ПРОВЕРКА НА КАРУЦИТЕ

Иван Динков

web | Проверка на каруците

Зимата си отиде тихо и безшумно, както си отиде и есента, пролетта се изсипа като от оборски кош, а заедно с нея в селището се изсипа и бачковският монах Методий. В тъмното нищо не говореше за човешки живот, скърцаше само чинарът на Янковци, както и геранило-то в двора на Прощапаните. „Дяволи и ангели! - почеса се по главата Методий. - Как ще го намеря тоя Дядо Кътьо Делиралчев?" „Как ли?! - възкликна почти в брадата му баба Стойка, която се връщаше от чумавите гробища, където всяка събота ходеше да прелива Братован Сотиров. - Ще намериш дядо си Кътьо, като вървиш след баба си Стойка! Аз съм му венчилото."

Официално Методий се намираше под разпорежданията на бачковския игумен Нектарий, но в действителност изпълняваше само заповедите на Петър Окатия. След като дядо Кътьо го посрещна с нескрито вълнение, той му съобщи, че срещата на Окатия с бога най-после се е състояла в албанските планини, близо до Адриатическо море. „И какво е рекъл всевишният? - нетърпеливо попита дядо Кътьо, като изпусна абисйн-ската си броеница, с която не се разделяше и през нощта. - Той поне отговаря веднага!" „Диви кози - мрачно произнесе Методий. - Това ехрекъл всевишният на срещата в Албания." „Нищо не разбирам! - глухо изпъшка дядо Кътьо и бавно приседна на дървения миндер до прозорците. - Какви са тия диви кози?" „Как не разбираш?! - озъби се м/шахът от Бачково. - Божият език е за всички!" "Така е - отново глухо изпъшка дядо Кътьо, - но аз съм вече в отвъдното, главата ми бучи като нахранена вършачка." „Слушай, старче - ласкаво го потупа по рамото пратеникът на Петър Окатия. - Хващате диви кози колкото се може повече, напълвате няколко гюма с мляко, изсипвате го в коритото на чешмата пред общината, млякото примамва змиите. . . Не, аз съм божи служител, за убийства не мога да говоря!"

Отговорът на Петър Окатия запали петромаксова лампа в главата на дядо Кътьо, кротката светлина изпрати бачковския монах до железния мост на Марица, а след това заведе стареца в кръчмата на Станойко Милушев. Вътре беше пълно с българи, както всяка нощ. „Ха сега де! - възкликна Геоги Локата, който запалено играше карти с горския стражар Запрян Въглищарски. - Дойде и дядо Кътьо Делиралчев!" Дядо Кътьо не отговори, поръча си бутилка червено вино и по стар навик седна на най-отдалечената маса почти до вратата. Този път беше с нов бастун, по който нямаше чепове, едри и черни като брадавиците по лицето и шията на баба Стойка. Нова беше и ризата му, от бял кенар, купен от Серес, а от гуглата му се усмихваше лъвче, разкрачено и изправено на един крак. Дядо Кътьо го намери съвсем случайно из войнишките си дрехи, но след като го намери случайно, съвсем съзнателно го сложи на гуглата си.

Вятърът продължаваше да бушува, както беше започнал от сутринта. Клоните на вековния чинар на Янковци пропукваха като вратни жили на великан. Изведнъж в прозорците на кръчмата изплува луната. Железните решетки сякаш това и чакаха, веднага я наря-заха на квадратчета. „Вижте бе! - отново възкликна Георги Локата, като спря да играе карти със Запрян Въглищарски. - Прилича на еврейка в затворническо облекло!" „Виждам пеликани - в същия миг подхвана дядо Кътьо, както самотно си седеше на масата до вратата. - Не, не, не са пеликани, не са хвърковати птици, а бели диви кози. Козар им е... Не, не, това няма никакво значение. Важното е, че ги виждам много добре. До господаря им седи някаква млада румънка, сигурно от Гюргево, бастите на копринените й гащи трепкат от вятъра, близките храсти посягат към тях като пръсти на крадци..."

