ЯНУАРИ

Йордан Радичков

web | Януари

ТРЕТА КАРТИНА

Петимата внасят печкта и кюнците. Сглобяват кюнците.

ЛАЗАР. Исусе, ти си хващал циганка, запали печката, че да ни гори огъня.

СУСО. Огън аз от всяко положение ще запаля, ами я отместете малко вълците, щото ще вземат да се затоплят.

Лазар и Велико отместват вълците. Торлак отново отива напред, да дочете своето анонимно писмо, като клати глава и цъка с език, а Исай почва да решава, кръстословица.

ЛАЗАР. Остави твоите кръстословици, Исае, гледай как да решиме тая кръстословица с вълците. Ти си знаеш своята, забил си нос в тая пуста кръстословица и нищо повече не те интересува.

ИСАЙ. А защо не? Нали човек трябва да се учи непрестанно и да се усъвършенствува, ако не иска да остане цял живот прост.

СУСО. Не само да се усъвършенствува, но и да се отрака.

ТОРЛАК. То един живот няма да му стигне!

ИСАЙ. Не стига, разбира се, ако човек сам не се напъне! Вие говорите не знам какво и що, а като ви попитам за някой водоравен или отвесен въпрос, не можете да ми отговорите. Не може да еедиме ние прости, както е било от памтивека, и само да мааме с мотиките или да сечеме гора по бранищата. Я идете в града да видите какво е! Где какво надникнеш по канцелариите, ще видиш, че чиновниците ни маат, ни нищо, ами всеки седи, значи, забил нос в кръстословица. Че ние нали от учените хора трябва да вземем пример, няма да вземем пример от простите! Въобще, кога човек се рови в. кръстословиците, все ще научи по някоя нова дума, те думите така се пренасят. Едно време християнството са го пренесли калугерите, кучешката бълха е пренесена от кучето, защото е домашно животно. Бълхата постепенно се е опитомила покрай кучето и тя е станала домашно животно. То така си върви!

ЛАЗАР. Много нова дума надойде.

ВЕЛИКО. Аз не знам дали тия думи не носят грипа. Всичко почна да се разпространява, както си иска.

ИСАЙ. То е, защото времето го иска. Кой сега от нас казва пиле? Никой не казва пиле, ами всички викаме бройлер.

ЛАЗАР. Викаме бройлер, но бройлера не е пиле. То е шушумига. Ако моя петел беше бройлер, никога нямаше да ми вкара лисица в капана. Пък моя петел е от старовремските, седем лисици досега е вкарал в капана, кога рече да кукурига, цялата Керкезка гора го чува. Кукурига като флигорна.

Лазар отива до кошлето, почуква по капака, петелът отвътре почва да кукурига, сякаш свири на флигорна.

ЛАЗАР. Бройлер никога не може така да кукурига?

СУСО. Дървата в печката пищят и правят мехури, изглежда, че някъде говорят за нас.

ВЕЛИКО. Говорят ония на ханчето. Те ядат и пият там и си приказват как ли се звериме ние на вълците и на Сусовия клюводървец.

ЛАЗАР. А, като рече клюводървец, та се подсетих. Какво стана с клюводървеца?

СУСО. Отиде си!

ЛАЗАР. Добре де, ние това го видяхме всичките, ама ти нещо ни правиш на балами!

СУСО. Не ви правя на балами. От една страна, ако не ви кажа като как точно е работата, ще речете: той ни прави на балами. Ако ви кажа като как точно е работата, пак ще речете: той ни прави на балами. Ни така иде, ни така!

ИСАЙ. Ти кажи, па наша работа е да решиме така ли е, или не е така!

СУСО. Тоя клюводървец го задигна тенец. Нали видяхте как вратата се отваря и се затваря, а никой не влиза при нас. Това го прави тенеца.

ЛАЗАР. Кой тенец?

СУСО. Не знам и аз кой тенец! Миналата седмица детето ме заврънка да му хвана клюводървец, аз турих капан и хванах клюводървец. Направих му кафез, турих го в кафеза и той почна да вика: "Крррр! По едно време, привечер беше това, гледам, че на прозореца някой почуква. Стъклото заледено, по стъклата папрат и палми изрисувани, една Богородица корми риба, друга Богородица кара велосипед и имаше изрисуван и един свети четиридесети мъченик. Жената турила двадесет и един лакът за черга в разбоя, тъче в разбоя и ми вика: "Иди виж вънка кой чука на прозореца, то оттука се не внди." Излизам навънка, няма никого, че и в снега няма никаква диря, а на стъклото се чука.

