изхвърлен така неочаквано. После поручикът. Той лежеше на една страна върху насипа. Бузата му бе станала тебеширена от изсъхналата пяна. Ботушът - същият, с ивицата - стърчеше неестествено.

- Нелепо! Нелепо! - кънтеше някой в ушите му.

А ивицата бе все същата, разрязала кожата от форта до върха. Никога не можа да я лъсне въпреки усилията с четката.

- Нелепо, господа!

Той козирува изпънат, потен от преживяното и блед от испанската болест. А ивицата на кончова...

Какви са те, кои са те около него? От бойния резерв на картечарите ли?... И бузата е все така бяла от изсъхналата сапунена пяна. И черната ивица върху кончова. .. Привечер той видя далеч зад фронтовата линия, че издигат отново балона. Керван от коне вървеше, натоварен със снаряди - коне и хора изглеждаха съвсем дребни. Помисли, че нашите гаубици ще върнат обстрелването и може би ще атакуват, за да видят Охридското езеро. Така говореха войниците, а офицерите не говореха нищо за Охридското езеро. "Как е духът, момчета?" - питаха те. "Духът ли? (Като всеки дух той си остава безплътен:) Добре е" - казваха войниците. После разузнавачите доведоха един сенегалец. Той беше висок и синкав, а зъбите му лъщяха, защото се смееше на всичкр кимайки с глава. Веселяк!

Караулът го застреля в гръб и когато по-късно ординарецът мина край гората, го видя да лежи и зъбите му лъщяха. Макар и лицето му да бе застинало в някакво учудване, той не бе успял; да се изплаши и още се смееше.

- Можехме да не бъдем толкова жестоки каза командирът на картечарите.

- Трябва да го храним - казаха войниците. А няма хляб. Те да не би да хранят нашите!

Наистина хлябът не достигаше, а и англо-френците едва ли хранеха нашите пленници оттатък.

- Какво ще го храним! Да не сме го викали или да не сме нападали страната му.

- Ако си е седял в Сенегалия, никой не би го бутнал с пръст.

- Май че е много далеч това. Чичо ми е ходил в Цариград, но не е чувал такава страна.

- Сигурно е далеч. Чак на края на географията.

- В географията няма такава страна. Учили сме география.

- Тогава е оттатък географията.

Повече за него не разговаряха, защото той бе дошъл от много далеч, някъде отвъд човечеството, от един свят, непознат за войниците, за да им яде хляба (който нямаха) и да ги убива. Достатъчно вече бяха избити.

А те трябваше да отмъстят.

На поручика отдадоха последна почит и го погребаха. На кръста му сложиха каската, но през нощта имаше буря, каската се търкулна върху прясната могилка и на сутринта ординарецът Филип съгледа на дъното малко вода, колкото две шепи. И макар че на война човек рядко е човек, ординарецът окачи каската за каишката там, на едното рамо на кръста, за да събира винаги вода при дъждовете. Може да е умрял жаден за нещо.

Сенегалеца оставиха непокътнат край гората и дъждът цялата нощ го валя, изпъна дрехите му, ръцете му, пръстите. Само косата не можа да изправи. Тя бе толкова гъста и толкова къдрава, че се увиваше на малки пръстенчета върху синята кожа.

След като окачи каската на поручика, ординарецът искаше да отиде и до сенегалеца, но видя там нещо с подвита опашка да тича към гората. Тогава разбра, че са го навестили чакалите, и се върна обратно, защото при такива случаи винаги му се повдигаше.

Старецът се стресна - онова, с подвитата опашка, наистина се движеше гузно и колебливо, все край водните ели. Той примига с вдървените си клепки и позна Диана, кучката.

- Диана! Диана! - извика й.

Кучката клекна и започна да тупа с опашката си земята. Обърна се назад, но не видя нищо, и тръгна към стареца колебливо. Тя го доближи, навела глава покорна, голова да я бият. Старецът я съжали и в ума му минаха лоши мисли за гръбльото. Можеше да не бъде толкова жесток спрямо болното куче - старостта, тенията и бълхите са достатъчни за това изтощено тяло.

Гръбльото го нямаше още. Но старецът Филип не се измъчваше, че го няма.

Той никога не се измъчваше от самотата, както се измъчват младите. Младият човек насаме със себе си е нищо. Той няма спомените на старците, ветровете на съдбата не са го разнасяли по земята, както след някой и друг ден есенният вятър ще почне да разнася опадалите листа на гората. Когато си спомняше всичко от своя живот, струваше му се, че това не са спомени, че това е един много дълъг сън; или много дълга книга, по-дълга и от библията. И по-вярна от нея. Всичко в тази книга бе хубаво и добро, то бе поука за някого, защото го бе почувствувал с всичките си сетива. Понякога му се искаше да разкаже живота си на гръбльото, но той обичаше да разговаря повече с ветеринарния или ходеше на лов. Понякога искаше да говори с жена си за тези неща, но виждаше колко е безсмислено, защото те се разбираха, без да говорят помежду си. А онова, за звездите, може и да е вярно, защото и спомените му бяха като люспи, отронени от него, които вече никой не може да убие - нито преминаването през океана, нито ментата, нито войната. Питаше се дали би живял нещо от своя живот два пъти. Всичко би живял, но най-много онова там, в дивата мента, когато я смачкаха с жена си - мислеше той. Стига да можеше.