Кръчмата изведнъж се превърна в църква. Спря да бушува и вятърът, който сигурно идваше от далечните гръцки острови. „Какво бе, старче? - надвеси се над дядо Кътьо Стоян Тепавичаров, който наскоро беше пристигнал в селището като ветеринарен фелдшер. - Какви такива ги дъвчеш в полунощ? Тоя народ и без това е наплашен предостатъчно!" „Аз ли?! - сопна се дядо Кътьо. - Аз говоря само пред праведни хора, а Галилей Калоферски не е човек." „Вещер! - злобно избухна Галилей Калоферски, който в тайните тефтери: на Серафим Кузинчев се водеше под името Цветанчо. Кръчмата на Станойко Милушев е за всички. Аз дори с пари съм му помагал!"

Българският шпионин Цветанчо отлетя към Влашко, откъдето всяка зима идваше карпатският вълк Лу-кан. Георги Локата стана от масата си и най-безцеремонно го изрита през вратата. „Няма какво повече да се бавим - надигна се дядо Кътьо. - Дивите кози, това му е майката. Така рекъл и всевишният на Петър Окатия при срещата в албанските планини. Отговорът току-що ми донесе Методий от Бачково. Господ рекъл на Петър да хванем диви кози, да напълним няколко гюма с мляко, да го изсипем в коритото на чешмата пред общината. . . Разбирате ли? Млякото примамва змиите, Бяла Рада, Деспина и Казапланка идват като три невести при чешмата, следва едно пата-кюта..." „Амин! - прекръсти се отец Манасий, който винаги седеше на централната маса, под голямата мухоловка, както всъщност му се и полагаше. - Щом господ е рекъл, напред! Заповед е това, височайше нареждане!"

Утрото завари българите в подножието на Вълка-диновата мандра. Много легенди имаше за тази бяла и дъхава постройка, както и по много особен начин се предаваха от поколение на поколение. В най-известната легенда се говореше, че около мандрата се навъртали и всички диви кози на Стара планина. Тук козите провеждали и пролетните си борби. „Слушал съм от дядо си Ралчо - подхвана дядо Кътьо, като се отпусна на някакъв дънер, - че най-борбеният козел се казвал Сюлейман. Той побеждавал всички останали, а след това се държал като султан. Веднъж Сюлейман, не помня точно годината, страшна старост ме е нагазила..." „Не Сюлейман - прекъсна го Георги Локата, - а Димитър. Той наистина побеждавал всички козли в Стара планина, но си подбирал само една коза, най-хубавата, с най-едрите бозки." „Сигурно е така - обади се отец Манасий, - както го казва Георги. Българите не са като османците многоженци."

Първият ден си отиде като Сюлейман, а вторият изчезна из дебрите на Стара планина като Димитър. Времето минава и над планините, колкото и величествени да изглеждат. През нощта срещу третия ден гората внезапно се раздвижи от хладен вятър. „Идват баранките! - свлече се в тревата ветеринарният фелдшер Стоян Тепавичаров. - На разбесуван пръч мирише!" Българите го последваха. Дядо Кътьо дори се изнесе малко по-напред от общата верига, защото пръв искаше да хване дива коза. Той си беше наумил и как да я кръсти - Манаска, на името на отец Манасий, който беше извадил трудния късмет да дели постелята си с една от внучките на баба Стойка.

Пръч наистина излезе от гората, но след него едва-едва се влачеше Харалампи Порязов от Голямо Кона-ре, който някога беше озлочестил Рада Серафимова в ллевнята на Поликарп Босилков. „Слушай бе, идиот! - вдигна карабината си за стрелба Запрян Въглищарски. - Ти какво си се разшътал из гората? За мертечета ли? На чеп ще те забия, но дърво няма да ти дам!" Харалампи Порязов се вцепени от страх. Той знаеше какво нещо е оръжието, с пушка и картечница беше пребро-дил цяла Македония, дори беше и раняван. „Спокойно, Харалампи, спокойно! - прекръсти го отец Манасий. - Колкото мертечета искаш, толкова ще ти дадем. Я виж с очите си колко много ги има из тая горда планина. Ти само ни кажи къде излизат дивите кози?" „Ама вие за диви кози ли сте излезли?! - внезапно се разсмя Харалампи Порязов от плодородното селище Голямо Конаре. - Ей, братя, много сте били наивни, не очаквах такова нещо от вас! Ами козите излизат не при мандрата на Вълкадин, тук е много ветровито, а при мандрата на Златко от Клисура!"

