ЛАЗАРИЦА

Йордан Радичков

web | Лазарица

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

ЗИМА

Снегът продължава да вали косо, но воят на вятъра постепенно стихва или, по-точно, вятърът се отдалечава от нас. Снегът оредява, пред нас се открива дървото, то е голо, без нито една шумка. В него тъмнее голямото свраче гнездо, газената тенекия, плашилото и емблемата на орела. В гнездото се показва Лазар, много стар, схванат, уморен.

ЛАЗАР. И зимата дойде!... Чисто, светло, бяло... и каква тишина! Какъв покой! Дивячката съвсем е оголяла, трепере на студа, болярската й дреха е паднала в нозите й, навярно оня опърничав пес я ползва за постеля, наврял се е на завет в топлите й гънки, а голото дърво ще зъзне на студа. Орловата емблема все още я закриля, да, да! Законът я закриля. Да те закриля законът може, но да те стопли - не! (Поглежда от гнездото надолу.) Какъв ужасен сън нощес сънувах, люлея се обесен на дървото и тъй истински обесен се люлеех, че ето на, вратът ми все още ме боли! Защо обесен? Изглежда, че кучешки е бил сънят ми, сънувал съм и аз това, което кучето навярно е сънувало. То ще ликува, ако ме види да вися обесен на оня клон, виелицата да ме блъска грубо и да ме запрати вкочанен и с кикот в преспите. Бас турям, че и кучето нощес ме е сънувало като обесен, дочух в просъница аз радостно ръмжене, неистов лай - злорадстваше, подлецът... Какъв ужасен сън!... Ей, пес! Куче семе!

Човекът наднича от гнездото, удря с юмрук газената тенекия, отеква гонг. Оглежда под дървото, туря длан на очите си, оглежда далечината.

ЛАЗАР. Докъдето стига погледът ми - само сняг. Бели гърбици, преспи, в коя ли от тия гърбици се е заровил на топло песът! Вали, вали, снегът закрива всяка диря, дори от коса никаква следа. (Подсвирква с уста, ослушва се, чака косът да му отговори.) И косът сигурно е отишъл в село, там по-лесно се изкарва прехраната през зимата. Ще трябва да сваля това плашило, може да мине някоя измръзнала и уморена птичка, тя трябва отдалеко да разбере, че кацането в дървото е разрешено! (Разваля плашилото.) Разбира се, че кацането е разрешено, ето аз например как съм кацнал като орел в дивячката и обглеждам бялата пустиня. Какво величие, каква епичност, властно и спокойно зимата е обгърнала земята в сняг. Вали, вали! Бавно, монотонно и сред тая чистота излишна ми изглежда всяка дума, ненужна всяка мисъл. Ей на, и небето ме засипва с ненужни мисли (протяга ръка и лови снежинка в дланта си), всяка мисъл като снежинка се топи и въпреки това вали... вали... Зазимихме!... Ей, пес, зазимихме!... Студено!

Трие си ръцете, духа в шепи, взема ръкава от плашилото и връзва с него ушите си. Отново духа в шепи, скрива ръце под мишниците.

ЛАЗАР. Слухът ми и без това е поотслабнал, сега, като превързах и ушите, да ги стопля, съвсем не чувам. Ни вой на вятър, ни кучешко ръмжене, достатъчно през живота си на лай и на ръмжене се наслушах, поне на старини дано спокойствие и тишина настъпи!... Боли ме тук, и тук боли, навсякъде боли и съм се схванал, печална работа. Остаряхме, Шаро, старостта е като пукнат глинен съд, таи, таи. И гордостта ми е като пукнат съд, и тя таи. Каква ли гордост е останала у мен, какво величие! Ха! Величие, венец на творението, най-висше същество! Ха!... Бос зъзне Лазар, с премръзнали уши в това измръзнало дърво. Ако прекарам ръка през тия заледени клони, навярно дивячката ще зазвъни от студ!

Прекарва ръка по клонките пред себе си, дървото зяпочва да кънти и да звъни, като че нежна музика се отронва. Човекът с силно изненадан, навежда се, маха превръзката от едното си ухо. прекарва пак ръка, дървото отново зазвънтява, сякаш се бият и кънтят ледени висулки.

ЛАЗАР. Виж ти, звънти! Звънти студено, но и в студеното най-нежна музика разнася! Ей, пес, излез от преспата, не чуваш ли как голото дърво кънти и най-нежна музика отронва? За нас е то, не чуваш ли! И ти от старост оглуша! Куче старо, обади се, в коя могила си се свило на колело? Излез, разбойнико, зима е и няма вече време за омраза, не чуваш ли, че аз те викам, твоя Лазар, ето виж, аз пръв ще вдигна бяло знаме за примирие.

Лазар откъсва единия си ръкав на ризата, завързва ръкава в откършен клон, развява го като бяло знаме над главата си и на края го побива в гнездото; през цялото време свири с уста: "Развявай байрак..."

ЛАЗАР. Ей на, пръв аз вдигам бяло знаме!

