ДЪРВЕНАТА КУКА

Йордан Радичков

web | Скакалец | Скандинавците

3.

Оброкът беше забележително място, белязано с каменен кръстен знак и със стара кичеста круша. Лете можеха да се видят следи от огнища край него, в старите времена тука се палеха големи огньове, колеха се шилета и се вареше курбан под ръководството на Тодор Анъмата. Това беше оброк против градушките. След войната мястото запустя, опитаха се да го превърнат в пчелин, но нямаше достатъчно паша за пчелите в околността, затуй се отказаха и преместиха пчелните кошери на припеците край селото. Крушата раждаше топчести плодове с дълги дръжки, стипчиви и твърди, есенно време плодовете скапваха и доузряваха, зарити в шумата. Ако пътник минеше случайно през това място, посягаше да вземе някоя от неугледните круши и щом отхапваше от плода, изненада се изписваше по лицето му.

Плодът имаше меден вкус, сочен бе и кехлибарен на цвят. Тези плодове се наричат меденячета. Те служеха за храна на птиците, на дивите животни, на мравките и на най-различните твари, които пъплеха, лутаха се или щъкаха нагоре-надолу по оброка. Над всичко туй, най-отгоре, стоеха свраките, постоянни обитатели на дървото.

Това бе най-наблюдателното място в полето. От него птиците виждаха надалече, нищо не отбягваше от погледа им, държеха те под око както шосето, така и железопътната линия, няколко черни коларски пътища, няколко кладенчета, дола Усоя също така наблюдаваха, кучешката гробница, пастирските и човешките пътеки, следяха къде гнездят яребиците и пъдпъдъците, къде фазаните крият гнездата си, къде се изхвърлят лешове и прочие. Или с други думи, те следяха къде ще се появи плячка, можеха с дни да стоят в крушата и да наблюдават отвисоко умиращо диво животно. Някоя сврака ще прелети, ще направи тромаво кръг край умиращото диво животно, може и да кацне недалеко от него, постои, постои, подвикне и литне отново към крушата да съобщи на другите свраки. Щом дивото животно издъхне, всички птици се понасят като облак от крушата и като облак те падат в тревата, за да започнат пируването. Ако скитащо куче се появи, свраките отстъпват плячката с недоволни крясъци. Пирове в полето много има, свраките са най-постоянните им свидетели, те като че водят статистика на всеки пир поотделно и за всеки могат да разкажат с най-пълни подробности. Лисиците винаги оставяха по нещо от фазаните, скитащите кучета също оставяха по нещо от своята плячка, свраките се събираха вкупом или поединично да доядат остатъците, а после се пръскаха да дирят яйца из полето. Понякога насмитаха бухал в Усоя или в Мойсеево бранище, всичките се струпваха да го ругаят и да го натикат в някоя хралупа. Всичко знаеха те, защото се вряха навсякъде и защото постоянно държеха под наблюдение околността.

Само през пролетта се пръскаха и се изгубваха за няколко седмици, защото тогава се чифтосваха, правеха си гнездата, мътеха малките си, но щом малките разбиваха черупките на яйцата, те като пожар се понасяха през полето и през селото, помитаха всичко, което ставаше за ядене, крадяха и убиваха и бяха по-лоши от хуни. Малките заякваха в гнездата, тъпкани с обилната плячка, и един ден се вдигаха заедно със старите, за да почнат да се обучават в плячкосване. Тогава можеше да се види как изведнъж хищниците са станали десеторно повече, въпреки ония петдесет хиляди чифта крака, за които Панко бе споменал пред пришълеца, петдесет хиляди чифта изтребвани в областта със стрихнин, с лешове на домашни животни, с хайки и с огнестрелно оръжие. Ако човекът изтребваше петдесет хиляди, природата възпроизвеждаше сто хиляди, бързаше тя да възстанови равновесието, затуй, независимо от изтреблението, върху крушата на оброка винаги стърчеха свраки. В тоя смисъл природата беше като брашнен чувал; никога човек няма да успее да я изтръска до края.