Българите се преместиха над Клисура. Знаеха го този град не само от географията, но и от историята. Дядо Кътьо остана без душа, но и той успя да пренесе тялото си през острите зъбери и дълбоките пропасти. Над мандрата на Вълкадин се кипреше луна, едра и лупкава като восъчна пита, а над мандрата на Златко пъплеше мъгла, гъста като мляко от биволица. „Така е, като се вярва на легенди - избърса челото си със стражарската фуражка Запрян Въглищарски. - Не провериш ли нещо с главата си, след това го проверяваш крачка по крачка с краката си." „Опасна работа! - възкликна дядо Кътьо. - Дъвчем ги тия нашенски легенди от сутрин до вечер, от тях поуки вадим за младите, а то не всичко било проверено, както му е редът и както го изискват обичаите! Аз едва сега си давам сметка, защо снахите бягат от разказите ми като от чума!"

Всичко се губеше в мъгла. Нито комин, нито покрив се виждаше надолу, където се намираше котловината на розите. Потискаше и тишината, сякаш със старите народни борци всичко живо беше измряло, уплашено от появата на нови турски табори. Слаби светлини блещукаха само на изток, където имаше военно летище. Сигурно войниците осветяваха полето с прожектори. За живот напомняше и първенецът на Средна гора, Богдан, който единствен от близките планински върхове беше успял да измъкне главата си от сивото мляко на мъглите. Над темето му кръжеше птица.

Изведнъж, както българите се любуваха на високия връх, от близките скали се откърти някакъв нетърпелив камък и като направи няколко невидими скока из мъглата, разкъса държавната куртка на Георги Локата малко над кръста. „О! - изрева на умряло общинският разсилен, който, общо вето, се славеше като рядко издръжлив човек. - Отиде ми свидният живот!" „Тихо бе! - запуши устата му ветеринарният фелдшер Стоян Тепавичаров. - Тихо, че ще прогониш баранките! Сега ли намери да умираш!" „Глупак! - троснато изрече отец Манасий. - За първи път чувам българин да казва, че животът му е свиден!" „Той по случайност го изрече - тихо произнесе дядо Кътьо, надвесен над пострадалия. - Българин само случайно може да каже, че животът е скъп."

Свлякоха се още няколко камъка, а след като и воплите им замряха, близките храсти се разшаваха. Този път от бодливата им пазва излезе не козелът на Харалампи Порязов, който всъщност беше собственост на Поликарп Босилков, а друг козел, едър и белезникав, с внушителни грапави рогове. Дългата му брада, раз-цепена точно по средата, се стичаше по шията и отиваше към корема. „Братя! - задави се от вълнение дядо Кътьо. - Сякаш виждам върховният от Кюстендил, от Главната квартира на армията!" „Не! - забрави болката си Георги Локата. - Тоя бабаит прилича не на Жеков, а на генерал Кутинчев! Жеков беше щабен вампир, изверг. Веднъж ни докараха шинели от трева, конете налетяха да ни разкъсат." „Георги - натисна главата му към тревата Запрян Въглищарски, - по-добре да беше умрял около Битоля! Пред дребен рогат добитък се говори не за генерали, а само за подофицери и прости войници!"

Храстите се разшаваха отново. От пазвата им се измъкна още един козел. Беше.като първия, но не съвсем. След него на малката полянка,. посипана с млада мащерка, се изсипаха девет диви кози, бели и тръпни като самодиви. Тяхната поява сякаш стресна мъглата. Внезапно сивото кълчище се размърда, свлече се надолу и постепенно се разнесе над котловината. Всичко наоколо засия, откриха се необзрими красоти, полъхна топъл вятър. Богдан престана да бъде единствен без мъглива шапка, от слънчевата позлата пламнаха главите и на другите върхове. Около някаква весела караджейка просветна и Тунджа, а след като се превърна в златна река, из българските паланки се разнесоха протяжни песни за митологичния българин Лазар. „Не знам какви традиции сме създали - въздъхна дядо Кътьо, но понякога доста неприятно се възправят срещу нас. Сега пък ще прогонят козите, които едва дочакахме." „Само аз нямам личен празник - тъжно произнесе горският стражар Запрян Въглищарски. - Всички имат, само Запряновци господ е забравил. Често питам и отец Манасий по тоя въпрос, но той ми отговаря, че там, където има въпроси, няма религия."

