ЛАЗАРИЦА

Йордан Радичков

web | Лазарица

ТРЕТА КАРТИНА

ЕСЕН

Ден. Дървото е бакърено и златно. Тихо чуруликаме, шум от падащи листа, по-скоро въздишки от вятъра в дървото, отколкото падащи листа. Човек не се вижда в дървото, чуваме неговия глас.

ГЛАСЪТ НА ЛАЗАР. Ето я и есента!... Листопад, кърпикожух, в небето жерави! Какво спокойно време, нищо отривисто!

Човекът се показва от короната на дървото, протяга се доста лениво - той е вече стар, за да прави гимнастика.

ЛАЗАР. Дивячката облече болярска риза, блести в бакър и злато, ако прекарам ръка отгоре й по шумата, сигурно ще закънти! (Прокарва ръка, ослушва се, наведен над шумата.) Не кънти!... Не кънти, а стои достолепие и величествено! Денем орелът я пази с емблемата си, нощем Лазар я пази, скрит в златната й корона. В такива минути чувствувам цялата безсмислица на моя спор и единоборство с кучето невежество. Нелепо е човек да се вторачи само в кучето, да повтаря до безкрайност: "Марш!" и "Чиба!", да бръмчат и съскат , наоколо закани като сърдити стършели. По-скоро би трябвало оттук да се отронват кънтящи мисли, с болярско величие изпълнени, и да откънтяват върху земята величествени като листопада!... Глупости говоря! Каквито и мисли да отроня от крушата, песът ще помисли, че долу тупат дивячки-круши. А... паяче! Я гледай ти паяче! Как сръчно се спуска по свойта нишка, право отгоре ми!... Полека, паяче, да ме ти се скъса нишката! А тъй ето тук застани, на ръката ми! Виж я ти, гадинката, никак не се бои, че мога да я смачкам в шепата си! Чакай... а... избяга! Като клоун се преметна и избяга по друга нишка. Изкусен клоун! Защо ли трябваше да се спуска върху мене? Значи, някакво известие ще получа? Не може, ако паяче те навести, да не получиш някакво известие!

Човекът излиза иззад шумата на кичестата круша, оглежда се, премигва на светлината. Туря длан над очите, оглежда околността, търси нещо или очаква да зърне някого.

ЛАЗАР. Досега е било все така. Имало е, разбира се, и случай, когато получаваш известие, без да си забелязал, че паяк се е спуснал и е застанал на рамото ти. Но ако не си забелязал паяка на рамото си, това не значи, че него не го е имало. Напротив, той е бил там, на рамото, ако не на рамото, може би върху шапката, а ти се изненадваш, че ето на, никакъв паяк нямаше, а получаваш известие! Обзалагам се, че той е бил там, но просто не сме го забелязали... Хубав ден!... Есенен ден, мъдър!... Ден подир ден се търкалят, човек привиква с дивячката, лека-полека я превръща в свое обиталище. Ако някой мине оттук и ме види, ще помисли, че живея в дървото, като оня монах, дето живееше върху един стълб и държеше проповеди от него. Проповедите му хората не взеха под внимание, но кога монахът умря, факта взеха под внимание и го нарекоха великомъченик Иван Стълпник. Ха!... Има си хас и аз да стана великомъченик Дивяк, по името на дивячката. Доста епически ще звучи - великомъченик Дивяк! Фиуу!

Някой му отвръща с подсвиркване на подсвиркването. Човекът отново подсвирква с уста и се ослушва. Връщат му на подсвиркването.

ЛАЗАР. Моят кос! Къде, косе, в лозето ли! Хайде, време е за гроздобер, есента е в правата си! Фиу... фиу... Хубаво време, топло, мъдро време, косе, няма по-мъдър сезон от есента. Просто една сутрин се събуждаш и разбираш, че си станал мъдър. Това само при смяната на сезоните е възможно: лягаш да спиш като последен глупак, а се събуждаш като първия мъдрец! Никакви страсти нямаш, гледаш кучето си отгоре пренебрежително..., дори се гнусиш да влезеш в разговор с него. Мигар аз, косе, човек и венецът на творението, ще унижавам моето гордо достойнство да влизам в преговори с някакво окраставяло куче! Само заради това, че нелепият случай ме запрати горе, в дивячката, а остави кучето долу, на свобода, и по този начин се размениха ролите ни? Как мислиш, косе?

