ЛАЗАРИЦА

Йордан Радичков

web | Лазарица

ВТОРА КАРТИНА

ЛЯТО

Разсъмва се, дървото се показва в бледа зеленина, без цвят. Косът изсвирва своя сигнал, чака отговор, отговор няма. Повторно се чува сигналът. Лазар показва рошавата си глава от зелената корона на дървото.

ЛАЗАР. А, косе, ти ли си? Добро утро! Добро утро и на тебе, сврако, как спахме тая нощ?... Добре? И аз! Уж на шега, уж на майтап, преспах и аз в крушата! Ако се съди по това как преспах, не е живял съвсем лошо прачовекът, напротив! Дивно беше! Толкова много птици живеят в дърветата, отглеждат малките си, пеят песните си - следователно и в дърветата може да се живее съвсем спокойно. Аз мисля дори, че птиците са повече от хората, и ето на, всички те живеят по дърветата. Защо ли прачовекът е решил да слезе на земята, странно какво го е примамило да слезе долу?... Ей, костенурке, спиш ли? Нощес тъй ломотеше с тенекията, че ни глиган, ни язовец посмя да влезе в кукурузите. Колко безразсъдно и жестоко ви мъчехме като деца! Всеки яхваше свойта коритарка и се пързаляше с нея по стръмните баири, все едно, че се пързаляме с шейни. Ще ви оставим вечер обърнати по гръб, да не избягате, и сутрин, още щом изкараме добитъка на паша, хайде, всеки .взема коритарката си и почва лудо спускане по изгорялата трева. Ще мине възрастен човек, ще ни издърпа той ушите или ще ни напердаши с пръчка, за това, че ви измъчваме. И правилно! Божа твар, добродушна, ето как тя помага на човека, цяла нощ вършее в тенекията и пази кукурузите да не ги поломяват дивите животни. Виждаш ли, Шаро, как всичко в природата помага на човека и как всичко се е впрегнало в негова услуга! Реката, че е река, и тя също тъй служи вярно на човека - върти му водениците и дъскорезниците, напоява нивите, невестите изкъпва - и това тя прави скромно, без никаква претенция. Ни веднъж не е било реката като жаба на бързей да се запъне и да рече: Аз по-нататък няма да тека, не искам воденици и дъскорезници да движа: а още по-малко ще клекне тя в коритото си и ще започне да ни лае!... На тебе говоря, Шаро, за да видиш как всичко в природата се подчинява и служи на човека, защото човекът е единственият й сайбия. Не може всички да бъдат сайбии! Сайбия е човекът, а останалото е раят!

Силен лай под крушата. Отвръща му далечен групов лай. Лазар се показва по-високо в дървото, за да вижда по-надалеко. Груповият лай продължава. Шаро отвръща гръмко под крушата. Лазар, като ръкомаха и пляска с ръце, се заканва високо горе от крушата.

ЛАЗАР. Чибааа! Убрееее!... Оо! Оо! Оо!... Тука ли намери да бесуваш, кучко! Всичките бездомни кучета си събрала около себе си и не ти стигат всичките бездомни песове, ами и моето куче искаш да въвлечеш в тая бесовица... Стой тука, Шаро, остави ги, къде ще ходиш да клинкаш цял ден подир оная Вукадинова обесница! Не виждаш ли я, че цял ден е миткала, докато събере тоя антураж от кол и от въже. Бря, бря, бряааа! (Думка върху тенекията.) Ах, сатана със сатана!... Ей, Шаро, тука стой! Сега, сега ще сляза от дървото, и хайде, друм към къщи! (Тананика: "Я свивай байрак ти, Мануш войводо!") Туй лятно слънце започва да напича, пущината!... То всъщност трябва да пече, време му е, да зрее кукурузът. Хлябът се пече сега, Шаро! Умори ли се да клечиш под крушата и да гледаш все нагоре? Уморил си се сигурно, очите ти съвсем са потъмнели. Как няма да станат мътни, като през цялото време все в крушата нагоре гледаш... Да не забравя само нещо?... Не, нищо няма да забравя! Хайде, Лазаре, добре прекарахме в крушата, но не може вечно в нея да се седи. Вечност няма, измислица е вечността! Всичкото е само миг, като миг животът отминава, докато се обърнеш, и го няма вече тоя миг. Една омраза само дето ни остава, с омраза подсоляваме мига! Нали, Шаро, чуваш ли ме! Идвам, идвам!... Ей ме на, слизам! Къде ще те пусна аз да миткаш подир тая проскубана бесовица, дума да не става!... Ида, идаааа!