Възгледът на дядо Кътьо за българските традиции се оказа абсолютно погрешен. Лазар се оказа на почит и в града. Внезапно козлите допряха челата си, а козите се наредиха около тях като лазаркини. Последва глухо чаткане на рогове, повтори се, отекна и за трети път, докато най-накрая борбата се разгоря с пълна сила. Първият козел беше по-едър и по-напорист, сигурно се казваше Димитър, докато вторият, който сигурно се казваше Сюлейман, постоянно отстъпваше към скалите, зад които дебнеха опасни пропасти. В един миг Димитър го подхвана с рогата си между предните крака, тръсна няколко пъти главата си и като изрева мрачно и продължително, подхвърли го нагоре и светкавично разпра корема му по средата. Плисна топла кръв. Козите потръпнаха с ноздри, изостриха уши и като направиха прощален кръг около победения Сюлейман, хукнаха към гората. Димитър също хукна от мястото на сражението. Той вече нямаше съперник, поне до следващата пролет.

Топлата кръв си направи път между мащерките и равнодушно тръгна надолу към котловината, където розите още не бяха се пробудили. Българите се изправиха, пристъпиха според силите си и мълчаливо се надвесиха над Сюлейман, който лежеше близо до скалите като заклан султан. „Горкият! - тихо въздъхна и бавно коленичи дядо Кътьо. - Лежи бездиханен, както някога Братован Сотиров, когато го заклах с войнишкия си нож!" „Какво?! - настръхна горският стражар Запрян Въглищарски. - Ти кого си заклал бе, дядо Кътьо? Ти и на хора ли си налитал през живота си?" "Глупости говоря, глупости - разтреперан се изправи дядо Кътьо. - Какво друго може да говори един стар човек освен глупости!" „То и голяма глупост направихме - обади се отец Манасий. - Нали сме си българи, заплеснахме се по борбата на козлите, а сега - лакът и среден пръст, събрани на едно място!" Ла бе! - възкликна Георги Локата. - Сега има да лежим около мандрата на Златко до второ пришествие. Ама Стоян Тепавичаров е най-виновен. Ветеринарен фелдшер бил, от животни разбирал, имал диплома от София, а той най-много се заплесна по козлите. Сигурно така се е заплесвал и във ветеринарното училище!"

Второто пришествие е дотолкова ясно, че доколкото и първото. Стоян Тепавичаров издъни пътната врата на Златковата мандра и като стъпи върху нея, пръв нахълта в двора. Той беше едър и напорист като козела Димитър. Веднага след него върху едрия калдъръм, с който беше посипан вътрешният двор на мандрата, се изсипаха и останалите българи в това число и Станойко Милушев, който, общо взето, изоставаше в така нг-речените решаващи мигове. Дядо Кътьо едва не се преби. Спъна се в някакъв забравен гюм с мляко и падна сред кървите си като Сюлейман. „Кътьо, Кътьо! - провикна се в същия миг от външната врата баба Стойка. - Къде си тръгнал с тоя сакат поглед в това мъгливо време?" „Ти ма, бабо Стойке - рязко се извърна към вратата Запрян Въглищарски, - ти откъде се домъкна, та така ни изплаши?" „Аз ли? - задъхано отвърна баба Стойка, като смъкна черната си забрадка, с която искрено почиташе Братован. - Методий от Бачково ме изпрати." „Отиди - рече - да им кажеш да се преместят около мандрата на Златко от Клисура. Около мандрата на Вълкадин нито коза излиза„ нито дявол. Тая млекарница само мъгли завъжда."

