Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГОРЕЩО ПЛАДНЕ

(2)

Йордан Радичков

web | Педя земя

Втори ден в подстъпите на Черказките планини и полето се провеждаха големи военни маневри. Вчера, контраатакувайки, частите навлязоха във военния полигон и подпомогнати от кабриращи изтребители и ракетна артилерия, натрошиха на трески четиристотин машини - артилерията, авиацията и танковите части не вземат пленници.

Тази сутрин сякаш там не бе имало бой. Само земята стоеше със зеещите си рани. Преминаха селяни с коли снопи, коне излязоха на паша, скакалците бяха се измъкнали от дупките си и хвъркаха, къпейки се в горещия въздух. И роса бе паднала през нощта, а слънцето пи от нея, преди да събере сили, за да се повдигне в небето и да доопече житото на нивите в млаките (житото по хълмовете бе ожънато). Трактори забумтяха и почнаха да обръщат земята. Техните вагони минаха по дирите на танковете и влекачите и много хубаво съвпадаха с широките следи на гъсениците. Възползувани от сигурността на тъмнината, бяха изтичали пъдпъдъци и сега си подвикваха, сякаш се успокояваха, че вчерашният ад и гръмотевичност са отминали.

Земята се възстановяваше и дишаше, узрявайки в това знойно и богато лято. Но заедно с туй тя лекуваше раните си и запазваше в своята плът, както се пази съкровище, цялата тази гръмотевичност и свирепост на маневрите, защото знаеше, че трябва да държи тази стихия спокойна, но будна в себе си, тъй както лъвът лежи спокоен, отпуснал нежно златната грива върху нозете си, загледан в далечините. Това спокойствие в плодоносното лято се чувствуваше дори в летището. Въртейки задници, малките самолети се придвижиха край хангарите, бяха като кончета, готови да припнат по пистите. Сякаш още чувствуваха паренето на колелетата си, когато вчера докосваха бетонните писти, легнали в дължината на полето в огромни ромбове. Приличаха на писти, направени от черупките на костенурки - ромб до ромб, чак до края на полето. Стада овце се разстилаха върху тревистия терен, поглеждайки размаха на локаторите, качени върху жълти могили. Локаторите търсеха небето, обработваха го, оглеждаха всеки квадрат, но там стоеше само слънцето и тази небесна синева, стопена и потекла върху земята като клей, за да подсили дъха на узряването.

Командният състав се местеше със своите открити автомобили към вишка номер три, за да наблюдава в следобеда форсирането на Черказката река и разгъването на армията за следващия удар.

Тази вишка бе върху една могила. Отзад, на темето на могилата, имаше кичур гора и в него стърчеха опънатите антени на приемателния пункт. Пристигащите военни се разхождаха върху плешивината на могилката и от горичката изтичваха войниците и офицерите за свръзка, за да докладват на генерала приетите съобщения. Генералът се разхождаше ограден от своите офицери, отслабнал и почернял, със зачервени очи. Една огромна част от напрежението на тези маневри преминаваше като ток през него от няколко дни непрекъснато и цялото му съзнание бе изпълнено с бойните части на маневрите, с движението и прегрупирането на тази сила, която България проверяваше в пладнето на мира.

Тази сила, мислеше генералът, трябва да отговаря на жизнените сили на отечеството, трябва да е в състояние да защити богатствата му. Защото колкото повече нарастват богатствата, толкова повече растат завистта и апетитите към тях, толкова повече се изостря гладът.

Глад или предчувствие за глад?

Генералът гледаше на север, където вчера бяха минали с огъня на армията. Северът се пълнеше с тишина и спокойствие.

Откъм горичката се зададе хеликоптер и, обърквайки и смущавайки работата в приемателния пункт, кацна върху плешивината. Прахът и сухата трева бяха наметени от витлото.

Този хеликоптер бе на разположение на генерала и той го яздеше като велосипед, откакто бяха почнали маневрите. Летците останаха в кабината, очаквайки заповеди.

