ГОРЕЩО ПЛАДНЕ

(3)

Йордан Радичков

web | Педя земя

Когато останаха двамата, то започна да потичва по пясъка на брега голо и мокро и все се ослушваше към бумтенето на вършачката от Харитоновите чифлици.

- Не бой се! - викаше момчето на другото под моста. - Ей сега ще дойдат от хармана. Само се дръж!

Зъбите му тракаха от студ.

- Ще се удавя - стенеше другото.

- Дръж се! - викаше момчето от брега и продължаваше да потичва като полско мишле, хванато в капан. - Ще дойдат хора. Истина ти казвам.

Но макар и да окуражаваше другото, то почувствува спазми в гърлото си и почна да плаче, без да издава глас. Триеше сълзите си с мокри ръце и както се суетеше по брега, изведнъж чу далечно пищене на локомотив. То се спря, сбърчило челце, заоглежда дрехите, оставени на купчинки до брега, видя пръчката с нанизаните през хрилете риби. В купчинката на дрехите аленееше фланелката му. Момчето я завърза бързо за пръчката с рибите и както бе голо, се спусна към железопътната линия.

- Чакай! - чуваше то подире си вика на другото момче. - Ще се удавя!

Но то не спря, а продължи да тича към железопътната линия, стигна трасето, изкачи се босо между релсите и пак почна да тича, мъчейки се да стъпва върху траверсите, защото острият чакъл режеше петите му. Тичаше и държеше пред себе си червената фланелка, завързана за пръчката. Видя в далечината дим, той наедряваше бързо, между дърветата се показа локомотивът, но момчето не слезе от линията, а продължи да тича, сетне забави крачките си, спря се, заразмахва наляво и надясно своето червено знаме, а локомотивът едрееше и релсите кънтяха силно в ушите му.

То отскочи от трасето и продължи да люлее фланелката наляво и надясно и чу остър писък в ушите си: "Тит-тит-тит" . Бяха го забелязали от локомотива. Нещо почна да стърже, въздухът се разтърси, локомотивът хвърли пара върху момчето и продължавайки да скърца протяжно със спирачките си и да свисти, спря при него и го облъхна с горещината на тялото си.

Една омаслена куртка се показа на прозореца.

- Какво има, момче? - попита куртката.

- Защо спря влакът? - почнаха да се питат пътниците от вагоните и да надничат навън, а някои вече бяха успели да разтворят вратите.

Момчето изведнъж съзна своята голота и се прикри е фланелката.

- Едно момче е спряло влака - обади се някой. - Продава риба.

От вагоните почнаха да се смеят, като гледаха пръчката с вързаната за нея фланелка и няколко нанизани рибки, изсъхнали от слънцето.

- Дави се! - каза момчето. - Под моста!

- Кой се дави? - попита машинистът.

- Едно дете, под моста се дави! - каза момчето.

- Дете се давело в реката - предадоха по вагоните.

- Дете ли, къде е то?

- В реката!

- Къде е реката?

- Сигурно това там, водните ели дето се виждат.

Машинистът вече слизаше по стълбичката.

- Хайде бързо - каза той. - Защо стоим!

- Бързо! Бързо! - завикаха от вагоните.

- Дете се давело! В реката!

Първите вече тичаха към моста и момчето тичаше с тях, с фланелката и рибите, а едни жени си говореха от два съседни прозореца, че децата не бива да се оставят без надзор.

Половината влак вече наваляше към реката. И един по един пътниците взеха да се нижат през ливадите, през техните дебели и дъхави откоси, все към реката, при еловите дървета.

Когато първите пристигнаха при моста, те видяха селяните от хармана и момчето, легнало на повърхността на водата. Селяните от хармана носеха големи камъни, за да ги натрупат върху дъното, та да може момчето да стъпи върху тях. Един мъж го крепеше на ръце във водата, а другите мъкнеха големите камъни и ги трупаха под краката.

