МАТРЬОШКИ

Йордан Радичков

web | Скакалец | Скандинавците

Ако в ръцете ви попадне една руска матрьошка и я отворите, вие ще видите, че вътре в матрьошката има друга матрьошка, само че по-малка и оцветена с друг цвят; ако отворите втората матрьошка, пред очите ви ще застане трета матрьошка, още по-малка от втората, оцветена по най-небивал начин. . . И така, като отхлупвате един по един липовите захлупци, вие ще стигнете накрая до едно съвсем малко матрьошче, не по-голямо от грахово зърно, и то оцветено по свой неповторим начин. Макар и да са различни по големина и по цвят, матрьошките си приличат като две капки вода, защото са отронени от ръката на един и същи майстор и защото в последна сметка всичките се събират вътре в голямата пъстра матрьошка. Тоя принцип може да бъде срещнат много често и в самия живот, до голяма степен той се използува и в писането.

Не зная как е в другите жанрове, но в разказа например това е любима и извънредно често.

Повтаряща се форма; цели книги могат да бъдат съставени по горния принцип, разказите, макар и оцветявани по различен начин, спокойно влизат един в друг, приличат си един на друг, от едно и също липово дърво са стругувани, и като влизат те един в друг, накрая се побират всичките в голямата матрьошка - т.е. книгата. Не зная дали това ще звучи като комплимент или упрек, все едно е - комплимента или упрека адресирам към себе си. Мисля, че тук само литературната критика прави изключение, нейната естетическа мярка по-скоро може да се определи на сгъваем метър, отколкото на матрьошка. Сгъваемият метър няма обем, но пък има предимство, че може да се събира и да се разтяга, със сгъваемия метър един метър дължина може да се премери като дължина половин метър или дължина метър и половина в зависимост от обстоятелствата.

Към тия мисли ме навеждаха струпаните в къщата кучешки саксии: това бяха много луксозни металически кутии с изобразени върху тях кучета, на всяка саксия имаше по едно куче, било клекнало, било с вирната опашка или пък само кучешка глава. Кутиите бяха плъпнали като термити из къщите, имаше ги върху бюфета, върху радиоапарата, покрит с ръкоделие, по прозорците, виждаха се да си подават муцуните през отворената врата на балкона, бяха се накичилг и върху перваза на балкона, а ако човек влизг отвън, ще ги види как клечат, наредени по стъпалата. В кучешките кутии стопанката бе посадила цветя, преобладаваше розово мушкато и индрише, което по това време на годината не цъфти.

Валеше монотонен дъжд, покривът на къщата беше прокапал и таванът на голямата стая, в която седяхме, също капеше. За да не капе направо на дъсчения под, домовладиката бе турил една празна металическа кутия с кучешка глава, капките с кънтене падаха в кутията и като се напълнеше тя догоре, стопанинът ставаше да я плисне на балкона. Той я плискаше върху другите кучешки саксии, мокри от дъжда, без да поглежда, и се връщаше, за да седне край масата. Понякога той вършеше работата си небрежно, не поставяше кутията, където трябва, сума време капчукът удряше върху пода. Човекът доста активно участвуваше в разговора на десетината мъже, но по някое време лицето му добиваше напрегнато изражение, заприличваше той на ловец, застанал на пусия в очакване да се появи едро животно. Той сякаш долавяше шума от копитата на животното или някоя счупена съчка, трепваше и се обръщаше да намести кутията под капчука.

Искам с това да отбележа, че макар и да участвуваше в разговорите, домовладиката от време на време надаваше ухо, за да провери дали кучешката кутия е под капчука и дали не се е напълнила, за да я плисне през отворената врата на балкона.

Не познавах нито хората, нито селото, нито къщата, в която потърсихме подслон от дъжда. Хората бяха много гостоприемни, запалиха печка, стопанката сложи трапеза, местните хора, щом видяха бумтящата печка, съблякоха връхните си дрехи и забелязах, че всички до един са облечени в бархетни ризи.

Това не е точно бархет, а някаква особена мъхеста материя, която по-скоро дразни кожата, отколкото да я стопля; тая материя се продава в магазините на града под името ски-фланела... Както и да е!... Като си свалиха палтата, хората изведнъж ми се сториха мъхести, а лицата им добиха барутеносив цвят. Навън, на открито, те имаха тютюнев цвят, получен от загара на слънцето, а вътре, в мокрия здрач на къщата, станаха сиви. С изключение на един само, куц и с лице маслинка, всички бяха ловци, срещнахме се с тях по тютюните. На полето и дрехите на ловците имаха тютюнев оттенък, само ботушите им бяха бели. Бяхме с Макоцев от фолклорния институт, техен земляк, роден в съседното село. Ловците обясниха на Макоцев, че тия бели ботуши те бяха получили от месокомбината, там докарали една партида гумени ботуши, обаче номер не знам кой си, та можеш с двата крака да влезеш в един ботуш и пак да хлопа, затуй месокомбинатът ги отстъпил на ловното дружество, а ловното дружество, както се вижда, ги ползува с по два чифта вълнени чорапи, плетени на ръка от домашна прежда. По тоя начин кракът се изолира и се предпазва от влагата и от ревматизъм... Заека го нямаше в тютюнищата, реши се да го търсим в памуците, но заваля и вместо към памуците, тръгнахме по разкаляните коларски пътища към селото.