Той търси с очи коса, изсвирва му, косът доста продължително подсвирква, пърха с криле и отлита.

ЛАЗАР. Отлетя косето, бърза да иде в лозето, докато стопаните не са обрали гроздето! Птичка! Тя може само да ти подсвирне, но не може да те попита като как си със здравето, как е самочувствието ти, дали крака те поотпусна, или напротив. Самочувствието ми бих казал, че е добро, престоят ми в крушата протича нормално. Кракът обаче не ме отпуска, а напротив... Времето притихва, полето постепенно опустява. Птиците летят на юг. Кукувицата, и тя замина рано, след като дълги години живот ми обеща, славеят отнесе песните със себе си, свраката се премести покрай селото, там по-лесно ще изкара прехраната през зимата. Добре, че свраката замина, та се подсетих да използвам гнездото й. Ще го поразширя, ще потегна покрива, за да не капе, и ето ти на тебе топло обиталище.

Лазар се скрива в дървото, чуваме го да свири с уста своята мелодия, този път мелодията е спокойна, замислена, почти меланхолична. Показва се в дъното на дървото, наполовина щръкнал сред клоните - по всяка вероятност на това място се намира сврачето гнездо.

ЛАЗАР. Ето така, свит на топло в своя полог, човек може да остане най-после насаме със себе си. По тоя начин недостатъкът в предимство се превръща... Гледай я ти, свраката му със сврака, колко много глина е навлякла, за да облепи гнездото! Какво ли не е мъкнал вътре, женският му дявол, какви ли не боклуци е събирал - ръкав, парче от шапка, крачол и половина, стъкълца, памуци, вълна! Вторични неща! Ако всичко това аз събера, мога цяло плашило да направя и да го издигна в крушата. Плодовете на дивячката узряха, дроздовете сигурно ще ги нападнат, а като туря плашилото, дроздовете ще разберат, че кацането в дървото е забранено!

Като си подсвирква с уста, Лазар започва да прави плашило. Кой знае колко труд ще му е необходим, той много набързо издига плашилото в самия връх на дървото - ръкав, крачол н половина, малко вата и козирка на мястото на главата - и плашилото е готово.

ЛАЗАР. Така е вече друго, а и крушата придобива жив вид! Кацането забранено! Добре го измислих с тия вторични непотребности! А туй какво ли е? А, значка!... Пустата му сврака, даже и значка довлякла отнякъде в гнездото! Ето ти на тебе нова придобивка! Човек не знае какво му носи утрешният ден и съм забелязал, че когато най изгубвам надежда, тъкмо тогава ще ме сполети някоя нова придобивка. Просто да не се надяваш, че като се разтършуваш из сврачето гнездо, може да попаднеш на значка! (Слага значката на ризата си) По-добро в момента не може и да се пожелае, седиш си тука разположен най-спокойно в крушата, а на гърдите ти блести значка!

Лазар излиза от гнездото, тръгва да се разхожда напред и назад в дървото. Той ту държи ръцете си скръстени отзад, придавайки си по тоя начин известна тежест, ту оправя значката върху ризата си. Спира се зад металната емблема с орела, сякаш застанал зад катедрата, подпира се с лакти на нея, все едно че позира, за да бъде фотографирай.