Пътниците от влака също почнаха да носят камъни, някои навлязоха във водата, разпитваха как е станала цялата тази работа и успокояваха, че ей сега ще се нареди всичко, ще измъкнат ръката на момчето и няма нищо страшно, нали детето е живо. Но щом другите им обясниха, че ръката е хваната като в клопка в това каменно гнездо и че отгоре тежат основите и целият мост, то пътниците почнаха веднага да коментират какво трябва да се направи, за да се измъкне ръката. Беше невъзможно да се разместят каменните блокове и железопътните пояси или пък да се повдигне целият мост.

И така, повече от петстотин човека, пасажери от цял един влак, стояха струпани под моста, върху моста и от двете страни на реката, без да могат да направят нещо, за да извадят момчето от водата. То стоеше посиняло, до гуша във водата и гледаше изплашено тази огромна тълпа, задръстила бреговете и моста.

Страхът си е страх, дори когато има и хора. Затънал чак до мишниците въз водата, до него стоеше селянинът от хармана: той го крепеше на повърхността на реката, подложил двете си ръце под гърдите му, макар че бяха натрупани камъните. И за да не бъде тъжно на момчето и да не мисли за своя страх, селянинът се мъчеше да говори с него. Нямаше значение какво ще говори, беше важно само да се говори, да се говори всичко, каквото дойде наум, само да не се мълчи: за един миг да не се мълчи защото детето веднага ще се разплаче.

А тогава и селянинът можеше да се разплаче и току-виж, че всички са почнали да плачат. Най-много жените, разбира се, на тях работата им е да плачат.

- Юнак ли си? - попита селянинът

Момчето се опита да се усмихне и почти се усмихна.

- Юнак си ти, вижда се то, че си юнак, няма спор в тая работа, ами я ми кажи... кажи ми ти, страх ли те е от охлюв?

Момчето му каза, че не го е страх от охлюв.

- Как да не те е страх, бе! - учуди се селянинът. - Знаеш ли какви рога има!

- Меки са - каза момчето.

- Абе, меки са, ама где да го знаеш, охлюва де. С тия роги може да те убоде, да те закачи и да те хвърли на сто метра.

Момчето блестеше с белите си зъби насреща му.

Селянинът си въртеше главата и все гледаше нагоре камъните и бетонните пояси на моста и там, върху един от поясите, черупката на охлюва, залепнала за стената.

- Виждаш ли го къде се е качил - и го не е страх, че ще падне и ще се удави в реката. По-храбър изглежда от тебе. По-храбър, по-храбър, да знаеш - оживи се изведнъж селянинът, сякаш бе открил нещо много важно.

Момчето блестеше насреща му с усмивката си.

- Колко охлюви брахме през пролетта - каза момчето.

То каза тъкмо "брахме", защото децата ги беряха по тревата тъй, както се берат гъбите, или пък както се берат ябълките от дърветата. Те висяха в гората с черупките си, запътили се нанякъде, и тъй както си вървяха, заспиваха. Та децата тъкмо тогава ги беряха, по цели торби и кошници.

- Сигурно тогава сте ги и яли? - попита селянинът.

- Ахъ - каза момчето.

- Знам аз - оживи се селянинът. - Пекли сте ги в огъня. Като го хвърлиш в огъня и почва да пищи.. Пищи, пищи, пищи.

- Пищи - съгласи се момчето.

- Пищи, пищи. Ама и мехури прави и се пукат.

- Пукат се.

- Видя ли, че знам. Колко съм ги пекъл! Па сме ги и варили, охлювите де. По един котел пяна правят.

- С ориз - каза момчето.

- С ориз, виждаш ли как знаеш. Голям гявол си, всичко знаеш.

