ГОРЕЩО ПЛАДНЕ

(4)

Йордан Радичков

web | Педя земя

Като стъпваше на омекналия пясък, генералът тръгна към моста. Група офицери подтичваха подире му, оправяйки своите якета. Генералът гледаше детето със строгостта на един генерал, чиято армия е спряна. Детето се опита да се усмихне и разтегли посинелите си устни. Усмивката изглеждаше изкривена на неговото лице. Генералът също се опита да се усмихне, но и неговата усмивка застина изкривена, върху измореното му лице.

- Но защо седи във водата? - попита генералът, изпълнен с някакво смътно предчувствие.

И тогава всички, и военни, и цивилни, двата бряга на Черкезката река, мостът, перилата на моста - отвсякъде, където имаше отрупани хора, почнаха да обясняват изведнъж на генерала защо това дете стои във водата. Повече от петстотин гърла се надвикваха и обясняваха и повярвайте ми, гласовете кънтяха като трясъка на машината, когато генералът летеше с нея. Всички викаха, защото всеки смяташе, че той най-добре ще обясни каква е работата.

Генералът стоеше на пясъка, гледаше ту момчето, ту тълпата, ту млъкналите танкове, офицерите, войниците. Какво могат да направят тези танкове с оръдията, тъй свирепо насочени към хоризонта? Какво може да направи армията? Споменът от вчерашния ден на маневрите още бе пресен в съзнанието му, но тази сила бе за разрушение, тя може да се движи само там, където има сражение. Тук нямаше място за сражение. Заспалата река, заспалите брегове, зноят, тежкият мост - с кого да се сражава армията, срещу какво да я насочи генералът?

И все пак трябваше да се действува. Решиха да преградят реката. Ако се спрат водите и пожарникарите изтеглят с помпата водата, момчето ще остане на сухо.

"На сухо, на сухо!" - мислеше генералът и една жила биеше в слепоочието му.

Той повика летците и нареди да се докара военният лекар. Машината се вдигна във въздуха и обгръщайки тълпата с пясък и прах, замина обратно към вишка номер три, в чиято основа бе разположена медицинската част. Трябваше да се докара лекарят и генералът знаеше защо е нужен лекар.

Танковете почнаха да се обръщат, нагазиха в реката, натам тръгнаха и влекачите от помощната част. Размотаваха се стоманени въжета, връзваха се елите и влекачите ги къртеха, за да ги замъкнат във водата и да започнат преграждането.

Селяните изтичаха до Харитоновите чифлици, за да вземат каквото е нужно за преграждането на една река. Техните сечива и оръдия бяха по-близко до земята и бяха по-пригодни за работа със земята. Забляскаха лопати и пясък почна да хрущи под тях. Мъкнеха се чимове и вършинак и от двете страни на реката почна да расте един яз, който все повече и повече пълзеше и заплашваше да заприщи реката. Генералът вярваше в армията и бе сигурен, че ще спечелят това малко сражение, че ако е нужно, ще изпият водата, на ръце ще вдигнат реката, във въздуха ще я вдигнат.

Но и реката течеше спокойно, вярвайки в непресъхващите си извори. Тя усещаше тяхното бликане чак тук, по цялата си дължина, и си играеше в яза, в краката на хората, подмиваше чимовете, миеше гъсениците на танковете. Горе, в Черказките планини, се надигаха облаци, черни и свъсени. Те се трупаха един върху друг, пъплеха тежко, сгъстяваха електричеството в себе си. Небето се бе помъчило да вземе влагата от земята. Земята пък го примамваше и искаше да върне отново соковете в себе си. Небето бе грабило много, бе се преситило от влага и трябваше да я изсипе сега върху земята, а тя, натежала от този товар, да забучи с реките, докато облаците хвърлят своите мълнии, цепят дърветата и разбиват небесата с гръмовете си.