Един офицер за свръзка изтича от горичката и докладва, че на моста на Черказката река има задръстване, че форсирането е объркано.

- Как на моста! - учуди се генералът.

Казаха му, че колоните са на моста и че цялото шосе е задръстено.

- Как е възможно! - почна да се разхожда нервно генералът. - Какво форсиране е, ако се търси мост!

Той удари с ръка по бедрото:

- Пълен идиотизъм! Ще форсират река през моста!

Генералът вече крачеше с жилавите си нозе към хеликоптера. Витлата се завъртяха и докато той се настаняваше вътре, каза на летците, че трябва да отидат до моста на Черказката река. Витлото се изправи, неговият кръст изчезна в един голям сив кръг, после се огъна, издигайки нагоре широката част на кръга. Буталата заработиха бързо, железният корем на машината се изпълни с трещене и повдигайки се леко от земята, тръгна над горичката, огъна дърветата и направи един полукръг, преди да тръгне към моста.

Вторият летец разгъна карта, за да определи квадрата за летене. Генералът седеше в тесния корем на машината и имаше чувството, че моторът е вътре, в самия него, че е в самото му сърце - толкова силни бяха вибрацията и трясъкът. Той гледаше през илюминаторите навън. Земята се наклони, сякаш заплашваше да скрие всичко от себе си, сетне се изправи и почна да тича отдолу нагъната и изравнена, разделена на квадрати, прорязана от канали, сякаш правена от деца.

Да седи за него бе работа на минути. Изправи се и почна да се разхожда в тясното пространство, поглеждайки нервно през илюминаторите... Ето го най-после шосето, черно и лъскаво. То се огъваше под тях като черно въже, хвърлено от нечия ръка между нивите и горичките.

Успоредно с шосето, но много по-пестеливо на завои, вървеше железопътното трасе. Генералът зърна отгоре един влак, застанал неподвижно върху линията, и се учуди, че тук може да стои влак, след като няма никакъв кантон. Той погледна и през другата страна, за да се увери, че влакът действително стоеше върху линията черен и неподвижен. Стори му се, че някъде отпред, при локомотива, видя човешки фигури и дори като че някой махаше с ръце, но канадските тополи закриха вагоните и локомотива и полето пак остана пустинно.

Генералът седеше в своя моторен карцер и влакът се стопи бързо в съзнанието му, изтласкан от военните части, парализирани при форсирането на реката.

"Мост ще търсят по време на маневри!" - мислеше гневно генералът.

И ето ги най-после реката и мостът.

"Пълен идиотизъм!" - беснееше генералът, като гледаше струпаната колона. Тя бе като мъртва от двете страни на пътя. От танковете не се виждаше никакъв дим, моторите не работеха. Люковете стояха разтворени и зееха празни.

Машината се наклони, колоната се измести и след един завой генералът видя изведнъж цялата картина. Неговата армия стоеше спешена край реката, войници и офицери се трупаха от двете страни на моста, някои бяха нагазили във водата, имаше и много цивилни, мъже и жени, имаше деца, застанали по бреговете, имаше хора на моста, увиснали като гроздове там, някои дори покачени върху перилата. Една противопожарна кола стоеше в самото начало на моста, а пожарникарите размотаваха маркучите и тичаха чевръсто.

Хеликоптерът се завъртя, слезе ниско от едната страна на моста, тръгна над водата и летецът, определяйки, че брегът не е наклонен повече от четиридесет градуса, почна да се спуска. Воден стълб се вдигна към машината, тя се измести, сякаш се боеше да не намокри коремчето си, и колелетата потънаха меко в пясъка.

Генералът, потен от гняв, скочи от кабината. Група офицери затичаха към него, оправяйки тичешком якетата си. Генералът застана ребром към тях - правеше това винаги, когато се ядоса.

Но щом се обърна ребром, видя под моста хора, запретнали панталони, да газят, а и свои войници, както си бяха с ботушите - газеха и говореха нещо или пък викаха. Това привлече вниманието му и генералът, като стъпваше по омекналия пясък, направи няколко крачки към моста.