Селянинът от хармана почна да върти глава заканително и да се усмихва, сякаш момчето го беше надхитрило в нещо си. Той умееше да обича и да се трогва, но не умееше да изрази това: не че селяните не умеят, има селяни, които умеят, и много черказци говорят вече хубаво, една уста като отворят, особено за политиката. Те бяха учили да говорят, за тази работа си има училища, макар че понякога си мислеше, че както се работи с уста, тъй да се работи с ръце, то чудесии ще станат. Но сега разбираше, че трябва да се работи и с устата. Той не бе се научил да говори, бе се научил да храни барабана на вършачката. Хранеше я много хубаво, равно, разстилайки житото от снопите, тъй както е било на ръкойки, и барабанът все равно пее, нито се задавя, нито вие. В този край на храначите на вършачки казваха багатори: той бе багатор.

Той продължи своя разговор с момчето, като се върна пак отначало, там, където бе казал, че охлювът може да те закачи с рогата си и да те хвърли на сто метра...

А реката се люлееше безшумно, изсмукваше ги, отнасяше със себе си вкуса на момче и на селянин и си спомняше отново мечката с утаения пясък в бърните и очите, водопоя на сърните, черказките момичета, сухите пера на птиците, които летяха и докосваха отраженията си. Реката течеше с лениво спокойствие, чужда на тревогата, струпана по бреговете й, отразена във водата, подвижна, объркана и същевременно безпомощна.

Пристигането на една противопожарна кола, тръгнала на учение, внесе отново надежда. Командирът скочи живо на моста и попита какво се е случило. Обясниха му. Оттук насетне вече се раздаваха само команди, тичаха пожарникари, бляскаха шлемове, размахваха се маркучи, забумка мотор: бяха спуснали маркучите под моста и докато там сновяха пожарникари, помпата работеше живо и изхвърляше огромна струя вода.

Пожарникарите бяха хора на делото, принесоха брадви, дълги върлини, платнища, всичко, с каквото може да бъде въоръжена една противопожарна служба, но не бяха минали и десет минути, за да се разбере цялото безсмислие на това дело. Реката не можеше да бъде изпомпана от мотора на една противопожарна кола. А дори и да можеше да се направи това, детето щеше да си остане хванато в каменното гнездо на моста.

Половината свят стоеше мокър в реката, някои питаха дали не е по-добре да се повика бащата, по селяните от хармана казаха, че бащата е пикьор на главния път № 3 и че не е в селото, а и кой знае къде може да бъде намерен.

Момчето продължаваше да стои върху натрупаните под краката му камъни. Когато първоначално видя толкова много хора, се успокои, защото толкова много хора щяха веднага да го освободят и да го извадят от водата. Беше му станало студено, зъбите му тракаха от студ, но то стискаше зъби и въртеше изплашените си очи замаяно от тази тълпа, виновно, пред тази тълпа.

Но когато всички опити останаха напразни и разговорите и предложенията почнаха да намаляват и да стихват, когато пожарникарите изключиха своята помпа и двата бряга и мостът млъкнаха, и стана толкова тихо, че се чуваха пъдпъдъците от ливадите и дърдавците, плъпнали из върбите, тогава детето изтръпна, изплаши се от тази неочаквана тишина, по-скоро почувствува, отколкото да разбере, че никой тук не може да помогне. И то почна да плаче и да се тресе притиснато до стената, почна да плаче без глас, изкривило цялото си лице. Лицето му, състарено от бръчките, заприлича на лице на старец, остриган грубо с ножица, прикован тук, за да умре пред толкова чифта очи, да умре пред толкова хора, събрани от тревогата за един живот. То само ридаеше и макар че почнаха да му викат: "Не плачи! Не плачи! Ей сега ще стане всичко, нищо няма!" - момчето продължаваше да ридае, защото виждаше, че и по бреговете на реката жените вече плачат, и под самия мост плачат, че дори пожарният командир се насълзява и гледа гроздовете от хора върху моста. Селяните се местеха от крак на крак неохотно и някак гузно, сякаш нозете им бяха изтръпнали. Една жена сподавяше плача си в шепи и той ту заглъхваше, ту пак се появяваше приличен на скимтене.

Охлювът продължаваше да спи в нощта на своята черупка.