Лазар се спуска по ствола но го пресреща свирепият лай на кучето. Той залепва за дървото, като прикован, обръща глава и се мъчи да гледа през рамото си надолу. Дава си вид, че е много изненадан от начина, по който го посреща кучето.

ЛАЗАР. Аз слизам да те предпазя от бесовицата, а ти ме лаеш! Сайбията си лаеш!... Шаро!... Туй куче наистина е побесняло, очите му съвсем са мътни, от муцуната му капе пяна и то просто не може да съобрази, че мене лае!... Ще съобрази! Глупости говоря, как куче може да съобрази! То човекът, че е висшестоящ сред всичко, пък трудно съобразява, а аз искам кучето да съобрази! Или то е до такава степен злопаметно, че още помни как му се прицелвах! Глупости говоря! Да е човек, да помни, това разбирам, по-злопаметно от човека няма! Но куче!... Я стига философства, Лазаре, докато философстваш, ще отмалеят ръцете ти и току-виж, че си се изтърсил от дивячката, право в кучешките челюсти! Хайде обратно в крушата, стига вече съм циркулирал нагоре и надолу като дърволазка. Тя само дърволазката така нагоре и надолу циркулира, за да издебва плячката си и да се прикрива. Но дърволазката има цвета на дървесната кора, а мене сигурно от десет километра могат да ме забележат! Как не! Ако ме забележи Вукадинов, как ли ще злорадства!... Бабички там някакви май че минават, я по-бързо в крушата да се прикрия!... Ето така ще мога бабичките да наблюдавам, а сам да остана ненаблюдаем!

Лазар се е качил обратно в дървото, скрил се е в шумата, виждаме само лицето му. Но понеже е седнал, освен лицето му виждаме и двете му боси нозе, които висят от клона на крушата и са голи до средата на прасците. Човекът почесва или тупа едно в друго босите си стъпала. Много силно и близко до него изкрещява свраката, откънтява газената тенекия. Лазар спира да почесва босите си стъпала.

ЛАЗАР. Сврако, що щеш, женски дяволе, при коритарката? Какво открадна от тенекията? Кост виждам в човката ти! Откъде е тая кост? (Изчезва в дървото, показва се с газената тенекия в ръка.) Боже, костенурката е мъртва, това свраката първа е забелязала и, варварицата му с варварица, вмъкнала се в тенекията да плюска! Ах тиии, крадливо племе, почакай горе, опашката ти ще оскубя! (Катери се по дървото нагоре, свраката отлита с крясък.) Избяга, подлецата!... Бягай, бягай, ще ми паднеш в ръцете някой ден!... Горката коритарка! Тъй добродушно и добросъвестно бумтеше с тенекията, всички диви твари прогонваше от кукурузите!... Иш! Иш! Живеница да те изяде дано!... Горката коритарка! Заради нея възрастните ни опъваха ушите и ни пердашеха, защото не бива да се мъчи добрата животинка. Но за туй ли възрастните ни дърпаха ушите, за да оставим костенурката да може да ломоти с газената тенекия в кукурузите, да плаши дивите животни и да умре в с тенекиения карцер!... Пъдар на кукурузите!... С тая работа ще трябва аз сега да се нагърбя! Дум-дум! (Удря тенекията.) Добре си думкам! Дум-дум... Хе, хе, вися си аз тука на дивячката и си бумтя! Дум-дум! Лазар си виси в дървото и бумти, с а Шаро зяпа и лапа мухи! Хе, хе! Че аз тука досущ като птичка божия мога да заживея, да си подсвиркван най-небрежно с уста, да имитирам й коса: Фю-фюит! - или да имитирам врабче: Чири-лик, чи, чи-чи-чик! Чирилик, чирилик, чик! Дум-дум! Фю, фю, фю-чирик! Глупакът Шаро нека да клечи!