ВСИЧКИ. Тц, тц, тц...

СУСО. Никой няма, казвам на жената, а тя рече: Така ни се е счуло. Клюводървеца се умълча, отидох да нагледам добитъка и тогава видях, че през двора върви мойто кошле, пълно със сено. Влезе кошлето при добитъка, изсипа се в яслите и пак излезе навън. Аз подире му, кошлето се спря на земята, стоя и се трещя насреща му, по това време брадвата се обади на дръвника. Сече сама дърва и ги цепи. Тогава изведнъж си рекох: Това е тенец! - и почнах да пренасям дървата вкъщи, а тенеца продължи да цепи. Една каруца дърва насече, не можах всичко да пренеса.

ВЕЛИКО. Брей, мааму стара!

ТОРЛАК. Така, така! (Сгъва писмото.) Това може да стане!

ИСАЙ. Не ми е за вярване!

ЛАЗАР. За тенец съм чувал, но то е било едно време. Къде ти тенец сега, хората станаха по гяволи от тенеца.

ТОРЛАК. Защо да е гявол, той просто си работи! После в нашия торлашки край ние още не сме напреднали дотолкоз, че тук и там да не се срещне тенец и да не е останало по нещо от старовремското, както по някоя воденица остана и още работи.

СУСО. Работи, и то как работи, цяла каруца дърва насече! Вечерта си лягаме с жената, аз си мълча, нищо не й казвам. По едно време в просъница чувам, че вратата се отваря и се затваря със скърцане. Надигнах се, никой няма в стаята. Месечина грее, в стаята светло, а човек се не види. Клюводървецът се обади от кафеза и щом млъкна, разбоя почна сам да работи. "Туп-туп, туп-туп..." Совалката тича напред и назад, бърдото бие равномерно. Жената се събуди, какво става, попита, и аз, какво да правя, разказах й каква е работата. Тенеца обича варен кукуруз, рече жената и стана, та сипа една паница варен кукуруз. Остави паницата до разбоя, разбоят млъкна, гледаме ние с жената дали тенеца ще яде кукуруз, добре ама той не яде. Вратата се отвори, бая време постоя отворена и пак се затвори. Гледаме с жената ние едно кокоше перо, върви из стаята, стигна до разбоя и влезе в совалката. Той ходил да вземе кокоше перо за совалката, щото старото перо било похабено. Цял ден се чудя, вика жената, що не върви совалката, а то било от кокошето перо. Не можах да се сетя цял ден, а тенеца се сети... Цяла нощ той тка в разбоя и за три нощи изтъка чергата.

ВЕЛИКО. Тогава това е било женски тенец.

СУСО. И аз помислих, че е женски тенец, ама изглежда, че не е женски, ами е мъжки, щото върти яко брадвата и кога наваля дебелия сняг, тури сенарска ритла на покрива и се качи да сваля снега, щото можеше да изпотроши керемидите. Жена не може да се качи на покрива, а мъж може. Забелязах, че когато детето изнася навън клюводървеца, и тенеца също излиза. Може би обича клюводръвци!

ИСАЙ. Възможно е да има някаква връзка между тенеца и клюводървеца. Аз съм чувал, че тенец може да се примами и със сойка.

ТОРЛАК. Може и със сойка, може и с клюводървец...

ЛАЗАР. Да, ама всичко това е било едно време. Къде ти тенци днес! Като погледнеш, война мина, сега телевизия, къде ще оцелее тенец!

СУСО. Казвам ви истината. Докато тъчеше чергата, аз с едно ухо спя, с другото ухо слушам, да не би тенеца да закачи жената. Подпитвам я не я ли закача нещо, тя ми каза, че не я закача.

ВЕЛИКО. Жена, и да я закачи нещо, няма да ти признае.

СУСО. Не я закача, нали цяла нощ тупа в разбоя. Като изтъка чергата, викам си, аз твоя тенец ще го подмамя с клюводървеца в кръчмата и ще го почерпя една ракия. Види ми се отракан.

ИСАЙ. Толкова работа, ти е свършил, заслужава ракията. Само че това са бабини деветини, ти ги разправяй на децата.

ЛАЗАР. И аз казвам, че са бабини деветини.

ВЕЛИКО. Не са. Аз съм тук от самото начало, клюводървецът пи ракия и си отиде. Значи, нещо взема и го отнася със себе си.

ИСАЙ. Старовремски работи, Велико!

