ГОРЕЩО ПЛАДНЕ

(1)

Йордан Радичков

web | Педя земя

През лятото на 1963 година на железопътната гара в гр. Н. се вдигна голяма тревога. Дежурният чиновник прие съобщението, че от съседната гара е тръгнал влак № 704, който трябваше да пристигне след петнадесет минути. Семафорът бе вдигнат, влакът щеше да спре на трети коловоз - централния - и след осем минути престой да замине на изток, за да прикачи две директни каруци към бързия влак за София.

Пътниците бяха навън, стиснали куфарите, взираха се на запад, милиционерът надуваше своята свирка, за да поддържа реда на перона, а дежурният чиновник поглеждаше постоянно часовника си.

Но влакът закъсняваше и той си мислеше, че със закъснението ще се усложни работата по транспорта на военните; един военен ешелон стоеше на четвърти коловоз и двата локомотива, които трябваше да го изтеглят на запад, пъхтяха набъбнали от пара, готови за тръгване. Срещата трябваше да стане тук, на гара Н. Машинистите стояха облегнати на прозорците и се взираха над перона с присвити очи, тъй както гледат всички машинисти, свикнали да се взират в дългите пътища пред себе си и зиме, и лете, и през дъждовете, и в студ, и денем., и нощем, търсейки зелените светлини на семафорите. По платформите на вагоните стърчаха облечени в зелени калъфи оръдия, виждаха се тумбести прожектори, военна техника, непознати машини; тук и там се местеха войници, за да потърсят защитата на сянката. Слънцето стоеше застинало в своя зенит, топеше въздуха, топеше мазута по перона, за да засили тръпчивия му вкус, и всичко трептеше и се люлееше като прозрачна вода, потно и изпълнено с нетърпение.

Дежурният чиновник с мъка сдържаше закопчаната куртка, поглеждаше военния ешелон и си мислеше с досада, че трябва да прави докладна записка за закъснението на военните. Един локомотив отвори предпазната клапа и хвърли огромен облак от пара върху перона. Горещият въздух я погълна бързо и продължи да се люлее и да трепти върху звънкавия метал на релсите... Изминаха десет минути.

Дежурният чиновник изтича при началника и звъня в съседната гара. Оттам му отговориха лаконично, че влак № 704 е заминал по разписание. Решиха да чакат още десет минути.

Тълпата на перона остави своите куфари и насяда върху тях. Някои отидоха в сянката, помпата отново почна да работи - пиеха вода и плискаха лицата си.

Един капитан слезе от ешелона и отиде при началника на гарата да иска обяснение. Началникът на гарата не можа да даде никакво обяснение - той каза само, че влакът е излязъл от съседната гара по разписание.

Военният се върна отново при своя ешелон, а войниците се разместиха по откритите платформи, за да потърсят прохладни места. Жегата изглеждаше почти непоносима, защото се подсилваше от чакането.

Началникът на гарата, човек над петдесетте, чийто живот бе минал сред гърма на влаковете и който и насън виждаше огромни, черни, дишащи локомотиви, задавени от искри, за първи път изпадаше в такова положение. Беше абсурдно, разбира се, да изчезне един влак. Вероятно се е случило нещо и повече не можеше да се чака. Като всеки железопътен работник той бе човек на движението и на действието, защото целият му живот бе едно непрекъснато движение сред срещащи се и застигащи се влакови композиции.

Той тури фуражката си и пътниците, очакващи влак № 704, и войниците от товарния ешелон видяха една моторна дрезина да излиза иззад магазията. Отпред седеше началникът на гарата и когато наближиха дежурния чиновник, дрезината спря. Началникът даде някакви нареждания, дежурният, козирува и усилвайки ритъма, дрезината замина на запад. Във въздуха се разнесе нейният моторен шум пум-пум-пум и това внесе известно раздвижване. Пътниците се изпълниха отново с надежда, че тази дрезина ще доведе влака.

Гаровият часовник отмери педантично нови двадесет минути, но моторната дрезина не се появи. Дежурният чиновник почна да нервничи.

Капитанът отново слезе от ешелона и тълпата от перона видя, че той искаше твърде нервно някакви обяснения от дежурния, жестикулираше разпалено, попипваше своя пистолет и гледаше ту тълпата, ту железопътните релси. Чиновникът само повдигаше рамене. При него дойдоха още военни, по-низши чинове, всички говореха, гледаха на запад, няколко войници наскачаха от платформите и почнаха да се разхождат край тях, гледайки към перона. На перона имаше и млади момичета, а един поглед, една полуусмивка, открадната мимоходом, е все пак нещо за войника.

