ДЪРВЕНАТА КУКА

Йордан Радичков

web | Скакалец | Скандинавците

4.

Панко не знаеше, че вятърът бе прогонил свраките в Усоя на завет.

Предния ден той разхвърли своите примамки, обработени с приспивателни средства, при крушата на оброка. Макар че в дървото нямаше нито една птица, той не се обезпокои, защото от опит знаеше, че свраките се движат на тумби, на тумби, постоят на дървото, нещо в полето събуди любопитството им, вдигат се всички изведнъж, за да задоволят любопитството си, после на връщане нещо ги отклонява от пътя им, после чуят, че някоя сврака ги вика отдалеч, отидат вкупом да видят за какво ги вика свраката и тъй както лъкатушат без всякакъв ред и без каквато и да било цел, по някое време се връщат при оброка, настаняват се в дървото и чакат настъпването на нощта. Тогава именно се надяваше той, че те ще видят разхвърляните околовръст приспивателни примамки и ще се нахвърлят върху тях. А подир това, тъй както си стоят в клоните, унесени в дрямка, доволни и сити, една по една ще потънат в бялата агония, ще изпаднат в унес н една по една ще тупват леко и безшумно в снега.

"Всичко е изпопадало долу в снега!" - реши в себе си Панко, като наближи гърбавия оброк и ле видя нито една птица в дървото.

Кучето Цезар бе изтичало напред, бе изпреварило стопанина си и той го наблюдаваше как подскача под крушата и завира муцуната си в снега. "Цезаре! Цезаре! - извика стопанинът на кучето. - Не ги ръфай, разбойнико!"

Кучето, без да обръща внимание на стопанина си, подскачаше живо в снега и се спря чак когато и Панко спря пред крушата.

Гореща вълна премина по тялото на човека, като видя как кучето сладостно се облизва. В снега не се виждаше нито една заспала сврака, но и нито една примамка не се виждаше, а само пресните следи от лапите на Цезар. Изтичалото напред куче бе открило примамките, предназначени за свраките, и докато човекът дойде при него, бе успяло да ги обере.

"Ами сега! - възкликна Панко. - Тука имаше толкова приспивателно, че може кон да се приспи с него!"

Горещата вълна беше преминала по тялото му, сега студена вълна минаваше. Той се вторачи във веселите очи на Цезар, изненада се и се ядоса, че тъй сладко се облизва насреща му, ритна го с крак в хълбока и му извика гневно: "Плюй!"

Кучето се преметна в снега, отъркаля се със скимтене и застана учудено, облегнало задницата си на ствола на крушата.

Човекът свали торбата от рамото си, остави я върху снега, сетне свали и пушката и я положи тъй върху торбата, че да не се затъкне цевта със сняг. Тръгна към кучето, помъчи се да му говори дружелюбно, главно името му произнасяше, преструваше се на дружелюбен, но кучето ни най-малко не вярваше на гласа му, с някакви свои чисто кучешки сетива то улавяше нарастващото и тревожно напрежение във въздуха, затуй отскочи настрана и отново приклекна. "Бягаш, а? - рече Панко. - Мри, щом бягаш! Ей сега ще те хване бялата агония, бялата смърт и мри, лакомийо!" Кучето отстъпи още назад, една трънка и малко суха трева имаше до него, снегът бе загуглил трънката.

Макар и да чувствуваше напрегнатост във въздуха, кучето усети нещо ново до себе си, обърна глава към трънката и разшири ноздри. "А!" - извика изненадано кучето и се хвърли под бялата гугла на трънката.

Като от катапулт от трънката излетя заек. Огромен, риж, гърбав, той се протегна, изправи гърбицата си, издължи се и полагайки ушите върху гърба си, за да не му пречат при бягането, се понесе право към дола Усоя.

"Ах! Ах!" - завика кучето Цезар подире му и се понесе подир заека.

"А!" - възкликна на свой ред Панко, спусна се към положената върху торбата пушка и когато я взе в ръцете си, заекът и Цезар вече бяха успели да се изгубят в гъсталаците на Усоя, само ахкането на Цезар се чуваше.