Дървото продължава да кънти, снегът вали разсеяно. Лазар маха ръкава от ушите си, заслушан в музиката. Превързва отново ушите си с ръкава, музиката секва.

ЛАЗАР. Не иска никой моето примирие. Няма милост под небето, дори когато снегът започне бавно и монотонно да засипва всички ни, когато скреж посипе нашите коси, враждата и омразата все тлеят, като че това ще бъде последната искра, която ще изгасне!... Къде го паячето днес да се спусне по своята тънка нишка и да ме предупреди, че ще получа нова вест? Няма го! И косът ме остави. Пустота и мъртвило ме обграждат, дори от кучето ни вест, ни кост! Спи сигурно, подлецът. (Откачва газената тенекия и почва да думка с нея.) Шаааароо, Шааарооо... Къде се криеш, кучи сине!... Шааароооо!... А, в тази преспа ли си се заровил!

Изважда корубата на костенурката от тенекията, разглежда я, сякаш за първи път я вижда.

ЛАЗАР. Ето какво остана от милата на сърцето ми коритарка. Една коруба. Милата ми коритарка, колко дружелюбно се държеше с мене, как трудолюбиво плашеше животни и ги гонеше от кукуруза. Последно средство имам в ръката си, ще го запратя със сила право в кучето чело, тъй както Давид с камъка на прашката си разби челото на филистимянина! Дааа, филистимянина! Покажи се, кучи Голиате, излез, филистимянино, от тази преспа ли ще се покажеш?... На!

Замахва и хвърля долу корубата на костенурката. Корубата изчезва в пряспата, снегът е спрял да вали, вятър преминава поривисто през сцената и отминава с проточен вой.

ЛАЗАР. Ама че кучи вятър, какви облаци сняг вдига! (Отърсва ризата си.) Мете, подлецът му, и си разиграва коня по пустото поле! Какво виждам долу? Ай да се не види, очите ми съвсем отслабнаха. Кост ли се белее под дървото!... Май че е кост!... Мети, мети, метачо, да се задавиш дано! Ами че тъй ли се хвърля сняг в очите на човека, съвсем ме заслепи!... Мети, мети!... Наистина е кост! И друга виждам по-нататък, и по-нататък още две! Чии ли кости времето е разпиляло под дървото, докато въртях аз мойта Лазарица с кучето? И още нещо виждам там, тъмнее се в снега, какво ли може да е?... Господи... Нашийник!... Железният нашийник на мойто куче! И тези кости под дървото са костите на мойто куче, пръснатият скелет на моята съдба, зловещият пазач на крушата! Железният нашийник е ръждясал, всяка кост е като измита, кога е станало това, при есенните ли мъгли, когато ливадите се украсиха с кърпикожух и жерави се носеха в небето, или когато с шум започна да съблича болярската си дреха? В шума на листопада все още долавях заканително ръмжене, възможно ли е да съм бълнувал? Каква нелепица!... Несгодите делихме общо, еднакво слънце ни печеше, еднакво дъжд ни мокреше до костите, и есенните ветрове ни брулиха; дали обичаш, или мразиш, е все едно, ето на - еднаква участ имат и омразата, и любовта, избелели кости е белегът им и един нашийник, покрит с ръжда. Дивячката ме криеше в короната си, ту бяла като булка, жужаща от пчели, замислена и пълна с плод или пък царствено тържествена през есента. Сега и тя е гола като кост, ни завет в нея, ни уют, ни птица някоя да се залута, освен това пустеещо гнездо и тоя знак-емблема за закрила. От кого? От зимата... От вятъра!... Но как да ме предпазва, когато и зимата, и вятърът са в сърцето ми, ей на, чувствам как изстива постепенно всичко. Ако ушите ти изстинат, ще вържеш шал, това е лесно, но ако сърцето почне да изстива, с какво сърцето да загърна?

Лазар мери пулса на ръката си, като брои беззвучно. Докато той брои, се засилва вятърът и отново почва да вали. Първоначално слабо, едва забележимо, разсеяно, като постепенно снегът се засилва.