Далечен тътен прекъсва чириликането и подсвиркването на Лазар. Светкавица, небесен гръм се събаря, извива се вятър. Отново се святка, гърми се, започва бързо да се здрачава.

ЛАЗАР. Гръм и мълнии! Лятна буря иде! Я по-далечко да оставя тенекията, металът винаги привлича електричеството! Ей там, над Шаро, ще я окача, дано го гръм удари това проклето псе. (Отива с тенекията в единия край на крушата, окачва я на клона над въображаемото куче.) Гръм, гръм нека се събори от небето, куча главо, да видя как ще заскимтиш! Хайде, небеса, елате ми на помощ! (Връща се назад.) Крушата ще ми даде сега закрилата си, сушината си, подслон ще ми даде при тая лятна буря! Ни близки сме били с нея, ни залък сме делили, ни стара дружба ни е свързвала, а ето на, подслон ще ми даде дивячката, а кучето ти, с което хляба си делил, взаимно сте изкова-вали приятелството, не иска лапата си да даде и да приключим с мир.

Силен гръм, здрач, светкавица, отново силен гръм. Заплющава дъжд, кучето започва да скимти. От дървото се чува смехът на Лазар. Отново светкавица и гръм. Дървото потреперва, емблемата с орела добива червен оттенък. Част от крушата, в самия център започва да аленее. Долавя се свистене и пукот, дървото започва да разпръсква искри подобно на бенгалски огън. Посред огромния бенгалски огън се изправя внезапно Лазар.

ЛАЗАР. Пожар! Горим! Дървото се подпали!... Пожар, пожар! Виж ти сляпата стихия къде удари, емблемата с орела порази, върху закона връхлетя. Къде спасение да диря? Нагоре може би, да, да, нагоре по дървото... (Докато между светкавиците и гръмотевиците се чува веселият лай на кучето)... Пожааар!... Пожааар! Боже, мигар като факел тук ще изгоря!

Дървото рони по-слабо бенгалски огън, тук и там само проблясва, Лазар е изчезнал високо горе, над рамката, тъй като дървото продължава да се издига нагоре. Отминава тътенът, плющи само дъждът и бледи светкавици облизват дървото и сцената... Крушата оцежда едри капки, в дървото се показва Лазар.