Човекът познаваше гората, както познава линиите на дланите си, всички пътеки и коларски пътища му бяха известни в дола, знаеше откъде точно преминава дивечът, затова забърза да прегради пътя му.

Заекът беше стар, опитен, това Панко от пръв поглед определи, той ще върти дълго време младото куче в Усоя и в Мойсеевото бранище, но Панко той няма да излъже. С тия мисли човекът преметна торбата през рамото си, вдигна ударника на пушката и заслиза към Усоя. Вървеше не по дирята, а встрани от нея, описа дъга и докато премисляше на кое място да направи пусия, внезапно откри свраките, струпани върху овчия леш на пришълеца. Една част продължаваха да се блъскат, макар и не така настървено, други вече бяха успели да натъпчат гушите си, стоеха сити в ниските храсти и в глогините, леко накокошинени.

То не беше от студа, а от преяждането и освен че стоеха накокошинени, сумтеха с носове.

Гняв обзе човека, вдигна той пушката и стреля в купа. Размахаха се криле пред очите му, неистов крясък се понесе в Усоя, вдигнаха се във въздуха пируващите и Панко откри с изненада, че от неговия страшен изстрел е засегната само една сврака. Тя подскачаше ребром в снега, подпирайки се на едното си крило, ударена беше в крилото. Той извади резервния си патрон от джоба, зареди пушката и гръмна върху подскачащата ребром птица. Сачмите минаха над нея и вдигнаха сипкавия сняг пред себе си. Човекът опипа джобовете си, но трети патрон нямаше, затуй на едри скокове настигна свраката и вдигна пушката си, да я доубие с приклада. Птицата повдигна здравото си крило нагоре, искаше да се брани с кего, Панко замахна с приклада и заби ранения хищник в рохкавия сняг.

"Мри!" - рече той гневно.

Но свраката, изглежда, не искаше да умира. Помагайки си със здравото крило, тя разрови снега и се показа отново на повърхността.

Накацалите или хвърчащите наоколо свраки я окуражаваха с викове и заедно с това изразяваха недоволството си от присъствието на човека. Мислеха, че идва да вземе остатъка от плячката им. Човекът се наведе, хвана блъскащата се в снега птица и макар че тя изви главата си и го клъвна по ръката, той не трепна, ами завърза краката й на кожената висилка, перна я по главата и я остави да виси на колана му. Свраката се съпротивяваше, кълвеше полушубката му, понякога се добираше и до ръката му, със страшна злоба го удряше с клюна по ръката, но Панко веднага й го връщаше, като я перваше по главата.

Кучето, чуло изстрела на стопанина си, бе оставило преследването на заека и се показа между тръстиките. "Цезаре, тука!" - заповяда му Панко, кучето приближи, оглеждайки увисналата на кожената висилка сврака. Върху носа му имаше бучка сняг, който се топеше. Свраката разтвори широко човката си и засъска срещу кучето, за да го изплаши.

"Какво да те правя сега? - попита човекът и сам си отговори: Нищо не мога да направя!"

Като помисли, той реши, че единственият начин да се спаси кучето от бялата смърт, е да не му даде възможност да заспи. Заби приклада на пушката в снега, окачи кожената висилка на гайката на панталона си,а колана разпаса и го прекара през халката на кожения нашийник на кучето. Свраката се ужаси от близостта на кучето, все тъй държеше широко разтворена човката си и съскаше, кучето посегна с лапа към нея, но ударът на силния клюн го накара да отдръпне лапата си. Панко перна свраката, нарами пушката си и като придържаше с една ръка кожения ремък, а с другата панталона си, защото панталонът му беше широк и не можеше да се държи без колан, тръгна по оставената от пришълеца пъртина към селото.

Свраките замърмориха с облекчение подире му, макар че се чуваха възклицателни от рода на: "Хайде де!... Откъде-накъде!" и т.н., добиха кураж и се втурнаха отново да пируват. Бялата глава на овцата с редки кичури вълна покрай ушите ги мамеше мълчаливо. Те бързаха, защото знаеха от опит, че със свечеряването от потайните си леговища из Усоя ще изпълзят лисиците, ще се появят глутниците на скитащите кучета и като разпръснат наоколо по дърветата свраките, ще започнат да се угощават с ръмжене.