В този момент видя във водата една детска глава. Това бе детска глава, стригана с ножица, руса. Главата също гледаше генерала с изплашените си очи, завъртя се наляво, после надясно, примигна и пак устреми в него очите си.

Кръгът около това дете се бе разтворил, защото всички очакваха, че генералът ще отиде при него. Главнокомандуващият тръгна нервно към моста, питайки:

- Защо това дете седи във водата?

Подире му и малко встрани крачеха офицерите от танковата колона, които бяха спрели форсирането на. реката. Виждаха се танкове, спрели до реката, имаше някои едва измъкнали задниците си от другата страна, оставили мокри следи след себе си, като че бяха огромни водни животни, излезли от водата да се попекат на слънце.

- Не отсам, а отсам! - викаше някой.

Детето гледаше генерала с изплашените си очи. Генералът гледаше детето със строгостта на един генерал, чиято армия е спряна. Детето се опита да се усмихне и разтегли посинелите си устни. Усмивката изглеждаше малко изкривена. Генералът също се опита да се усмихне, но и неговата усмивка изглеждаше изкривена върху умореното му лице.

- Но защо седи във водата? - попита генералът, изпълнен със смътно предчувствие.

И тогава всички - и военни, и цивилни, двата бряга на Черказката река, мостът, перилата по моста, - всички, които се бяха струпали тук, почнаха да обясняват изведнъж на генерала защо това дете стои във водата. Повече от петстотин гърла се надвикваха и обясняваха и повярвайте ми, тези човешки гласове кънтяха като трясъка на машината, когато генералът летеше с нея. Един господ не може да разбере нищо от обясненията на петстотин човека, а камо ли генералът! Те всички се надвикваха, защото всеки смяташе, че той най-добре ще обясни каква е работата, и тъкмо заради това генералът не можеше да разбере каква е работата.

А ето каква беше работата:

Същия ден три деца от село Черказки пасяха биволи край реката. Наблизо бумтеше вършачка и децата ходиха при нея, за да погледат. Тя бе от другата страна, зад върбите, в двора на някогашните Харитонови чифлици. Тези чифлици сега бяха собственост на обединеното стопанство и през лятото Черказки и още едно съседно село, съставно на обединението, правеха харман на чифлиците, за да не превозват снопите далеч.

Вършачката също бе национализирана, марка "Николай Фехер", но селяните й викаха "феферка" и знаеха, че прави хубава, ситна конска слама. Работеха само неколцина мъже и четири или пет жени отзад, в сламата. Един чифт волове изтегляше натрупаните копни с дълги въжета, които преминаваха през голямата копа чак от другия край. Този начин на работа спестяваше много труд, а и по-малко хора участвуваха в пластенето на сламата. Копата растеше като египетска пирамида на хармана, а вършачката не спираше бумтенето.

Беше усилен сезон, хората от сутрин до вечер не подгъваха крак да седнат, затуй, когато децата отидоха да се пързалят в сламата (а пък тя беше гладка, суха, същинско злато, полирана и само да допреш задничето си до нея, почваш да се хлъзгаш, докато тупнеш на земята, а отгоре ти се изсипва огромен пласт и те задушава с дъха си на жито и на плява), та когато децата отидоха да се пързалят в сламата, мъжете им се скараха и те, гледайки недоволно вилите им, се върнаха при вършачката, играха малко на храброст, като притичваха под плющящата трансмисия, но и оттам ги изгониха. ("Ще падне каишът да ви отреже главите!") И те се върнаха пак при реката.

Биволите се бяха наспали и сега гледаха водата, колебаейки се дали да влязат вече да си направят своята баня. Мухите, напечени от жегата, почнаха да хапят и биволите решиха, че е най-добре да навлязат във водата и да издавят мухите.

Децата подхвърляха малки плоски камъчета, за да видят кое ще се задържи най-много над водата, но това им омръзна скоро и затуй съблякоха ризките си и се хвърлиха в реката да се изкъпят. Повъртяха се във водата, ръцете им бабясаха и излязоха пак на брега, да се попекат на пясъка.