Танковете въртяха своите стомилиметрови дула, гледайки тези облаци. А те се спускаха все по-ниско и по-ниско, чуха се първите далечни тътени и едно непрестанно и заплашително кънтене се запуска над планините: всички разбраха, че горе, при изворите на Черказката река, са почнали дъждовете. Селяните от хармана казаха, че при големи бури реката изпълва моста чак до сводовете.

- Ние ще успеем дотогава - каза генералът.

И колкото повече облаците се спускаха към земята и засилваха своето кънтене и своето диво пеене, толкова повече се засилваше ритъмът при строежа на яза и краката се местеха по-бързо.

Генералът огледа работата. Огледа небето, после моста и видя, че пожарникарите нагласяват своите маркучи, за да почнат изпомпването на водата, щом се издигне преградата. Главнокомандуващият тръгна по пясъка, нагази във водата и макар че жилата в слепоочието бе засилила пулсирането си, се опита да се усмихне на момчето, притихнало във водата.

- Юнак ли си? - попита генералът, като запуши цигара, смучейки тъй жадно, че бузите му хлътнаха.

(Тъй и багаторът бе попитал момчето.)

Момчето примигна с очи и си поклати главата, но съвсем слабо, защото водата достигаше до брадичката му; то искаше също да се усмихне на генерала и тази усмивка трябваше да значи: "Юнак съм!"

- На танк качвал ли си се?

Той гледаше как три влекача маневрираха, за да застанат пряко на реката.

- Не съм - каза момчето.

То също гледаше танковете!

- Но на бивол си се качвал.

Момчето се засмя:

- Качвал съм се.

- Видя ли, че зная - завъртя глава генералът. - И аз съм се качвал. Ни биволът не вози хубаво. Друса.

- Друса - каза момчето.

Генералът наистина бе яздил биволи и вероятно в това момче виждаше сега себе си, ей толкова малък, остриган с ножицата, с която стрижат овцете, бос, петите му набити с тръни: майка му вечер поливаше живи въглени с вода; и го караше да държи петите си над парата, за да не гноясат и да омекнат тръните, и той ги държеше, макар че пареше и от очите му течаха сълзи.

- Още малко ще потърпим - каза генералът. - Ще спрем водата и тогава ще се качим на танк. Ето на онзи, големия.

Момчето се зарадва, че ще го качат на танк.

- Пък може и на хеликоптера - каза генералът. - Искаш ли?

- Искам - каза момчето. - Ама дали ще ни пуснат?

- Къде? - не разбра генералът.

- В хеликоптера - каза момчето.

Сега генералът се усмихна.

- Ще ни пуснат - каза той. - Летецът ми е приятел. Само да не се изплашиш!

Генералът гледаше как влекачите къртят водните ели и ги теглят с въжетата към реката. Ехтяха брадви - сечеха дървесината и забиваха колове.

Момчето също гледаше как падат дърветата и корените им се изправят нагоре и се люлеят, и треперят във въздуха, а после лягат във водата и отгоре им хвърлят чимове и пясък, за да преградят реката. Водата под него потъмня и замириса тръпчиво на корени и на мъзга.

- Няма да се изплаша - каза момчето.

- Ще видим - завъртя глава генералът.

- Няма, няма! - каза момчето.

Вярваше, че няма да се изплаши, ако се качат на хеликоптера. Няма да се изплаши, няма, няма!

- Ей сега ще дойде, ще видим тогава храбрец ли си - каза генералът и запуши третата си цигара, оглеждайки нервно небето.

Чакаше хеликоптера.

И мислеше, че човечеството е създало религиите, дипломацията, Организацията на обединените нации, атомната бомба, но как може да бъде спасено едно дете, още не е измислило. Нито религията, нито дипломацията, нито ООН можеха тук да помогнат.

Тогава ще помогнем ние. Ако трябва, ще вдигнем реката във въздуха и шосето във въздуха, и моста във въздуха, ще обърнем всичко, целия свят, цялата мъртва и жива природа само в една посока, за да може да се спаси детето. Ако трябва, и бурята, надвиснала над Черказките планини, ще отпратим в друга посока по небето. Всичко, всичко само в една цел, само в една посока, тъй както земята се върти само на изток и денем и нощем, и при ада на войните, и при спокойствието на мира.