Милиционерът отдавна бе престанал да надува своята свирка: и без това вече никой не напираше към трети коловоз, където трябваше да спре този загадъчно изчезнал влак 704.

Тогава някой от пътниците каза, че сега е времето на военните маневри, че и в този район има маневри и нищо чудно някой танк да е налетял на влака. "Ако е излязъл танк на линията, всичко е станало на пепел", казваше този пътник и тълпата се струпа около него. Капитанът, който ту идваше от военния ешелон до дежурния, ту пак се връщаше, изнервен и потен в тази жега, каза, че това са детски предположения. Всичко е съгласувано, военните знаят точното разписание на влаковете, изключено е каквото и да било произшествие, смешно е да се помисли.

Но пътниците все пак си мислеха, че може танковете да са минали през железопътната линия, а през туй време да е идвал пътническият влак.

- Невъзможно - викаше капитанът. - Но все пак нещо трябваше да се предприеме! Не.бива да се стои така!

Дежурният чиновник, останал сам на гарата с военните, каза, че не може да предприеме нищо. Той чу как гръмко се разтегнаха пружините и камбаните почнаха да бият - зовяха по телефона или пък на морзовия апарат.

Чиновникът изтича бързо, оставяйки военните на слънцето. Той се втурна в дежурната и взе телефона. Викаха от съседната гара - там задържали много дълго бързия влак. Питаха ще пристигне ли 704.

Дежурният чиновник обясни по телефона, че влакът не е пристигнал, че е излязъл от съседната гара преди повече от час, че началникът на гарата е заминал с една моторна дрезина, но че и него все още го няма и че всичко това е твърде тревожно.

- Дявол да го вземе, значи така! - викаше в слушалката гласът от съседната гара.

- Точно така! - каза дежурният.

Но онзи не му отговори. Дежурният слушаше някакви далечни гласове в слушалката, писъци на локомотиви и след това един друг глас, малко пресипнал и, кой знае защо, строг, а може би от жегата и от тревогата му се стори строг.

- Имате ли ръчна вагонетка - питаше синкавият глас.

- Имаме - отговори дежурният. - Двулостна.

- Но тогава вземете я! - каза синкавият глас. - Идете веднага с нея, трябва да се види какво е станало! Може и да е катастрофа! Как е възможно да стоите безучастни и да чакате влака. Чувате ли!

- Да, чувам! - отговаряше с пресъхнало гърло дежурният.

Той изтича навън и почна да обяснява на офицерите от военния ешелон, че може да е станало нещастие, че трябва да се отиде с вагонетката. Цяла загадка е това изчезване на влака; на туй отгоре и моторната дрезина не се завърна.

След малко група войници изтикаха иззад магазията една вагонетка, качиха я на централния коловоз и в нея седнаха трима офицери и дежурният чиновник. Двама от тях почнаха да дърпат и да бутат лостовете и потраквайки сънено н лениво, вагонетката тръгна на запад. Капитанът, седнал отпред, от време на време вдигаше своя бинокъл и се взираше, но освен венеца на Черказките планини и стопения въздух не виждаше нищо в кръга.

- Все пак ще разберем - каза офицерът. - Влакът не може да изчезне във въздуха.

Двамата отзад теглеха лостовете и ускорявайки движението, вагонетката се разбуди и почна да потраква по-живо върху съединенията на нажежените релси.

Военният поглеждаше през бинокъла, но никъде не се виждаше и следа от дим. Ако имаше жив влак напред, те щяха да видят пушека на неговата душа.

Гарата в Н. стихна, всичко вече седеше в сянката на перона, войниците лежаха под платформите, машинистите отвориха клапаните на двата локомотива, пещите почнаха да изгасват. Слънцето се измести и със своята страшна леща почна да свива листата на дърветата, блестеше в антрацита на въглищата в откритите складове на "Топливо" - то единствено властвуваше в горещия летен обед над пустата гара, стихнала, смаяна, озадачена, изпълнена със загадката на очакването.