Тогава едно от тях, с червена фланелка, каза, че ако отидат при моста, ще хванат много хубава риба. Имало, каза детето, бойница и тя се е навряла по дупките под сводовете на моста. Те наричаха бойница речния клен, защото той се биеше и пляскаше в бързеите, сякаш им се караше, че са толкова плитки. Тя беше дива, тази риба, и гледаше много глупаво, когато е извадена на сухо.

Най-малкото дете не умееше да плува, затуй си остана на брега, а другите влязоха под моста да ловят бойница. Мостът бе дълъг, с два свода, строен още преди войната. Като всички железобетонни конструкции той не бе споен в средата, за да се предпази от срутване, след като натежи и основите започнат да спадат в земята. Пластичност бе нужна дори и при бетона, макар че от построяването си той не бе мръднал.

Децата изхвърлиха няколко риби на брега, а най-малкото ги събра, откърши пръчка, и ги наниза през хрилете.

- Тук има един подмол - викаше едно от децата. - Ако се вмъкнем подводно, сума риба ще се извади.

- Бива - каза другото дете, - ама требе подводно.

По-голямото се гмурна с отворени очи, пошава под водата и пак показа главата си.

- Има - каза то. - Но не ми стига въздухът.

Другото лежеше като жабче, поклащайки крачетата си, за да не потъне, и се доближи до стената на моста, за да провери и то. Тъй както си се люлееше, опипа с ръце каменните блокове - огромни каменни блокове и бетонни пояси, зеленясали и хлъзгави, - но никъде не намери дупка. Само някакви пукнатини, но съвсем малки, едва пръста си можеш да пъхнеш. То продължи да изследва каменните блокове и да плува бавно.

Най-малкото клечеше отгоре и гледаше плувците, а една оса налетя на рибата и почна да пие очите й. Малкото я плесна с ръка, осата се сви на кравай, треперейки с крилата, но не се отлепи от окото. Детето я натисна с пръст по гърба и осата притихна. То пак погледна плувците и реката. Дребни рибки се стрелкаха във водата, няколко попови лъжички се въртяха в една локвичка, сякаш замаяни от нещо си или пък развеселени от локвичката. Един пъдпъдък викна нещо от ливадите и момчето изви глава, за да види кой вика, но като разбра, че е пъдпъдък, пак се загледа в реката.

А реката бе толкова стихнала, сякаш заспала между бреговете си. Тя наистина спеше в тази горещина - реките спят и вървешком - облечена в сенките на върбите и на водните ели. Върбите и водните ели стояха винаги тук, защото реката ги хранеше. В своя летен сън реката виждаше изворите си, големите каменни чаши, от които бурите пиеха вода, пяната на планината, виждаше отражението на сърни, наведени над нея, за да утолят жаждата си и да изтичат после със своите ситни стъпки по меката трева; дори насън реката виждаше отрупаните с червени малини брегове, после къпането на една мечка, ранена тежко; тя лежеше по гръб в студенината, стенеше и боядисваше червена водата, вдигнала нагоре лапите си, сякаш се молеше на небето. Студената вода я напои и мечката толкова много пи вода и тъй много й харесваше тази студена вода и тази прохлада върху огнената рана от ловеца, че остана там със забучена глава, и реката си спомни, че в бърните й се утаи малко пясък. Той бе светъл, почти прозрачен върху черната муцуна на животното; реката й хвърли пясък върху очите, за да не гледа Черказките планини и да ги забрави... Тя ги забрави. После сънуваше гърдите на птиците, литнали ниско над нея, допира на сухите пера на тези птици, после една друга птица, застанала на дългите си червени крака, навела своя червен клюн, вглъбена в мислите си.