Само на изток, все към слънцето, за да се спаси и измъкне от тъмнината на собствената си сянка.

... Но хеликоптерът още не идваше и небето в източната половина продължаваше да е бяло, нажежено; лятно небе, което изпича под себе си плодовете на земята.

- Аз виждам, че си юнак - каза генералът. - Като пораснеш, ще служиш при мене. Искаш ли?

- Ами да! - каза момчето.

Зъбките му блеснаха под моста - толкова широка бе усмивката му, че всички зъби се разголиха и заблестяха.

Щеше да служи при генерала!

Спряха реката.

Тя се блъсна о преградата, опипа с муцуната си преградата, търсейки пролуки и надявайки се, че ще намери някъде цепнатина, ще източи тялото си като нишка и ще го провре цялото, като разширява цепнатината и разширява яза, както е било винаги.

Но нямаше пукнатини и реката обърна муцуната си, полази по бреговете, легна върху тяхната трева, опипа дъното, нагърчи се и продължи да се върти и да обикаля. Приличаше на смок, който се навива бавно, постепенно и в тази спирала изпъва прешлените си н се готви за скок или за удар. Тя вярваше в силата на своето тяло, надяваше се, че рано или късно ще почувствува набъбването в себе си и всичко ще се изпотроши и ще изчезне под свистенето и плясъка на нейното туловище.

Но и хората стояха до преградата със своите сечива, отрупани там един до друг, влекачите бумтяха по бреговете и къртеха нови дървета, размахваха се брадви във въздуха; те стояха будни и тревожни, готови за действие пред тази голяма змия, която биеше челото си о преградата, а туловището й се губеше далеч нагоре в коритото, уголемяваше се, растеше като магия.

Страшна змия!

Ако трябва да се утрепе реката. Светът ще види тук как може да се утрепе река! Ала тя не бързаше, още ленива и сънена, а събираше сили и събуждаше всичките си прешлени. Събудената река - това е самият гняв на реката.

Небето идваше на помощ. То трещеше и изсипваше в планините своя студен водопад и потокът тичаше по скатовете, биеше се о каменните чаши, опустошаваше всичко по пътя си. Не е истина, че силата на реката е в планинските извори. В небето е силата на реката, там са нейните извори. Сега небето се спускаше все по-ниско и ниско и неговият ад щеше да прелее в реката.

Облаци, идете си в планините! Не се гневете, облаци, защото гневът е злото на душата... Зла ли е душата на облаците? Или това е протестът, че ние със сила сме спрели реката в нейното корито? Ние не можем да убедим реката, затуй прибягнахме до принудата. За да се употреби сила, ни бяха нужни много участници. Прибягнахме до насилие, защото съзнавахме безсилието си да убедим реката. Принудихме я да спре и знаем, че тъкмо заради туй ни ненавижда. Но ако стихията е сила, то тя с нищо друго не може да бъде спряна освен със сила. Върнете се, облаци, в планините! Река, стой спокойно в своето корито! Змийо, не набъбвай и не се готви за скок, защото ние ще пресушим и последната капка от светлата ти кръв!

Змийо, стой си в гьола! Стой си там, дете на ада!

Танковете стояха мрачни и оглеждаха с мрачните си дула реката. Мрачността на въздуха се отразяваше в техния метал. От коя ера, от кои езически времена бяха изпълзели тези животни, тъй безсмислено застанали на бреговете на реката? Можеха ли да сторят нещо техните моторни сърца, в които се криеше силата на хиляди коне!...

Един малък мотор пукаше на моста - помпата на пожарникарите смучеше останалата вода в основите. Детето почти стоеше на сухо върху камъните, все още уловено в клопката. Помпата смучеше, задавяше се, хъркаше, но пукането на мотора не позволяваше маркучите да останат празни. Първата тиня вече се показваше долу, в нея се мятаха риби, задушавайки се от въздуха.