Камбаните отвън местеха своите чукчета, кънтяха призивно, някъде се извиваха пружини, морзът тракаше постоянно и любопитните, надникнали отвън, гледаха през вратата и виждаха как се разместват и намотават кръговете, как металическият показалец пише своите тирета и точки, но никой не разбираше тази чукаща азбука. Апаратът млъкваше минута-две, после пак почваше да чука нервно, призивно, сякаш викаше някого, но кой можеше да отговори на този вик?

"Та, та, та, та-та! Та-та, та!"

Те се търкаляха и биеха и отвън все повече се трупаха хора, и все повече се взираха, и сякаш този автомат чукаше върху слепите очи, тъй както в слепите очи биеше жегата, биеше тишината навън, растеше очакването на моторната дрезина, на вагонетката с дежурния и офицерите, на пътническия влак, изчезнал по пътя между две гари - растеше и се извиваше като лентата на диска.

"Та, та, та-та, та!"

Колкото повече набъбваше очакването, толкова повече набъбваше загадката и толкова по-силно кънтяха камбаните и чукаше морзовият апарат.

Само жегата висеше като ленив облак над гарата, трептяща и знойна като пустиня, сякаш за да подсили състоянието на безсмислието в това очакване, да подсили пустотата.

Огнярите хвърляха само по няколко лопати въглища, издигнат над полето, слизаше пак ниско и пак - в пещите. Локомотивите се измориха, кипящата пот изсъхваше върху туловищата им и те изглеждаха като заспали от двете страни на платформите, пускайки от време на време по някоя въздишка.

Ленивият и пуст зной на гара Н. бе далеч от живия бяг на вагонетката. Останали само по юнашки фланелки, офицерите теглеха лостовете и гледаха през потната и лютива пелена на очите как цялата панорама трепти и розовее от солта. Колелата тракаха весело, изпълнени с живот.

Железопътната линия два пъти пресече асфалтираното шосе и тръгна успоредно с него. Нямаше никакво движение, асфалтът лъщеше и заплашваше да потече през нивите, да се разлее из полето, да затлачи дъбовите горички. Мъжете гледаха ту пътя, ту нивите, някъде ожънати, някъде натежали от клас: черните коларски пътища сред тях спяха потънали а своя нажежен прах.

- Пълно мъртвило! - каза капитанът и вдигна отново бинокъла.

Планините дойдоха близко и той там видя, че почват да развяват леко един сив перчем от облаци: може би идеше буря.

Зад тях запищя сирена. Воят нарастваше, олекваше, издигнат над полето, слизаше пак ниско и пак се подемаше нагоре, сякаш се огъваше и търсеше път през горещината.

Обърнаха се. Една противопожарна кола свистеше по асфалта с отворена сирена. Пожарникарите стояха залепнали за цистерната и медните им шапки лъщяха н се поклащаха. Колата премина край линията, оглушавайки пътниците от вагонетката със сирената си, и те гледаха как се веят палтата на пожарникарите.

- Пожар в тази жега е нещо ужасно! - каза капитанът.

- Ужасна жега! - казаха отзад.

Онези отзад свалиха и юнашките фланелки и останаха голи до кръста, но това не намали горещината.

Капитанът започна да разказва как по-миналата година е избухнал пожар по време на есенните маневри, предизвикан от кибритена клечка, и цялата армия и население се борели половин нощ, за да загасят огъня: какви последствия само от една кибритена клечка!

- Твърде е възможно да е спрял в нивите - каза дежурният чиновник. - От искрите понякога стават пожари. Вижте как са изсъхнали житата. При пожар влаковете спират и пътниците отиват да гасят.

- Това е вероятно - обърна се към него капитанът. - Ето, и пожарната команда замина. Не, не, сигурно гасят пожар.

Отзад натиснаха лостовете по-силно и нажеженото поле с житата и с дъбовите горички почна да се върти по-бързо край линията.

Трасето навлизаше в гъстата сянка на канадски тополи.

- Това е реката там - каза дежурният чиновник.

Линията се огъна, за да намери по-удобно място за преминаване през реката. Ето го моста, издигнал високо своите метални ребра, къщата за военния караул, изоставена и обрасла с трева, и една малка пристройка до нея, правена още по времето на Втората световна война, когато мостовете се пазеха от военни караули.

Докато преминаваха моста и чуваха силно гърма на вагонетката, капитанът гледаше долу водата, прозрачна и тиха.