Гюмът, в който дядо Кътьо едва не видя Петър Окатия, не беше единствен. В двора беше пълно с гюмове. Бели и излъскани, тенекиените съдове стояха под навесите като азиатски свещеници на молитва, а около тях разливаха дъх на прясно мляко големи продълговати тави, покрити с прозрачни кърпи. Под специален: навес стоеше файтонът на Златко, изписан от Виена, с крема гюрук, мека капра и гумени колела. В средата на двора под прословутата американска секвоя се кипреше огромен английски децнмал, върху който беше оставена градинска лейка. Съпругата на клисуреца Парашкева Златкова беше луда по латинките и перуниките. Голямата й страст бяха сините перуники. Гледаше ти като малки деца, само дето не им даваше да бозаят от пазвата си. Тази кокалеста българка, жълта и широка като диканя, имаше и други страсти, но ги потискаше, особено в присъствието на съпруга си. Само веднъж Парашкева се отдаде на женските си страсти, но черните им люлки така я залюляха под облаците на Клисура, че падна под острата брадва на Златко. „С Гроздан Кокаланов си намерила да се топлиш! - гневно изрече Златко и още по-гневно замахна с брадвата.- С един махленски котарак!" От този ден Парашкева Златкова тръгна из прославената подбалканска паланка с белег на лявата си буза, като често го опипваше с дясната си ръка.

Имаше какво да се гледа из просторния двор на заможния клисурец Златко Мирославов, а може би имаше и какво да се разглежда, но точно когато баба Стойка разрови огнището, измръзнало от дългата зима, в двора се изтърси Бойко Ланджев от Бачково, прислужник в манастира, около тридесетгодишен, с доста разцъфтял пуловер. Дишаше тежко, сигурно от дългия и стръмен път, а може би и от големия чувал, който мъкнеше на гърба си. „Ха сега, де! - сепна се Георги Локата. - Ти пък, Бойко, защо се домъкна от Родопите в Стара планина?" „Нося ви смески - с усилие, отговори Бойко от Бачково. - Така рече бате Методий: .Занеси - им рече - смески, защото с голи ръце оная работа не става." „Чакайте, чакайте - измъкна се от фурната Стоян Тепавичаров. - Малко много станахме, доколкото виждам от саждите. Аз предлагам малко да се поразпитаме като български народ. Вярно ет познаваме се, семката си също знаем, но вече сме нещо като съзаклятие, така че трябва да стигнем и до майчиното си мляко." „Една нова централа предлагаш, нали така Стояне? - обади се дядо Кътьо, който най-после беше успял да запали от цигарите на Запрян Въглищарски. - Аз така го разбирам."

Идеята се избистри бързо, а когато една идея се превърне в кристал, пътя до организацията е само една педя. „Ние не сме змияри - подхвана Стоян Тепавичаров, - следователно не можем да се учим от централата на Серафим Кузинчев, Игнат Пазибожев н Христоско Драмалиев. Там гъмжи от шпиони!" „Цар Навик - тежко изпъшка дядо Кътьо.като приседна на английския децимал, - той ни е погубвал през вековете!" „Братя - върна се в политическите си разсъждения ветеринарният фелдшер, - работата, която подхващаме, е опасна, може и на смърт да ни изпрати, затова трябва да сме наясно и начисто по всички въпроси. Както и да разсъждаваме, дори и неудобно да ни ляга върху фамилията, нужен е безпощаден биографичен изпит. Аз лично съм за такъв разпит, а който е против, пътят към Клисура е пред него, може да си тръгне веднага."

Пушката на Запрян Въглищарски легна пред устата на фурната, а върху нея Станойко Милушев положи най-големия кръчмарски нож. Баба Стойка Делиралчева като най-възрастна българка първа захапа биографията си. Всичко си разказа, включително и любовните си преживявания с Братован Сотиров. Дядо Кътьо едва ги издържа тези преживявания, няколко пъти надига близките ромове с мляко, но всичко изтърпя. „Ами това е всичко - приключи дългата си изповед баба Стойка, като се премести до дядо Кьтьо. - Както и да се гледа, княгинята Райна от Панагюрище е ушила знамето на бунта с иглата на баба." „Абе то е трудно след толкова години да се разбере коя игла на кого е била - натъртено изрече отец Манасий, - но щом баба Стойка го казва, да го приемем на доверие." „Искало да не го приемете! - сопна се баба Стойка. - Тогава защо ви разказах и за Братован, който ми е скъп като панагюрското знаме?!"