И сънуваше още реката голите черказки момичета: те изтичваха из водните ели размахали широко ръцете, опърлени до лактите, а нагоре бели и гладки. Момичетата търсеха прикритието на елите, тъй както и водата търсеше дрехите на сенките, за да предпази, себе си от слънцето. Тя ги изкъпа, наплиска ги, даде им мириса на дивите малини, на планините, даде им нещо от сърните, които бяха пили от същата вода, и отнесе от тях дъха на момичетата; този дъх, този вкус бе толкова приятен, че дори камъните и пясъкът се събудиха и почнаха да грабят по пътя всичко и оставиха на водата само спомена от вкуса на момичета.

Но реката не съжаляваше, защото знаеше, че на пътя ще срещне други момичета и ще си открадне малко от техния вкус, докато те се къпят и се плискат в лицата или пък пищят от гъдела на стоплената прозрачна вода.

Тя вървеше сега леко, почти на пръсти, и крепеше внимателно върху гърба си момчето със стриганата с ножица глава, луничаво като жребче. То едва се бе научило да плува и реката трябваше да внимава, защото една малка вълна би запушила устата му, отворена от усилия.

- А, ето тука! - извика момчето, остригано с ножица. - Тука, тука!

Другото запъпла към него върху прозрачния гръб на водата.

- Има един голям блок, та точно под него е пълно с риба. Гъмжило е вътре.

- Где, бе - пита другото момче.

- Ето тук - викаше луничавото. - Тука, тука!

- Вярно бе, пълно е!

- Пълно е и шават. Ето корема на една, виждаш ли как се мята!

- Ще трябва пак отдолу да заградим. Да не избягат.

- Мини от другата страна. - Момчето се отблъскна от каменната стена, за да избиколи, а другото потупваше с едната си ръка и махаше своите крачета; то бе пъхнало другата си ръка и чувствуваше между пръстите укротената риба: бяха много риби в каменното гнездо на моста.

Докато другото момче плуваше зад гърба му, изведнъж под моста се разнесе един странен звук. Той напомняше пукот, близък до пукота на леда по реката през зимата. Когато ледът набъбва, се пука и звукът се изтегля по дължината на реката заедно с тънката, почти прозрачна ивица. Мостът бе разместил каменните блокове и железобетонните пояси в основата си, разместване, предвидено от неговия конструктор още при построяването. Конструкторът не знаеше кога ще стане това слягане, кога почвата ще се умори под натиска, но той го бе предвидил; съединенията върху средната колона мръднаха съвсем леко, държейки се едно в друго.

- Какво беше това? - попита момчето от брега.

- Нещо стана с моста - каза стриганото момче, което държеше още ръката си в каменното гнездо, при рибите.

- Дай сега малко натам, за да бръкна - каза момчето, което плуваше отзад и бе стигнало отново до стената.

- Но не мога - каза първото момче.

- Как да не можеш? Малко се подмести, тука няма никаква дупка.

- Не мога - каза момчето. - Преди бърках свободно, а сега нещо стиска ръката ми.

- Да не са се разместили камъните?

- Знам ли - каза момчето. - Стиска ме точно над китката.

Другото почна да опипва къде е притисната ръката. Всъщност тя не беше притисната и дори можеше да се върти свободно в подводното гнездо, но не можеше да се извади. Момчето продължаваше да се крепи на повърхността на водата, помагайки си с другата ръка и с крачетата.

- Опитай още, де - викаше другото момче.

- Ето опитвам, не ще - мъчеше се първото.

- Тегли я - обади се онова от брега с рибите.

- Не ще - викаше момчето от водата.

- Ами сега! - каза другото момче.

Те помълчаха, а през туй време първото продължи да дърпа ръката си, но безуспешно. Слягането го бе хванало в тази подводна клопка, каменните блокове стояха огромни и хлъзгави и когато погледна нагоре, то видя колко големи са тези блокове и колко масивно стоят над него, студени, сенчести, мълчаливи. И мостът стоеше спокоен, неподвижен, студен, като всеки железобетонен мост. Един охлюв се бе залепил и спеше в мрака на своята черупка.

- Ще се удавя! - извика изведнъж момчето. - Олеле, ще се удавя!