ТОРЛАК (въодушевено). Ти не вярваш?

ИСАЙ. Не вярвам!

ТОРЛАК. Никой ли тука не вярва?

СУСО. Аз вярвам, видял съм го с очите си.

ЛАЗАР. Ако и ние видим, може да повярваме.

ТОРЛАК. Вие не вярвате и казвате, че било старовремски работи, от едно време било. Един ден и ние ще измреме, и за нас ще кажат, че сме били старовремски работи, че някога сме били, пък ние не сме. Ако ви покажа това писмо, какво ще кажете на това писмо?

Показва на всички писмото.

ИСАЙ. Анонимно писмо, защо трябва да вярваме на анонимно писмо?

ТОРЛАК. Анонимно е, и не е анонимно. И ще ви кажа защо не е. Вие всички познавате моя роднина, Торлака, дето се помина лани, бог да го прости!

ЛАЗАР. Познавам го, съседи бяхме с него.

ТОРЛАК. И сте чували сигурно, че стана тенец, прескочи го котката на Ойчи и стана.

СУСО. Дочувахме.

ТОРЛАК. Той, преди да умре, беше голям мераклия да се научи да кара колело. Научих го на мойто колело, не го качваше от педал, ама се научи да пази равновесие и умря.

ВЕЛИКО. Тъй му било писано.

ТОРЛАК. Умря, сиромахът Торлак, стана тенец и се научи нощем да взема колелото. Цяла нощ блъска с колелото, не го знам къде обикаля, по петляно време го върне, спиците изпокъсани, гумите пукнати, на два пъти и капла изкривяваше. Аз седя вкъщи, по цял ден лепя гуми, тъкмо го потегна криво-ляво, той пак го задигне и пак го връща със спукани гуми. Заключвах го в мазето, ама нали сме роднини, той знае къде крия ключа, отключва и взема колелото. По едно време отивам при жена му, питам я дали не е забелязала нещо, тя помисли, помисли и рече: Забелязала съм! Какво си от забелязала? Ами стана тенец! И какво прави! Сега препокрива кошарата, преди да умре, се канеше да я препокрива, но не му стигна времето. Добре, викам де, нека препокрива, но защо ми задига колелото, че и часовника будилник бе взел? Не знам, рече жената. Много му бях обиден, а сега, като ми е написал това анонимно писмо, вече не съм му обиден. И даже напротив!

ИСАЙ. Мигар писмо е написал!

Всички се скупчват около Торлак, Исай взема писмото, преобръща го чете наум, клати глава.

ИСАЙ. Това писмо всъщност не се отнася до тебе, Торлак, нито само до другите торлаци от фамилията ви. Както го гледам, то се отнася въобще до всички ни, а бих казал, че не само до всички ни тука, ами и до калугера в манастира, до жителите на най-близкия град и другите градове, до всички.

ВСИЧКИ. Чети, чети!

ИСАЙ (чете). "Здравейте, братя торлаци, намерих най-после и аз малко време да се обадя, щото ние си мислиме, че всичката работа сме свършили, обаче, като се извърнеме, та измреме и ни прескочи котката на Ойчи, изведнъж ни стана ясно като две и две четири, че нищо не сме свършили и че един човешки живот за нищо не стига. Лозето ми остана нериголвано, него ще риголвам през зимата, за да измръзне земята, да стане по-пръхкава, а и плевелът в нея да измръзне, щото майката земя, братя торлаци, с еднаква любов и плевела, и лозовата пръчка прегръща, на всичко дава живот, не е тя като нас, хората - на лозовата пръчка да бъде майка, на плевела - мащеха... Тъга никаква не усещам, става ми само тъжно, кога видя момчето на Татаровите, дето се удави в реката. (Спира да чете.) Лазаре, виж, това е за вас, ти падаш малко нещо роднина с Татаровите!