ЛАЗАР. Пулсът е забавен. Престоят в крушата върви нормално, но пулсът е отслабнал! Очите ми не виждат много ясно, май пак започна да вали. Вали, вали, снегът наоколо е опаковал всичко, покой цари в природата и само аз, изглежда, дето още ръкомахам, за да се топля!... Ето на, свободно ръкомахам, угрозата под крушата е мъртва, аз имам вече пълна свобода да действам, съвсем спокойно мога да се спусна на земята. Животът ми премина в спор с кучето, но благодарение на дървото не паднах ниско в своя спор, запазих свойта висота. Дали ще каже някой ден: имало някога един Лазар, целия си живот той прекарал в една круша и от крушата водил спор с кучето си, своя най-добър приятел. Така съдбата го наказа затуй, че на приятелството е изневерил, на най-верния другар смърт е пожелал... Едва ли някога мен някой ще ме спомене! Едва ли и сега ме споменават, споменът за мен навярно отдавна е умрял и само костите му се белеят. В изгнание прекарах цял живот, в безсмислен спор и опити изгубеното отново да си върна. Сега разбирам, че изгубиш ли веднъж доверие, изгубваш го завинаги! Ето как един безсмислен спор с куче превърна се за мен в урок и притча с дълбоко поучение. Излиза, че Лазар спечели двубоя с кучето, но изгуби себе си! Затуй ли кукувица ме закука, за да ме предупреди, че ще кукувам цял живот в дивячката в спор с кучето и в безсмислено единоборство? Кого си победил? Виж цялата мизерия на твоите усилия и твоето отшелничество! Теренът под дървото е свободен, но за кого? За мене ли? Защо да слизам? Животът си изтече под дървото, войници отгърмяха с марш, децата с песен минаха оттук, запътени към своята зора, а аз стоя в гнездото и виждам вече студения си залез. Моторен шум, войска, и весел кос, летящите в небето жерави, меланхоличният кърпикожух, как всичко в спомена остана. Мисълта, и тя постепенно ми изневерява, невярна е като жена - ту с мене е, ту е против мене. Слава богу, че сърцето продължава да тупти. Щом то тупти, и аз с него ще туптя, ей тъй, та всеки звяр и хищник да ме чуват и никой да не смее да пристъпи до дървото, да клекне долу и да чака търпеливо мойта гибел!

Лазар взема газената тенекия и налучквайки ритъма на сърцето си, започва да удря тенекията. Ударите са равномерни, като туптене на сърце, но снегът все повече се засилва и с неговото засилване ударите се чуват по-глухо и по-глухо.

ЛАЗАР. Не ще дочакат хищниците, тум-тум, не ще допусна зверове да се съберат за пир под крушата. Не ще допусна да млъкне Лазар като добродушна жаба-коритарка, затворена в капан! Добре, че се подсетих да ползвам гнездото за зимуване! Щастливо хрумване!... Виелицата иде, дочувам зловещия й вой, но мигар може тя да ме изплаши? На, тум-тум, ела, ела, фъртуно, ако потрябва, в гърлото ти ще се напъхам чак, ще те задавя, но няма аз да позволя в това гнездо да влезеш ти и да го близнеш с ледения си език. Виж долу кучешките бели кости, глозгай тях, тях, вещице студена, яж, дано с куча кост задавиш гърлото си!... Ей, крак, подлецо, пън такъв, отмести се малко, да не би да мислиш, че ще ти позволи стопанинът на тебе да пуснеш корени в гнездото? Ах, какъв подлец, застава като пън в гнездото и смята, че с другия си крак ще го обикалям аз... Така, така... да мога още малко да се завъртя, да дам гърба си на злия вятър и на снежната фъртуна, виж я, вещицата, как хвърля сняг право в лицето ми... Ами че тя почти ме ослепява, задавя ме... А-ааа... Постой, мръснице!... Тум-тум!... Спри, невежество... не виждаш ли, че пред теб човек стои!... Ах, подлецата с подлеца... Ах, кракът му с крак, съвсем се вкочани! Рая такава!

Тук се вплита музика. Воят на вятъра стихва, но продължава да вали все по-обилно, тъй че снегът наполовина скрива сцената и голото дърво.

ЛАЗАР.Повика ли ме някой! Глас ли чух?... Кой вика?... Тук е Лазар! Аз съм... Аз!... Никой няма!... Проклета зима!... Студено ми е! Отвсякъде ми духа. Уж заветно гнездото, а духа! Проклето време... Така е малко по-добре, тук по-слабо духа... Тум-тум!... Така ще може зимата да се изкара, макар и със затворени очи... Какво ли ще помисли свраката... когато дойде тук през пролетта... и надникне в гнездото си... Какво ли ще извика?... Ще иде в дола да викне други свраки... ще дойдат всичките в дивячката, ще закрещят... ще дойдат още свраки и крушата... едва разлистена, ще очернее цялата от свраки... Дано намеря сили поне веднъж да изтрещя с тенекията: Лум... лууммммм!... Ей, свраки... на пир ли в крушата се трупате... хайде, хайде... елате близко, елате, дърти вещици... лум-лумммм!

Тишина. Силен крясък на свраки, който секва, и веднага след него се чува слаб удар върху газената тенекия: "Тум-тум!"... Тишина. Отново два удара върху газената тенекия, пауза, още един удар, съвсем слаб. Тишина, снегът се засилва и скрива цялото дърво от нас. Цялата сцена е само полегато падаш, едър сняг. В тишината се чува неистов крясък на свраки. На вика на свраката се обаждат още свраки и в този сврачи грак снегът продължава да се сипе монотонно. Гракът стихва, отдалечава се, снегът продължава да вали при пълна тишина.

З а в е с а

© Йордан Радичков, 1982
© Издателство LiterNet, 15. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. на Йордан Радичков "Суматоха, Януари, Лазарица, Опит за летене", С., 1982.