Баба Стойка сложи добро начало. Тя друго начало и не можеше да сложи. Изповедите се отприщиха, превърнаха се в планински реки. Не всичко в тях ухаеше на здравец и мащерка, но дълбоко в основата си бяха:, автентични народни жития и страдания. Бойко Ланджев от Бачково беше прескочен, защото се носеха легенди, че е член на централното настоятелство на Петър Окатия. Той така се изрази пред Стоян Тепавичаров, след като се почеса под лявата вежда: „Мен нямате право да разпитвате. Аз съм положил клетва лично пре," чичо Петър, а той, както е известно, е народен учител на цялата природа. „Последен си отвори устата отец Манасий. Той имаше право на последна дума, защото беше божи служител." Само няма да се плашите - едва-едва се усмихна отец Манасий, като посегна към цигарите на Запрян Въглищарски. - Когато бях в семинарията, годината вече не помня, беше малко преди войната, на посещение дойде царицата. Не знам защо, може би защото бях силен ученик, ректорът нареди аз да й поднеса кафето. Както му е редът, сложих ново расо, повчесах си и брадата и тръгнах да изпълня нареждането. Когато влязох в приемната за височайши гости на първия етаж, царицата седеше сьс скръстени крака и замислено си играеше с някаква сребърна гривна. „Заповядайте, скъпа царице - поклоних се ниско и внимателно поставих филджанчето на малката полирана масичка пред нея. - Да ви е сладко." „Вие сте много красив! - трепна и малко неясно се усмихна царицата. - Няма ли да възразите, ако помоля негово преосвещенство да ви изпраща всеки четвъртък в двореца? В този ден аз обичам да ми четат на глас Светото писание"... Та това е, братя." „Не! - в един глас извикаха българите! - Разказвай по-нататък!"

Трудно се разказват любовни нощи с царицата, но отец Манасий успя да ги разкаже като френски белетрист от времето на Балзак. В силно вълнуващата новела филджанчето с кафе просветна още няколко пъти, ио за дръжката го държеше не отец Манасий, както в приемната на семинарията, а българската царица. „Браво бе, Манасий! - възбудено извика Георги Локата, като силно разтърка лицето си. - Ти си ни отсрамил!" „Е - срамежливо се усмихна отец Манасий, - колкото господ налял, толкова и аз прелял." Всички поздравиха отец Манасий, а след това и единодушно го приеха в редовете на народното съзаклятие. Баба Стойка дори го разцелува по устата. Тя признаваше само това място за целуване. „Братя! задави се от народното признание отец Манасий. - Нека нашата организация от днес нататък се нарича „Народен бунт"! Цар Навик ни е погубвал през вековете, това е вярно, но вярно е и това, че цар Бунт ни е спасявал!" „Амин! - отвърна от името на източноправославната църква дядо Кътьо. - Така да бъде, както го изрече отец Манасий!" Времето неусетно захладя. Паднаха и няколко капки дъжд. Пролетният ден се приведе на запад и започна да прибира дрехите си от синя коприна. Сенките се разшаваха по скатовете като диви кози, събраха се в голямо черно стадо и вкупом нахълтаха в двора на мандрата. Стоян Тепавичаров както изкърти външната врата, така издъни и вътрешната. Трябваше да се спи след дългата безсъница, а това не можеше да стане на студения калдъръм, под изцибреното небе, около американската секвоя. Пък и на дядо Кътьо само студен камък му трябваше, за да легне по-бързо в студения гроб. Баба Стойка също имаше нужда от топлина. След смъртта на Братован Сотиров тя постоянно зъзнеше.