Селото беше зад един нисък рид, осеяно със стеснителни купчини дървета и храсти. Зад рида се издигаха тополи, последните им жълти листа догаряха по върховете, другите листа бяха опадали. Когато минахме край тях, виждах как някое листо, събрало цялата светлина на есента, литваше от върха на дървото, мъчеше се да избяга надалече, но дъждът го застигаше, както сачмите застигаха литналата птица, и го събаряше върху купищата почерняла шума. Природата създава красота, в нея има и радост, и печал, но не цени тя красотата, нито ще обърне внимание на тъгата и на радостта. Туй ми напомниха литващите от време на време тополови листа.

Тополите първи свалят есенните си дрехи и докато другите дървета стояха още облечени, тополите бяха потънали до колене в своите есенни дрипи.

От дъжда и от ниските прихлупени облаци селото се беше смалило. Казваше се Овчага, мисля, че името му подхожда, защото от всеки двор се чуваха блеещи овце; стоката бе прибрана рано от паша, а някои овце изобщо не бяха изкарвани на паша поради дъжда. Овце, кокошки и пуйки се трупаха на сушила под навесите и на много места свине ровеха калната земя. Овчага още от пръв поглед правеше впечатление с многото си пуйки, буквално във всеки двор имаше стадо пуйки, и със свинете. Това бяха сиви свине, почти мургави, в някои райони на страната ги отглеждат на стада в горите и ги угояват с жълъд. Свраки също тъй имаше, но не чак толкова много, обаче сойките бяха повече от свраките, можеха да се видят на акациевите дървета и в орехите. Поради лошото време сойките стояха намъшено и сумтяха шумно, сякаш човек сумти недо волно под носа си. Почти от всяка къща се издигаше дим, той подсилваше и правеше тръпчиви всичките миризми на селото.

Ако ловните кучета на тютюнищата тичаха напред, то щом влязохме в селото, всяко се прибра до стопанина си и почти се притискаше плътно до краката на стопанина, като внимаваше да не бъде застъпено по лапата с някой от големите бели ботуши. Стопанинът, който покани всички ни да се отбием да се подсушим в къщата му и ни уверяваше, че дъждът ще премине и пак ще се излезе на лов, още от вратницата извика на жена си: "Коли пуйка, заек няма!"... Мъжете измиха белите си ботуши на двора, куцият вадеше вода с вител от кладенеца и им поливаше.

Като си лъснаха хубаво ботушите, ловците навързаха кучетата под сайванта, където стояха няколко омърлушени пуйки, и ето ни всички насядали около масата, само куцият с лице като маслинка, на име Илийко, седна по-близо до печката, за да я поддържа, а домовладиката седна най-близо до балконската врата, за да може да изхвърля кучешката кутия, когато капчукът я препълни. Предложи ни се резливо вино, намусено като самото време, стъклата на прозорците се изпотиха, те задържаха и без това оскъдната светлина на деня, а това, което те не успяваха да задържат, го спираха цветята, наклякали в кучешките саксии.

Попитах какви са тия кутии, и ми се обясни, че тия кутии са от италианците. Когато в Овчата идвали италианци на лов, то те освен кучетата носели и кучешка храна, предимно и изключително консерви. И понеже е всичко тъй лъскаво и добре изработено, че ти е жал да го оставиш захвърлено на полето, хората ги вземат, а жените пък изнамират, че може в тях да се посадят цветя, стига само на дъното на всяка кутия да се пробие дупка с пирон, за да може земята да диша. Според ловците италианецът много заек е изтребил в Овчага, обаче и много кучешка кутия е оставил. Поинтересувах се какви впечатления са оставили подир себе си италианските ловци в Овчата, всички без изключение казаха, че имали най-добри впечатления от тях и че кога дойдат италианци, само кукерски игри ако има, народът може да иде да гледа кукерите и да пренебрегне италианците. Обаче, ако няма кукерски игри, то се подразбира от само себе си, че ще се даде на италианците предпочитание. Стопанката дори забеляза, че заради италианците нейният домовладика не уепял да препокрие къщата си, та ето как сега тя капе и трябва да се туря съд на капчука, а ако мъжът й беше препокрил къщата, нямаше да капе. . . Един след друг ловците почнаха да си припомнят най-различни истории, почти всеки от тях разказа по една история с италианец.

Не е възможно да опиша всичко, което чух в Овчага, затуй взех само две от историите - едната е на домовладиката, в такива случаи домовладиката има предимство, другата история е на куция Илийко, който поддържаше печката. Ето прочие и самите истории, които в оня дъждовен есенен ден ми се сториха като две весели, пъстри матрьошки:

Разказ на домовладиката >>>

© Йордан Радичков, 1984
© Издателство LiterNet, 14. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скакалец", С., 1984.
Публикация в кн. "Скандинавците", С., 1985.