Панко също бързаше, първо свърна и скри пушката си в хралупата, затрупа я с шума, гребна и сняг да хвърли отгоре, при хралупата изпуши една цигара, по пътя нямаше как да пуши, защото и двете му ръце бяха заети: с едната ръка държеше кучешката каишка, с другата ръка придържаше панталона си. Ако свраката успееше да се извие и да го клъвне по ръката, той я перваше, но панталонът му тутакси се смъкваше, затуй се отказа да я удря повече, ами понасяше мълчаливо нейния клюн, като й готвеше страшно отмъщение.

Докато газеше мекия сняг през полето, все следеше с очи кучето да види няма ли походката му да стане сънена, извикваше го от време на време по име, кучето се спираше и го поглеждаше с живи и будни очи и това успокояваше стопанина му. Цезар бе младо куче, няма и две години, как съпровождаше човека сред просторите на природата и заедно с него надникваше в потайните й недра. Кучето е дясна ръка на ловеца. Панко знаеше това много добре, защото много кучета бяха минали през ръцете му, но ето сега, като мислеше за Цезар, за погълнатите лакомо приспивателни, предназначени за свраките, чувствуваше, че ако кучето заспи този проклет бял сън, наричан бяла агония или бяла смърт, и не се събуди повече, то все едно, че ще му отсекат и двете ръце. Който е ловец и разбира от ловни кучета, най-добре може да разбере в какво именно състояние бе изпаднал Панко, да оставим настрана обстоятелството, че по много оскърбителен за човека начин трябваше да придържа и гащите си, и да понася отмъстителните удари на сврачия клюн, съскане и вещаещ прокоба грак!

Мек сняг го заваля по пътя, приветлив и дружелюбен, вятърът стихна, видимостта се намали, сякаш полето се вглъбяваше и потъваше в размисъл. Ако тук и там през снега се показваше дърво, то очертанията му бяха неясни, в някои моменти дървото като че ставаше подвижно, но щом Панко се спираше, то и дървото с неясните очертания се спираше. Той продължаваше да върви, подир няколко крачки поглеждаше отново неясното дърво, но не намираше нищо там освен бялата, огъваща се завеса на снега. Диви гъски прелетяха ниско над полето, вдигна глава нагоре, очите му се напълниха със сняг, снежинки накацаха по лицето му, стопиха се, нови падаха и се топеха, но колкото и да се взираше, не видя гъските, чу само виковете им. Тъжни бяха виковете на дивите гъски, подобно на слепци се лутаха те из обгърнатата в сняг земя и Панко почувствува как заедно с тъжните викове в душата му се просмуква печал и започва да се натъжава. Но гъските отминаха, печалното чувство се стопи като снежинка и, давайки си кураж, човекът закрачи отново по пъртината. Ако дотук кучето вървеше все пред стопанина си, то оттук нататък опъна кожения ремък и тръгна подир човека.

"Само дано не заспи по пътя!" - мислеше си Панко и подръпваше опънатия ремък.

Пъртината изведнъж тръгна полегато, човекът със свраката и кучето се заспуска по нанадолнище, в носа го удари миризма на пушек, чуха се приглушени гласове на добитък, звънна звънче, невидимо, но примамливо и много близко и някакъв особен металически звук премина през снега, сякаш куче изскимтя с металически глас. Панко видя през снега бозава полушубка с тесни и високи рамене, плетена капа и металическа кука, която се движеше нагоре и надолу. Скимтенето издаваше тази кука при движението си, това беше градинска помпа. Край нея се луташе пришълецът, увиваше със сламени въжета помпата срещу замръзване и заледяване. Той забеляза още, че иззад тесните рамене на полушубката го наблюдава едно синьо око. По-нататък се мярна разнебитена ограда, вратница, зад вратницата се очерта сайвант и въздишайки с облекчение, Панко влезе в двора на къщата си.

5 >>>

© Йордан Радичков, 1984
© Издателство LiterNet, 14. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скакалец", С., 1984.
Публикация в кн. "Скандинавците", С., 1985.