Природата с еднаква любов гледа на всичките си деца, с еднаква любов се отнася тя и еднакво ласкаво както към благородния човек, така и към хищната сврака. Всичко това можеше да се види най-добре, ако се наблюдава крушата на оброка. Там младите свраки се обучаваха на наблюдение, извършваха разузнаване, проследяваха пътищата на скитащите кучета, вършеха всякаква куриерска работа, съпровождаха тайно и по най-шпионски начин всеки минаващ човек или каруца и следяха няма ли да изпадне нещо по пътя от човека или от каруцата. На крушата идваха също така и свраки от селищата Софрониево и Овчата, главно за размяна на информация, отбиваха се и за по ден-два скитащи свраки, ако имаше пир, участвуваха в пира, ако нямаше пир, просто стоеха на върха на дървото и обглеждаха в коя посока да продължат.

При тихо и топло време птиците стоеха обърнати във всички посоки, при вятър се обръщаха срещу вятъра, подобно на ветропоказатели.

Откакто заваля сняг, свраките стоеха няколко дни, обърнати все на север, защото вятърът духаше от север. Бяха намъшени от студа, снегът покри цялата земя, жива душа не се виждаше никъде. Птиците опоскаха последните останали на дървото сухи плодове и ако някоя изтървеше сух плод, той тутакси потъваше в пръхкавия, неслегнал се още сняг. Когато студът се засили, поединично или на групи, свраките взеха да се отронват от крушата при оброка и да търсят завет в дола Усоя. Постепенно оброкът опустя.

В дола нямаше никаква видимост, но затова пък бе по-топло. От време на време някоя сврака се вдигаше във въздуха да обгледа наоколо и с недоволно мърморене кацаше обратно в глогините. И тъкмо е кацнала, ето че друга сврака се повдига във въздуха, вятърът я подема, блъска я, тя се завърта и пропада в глогините. При тези именно излитания бе забелязан пришълецът, който с дървената кука теглеше подире си своята умряла овца.

Оживление настъпи в Усоя, най-нетърпеливите свраки излязоха в края на дола и обкичили глогините и трънките, следяха с най-живо любопитство пришълеца с овчия леш.

Пришълецът дотътри овцата в Усоя, спря се до един сипей, откачи куката и бутна леша с крак по нанадолнигцето. Овцата се преобърна, изтъркаля се и спря в дъното на надолнището. Лежеше тя кротка и гола, застинала в овчата си смиреност. Пришълецът заби няколко пъти дървената кука в снега, за да я почисти, запали цигара, без да бърза, като попоглеждаше със синьото си око овцата. Всичко, каквото имаше тя, бе оставила на човека - млякото, агнетата, вълната - и ето я сега гола, с оскъдни кичури вълна, останала покрай ушите, лежи смирено върху белия сняг! Последното, което има, ще даде на свраките, за да насити техния глад и да продължи живота им. Пришълецът се обърна, измъкна забитата в снега кука и, подпирайки се с нея, тръгна по широката пъртина през полето.

Зад гърба си той чу шум на криле и крясъци и когато погледна през рамото си, видя нещо огромно, пернато и безформено да се повдига и да пада върху снега, разпокъсваше се, струпваше се отново, крещеше, отвсякъде из дола извираха нови свраки, те се хвърляха върху накацалите в снега и всяка една се стремеше да си избере най-хубавото място. Втори път човекът не погледна към Усоя, крачеше спокойно по широката, чиста и светла пъртина, димеше с цигарата си и нейният синкав дим се носеше и разсейваше над полето като последна панихида на овцата.

4 >>>

© Йордан Радичков, 1984
© Издателство LiterNet, 14. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скакалец", С., 1984.
Публикация в кн. "Скандинавците", С., 1985.