ЛАЗАР. На гърдите ти блести значка, пред тебе като щит стои законът, който те закриля, цялата цивилизация е зад гърба ти, има на какво да се опреш! Мигар ще разбере това невежество под крушата, че тебе законът те закриля заедно с дървото и ставаш ти от прост човек човек неприкосновен! До тоя извод стигаш чак в есента на живота, когато косите ти са вече посивели, когато мускулите губят свойта еластичност, но вместо тях мисълта по-еластична става. Смята се, че кучето е най-добрият приятел и съратник на човека. За да стигнем до тая истина, облягаме се само на положителния пример. Но ето на - отрицателният пример е под краката ми, поради тая причина аз не мога да сляза на земята и вече мисля, че няма по-проклета твар от кучето. Кучето се оказа, че е най-верният и постоянен неприятел на човека. Главното е сега да свикна с мисълта и с околната среда. Дивячка-круша, гнездо, знак, че заедно с крушата си под закрила на закона, тенекия, плашило, като знак, че кацането в крушата е забранено, значка! Ето ти на тебе околната среда, която Вукадинов би нарекъл жизнена среда. Та човек не в круша, в ада да се озове, ще го превърне той в жизнена среда! Никога не съм и предполагал, че когато се катерех по дървото, за да гръмна, ще настъпи време да щъкам нагоре и надолу в клоните и да философствам. Изглежда, че философите, като не са могли да се преборят с кучето под крушата, то не им е останало нищо друго, освен да философстват за кучето и да измислят всякакви поучения за него. От своя страна и кучето не остава длъжно, щом вижда то, че не може да те захапе, засипва те с кучешки поучения, вдига крак и прочие!

Спокоен кучешки лай, кучето нито показва стръв, нито раздразнение, то просто облайва дървото. От далечината се чува групов кучешки лай, кучетата също облайват нещо. Отеква изстрел много плътно, последван от ехо. Лазар изтичва до върха на дървото и гледа отгоре по посока на изстрела. Кучешкият лай секва.

ЛАЗАР. Лисица убиха! Как спокойно кучетата я облайваха, докато дойде ловецът и я застреля. Това са ловни кучета, благородни породи, те знаят как се облайва лисича дупка, докато дойде господарят с пушката. Ловното куче е истински слуга на човека, когато ловецът иде с него в гората, то кучето сякаш му казва: Ти стой тука на пусия, аз ще претършувам гората и каквото има в нея, ще го прекарам през пусията ти! Това, дворното куче, никога не може да го направи, дори, обратно, ако застана аз на пусия и го пусна в гората, то ще прогони целия дивеч обратно от пусията. Едно ловно куче обаче никога няма да постъпи по тоя начин, а ако е териер, вдън земята ще влезе и ще извади на дневната светлина какъвто и звяр да се е скрил вдън земята! В огъня е готово да се хвърли заради тебе!... Чувал съм, че в противопожарните служби отглеждат такива кучета и когато в една къща пламне пожар, то кучетата първи се хвърлят сред пламъците и най-напред изнасят от горящите къщи бебетата. И за санбернарските кучета се говори, че зиме спасяват хора, затрупани от виелици, и никакво високомерие няма у тях, ами живеят по най-скромен начин, като монаси в манастирите. Наше куче ако извади човек от преспа, цял живот няма да можеш да му се отплатиш! А го смяташ ти за домашно куче! Има по домовете домашни кучета, Вукадинов казва, че са доста разнообразни, но преобладават главно пуфета, на всяко пуфе вързана по една панделка на шията и го турили на перваза на прозореца да гледа навън. Той казва, че в София, по прозорците, между саксиите с мушкато, може много често да се види как такова пуфе с панделка стои, и то като мушкато, и гледа навън, а зад него някоя бабичка също стои между мушкатото и гледа, и до такава степен ти свикваш с подобна гледка, че на края започваш да се объркваш кое е пуфе, кое мушкатото и кое бабичката! Тук, на село, никой няма да тури пуфе на прозореца! Напротив! Тук пускаш в двора си вълкодав, черкезин и татарски разбойник, в миг той облетява целия двор...

Човекът се оживява, тръгва да слиза от високия клон на крушата към по-ниските клони, жестикулира с широки жестове, сякаш проповядва, и в гласа му прозвучават гръмки нотки.