Празнините и дупките в каменните основи клокочеха, водата от тях се изтичаше със свистене и хъркане. Имаше там вода, затъкната в дупките и лабиринтите на каменните блокове и пояси, която не бе виждала слънце и сега се изливаше навън и чезнеше в мътилката и тинята.

Изпразнени, основите показваха своето зеленило, Донесоха дрехите на момчето. Майката обуваше панталонките му и го загръщаше да се стопли, и му говореше нещо тихо и много спокойно; но туй, спокойното, което му говореше, изглеждаше тъжно, защото майката знаеше нещо, което момчето не знаеше, и все гледаше към небето. И другите гледаха към небето, очаквайки нещо от него, но не към планините, а към другата страна - светлата.

Тъжно предчувствие свиваше гнездо под всяко сърце и пиеше, пиеше, а говорът стихваше все повече и повече.

И ето, най-сетне се чу бръмченето на хеликоптера. Той летеше ниско над върбите, увисна над моста, залюля се и почна да се спуска надолу. Тълпата разшири кръга и още не бе спряло въртенето на витлото, от желязната кабина скочиха трима човека. Най-напред вървеше военен лекар в бяла престилка, изпод която се виждаха ботушите му. Асистентите носеха чанта и една лека носилка.

Витлото спря своето свистене, стана тихо, чу се в тълпата един вопъл.

- Хей, юнак! - викна генералът. - Дръж се, сега ще се качиш на хеликоптера!

Защо генералът се обръща с гръб към юнака?

Момчето гледаше лекаря, другите двама с носилката и генерала зад тях и чуваше как основите на моста хъркат и въздухът навлиза и в последните дупки и лабиринти на голямото каменно гнездо.

А скимтенето в тълпата нарастваше: беше плачът на майката.

И изведнъж над моста се понесе нечий вик:

- Ще режат ръката! Не давай! Не давай!

Този вик бе на момчето, което ходи да спре влака. То тичаше по моста в коридора от хора и викаше с всичките си сили:

- Не давай!

Хванаха го, запушиха му устата. То риташе въз въздуха и се биеше, но те бяха много, и много чифта ръце го държаха.

Хората почнаха да се обръщат с гръб към реката, за да не гледат работата на хирурга.

Реката се разлюля зад преградата, сякаш за да надникне и тръпка премина по тялото й, когато се отпусна пак в своя гьол. Рибите подскачаха високо, ловейки с уста въздуха, стигаха чак до краката на момчето и пак падаха върху камъните или тинята.

Нямаше детето да служи войник при генерала!

Едноръките не служат войници.

- А! - каза момчето.

То бе ужасено и изведнъж почувствува някаква лекота, сякаш цялото се изпразни отвътре, като черупка на охлюв. Това изпразване дойде от потта, защото тя изби по цялото му тяло. Олекнало съвсем и станало меко, детето се отпусна върху мокрите камъни, а лекарят и асистентите вече разтваряха куфарите, турени върху носилката.

Основите на моста престанаха да хъркат.

В един миг светът опустя, сякаш замръзна.

И в този студ, в тази ледена тишина се разнесе някакъв звук. Той напомняше пукот, близък до пукота на леда по реката през зимата. Когато ледът набъбва, се пука и звукът се изтегля по дължината на реката заедно с тънката прозрачна ивица. Мостът бе разместил за втори път каменните блокове и пояси в основата си. Онези, които стояха върху него, усетиха треперене под краката си.

- Какво беше това?

- Мостът! Мостът! - завикаха.

Момчето държеше двете си ръце върху колената и още не можеше да разбере, че и двете му ръце са свободни, че се е измъкнало от каменната клопка. Най-напред то усети докосването на генерала. Онзи го вдигна във въздуха и почна да го целува, а цялата тълпа извика изведнъж, извадена от своята напрегнатост и толкова голям шум се вдигна, че човек можеше да оглушее.

- Влязъл е въздух в основите на моста! - викаха някои.

Възможно е новото разместване да бе станало тъкмо от този влязъл въздух в дълбоките и тъмни лабиринти.