ЛАЗАР. Какво премеждие ми мина! За малко да изгоря като факел в крушата, добре, че дъждът се изливаше обилно, та изгаси дървото. Туй, що имаше куха клонка, всичко изгоря, в един миг помислих, че цялото дърво гори! Ужасна буря! Крушата наистина законът я закриля, ей я емблемата, като щит стои, но сляпата стихия не вижда нищо и преминава безнаказано навсякъде. Какъв късмет, да падне гръм в дървото и двамата с дървото да останем живи! И Шаро жив остана, проклетникът, изглежда, че върху кучета не пада гръм! За човек, ударен от гръм, съм чувал, но човекът е друго, високо той стърчи, а кучето как може гръм да го удари, то е падина, изобщо не стърчи. Каквото и да му говориш, си остава падина!... Макар че и от куче до куче има разлика като от земята до небето. Какво същество например беше майката на Шаро, щом си спомня за нея, и изпадам в умиление. От каракачани я взех, овцете пазеше по-зорко от човек. Какъв живот сме си живели с нея, ни пряка дума съм й казал, нито пък тя нещо е направила напряко през живота ми. Истински приятел, другар и съратник на човека... Когато Шаро се роди, ей толкова малък беше, колкото една ръкавичка. Вукадинов ме съветваше да го хвърля, докато е още сляп. Как, викам аз на Вукадинов, ще хвърля това беззащитно същество! Ами че той е от сой, виж майка му, каракачанката! Туй куче ще ме храни мене, ще видиш! Храни куче - да те лае! - дума Вукадинов... Помня, че когато работехме на асфалтобазата, аз пращах парите си все вкъщи и било по човек, било с писмо препоръчвам да се гледа добре кучето и изобщо от всяка една страна икономисвам, а Вукадинов всяка вечер ходи на къмпинга - недалеко от асфалтобазата имаше къмпинг, та си пиеше там парите на шуменско пиво, и с една чехкиня даже се закачи, и тя му строши бая пари. А аз ни шуменско пиво, ни чехкиня! То иначе не може и да бъде... Кога нашийника купувах, исках да е от най-хубавата стомана, и с остри шипове, да е нашийник, достоен за вълкодав, той, Вукадинов, и тогава ми направи упрек, че вместо да дам пари за някоя полезна работа, като пиво или чехкиня, троша ги за кучешки нашийник... Вукадинов от кучета не разбира, той само сган държи в двора си, предимно мелези, все на синджир! Никакво внимание и никаква сантименталност! Затова и кучетата му го връщаха тъпкано: ако конекрадец влезе в двора му, кучето веднага прави съюз с конекрадеца, ако крадец на кукуруз или на гъски влезе, то мелезът с крадеца прави съюз и потъва в гробно мълчание. Не бих могъл да кажа, че при нас с Шаро е имало подобен случай. Крадците издалеко заобикаляха къщата ми, защото знаят, че Шаро е нащрек, не влиза той в съюз с тях! Дори и свраката прехвърча издалеко, една трънка не смее да задигне от оградата, а право на Вукадиновата ограда каца. Че той Вукадинов почти няма и ограда, свраката отмъкна тръните от целия му двор!... Добрите стари времена, добрите стари времена!... Отлетяха добрите времена! Где го доброто старо време, когато човекът, като говори с кучето си, все едно че говори с бога, кучето го гледа право в очите, всичко разбира, само че не може с думи да го изрази. Кой гледа куче сега, или бога, всеки гледа телевизия! Ей, Шаро!... Аз спомени разказвам, разнежен в дървото, а той пет пари не дава за моите спомени, върти си опашката на колело и с празни работи се занимава!... А... та той мишкува! Ха, ха, дотам ли я докара, тъй ниско падна, че тръгна да мишкуваш! Така е, щом кучето от милостинята на господаря се лиши, мишкува!... Ах, пусти крак, как изтръпва и се схваща като чужд! Изглежда, че е от електричеството, усетих аз, когато гръм удари крушата, как кракът ми потрепера. Сякаш ток премина по костта и жилите ми.

Лазар сяда, запретва крачола си и почва да удря силно крака с длани, за да го масажира. Прегъва го в коляното, изправя се, опитва се да тича през дървото напред и назад.

ЛАЗАР. Ще го раздвижа, но с тоя крак по-трудно ще се смъкна от дървото. Кучето мишкува, нека плюска мишки, препикава то доброто старо време, напразно разигравам тука тая Лазарица! Веднъж да сляза долу, знам вече аз как да се държа с него - синджир и бой! И глад!... На синджир, на синджир, напразно опитвам мекия брус! Синджир, и край! Проклета буря, за малко не ме смете!... Мишкува, вагабонтинът! Май време е и аз да хапна нещо, да видя снесе ли си свраката яйцето?

Качва се до гнездото, свраката надава писъци, човекът бръква в гнездото и взема едно яйце. Обажда се с много писклив глас.

ЛАЗАР. Странно защо тъй много ми изтънява гласът от сврачите яйца. Кокошето яйце направя гласа по-кадифен, а сврачето тъй много го изтънява, че, а-ха, и току-виж, гласът се скъсал! Къш сврако, иш, омръзна ми, щом бръкна за яйце в гнездото, да слушам твоите протестни речи. Когато ми задигаше яйца от полозите, мигар аз ти държех протестни речи? (Възстановява предишния си глас.) Дори най-просто мъмрене не съм отправял, ами съм махвал винаги с ръка и съм казвал: Нейсе! И свраката е човек!

Лазар оставя гнездото, преминава с подсвиркване от единия до другия край на крушата. Спира се, гледа в далечината с ръка, турена над очите, връща се назад, турил ръце зад гърба си, подсвирка мелодията на "Развей байрак..." От време на време се чука по челото, очевидно мисли нещо.