ЛАЗАР....облетява целия двор; оборите и коша за кукуруз, сеновала и къщата, кладенците за вода и всички съседни улици, и такъв грозен лай надава разбойникът в нощта, че дете в майка може да потрепери. Ето я твоята най-вярна стража, която ни за миг няма да затвори очи и като облайва през цялата нощ къщата ти с най-строго предупреждение към всеки посегател, втурва се на разсъмване да те посрещне на прага, ляга смирено в нозете ти, близва ти с език цървулите и виждаш как с очи моли и ти вика, разбойникът: "Жив да си, аго, недей ме!" Но понеже си ти сайбия, а то е само рая, ритваш го в хълбока, та го отхвърляш далеко от прага на къщата си. И като изскимти, черкезинът му с черкезин, приема ритника като най-висша форма на милост и тръгва послушно по петите ти. А ти стъпваш спокойно, горд си и разбираш, че там, където има подчинение, има и ред! Дааа!... А тук нито подчинение, ни ред, облайваме се непрекъснато един друг, като че водим позиционна война.

Локомотивна свирка, пъхтене на локомотив, тропот на колелета по железопътни релси. Влакът отминава, пропищявайки отново със свирката си. Лазар се ослушва дълго време подир отминалия влак. Говори тихо.

ЛАЗАР. Пътуват хората!... Нека да пътуват!... Всички си въобразяват, че пътуват, че се носят нанякъде, но ако застанат като мене в крушата, постепенно ше започнат да разбират, че никой наникъде не се носи. Никой никъде не отива, хората просто само щъкат нагоре-надолу! Щъкат - това е най-точната дума... Колко време от моя живот се изгуби в щъкане нагоре-надолу, по-голямата част от живота си изгубих в такова щъкане. Е, вярно е, че покрай щъкането успях да се оженя, но за какво ми беше женитбата, като помисля? За нищо не ми е била, просто, за да не щъкам сам, а да щъкаме двама. До едно време щъкахме двама, подир това и с деца се сподобихме, та и те почнаха да щъкат заедно с нас нагоре-надолу и като си мисля сега, застанал тука, в дивячката, разбирам какво голямо щъкане беше. Истина е че не съм бил никога сам, всички край мене щъкаха, а най-много щъкаше Вукадинов. Да го пита човек за какво му беше туй щъкане, каква придобивка придоби той от него? Три развода и две доведени дъщери, ето каква придобивка придоби от щъкане... Поради стеклите се обстоятелства тука аз се избавих от безцелното щъкане, много навреме дойде всичко, защото, ако през целия си живот щъках напред и назад, то дойде моментът да застана на едно място и да пусна живота да щъка като хлебарка под крушата!... Ей, кой е там?

Чува се удар от брадва. Брадвата отеква все по-силно и по-силно. Кучето пролайва, брадвата млъква. Пауза. Брадвата отново се обажда. С трясък пада дърво. Брадвата отново ехти, сече се ново дърво.

ЛАЗАР. Който и да си, не бой се! Ела, ела, ела насам, не съм горски, не бой се, ела, ще ти помогна да отсечеш най-хубавата круша. (Брадвата спира да ехти.) Върви направо, ето насам, нищо че тука лае куче, кучето е вързано, не бой се... (Кучето пак пролайва.) Дай брадвата, най-хубавото дърво и ще отсечем, самата държава го е белязала със знак, и железен щит е турила отпреде му, за да се знае, че е най-хубавото дърво. Дай знак, че си ме чул. (Ослушва се.) Не дава знак, подлецът!... Ей, контрабандист, разбойник, тип такъв!... Мълчиш и се спотайваш, мъглата чакаш да те скрие!

Тук се появява съвсем слабо ехо, което постепенно ще става все по-интензивно до края на сцената. Викащият от крушата първоначално разбира, че отгласът е само ехо от неговия глас, но-постепенно му се струва, че някой от дола или от долищата му отвръща. И понеже леко е започнала да се стеле мъгла и да обгръща дървото, то посред мъглата викащият човек вече трудно се ориентира откъде именно отвръщат на виковете му или пък ог коя страна ехото връща думите.