Само подвикването на пъдпъдъците се засилваш сред стихналите брегове, наваляше към реката, блъскаше се в моста, сякаш всички птици идваха от вадите и от стърнищата, изскачаха от слоговете и върбаците, наваляха все към моста и все по-силно отекваше във всички това подвикване:

- Пидик-пик!

- Пидик!

- Пид-пидик!

- Пидик! Пидик!

- Пидик-пик!

И постепенно пространството чак до побелелите небеса се изпълни с виковете на птиците, задръсти се, изпъна се и всички стояха в това разпънато от виковете на птиците пространство, и всеки чувствуваше сам себе си разпънат, и никой не знаеше как може да бъде строшено всичко това, за да се излезе от неговия ужас.

Но то беше страшно.

То се разби и светът се възвърна към своята реалност, за да се раздвижи върху речните брегове. Беше майката на момчето, тя тичаше боса по пътя и тълпата се разтвори, за да й направи място. Виковете на пъдпъдъците изчезнаха, изтласкани от виковете на тази жена. Тя се спусна по насипа, хвърли се във водата и опипвайки своето дете, ревеше: "Момчето ми! Момчето ми! Ох, боже, какво стана, момчето ми!" Селянката се давеше, гълташе вода, ревеше под свода на моста и хората пак навалиха към водата, измъкнаха я на пясъка, а тя се дърпаше, гледаше своето момче и искаше да се хвърли отново във водата, искаше да изпие тази тиха и прозрачна вода, която държеше малкия пленник при себе си.

Сетне жената се отскубна, почна да гледа диво хората, вторачваше се в лицата, все непознати за нея, тръгна някак ребром край тях почти обезумяла н почна да ги дърпа, да ги бие с юмруци, опъваше се, опираше се на нечие рамо, молеше: "Спасете ми детето! Хора, детето ми, люде! Ох, боже! Ох, майко! Спасете го!" А хората гледаха земята, гледаха пясъка, гледаха реката и се местеха от крак на крак, а някои викаха: "Ама ей сега, стрино, успокой се! Ей сега ще се оправи всичко!"

Макар че никой не знаеше какво може да се направи още и тълпата забръмча отново, под моста отново отидоха хора, толкова много, че почти не се виждаше вода, въпреки че и там стояха безпомощни и се мъчеха с откъслечни думи да успокояват посинялото и изпито от водата дете...

Майката падна на брега, ровейки с ръце пясъка, мускулите на лицето й почнаха да се схващат, втурнаха се неколцина да я разтриват, заляха я с вода и дълго се мъчеха над нея, докато я извадят от тази криза, и тя отново седеше на пясъка и гледаше тъпо пред себе си, като се поклащаше леко напред и назад и ридаеше.

Беше страшно да се гледат празните очи на тази селянка, изпълнени с безнадеждност. "Господи, спасение" - викаше жената и продължаваше да се люлее напред и назад, заплашвайки да рухне отново на пясъка.

Хората по бреговете и върху моста почнаха да се раздвижват пак, почнаха да се местят, уголемяваха или раздробяваха групите, слизаха от моста или се качваха пак горе, движеха се безсмислено, защото все пак трябваше нещо да се върши, и гледаха мъчението на майката, гледаха как тя отново се изправя н отново тръгва към моста и разбутва всички, и се удря о каменната стена, и изведнъж намира сили да почне да успокоява детето си, своето си дете, което я гледа със своите изсъхнали или по-точно пресъхнали вече очи. Тя го успокоява нежно, сякаш го моли да стане от сън, тъй както му е говорила сутринта, когато е трябвало да стане от топлото и сънено легло, за да изкара биволицата на паша.

Тъй му говореше майката. Цялото човечество върху реката стоеше нямо, на крака и слушаше тези думи на майката. Постепенно другите почнаха да се присъединяват към нея и да успокояват момчето, главно жени. Но колкото повече говореше майката, толкова по-силно се чувствуваше цялата безнадеждност, защото всичко бе само думи, а камъкът не разбираше от думи и не пускаше детето. И реката не разбираше от думи.