ЛАЗАР. Хе, хе!... Тая работа е проста и ясна като едно и едно две. Обаче относно асфалтобазата и къмпинга има много здраве моето куче, друг път е видяло то пари и прочие. Че аз парите си ги пиех на шуменско пиво в къмпинга, с Вукадинов, и в една чехкиня се прицелихме, но нали пусти език не знае тя, та нямаше как. Вукадинов казва, че ония ми ти работи може и без да знаеш език, обаче как?... И не би! Вукадинов добре говореше да вземем да имигрираме към града, вместо да се мотаме тука из провинциите - кога на асфалтобазата, кога на къмпинга, кога трупи свличаме от горското стопанство, кога се емваме със земемерите да фотографирваме къра, а сме придружавали и инженерията, и железопътната чета. Вукадинов все въздиша, все вика: Лазаре, дай и ние да се шибнем някъде, да имигрираме ли, що ли, кво стоиме тука като пайванисани!... Къде ще се шибнеш и къде да имигрираш! Всеки гледа да имигрира нанякъде, да отпердаши къде му очи видят, никой не си стои при корена. Ей го дървото, че е дърво, и диво при това, по-умно от нас изглежда, векове стои при корена си, ни се шибва нанякъде, ни имигрира, а стои то скромно и епично сред кукурузите. Мине се някой и друг век, държавата го забелязва, удостоява го с орлова емблема и законът го взема под своята закрила. Тебе законът не те закриля, защото и да те потърси да ти тури емблема, няма де да те намери, защото, ако днес си тука, утре кой знае накъде си отпердашил! От друга страна, къде имаш време да чакаш толкова века, за да те забележи държавата и да те вземе под закрила!

Лазар спира да се разхожда напред и назад, едва забележимо накуцва, опипва крака си, прави няколко упражения с него.

ЛАЗАР. Тоя крак ще ми създава грижи, ще трябва да го водя, изглежда, на минерални бани. По-добре кракът си да заведа на минерални бани, отколкото да водя кучето на ветеринарен лекар. Два пъти досега на ветеринар го водя, а крака си ни веднъж не съм завел на минерални бани! Тръпки ме побиват, като си помисля как е изостанала цялата ми работа, а аз съм се разположил тука по най-небрежен начин и още по-небрежно събеседвам с кучето!... Не е време за събеседване, Лазаре, тука не е театър, та да събеседваш! Мигар е време сега да седне Лазар да води диалог с кучето си и мигар, има човек, който би седнал да води диалог с кучето си? Човек може да води само монолог, в какъвто смисъл и Вукадинов е съгласен с мене! Какъв диалог мога да водя аз с кучето, когато на всяка моя дума то отвръща с лай. Вукадинов ме убеждава, че диалог само в театъра имало, там, твърди той, хората употребяват предимно диалога, а монолога по-малко се употребява или никак, но онуй е театър, а тука не е театър. В театър всичко може, в него и с куче може да разговаряш по най-човешки начин и понеже си господар, кучето постоянно е съгласно с тебе и не противоречи. Ако бяхме ние в театър, публиката ще каже: Глей ти как лека-полека Лазар в крушата, а кучето под крушата благодарение на събеседването напълниха всичко със смисъл. Че и жаба-коритарка туриха, и сврака, гръм падна в крушата и никого не уби, и едно по едно напълниха дървото със смисъл и съдържание! И всичко туй под закрилата на закона! ... Лесно е на театъра, той, само да поиска, може да ни размени - да качи кучето в дървото, а мене да тури под дървото... Обаче не иска да смени ролите, защото това не е театър, а круша: на туй отгоре и дивячка! Пътека направих в крушата, денят се стопява неусетно и ей ги на небето първите звезди. Уж на шега, уж на майтап, но изглежда, че отново ще се спи в крушата. Дървото прецъфтя и върза плод, уж на шега, уж на майтап излиза, че Лазар е летувал в крушата! Мълчаливо и безшумо дървото отглежда плодовете си, а аз цяла кариера от думи хвърлих върху кучето. Не мога с думи да го нараня. Да го ударя с камък, ще го убия, а с най-тежки думи не мога да го нараня... Ще млъкна. Ще се отдам на свирукане и на безгрижие. Един живот е, все някак ще го избутаме със свирукане. Така по-леко през живота се върви. (Имитира небрежно вървене.) Мигар малцина по най-небрежен начин и със свирукане минават през живота? Свирука и върви! Небеса да се съборят, той свирука!