Хората го понесоха на ръце, предаваха го от една в друга прегръдка, а детето стоеше втрещено, замаяно от толкова свят, кипнал от щастие, от този весел и засмян панаир, който се въртеше пред очите му... И майката го целува по бузите, по очите, по вратлето, целува ръцете му, двете, но най-много онази ръка, която стоя под водата, тази малка детска ръка, която стискаше в себе си мисълта и чувствителността на пасажерите от един пътнически влак, на една пожарна кола, на селяните от хармана, на един генерал н на един танков полк, тръгнал да форсира Черказката река.

А хората стояха, шумяха плътно по бреговете и върху моста и всички се чудеха, че са тук, че цялото това пъстро човечество е тук, спряно по своя път от това малко момче, остригано грубо с ножица, босо, луничаво, същинско жабче върху горещия пясък. И на всички всичко се струваше сега детски глупаво, ама тъй сладко глупаво, че от неговата сладост можеха да припаднат всичките.

Първите танкове събудиха моторите си и почнаха да се местят.

- Да видим сега юнак ли си! - каза генералът.

Той поведе по пясъка момчето към хеликоптера.

Летецът разтвори вратата и повдигна детето под мишниците, за да влезе в прохладния корем на машината. Генералът се обърна и видя в тълпата майката, която още плачеше и не триеше сълзите си, селяните със своите брадви, куки и въжета, пътниците от влака, офицерите, които козируваха, тълпата върху моста, облегната на перилата. И там, сред тълпата, зърна другото момче с червената фланелка. Повика го с ръка, а то не чака втори път да го викат, спусна се бързо и тъй силно тичаше, че голите му пети се удряха чак о задничето.

То се вмъкна запъхтяно в машината, моторите вече работеха, генералът също се намести между момчетата. Витлата разпиляха пясъка, кабинката се повдигна и изведнъж увисна във въздуха. Под коремчето блесна реката, повдигна се от своя гьол, сякаш искаше да захапе това водно конче, което трещеше над нея, после се мярнаха върбите и изведнъж земята се наклони, и мостът се наклони, и хората там, и реката, и армията, също като по нанадолнище. Оставаше само да почнат да се търкалят. Машината направи още един кръг и, засилвайки бученето, се понесе над полето. Двете деца гледаха допрели чела до люковете и, повярвайте ми, никак не беше ги страх.

Генералът седеше, дъвчейки незапалената цигара, защото в хеликоптерите не се пуши, и си мислеше за свои неща. Може би за цената на един живот, може би за маневрите, може би за войната. Много са мислите на един генерал, големи са грижите на един генерал, а този генерал наред с всичко носеше сега в сърцето си и грижата за това дете.

Ако съдбата на едно дете може да спре част от човечеството, то за съдбата на света човечеството трябва да спре движението на цялата вселена и да я обърне в посока, нужна за неговото спасение. Всъщност това е единствената посока. Погледна часовника си. След петнадесет минути трябваше да завърши форсирането на Черказката река. Танковете вървяха на юг, все на юг и натам гледаха дулата им, взирайки се в пространството. Съдбата на пространството не беше в опасност и оръдията мълчаха, но машините продължаваха своя ход, отпуснали юздите на хилядите коне в моторните си сърца сред това горещо пладне, в това нажежено пладне на света.

Хиляди коне, хиляди копита, изпълнени с рев и стържене на стомана, вериги, които се местят и настъпват, оставяйки зад себе си тишина и спокойствие; те виждат пред себе си и отвъд пространството една змия, която се нагъва в своя гьол, набъбва от отрова, опипва с муцуната си бреговете на тази зелена земя, за да намери пукнатините, тъй както спряната река се въртеше и се блъскаше в преградата, а облаците тичаха и святкаха по небето, за да й дадат своята адска сила.

Змийо, стой си в гьола, змийо!

Стой си там, дете на ада!

© Йордан Радичков, 1980
© Издателство LiterNet, 23. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. "Педя земя", С., 1980.