- Една баня в тази жега ще бъде чудесна - каза капитанът.

Реката отразяваше моста и тичащата по релсите вагонетка. Тя струеше прохлада и от двете страни се виждаха малки птички: те се стрелкаха ниско, допирайки с гърдите си водата.

От другата страна четиримата изведнъж видяха спрелия влак: локомотивът стоеше ням, а пред него, сякаш учудена, бе спряла моторната дрезина.

Наскачаха от вагонетката, другите почнаха да се обличат, а капитанът, оправяйки рубашката си, слезе от насипа и крачейки със своите раздалечени в коленете нозе, тръгна към локомотива. Той спря и взирайки се в полумрака зад пещта, извика:

- Ало!

Никой не се показа оттам.

- Хей, ало! - повтори капитанът.

Другите вече бяха зад него.

- Никого ли няма? - попита дежурният чиновник.

- Изглежда, че няма никого. Хей, ало!

Вместо отговор локомотивът изхвърли малко пара изпод своите бутала. Дежурният чиновник се покатери по стълбичката, но намери горе само една омаслена куртка, окачена до манометрите - друга следа от хора нямаше.

Четиримата тръгнаха покрай вагоните. Зееха разтворени врати, прозорците бяха разтворени, по багажниците се виждаха куфари и кошници, стояха окачени дрехи и торби в купетата. Един от военните се качи в един вагон и премина целия пуст коридор.

- Празно - каза военният. - Всичко е празно, като при въздушна тревога. В полето пищяха дърдавци.

- Някога тъй бягахме от София - спомни си капитанът. - Влаковете ни отмъкваха до тунелите на Искърското дефиле и ние се криехме в тунелите. Но тогава беше война и бомбардираха, а тук не разбирам нищо!

Повъртяха се край мъртвия влак, капитанът нещо обмисляше, сетне тръгна решително към локомотива. Той се покачи по стълбичката, говорейки, че трябва да се призове някой, защото не може да остане целия следобед тук, те имат да превозват военни материали, цяла празнина ще остане в маневрите.

Докато капитанът се вмъкваше в локомотива, мислейки за маневрите, дежурният чиновник си мислеше за свои неща и се сети, че е оставил цялата гара отворена, че навсякъде са разтворени вратите и апаратите стоят открити. Можеше да заключи поне дежурната!

Капитанът дръпна няколко пъти локомотивната сирена. В смълчаното поле се разнесе накъсаният писък: "Тит-тит-тит-тит" - тъй пищяха локомотивите при тревога или когато, загубили търпение, трябваше да киснат пред семафорите на задръстените гари. Този призив се разнесе още няколко пъти и капитанът скочи отново долу.

Той вдигна пак своя бинокъл и почна да разглежда околните хълмове. Над един хълм видя малък комар. Комарът се спускаше отвесно към земята, вдигна малко прах и замря върху хълма.

- Виждам хеликоптера на генерала - каза капитанът и подаде бинокъла на офицера до себе си.

Онзи вдигна тръбите натам, където сочеше капитанът.

- Вишка номер три е там - викаше му капитанът. - От този команден пункт се наблюдават маневрите.

- От тази вишка ще се наблюдава и утре - каза третият офицер. - В низината под нея утре ще бъде контраатаката на танковите части. Главната операция днес е форсирането на Черказката река.

- Това е Черказката река - каза дежурният чиновник.

- Именно - каза капитанът. - Тя ще бъде форсирана днес.

- Но къде са тогава военните части - попита дежурният чиновник. - Наоколо няма никакви военни части!

- Наистина няма - каза капитанът. - Но пък има дъбови горички. Видяхте ли по пътя дъбовите горички?

Дежурният се усмихна, той разбираше.

- Хеликоптерът се вдига - каза офицерът с бинокъла. - Ето!

Той подаде бинокъла на капитана, но нямаше нужда от бинокъл, защото и четиримата виждаха малкия комар, който увисна в побелялото небе и почна да наедрява.

- Нищо не разбирам от тази история - каза капитанът.

Четиримата насядаха край трасето загледани в наедряващия хеликоптер. Зноят край тях трептеше подсилен от нищенето на дърдавците и някъде пъдпъдък се обаждаше, сякаш надуваше окарина.

>>>

© Йордан Радичков, 1980
© Издателство LiterNet, 23. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. "Педя земя", С., 1980.