ЛАЗАР (чете). Момчето още не е заминало в отвъдното, седи все в края на Керкезката гора, в сечините или сред новото бранище, все дялка и прави кокили, кои от кои по-големи, и щом ме види, ме пита: "Чичо, ако с тия, кокили прегазя реката, нали няма да се удавя?" - и аз му викам, че няма да се удави и че ако иска, мога да го преведа за ръка по моста, но момчето се бои от моста, продължава да прави кокили, чака да събере кураж да прегази с тях реката и да влезе в селцето да види какво правят роднините му. Като ходех в града да търся, фурнир, веднъж му донесох шарена топка, да си играе с нея. "Не мога, чичо, да си играя с топката, рече ми момчето на Татаровите, зает съм, нали виждащ, че правя кокили да прегазя с тях реката и да ида при нашите да ги видя живи ли са и здрави. Дай на другите деца топката да си играят с нея, я каква шарена е." Та я занесох аз топката на малките ни торлачета, нека играят с нея, като играят те, все едно че и момчето на Татаровите играе... Тука писмото ми се малко размазва, то е, щото сълза капна върху хартията, жалост ме налегна за момчето, като го гледам как прави кокили и ги трупа един връз друг, цяла планина вече е натрупало. (Спира да чете, отпуска ръката с писмото надолу.)

С много смях и врява деца преминават в дъното, като играят с огромна шарена топка. Топката със светлината си и смехът на децата изпълват цялата сцена. Сусо отива при децата, връща се назад към Лазар, взема писмото му от ръката.

СУСО (чете). Иначе никаква жалост не изпитвам, нали по причина на котката останах в отсамното, ще имам време да си довърша земните работи. Пък и не съм само аз, братя, народ много, и всякакъв срещам, някои са тук само с телата си, други са тука и телом, и духом, кой крив кюнец носи под мишница, кой петролен фенер със счупено ветроупорно шише, обикаля и търси да намери ново ветроупорно шише, кой мотика носи за клепане при ковача, кой чувал с мливо за воденицата или отива на маслобойната за кюспе - всички са заети със своите забележителни грижи. На два пъти старовремски царе минаваха край нас, прах вдигаха, святкат с оръжие, довършваха старовремски войни помежду си и ни миг време нямаха да забележат, че всичките им войски отдавна са заминали в отвъдните светове. И един дервиш също имаме, и друг един, той не е дервиш, но се върги като дервиш и все се бие по бедрата отчаяно и все повтаря: "Как така?" Много пари и много имущество имал и кога тръгнал на път, се оказва изведнъж, че тръгва гол като пушка. Цял живот ние трупаме, братя торлаци, и си мислим, че ще вдигнем всичко на гръб и ще го отнесем с нас си в отвъдните светове, а то тъкмо обратното излиза: гол, ама досущ като пушка гол влетяваш ти, братя! (Спира да чете.) Дааа!

ВЕЛИКО. Тъй е тя! (Взема писмото, чете.) Не знам, братя, още колко време ще остана тука и дали ще мога да привърша всичките си работи, но чувам, че в село се записвате за екскурзия до пещерата "Магура" и до Цариград, никога не съм пътувал из другите земи, само дето съм ходил до сръбското село Йовановац да купуваме кози оттам, човек нали все отлага, толкова много екскурзии имаше, не се записах за нито една, но ми се ще сега, ако наистина се запишете вие, да вземете и мене да ме запишете, та докато духом съм още в отсамното, да ида и аз до Цариград, да видя църквата "Света София" и Султан Селимовата джамия - ако е в Цариград, а ако Султан Селимовата джамия е в друг град, тогава само "Света София" да видя и Босфора. Та ви моля да проверите като как стои работата с тая екскурзия и да проверите може: ако може - може, па ако не може - не може! Което не може, и цар го не яде, и е ясно то като две и две четири! Обсъждахме тука веднъж дали не можеме да се качим между буферите на влака и да идеме да видим морето, но дервишът каза, че не можеме да видиме морето, щото сме били нещо подобно на агрегатно състояние. Ни дервишът знае какво е то, ни ние, а че сме агрегатно състояние, си личи, и иначе не може да бъде. (Спира да чете.) В това село Йовановац заедно купувахме кози, виж как помни, че сме ходили, а аз вече бях забравил. В това село Йовановац всички жени псуват наравно с мъжете.

ТОРЛАК (чете). Аз, братя, като станах тенец, веднага излязох от себе си, поклоних се ниско на себе си и рекох: прощавай, човеко, че те изоставям, че не искам да ида заедно с тебе в отвъдното, ами оставам в отсамното! Те има време да се иде в отвъдното, това няма да ни избяга. И като се поклоних аз, застанах на стража до себе си, всички вие минахте един по един и застанахте на стража пред е мене (Всички се нареждат, сякаш на стража край четящия писмото.), после с наведени глави изпратихме Торлака, всеки стиснал капата си в ръка (Всички свалят шапки.), а когато пристигнахме, откъснах цвете (Всички се навеждат да откъснат по едно цвете.), за да го положа при Торлака, преди да го спуснат в земята. Пчела бе кацнала на цветето, щом го откъснах, пчелата хвръкна от него. (Всички гледат накъде отлита пчелата.) Положих цветето, най-близките ми хора се разплакаха, а аз продължавам да стоя на стража край себе си и видях аз, братя торлаци, тогава, че за никаква скръб няма място, а само за почуда и изненада, защото земята прегърна с любов Торлака, както с любов прегръща посятата в нея семка - или както с любов маймунката си прегръща маймунчето.