Другото зад него заплува бързо към пясъка. То биеше с ръце и с крака водата и когато доплува брега, почна да вика:

- Стой там, стой там, чуваш ли, стой! Сега ще извикам хора.

- Ще се удавя! - пищеше момчето под моста. "Ааа-ааа" - отвърна ехото на моста.

Онуй с рибите се озърна и почна да отстъпва назад.

- Стой! - извика момчето от пясъка.

- Стойте, не бягайте! - викаше момчето под моста и въртеше изплашената си глава.

- Слушай! - каза момчето от пясъка на другото с рибата. - Тичай на чифлиците, при вършачката. Тичаш ли?

Другото хвърли пръчката с бойницата в краката му и големите му пети вече лъснаха край реката. То прегази бързея, на един дъх изкачи брега, премина между върбите и побивайки нозете си, продължи да тича към чифлиците. Вършачката продължаваше да реве, обгърната в прах, воловете все тъй си теглеха сплъстената слама, мяркаха се дървени вили. "Удави се, удави се!" - извика момчето. Един селянин му каза: "Стига си врещял, бе!" - и хвърли един сноп върху платформата, но трябваше да спре, защото момчето продължаваше да тича около вършачката и да пищи: "Удави се!" Тогава се разтичаха, почнаха да питат кой се е удавил, момчето обясни, колкото можеше, ревеше, триеше сълзите си, хълцаше и обясняваше, че като били на моста, мостът почнал да пука и да гърми и хванал едното момче, за ръката го хванал, и сега то лежи във водата. От платформата наскачаха багаторите, празният барабан усили своя гладен вой, трансмисията заплющя по-силно и машинистерът изтича, за да загаси мотора. Трансмисията изпляска във въздуха и падна върху земята. От голямата кладна се спуснаха мъжете и харманът стана толкова тих, че се чуваше как пука и шушне напечената слама и житото в класовете. Тогава всички се втурнаха към реката, както си бяха с вилите, един викаше: "Кука, кука вземете!", а друг събираше тичешком въже. На хармана останаха само воловете, издигнали с въжета една купа до средата на сламената пирамида. Селяните и селянките все тичаха, но жените поизостанаха и някои вече бяха успели да заплачат, а мъжете мълчеха, стискаха своите вили, въжето и куката, взети от багатора. "Дръж се!" - завикаха мъжете, когато пред тях се показа мостът и синкавата вода. Те видяха отдалече момчето, беше само във водата - главичката му се поклащаше като кратунка. "Майко, майко!" - разплака се момчето, щом видя хора. Една жена припадна на пясъка и други две останаха, та я примъкнаха до реката и почнаха да мокрят челото й. "А къде е другото дете?" - питаше багаторът, който тичаше с куката. "Може да се е изплашило и е избягало" - каза един. "Беше се уплашило - каза момчето, което водеше хората от хармана. - Те плуваха заедно." - "Ах, тези деца, тези деца!" - викаше машинистерът. Той навлезе тичешком във водата, вдигна цяла водна завеса пред себе си и заплува право към каменната стена, за която бе закотвено детето. То не можеше да каже нищо, само хълцаше и посинелите му от водата устни потръпваха. "Да не се е удавило и другото?" - попитаха мъжете. Но момчето въртеше стриганата си глава и не можеше да каже нищо, а само хълцаше и се задавяше. "Тичай на хармана, ми каза - викаше момчето, което преди това бе събирало рибата на брега. - Това ми каза и аз отидох." Хората от хармана не можаха да научат нищо повече за другото момче, пък и нямаше време да се занимават с него, защото трябваше да се спасява детето под моста. Може да се е изплашило, може да е избягало, може кой знае какво да е станало, пък и може ли да се иска от едно дете да стои до водата, когато всеки миг може да види удавник!

Но момчето нито се беше изплашило, нито беше избягало.

>>>

 

© Йордан Радичков, 1980
© Издателство LiterNet, 23. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. "Педя земя", С., 1980.