ДЪРВЕНАТА КУКА

Йордан Радичков

web | Скакалец | Скандинавците

2.

Щом пришълецът се изгуби от очи, Панко веднага смени посоката. Този път той вървеше напред, а кучето вървеше по петите му. Сега човекът беше съвсем сам, жива душа не се виждаше никъде из полето, нито една птица не прехвръкла, никъде не премина диво животно. Спокойствие и тишина струеше отвсякъде, чисто и светло бе н яа душата на човека. Снегът меко потъваше под нозете му, пръхкав и дружелюбен. Като повървя все в права посока, Панко наближи няколко старя дървета, останки от някогашна кория. Те се държеха със зъби и нокти в края на стръмен сипей, няколко шипкови храсти споделяха самотата им. Дърветата бяха възлести, изкривени, нацепени от небесни гръмове, с проядена сърцевина и почти във всяко от тях тъмнееше хралупа. Понякога се завъждаха стършели в хралупите, децата ги подпалваха и от тези огньове бяха останали черни, напукани рани. Над раните се повдигаха на пръсти млади издънки, лете по тях се появяваше нежна шума, мъчеше се да скрие старите рани от обгаряния. Рядко се отбиваше човек тука, а и добитък рядко пладнуваше, защото сенките не бяха дебели и нямаше вода наблизо.

Пред очите на Панко сега всичко бе като мъртво, всяко дърво стоеше самотно посред другите, черно и бозаво, съшибано от времето, износено, та ще помисли човек, че и на тези дървета полушубките им ги е шил същият селски шивач, който обезателно ще направи рамената тесни и щръкнали и тъй ще прищипне дрехите в кръста, че всичките дървета да изглеждат тесни като ралници. Шипките, отрупани с плод, аленееха весело с лъскавите си бузи, със страшна красота обграждаха хралупестите дървета, като съсирена кръв бяха те в нозете им.

Забеляза тази кръв Панко, спря го първата шипка, вкопчи се тя в полушубката му с ноктите, а кучето се вгледа вторачено в тясното мургаво лице на стопанина си, не можеше да разбере от какво се изплаши лицето му.

Повдигайки нагоре ръцете си, сякаш се предаваше, Панко прегази през шипката и се спря до втория дъб.

Чист беше снегът край него, дори следа от птичка не се забелязваше по снега. Човекът надникна в хралупата, от дъното идеше мирис на студено огнище. Той разрови с ръка снега, бакърена шума се показа под снега, а под шумата се показа крачол от дочен панталон. Панко подръпна крачола, тежък бе усуканият док, зашумя съскащо шумата в хралупата, като че смок бяха събудили и той съскаше в леговището си. Човекът се отдръпна, оправи шалчето, провря отново едното си рамо в хралупата и напипа отново крачола на дочения панталон. Дръпна и го измъкна навън. Заедно с него върху снега се разпиля суха дъбова шума.

Кучето с най-живо любопитство следеше работата на стопанина си. Млад беше Цезар, не беше изучил още всичките потайни места на стопанина си. Панко бе дете на природата, животът му бе пръснат из просторите й, много години ще бъдат нужни на кучето Цезар, за да изучи то Панковите потайности. Затуй с такова голямо любопитство следеше движенията на човека.

Като разсука усукания крачол от панталон, Цанко извади от него стара едноцевка - тек, - обърса сивата й цев с ръкава на полушубката си, а крачола напъха обратно в хралупата. Той скърши оръжието, погледна да не е затъкната цевта, извади от джоба си патрон и зареди. Вече с преметната пушка на рамо човекът огледа полето на всички страни и пак никъде не видя жива душа. Снегът бе спрял да вали, но далеко на север небето тъмнееше и подушвайки с нос въздуха, Панко реши в себе си, че от север ще дойде едър сняг и че е възможно надвечер да има прелет на патици и на диви гъски.

Той отъпка снега до хралупата, приклекна, опрял гръб на хралупата, пушката стоеше неудобно зад гърба му, затуй я тури между колената си и в тази поза, без да помръдва, той изпуши цяла цигара. Тясното му лице с бледи мигли почти се скриваше помежду широкия син каскет, превързания върху ушите му шал и високите рамене, които при това клекнало положение изглеждаха още по-щръкнали. Повярвайте ми, че имаше вид на рядка птица, кацнала сред останките на древна кория да почине. Околовръст го обграждаха алените шипки и ако в този миг пришълецът минеше случайно оттука, подпирайки се на дървената си кука, щеше да се учуди каква е тази голяма и бозава птица, която помръдва с прибраните си криле и почти е скрила лицето си помежду крилете!

И дими!

Синкав дим се вие над синкавата й глава с кафява препаска, господи, ще излита ли тази птица, или изгасва тук, уплетена в алените плодове на шипките!...

Аз мога да кажа, че макар и в статично положение, в тоя миг Панко летеше или се носеше над полето, едва докосвайки снежните навеи с нозе. Носеше се той из своите потайни места, във всяко потайно място стоеше скрит тек, увит било в крачол от панталон, било в женска забрадка, нямаше място, където той да не бе укривал старинното си бракониерско оръжие, тази тайна си бе само негова и на кучетата му; но кучетата се сменяха през няколко години, а Панко и пушката не се сменяха. Хралупи и скални козирки, обиталища на пъргави гущери му бяха тайници и ятаци, изоставени купи слама, тресавища или запустели колиби в още по-запустелите лозища.

По един изстрел даваше Панко с тази бракониерска пушка, изтръпваше цялата природа от изстрела и отронваше от обятията си диво животно. Никога Панко не избързваше да прибере падналото от изстрела животно, ами продухваше той най-напред пушката, увиваше я внимателно и я скриваше в някой от тайниците. И чак след като запалваше цигара, тръгваше към ударения дивеч, за да скрие и него, а после под прикритието на тъмнината, избягвайки лъкатушните пътеки, се прибираше в примигващата с прозорците си Старопатица. С десетки очи се взираше селото в него, във всички посоки се взираше и оглеждаше, без да може да разбере откъде точно се е разнесъл самотният изстрел, кой стреля, по какво се стреля и прочие. Носейки се от събитие към събитие през годините и през сезоните, Панко хвърля в снега угарката и се изправя.

Ремъкът на пушката легна на любимото си място върху рамото, човекът щракна с пръсти на кучето и двамата се спуснаха по заснежения сипей. В далечината пред тях сивееше оброкът, изгърбен леко, увенчан с кичеста круша.

Отдалеко изглеждаше като че сляп монах седи върху гърбицата и гледа със слепите си очи идващия към него човек.

3 >>>

© Йордан Радичков, 1984
© Издателство LiterNet, 14. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скакалец", С., 1984.
Публикация в кн. "Скандинавците", С., 1985.