ЛАЗАР. Чуваш, чуваш, но се спотайваш като бълха в гащи! Такива, и на помощ да повикаш, едва ли ще се притекат!... Ей, помощ! (Ослушва се.) И на помощ не се притичва, разбойникът му неден! Почакай там в дола, подлецо... Хайде, Шаро, преглътни обидата, хайде, стари разбойнико, хайде, мой мили приятелю и съратнико, дай си лапата, да дадем гръб на туй, дето ни е разделяло, и да прегърнем туй, дето ще ни сближава и е от взаимен интерес и за двама ни, в какъвто смисъл и самите държави се изразяват една помежду друга. Ами че ако държавите, кога седнат край кръглата маса, разчепкват като на дарак само войните, които са водили помежду си, освен дреб нищо няма да излезе от тяхната кръгла маса! Както се вижда, държавите тоя дреб го оставят на едната страна на масата, а на другата страна на масата турят другия дреб, който ще ги сближава! Чуваш ли, Шаро, хайде, подай си лапата!

Лазар застива в дървото, бос е той, попригърбен, с посивяла коса, но умората по лицето му е сменена с надежда и въодушевление. Ослушва се, стъпва на пръсти, слуша ту с едното, ту с другото ухо, вятър шуми край него, шумят листата на крушата, мъглата става по-гъста, тя е обхванала дървото на пояси, тъй че човекът не вижда земята под себе си. Порив на вятър събаря листата от няколко клонки, оголват се клонките и застават черни на фона на сивобяло небе... Сцената ще се обгърне плътно с мъгла, тъй че само отделни ивици от пъстрата круша ще се виждат, като острови или пътеки в пространството. Свистене на много криле, птича врява, сякаш ято връхлита и се блъска като в стена. Отново е тихо, само воят на вятъра се усилва и излеко започва да скимти кучето.

ЛАЗАР. Дроздове ли връхлетяха в дивячката? Какви бяха тия птици, връхлетяха изведнъж от мъглата и не отлетяха!... Иш!... Иш!... Как тъй долетяха, а не отлетяха!... И оня вече никакъв не се обажда! Дали не почвам да бълнувам?

Ощипва се, ослушва се, мъглата става все по-плътна. Лазар дръпва от един клон празната газена тенекия и я удря силно с юмрук.

ЛАЗАР. Ей, някой чува ли ме?

Зазвучава мелодията на "Питат ли ме дей зората..." Детската песен ще премине край крушата, Лазар се колебае дали да удари газената тенекия и понеже се бои, че ще се вреже много остро в мелодията, само леко тактува. Песента стихва.

ЛАЗАР. Деца ли минаха покрай дървото? Или бълнувам?

Започва да свирука песента на децата, малко разсеяно или замислено, като леко тактува с пръст върху газената тенекия. Докато си свирука тихо, се чува моторно бучене, шумът от мотори нахлува под крушата, клаксони, скърцане на спирачки, форсиране на мотори, трясък и шум. Бумтенето на моторите е оглушително и Лазар, докато седеше и свирукаше: "Питат ли ме де й зората...", скача и застава на крака. Взира се в тъмнината под крушата. Започва много силно, с ярост, да блъска тенекията. И докато я блъска, моторният шум се е изтеглил, за да бъде заместен с приближаващо се отмерено маршируване. Мълчаливо, под строй, с маршова стъпка минават край крушата невидими войници. Прехвърляйки се от клон на клон. Лазар марширува през крушата подир войниците.