"Господи, спасение!"

Как може да бъде трогната с думи каменната студенина? Как може да бъде трогната тази маса от бетон и желязо, стъпила върху реката? Към кого да се обърнем тогава за помощ? Дори сам бог може ли да помогне тук? "Господи, господи!" - бе почнала пак майката, защото силите й отново се бяха изчерпили, и двама мъже я подкрепяха, за да я изведат отново на сушата. Тя се опираше в празнината на молитвата... Тъй една друга жена бе молила цяла нощ спасението на един живот, за да осъмне на сутринта с неговата смърт. Спомняте ли си Хулиан Гримау, испанския патриот, пред екзекуцията през пролетта? Спомняте ли си неговата жена и децата му в тази нощ, когато жената разтревожи телефонния кабел на океана, за да търси и да моли президента на Съединените американски щати да спаси живота на нейния мъж? Спомняте ли си как в тази нощ Съединените щати спяха и че единственото, което получи жената на Гримау, бе отговорът, че Щатите спят и че президентът спи? И после спомняте ли си зова на тази жена през същата нощ към мадридския кардинал да спаси Гримау и отчаянието, което я накара да разтревожи Ватикана, за да моли сам папата да се намеси, и да получи отговора, че трябва да вярва и да се опре на бога? Гримау търсеше опора в празнините на света и й препоръчаха бога. Опора в ямите на света! Но кой се опира на ямите! Сам папата ли? Когато той се опираше на тях, католическите катедрали гърмяха от молебени за спасението на папата. Ямите отвърнаха на молбите на католиците, тъй както католиците отвърнаха на Гримау. Папата умря. Континентите пратиха съболезнователни телеграми, допивайки своя утринен чай. Мрак и студенина!... Аве Мария!

Движение, движение! Страшно е да се стои, страшно е ръцете да стоят отпуснати! Страшно е очите да гледат неподвижно. Неподвижното петно върху водата! Ако е сън всичко това, то страшен е сънят на този мост! Събудете се! Събудете се! Нужно е движение, дело, защото статичността и бездействието са огромен ужас за човека!

Пространството се изпълни с вой на мотори и на вериги. Бреговете видяха жълт дим да се издига към небесата и воят и ревът на моторите и на веригите все повече напредваше към реката. През дърветата се показаха танкове, устремили напред дулата на своите седемдесет и шест и стомилиметрови оръдия. Танковият полк се разгъваше, за да форсира Черкезката река. Първите машини вече нагазваха във водата. Първа към тях се втурна майката. Тя тичаше право към машините оглушена от техния трясък и гръм и като я гледаха, хората от бреговете също се спуснаха наляво и надясно, всеки махаше с ръце и всички крещяха, за да надвикат моторите и да спрат тази армия.

Някои бяха минали вече от другата страна и отцеждаха водата от себе си. Син дим се появи в тръбите, няколко машини спряха и дори се обърнаха към хората, сякаш се учудваха, че ги бяха спрели с голи ръце и с викане.

От люковете скачаха войници, няколко офицери нещо се съвещаваха, а от полето все идваха и идваха нови машини, спираха на брега, екипажите скачаха на земята и майката на момчето тичаше от група на група и молеше, дърпайки кожените колани на момчетата. Танковата част спря при реката и целият състав се струпа под моста. Войниците повториха опитите на другите преди тях.

Всички опити останаха безуспешни.

Армията стоеше безпомощна, сякаш бе паднала а плен. Танковете мълчаха по бреговете и техните оръдия зееха глупаво. Мъртво желязо! Мъртвото желязо може ли да спаси някого!

Тъкмо тогава генералът се вдигна с хеликоптера от вишка № 3 и ругаейки из целия път задръстването на моста и осуетеното форсиране на Черказката река, пристигна на местопроизшествието. Кацането на хеликоптера изпълни хората отново с надежда.

>>>

© Йордан Радичков, 1980
© Издателство LiterNet, 23. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. "Педя земя", С., 1980.