Всички застават неподвижно, вие виелицата навън, вратата се отваря и се затваря, скърцайки неистово, отдалеко се дочуват конски звънчета, с писък преминават децата, отподире им се търкулва огромната шарена топка, сякаш ги гони по петите, мъжете се скупчват, направили няколко крачки към търкулналата се подир децата шарена топка, плазове на шейна скърцат по снега, пръхтене и цвилене на коне; целият тоя шум нараства, всеки миг ще се сгромоляса около скупчените мъже, и изведнъж секва, откънтявайки като удар от чинел... Лазар тръгва към вратата.

ТОРЛАК (изкрещява). Лазаре!

ЛАЗАР (отваря вратата). Една шуба, една карабина и един вълк!

ИСАЙ. Една шуба, една карабина, един вълк и с тях винаги един и същи въпрос без отговор. Торлак, Велико, Исусе, какво се вкаменихте всичките, дайте да разтоварим шейната, няма да я оставим за разтоварване в отвъдното!

Всички излизат навън. Отвън се чуват гласове.

СУСО. Мини от другата страна, гледай да те не захапе пак коня!

ИСАЙ. Захапа ме, майка му стара. Тоя път крачола ми отнесе.

ТОРЛАК. Внимавай! Велико, внимавай с пушката, да няма патрон в цевта.

ВЕЛИКО. Сега ще проверя. (Щраква желязо.) Таака. Вземете шубата.

Мъжете внасят вълка, шубата и карабината.

ИСАЙ. Лазаре, ти спечели баса.

ТОРЛАК. Още не се знае, те може да си пият на Комитово ханче и по тоя начин ни предизвикват да идем и ние при тях.

ВЕЛИКО. Тоя вълк е ударен в гърдите само с един куршум. В пушката има още два куршума, ще има май още двама души да идат.

ИСАЙ. Тая работа стана северозападна и загадъчна.

ЛАЗАР. Ще я разгадаем. Аз турих бас, аз ще отида да видя как стои работата.

СУСО. Да бяха отишли тоя път двама. Каквото и да се случи, все един ще се върне да каже. Иначе до свечеряване ще стоиме така и все ще посрещаме по един вълк.

ВЕЛИКО. Торлак, ти си се мешал повече с народ, що не идеш с Лазар?

ТОРЛАК. Защо да не ида! Ще идеме двамата. Лазар с пушката, аз ще взема брадвата, нищо не може да ни излезе насреща!

ЛАЗАР. Двама ще е по-добре, друго е, кога човек има дружина.

ВЕЛИКО. Сговорна дружина планина повдига, а орташката кобила и кучетата не я ядат.

Лазар и Торлак се обличат. Лазар взема пушката, Торлак брадвата. Лазар и Торлак се сбогуват мълчаливо, засвирват с уста и излизат навън. Останалите отиват до вратата, стоят там, докато онези се качат в шейната и потеглят. Конско цвилене, звънчета, плазове - всичко това се отдалечава. Тримата се връщат назад, петелът в кошлето кукурига. На масата виждаме кафеза с кълвача.

ВЕЛИКО. Исусе, твоя клюводървец пак е дошъл. Досега го нямаше, а сега изведнъж дошъл.

СУСО. А добре дошъл!

Клюводървецът се обажда: "Крррр!"

ИСАЙ. Това е повече от загадъчно! Както е тръгнало, току-вижте, че и аз ще започна да вярвам в тенеца.

ВЕЛИКО и СУСО. Що, ти не вярваш ли?

Исай иска да отвори уста да каже нещо, но в тоя миг вратата се отваря бавно и се затваря бавно, без да влезе човек. Чуват се отдалечаващи се стъпки по снега. Исай остава с отворена, уста. Велико му затваря устата, а Сусо кляка да стъкне печката.

>>>

© Йордан Радичков, 1974
© Издателство LiterNet, 26. 12. 2002
=============================
Публикация в кн. "Суматоха, Януари, Лазарица, Опит за летене", С., 1982.