Човекът се скрива, куцукайки, в дървото, дочуваме неговото подсвиркване, нещо като мелодия дори се долавя от "Развей байрак..." Кучето, за да не остане по-назад, започва и то да бафка на пресекулки и на края завършва с продължително ръмжене. Пауза. Започва да се шуми силно в крушата, показва се дебнещият Лазар. Той надниква от дървото, да види спи ли кучето. Кучето, усетило го, изръмжава и почва силно да лае.

ЛАЗАР. Човек не може да заспи от тоя пес! Млъкни най-после, песоглавецо, поне нощта ме остави спокойно да прекарам!... Не мога да заспя, въртя се, ще трябва да броя. Чувал съм, че ако човек не може да заспи, то трябва да брои до сто и ще заспи. Безсъницата не позна:вам, но щом и до безсъние опрях, какво да правя, ще броя! (Скрива се в дървото.) Едно... две... три... четири... пет... шест... седем... осем... девет... десет... единадесет... дванадесет... тринадесет... четиринадесет... петнадесет... шестнадесет... седемнадесет... осемнадесет... Деветнадесет... двадесет... (Въздиша шумно.)... Двадесет и едно... двадесет и две... Двадесет и три...

Оттук нататък гласът на човека става по-слаб, докато заглъхне. Вместо него ударен инструмент отброява ударите. На "шейсет и три" Лазар кашли и чуваме подир кашлицата отново гласа му.

ЛАЗАР. Шейсет и три... шейсет и четири... шейсет и пет... шейсет и шест... А ако е грък, да го убиеш, не може да каже шейсет и шест. На асфалто-базата имаше грък, Вукадинов на цяла тарга бира се обзаложи, че гъркът не може да каже шейсет и шест, и той действително не можа, все казваше сейсе и сее. Обаче бирата изпихме! Пустия му грък... сейсе и сее... шейсет и шест... шейсет и седем... шейсет и осем... шейсет и девет... седемдесет... седемдесет и едно...

Гласът на Лазар постепенно заглъхва, вместо него брои ударният инструмент. Гласът му отново ще се появи на деветдесет и седем.

ЛАЗАР. Деветдесет и седем... деветдесет и осем... Деветдесет и девет... Сто!... Вятър и мъгла! Стяга ли те тебе капата, и до двеста да броиш, и до триста, ако щеш, не - ами звездоброец да станеш, пак няма да заспиш! Кой ли глупак го е измислил това, че ако не можеш да заспиш, брой до сто и ще заспиш! Че аз даже повече се разсънвам, като броя! А... Туй кучето ли е, дето се е свило под крушата на колело?... Гледай ти! (Лазар излиза иззад шумата.) Аз тука се скъсвам да броя до сто, дано заспя, а през това време песоглавецът се сви на колело под крушата и спи! Тоя тип изглежда, че от моето броене е заспал! Ей, псе такова, ало, бау, виж го ти, нахалника, как юнашки спи. Откъде накъде аз, грамотният, ще броя, а той невежата, ще спи? Не, няма да я бъде тая, будувам ли, и ти ще бъдеш буден, не ще ти позволя блажени сънища! О-хооо! Хо-хо-хооооо!

Лазар откачва газената тенекия и започва да думка с нея. Той думка на равни интервали, като от време на време се провиква: "Хо-хо-хооо! Бря, бря, бряаааа!" Постепенно спира да подвиква и само равните и монотонни бумкания на тенекията се чуват от дървото. Дървото в здрача изглежда черно, светли са само газената тенекия и емблемата с орела върху ствола. В дъното светлеят звезди, с бръмчене прелита самолет.

>>>

© Йордан Радичков, 1982
© Издателство LiterNet, 15. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. на Йордан Радичков "Суматоха, Януари, Лазарица, Опит за летене", С., 1982.