Но не можеше вече.

В такива дни му се струваше, че е малък къс от целия свят и че никой не може да го изместя от този свят, защото ще се наруши неговото спокойствие и тишина. Както никой не може да извади реката от люлката на бреговете й. Нито пък може да спре нейния път към океана. Тя преодолява всички прегради пред себе си и се движи.

Гръбльото не знае тези неща. Но все пак едии ден той ще му ги каже. Защото човек не трябва да скрива себе си от другите. Всеки човек е поука за другите - добра или лоша.

Гръбльото се показа едва след залеза на слънцето, сянка в сенките край реката. Отпреде му на пояса се люлееха три гургулици. Кучката изскимтя и мина зад гърба на стареца.

- Вятърът излезе - каза гръбльото.

- Аз си знаех - каза Филип. - Наля видя снощи небето.

- Ще трябва да смажем колелото - каза гръбльото. - Пак се е разсъхнало.

То поскърцваше горе, над главите им, и се колебаеше дали да се обърне, защото вятърът бе променил посоката и духаше откъм планините.

Гръбльото седна край огнището, а старецът разрови жаравата и нахвърля отгоре й сухи съчки. През дима виждаше гръбльото как откопчава патронташа си. Червената гилза я нямаше там. Скърши пушката и я измъкна от цевта.

- Моята Диана има късмет - каза той и тури гилзата в патронташа.

- Нещо стана ли? - попита старецът.

- Нали ти казах, че има тения. Ветеринарният ми нареди да я застрелям.

- Истина ли?

- Ами че истина. Затова минах през Петловя чука, мислех там да я застрелям. И щях да го направя, ако не беше се обърнала.

- Защо, тя обърна ли се?

- Обърна се точно когато вдигнах пушката. Изглежда, че кучетата усещат. Тъкмо вдигнах пушката и тя се обърна.

- И не побягна?

- Не иска да побегне. Само да беше побягнала, щях да гръмна. Но тя се обърна и взе да лази към мене. Гледа ме и лази, докато стигна краката ми. Там спря и си вдигна главата. Също като човек, ти казвам.

- Ама, разбира се - каза живо старецът.

- И не можах да стрелям.

- Ама, разбира се!

Филип погледна кучката. Тя клечеше край огъня и следеше с очи разговора на двамата.

Гръбльото пъхна лопатата в жаравата да се нажежи за рибата. Старецът гледаше неговото лице, розово от огъня. И очите му. Те бяха други очи, хубави, с това розово. Сети се, че птиците имат такива очи. И сам гръбльото му се видя хубав и добър. Уродливите не страдат от милосърдие, му бе казал поп Николчо. Но той беше пияница и старецът сега не му вярваше. Помисли, че е много по-добре човек да бъде с уродлив крак или ръка, отколкото да бъде уродлив неговият ум или сърцето му. И си спомни за фронта, за сенегалеца, когото разстреляха като куче - всичко бе станало уродливо тогава, бе излязло от рамките си. Помисли, че войната тъкмо затова е страшна, защото прави човека уродлив.

Тук, в спокойствието на вечерта, всичко беше добро и гръбльото беше добър и хубав като никой друг път, защото седеше с лице към него. Филип не виждаше гърбицата му и онзи разказваше за бедната кучка. Тя не можеше да говори, но старецът вярваше, че животното разбира всичко, иначе не би се усмихвало с жълтите си очи. Той си спомни и за циганина с пъпешите и беше съвсем сигурен, че гръбльото гръмна над главата му само за да го стресне.

- Ти си добре - каза му старецът и разбърка огъня. - Сега остава само да се ожениш.

Оня се усмихна замислено.

- Знам аз - каза той. - И ще взема да го направя, знаеш ли!

- Разбира се, че трябва да го направиш!

Старецът Филип вярваше, че ще се намерят хора, които да обикнат гръбльото. Достатъчно, че е човек и обича. Онзи, който иска да има любов, без да раздава, се лъже. А онзи, който раздава, не може да не получи, защото иначе нищо не би имало смисъл.

Първата риба, хвърлена върху нажежената лопата, се изви като дъга - жит, жит, жит, - мокрото месо пищеше. Гръбльото я остави до огъня и започна да скубе перушината на гургулиците.

Една пеперуда излетя от тъмнината и започна да кръжи край огъня. Тя се доближи съвсем, трепна и падна върху въглените. Бе взела светлината на огъня за спасителна.

Те вечеряха с месото на рибата и гургулиците. Кучката се нахрани с костите. Тримата легнаха пред колибата й гръбльото заспа пръв. Диана заспа много късно и скимтеше постоянно в съня си. Може би сънуваше пушката. Гръбльото се усмихваше насън, навярно виждаше нещо много хубаво, което трябва да направи и което каза на стареца, че ще направи. Филип гледаше звездите над себе си как се ронят и четеше голямата книга на своя живот, много по-голяма от войната и от океана заедно с параходите и делфините; много по-голяма и от географията, защото в нея нямаше Сенегалия, а той бе видял човек и от Сенегалия.

Вятърът, който убеждаваше колелото от кулата, най-после го склони, то се завъртя леко и синджирите му се задвижиха тромаво. До сутринта щеше да се върти все така, обърнато към планините.

Край

© Йордан Радичков, 1984
© Издателство LiterNet, 14. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скакалец", С., 1984.