ЛАЗАР. Войници минаха край крушата!... Ееей, момчетаааа! Чувате ли, момчета, аз съм Лазар! От трета пионерна дружина, чувате ли? (Тича в обратна посока с тенекията в едната ръка.) Ей, деца, чувате ли ме, аз съм, чичо ви Лазар! Чичо ви Лазар, не сте ли чували?... Никой ли не ме чува в тая гъста мъгла! А казват уж, че в гъста мъгла всичко се чува! Сега ще ударя тенекията, така може би по-добре ще ме чуят! (Удря тенекията, ослушва се, пак удря с юмрук, ослушва се.) Ако е истина, че в мъгла всичко се чува, трябва да ме чуят!

Свири само вятър, напластеният мрак и мъгла се раздвижват. Човекът пристъпва плахо, завъртайки се на всички страни, като с празната тенекия в едната ръка пази равновесие. Така ще го гледаме през цялото време, като ту пази равновесие, сякаш притичва горе високо по опънато въже, ту застанал широко разкрачен, удря тенекията с юмрук. Под поривите на вятъра дървото бързо се оголва, свистят птичи криле, птича врява и шум от падаща шума, пометена от вятъра.

ЛАЗАР. Крушата май тръгна нанякъде, туй дърво сякаш се движи в мъглата! Сънувам ли, какво става с мене, мигар може дървото да тръгне да върви в мъглата!... Бълнувам ли, или наистина дървото се раздвижи! Не, не, мъглата пъпле, а ние с крушата стоим на едно и също място! Дали и кучето стои? Шааааро, ей, Шаааро! (Ослушва се, воят на вятъра се засилва.) Не ще да се обади! Само вятърът ми се обажда и вие зловещо в крушата, никой друг, изглежда, не ме чува!... А, къде ми е значката? Изгубих си значката!

Лазар изтичва от едната страна на дървото до другата, търсейки значката. Чуват се стъпки в нападалата шума и подсвиркване. Подсвиркването е продължително.

ЛАЗАР. Ей, косе, ти ли си? Само ти, косе, чуваш сиромах Лазар как думка своята тенекия в крушата. Никой друг не иска да чуе великомъченик Лазар, сякаш всички са се наговорили и искат великомъченик Лазар да загине като жабата коритарка, думкайки тенекията. Няма да загине сиромах Лазар! Още не е извъртял Лазар своята Лазарица! Жалко само, че си изгубих значката! Нищо, което се придобива, то се и губи! Важното е куража си човека да не изгуби. Охо-хой! Ехе-хей!

Човекът заиграва излеко върху крушата, тактувайки с удари върху тенекията, хорото му е харамийско, езическо, нещо средно между хоро и заклинание. Странно изглежда тоя бавно играещ човек, леко накуцващ горе високо в дървото, помежду бакърени ивици от есенна шума, обгърнат отвсякъде от подвижна мъгла и мрак, като че играе в самите облаци. Все по-силен става воят на вятъра, все по-зловещо думка тенекията и се отдалечава постепенно гласът на Лазар: "Охо-хой! Ехе-хей!" Изгубва се от погледа ни човекът. Мълния блясва и осветява ярко цялото дърво, подир мълнията вече не виждаме Лазар, а чуваме единствено воя на вятъра... Вятърът е вече зимен, студен, светлее излеко дървото, то е оголено, без никаква шума, тъмнее се в него голямото свраче гнездо. Дошла е зимата, вие виелица и на оголеното дърво сред виелицата виждаме Лазар, увиснал на клон. Обесеният човек се люлее от вятъра, под обесения човек клечи куче и вие. Светлината се концентрира върху обесения човек, все по-силно и по-силно го люлее вятърът, откъсва се въжето и полита към дълбочнната на сцената обесеният Лазар, а воят на вятъра достига интензивността на сирена и се смесва с неистов кучешки лай. И щом обесеният се откъсва от дървото и изчезва в преспите, завалява едър сняг. Вали дълго, утихва вятърът, продължава да вали в пълна тишина, и тъй силно, че нищо друго не виждаме, никакъв белег от дърво, а само косо падащия сняг.

>>>

© Йордан Радичков, 1982
© Издателство LiterNet, 15. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. на Йордан Радичков "Суматоха, Януари, Лазарица, Опит за летене", С., 1982.