Всичко е красиво на Балканския полуостров, в това число и населението, което го обитава, но от луната по-красиво нещо няма. Над Стара планина пък е див разкош, а когато се гледа и през прозорци на мандра, по красота надминава и лицето на божията майка. „Спеше ми се преди малко - разшава се Георги Локата,- а сега изведнъж се разсъних като таласъм. От нещо се получава, но от какво - не знам." „Как от какво?! - сопна му се баба Стойка, която продължаваше да зъзне и в утробата на мандрата. - От луната е. Има ли луна, ставам буйна като юница. Все така е при мен, откакто се помня, от момиче, а на Кътьо луната му влияе обратно. Кътьо от луната се унася, отпуска се, дори и лига пуска по брадата си. Хич не го разбирам тоя човек, който от толкова години ми е съпруг!" „То и аз пускам лиги, бабо Стойке - засмя се Запрян Въглищарски, - но от друго. Сега след любовните спомени на отец Манасий, пък съвсем се разлигавих. Добре че я няма жената. Ако беше тук, имаше да се нагледа на цветните оазиси в пустинята, за които някога разказваше Игнат Пазибожев." „Глупости приказвате - внезапно излезе от просъницата дядо Кътьо. Чуете ли жени да говорят срещу мъжете си, да знаете, че времето ще се разваля."

Колкото гюмове имаше в двора, още повече имаше в утробата на мандрата. Пълно беше и с продълговати тави, наредени една до друга на дървени скари. Друго нямаше, пък и не можеше да има. Отец Манасий обърна една празна тава, приседна на нея и като запали този път от цигарите на Стоян Тепавичаров, тихо и замислено запя песента на даскал Киро Петров:

Българина тогаз ще разумей,
кога за свобода малко кръв се пролей.
Но то ще бъде тогаз,
когато не ще да вида аз.
Боже, дай ми още да поживея,
за мила свобода кръв да си пролея.

Без да беше предварително подквасена или подсирена, тишината се сгъсти, а луната побърза да увисне на стряхата. Отец Манасий - плахо пепита Бойко Ланджев от Бачково, - защо запя тая песен?" Отец Манасий трепна, но не отговори. „Няма ли да отговориш? - обади се Станойко Милушев. - За кръв става дума, а не за овче мляко!" „Как защо?! - изгуби самообладание дядо Кътьо. - Ами ние сме вече народни люде, белязан народ! До оня ден бяхме свинари, овчари, говедари, дори и като коцкари се подвизавахме, а от днес сме бунтовници, ако ни кажат, трябва и къщите си да можем да подпалим. Той така го казваше и баща ми, бог да го прости: „Влезеш ли в организацията, всичко прежалваш!" „Ами смеските? - иронично попита Стоян Тепавичарсв. - Не ми се вярва дядо Делчо да е казвал, че и смеските трябва да се прежалват в името на свободата. Доколкото знам, той е бил умен човек."

Пропускът беше голям, но и навреме открит от ветеринарния фелдшер. Бойко от Бачково развърза големия чувал, с който беше допъхтял от Родспите до Стара планина, и като се надвеси над него, шепа по шепа напълни гуглите и каскетите на всички българи със смески. Запрян Въглищарски подхвана Стара планина откъм Дунав, той много държеше на тази плавателна река, а Стоян Тепавичаров я подхвана откъм Черно море, където някога се беше подвизавал есминецът „Дръзки". Цялата планина трябваше да се посипе със смески, за да е сигурно, че дивите кози ще ги открият, без да се лутат с дни и седмици. „Братя! - провикна се по едно време Станойко Милушев. - При метеорологическата станция намерих едно мъртво жеравче! „Ех, Станойко, Станойко! - отвърна му от Искърското дефиле Георги Локата. - Ти за какво си тръгнал - за жерави или за диви кози?" „Аз ли бе,бате Георги? - проплака Станойко. - Знам ли за какво съм тръгнал из тая сляпа планина! Тъмно навсякъде, пък и мъртви жеравчета!" „Вижте бе - изрева от Върбишкия проход Стоян Тепавичаров, - спрете с тия грозни викове, че ще събудите полицията! Само стражари ни трябват!"

Трудна планина се оказа Стара планина, колкото и да беше възпявана като майка закрилница, а в някои отношения се оказа и доста непристъпна. Както вкупом се върнаха, така българите и вкупом заспаха на дървените скали. Будна остана само баба Стойка, която беше оставена да пази мандрата. „Кътьо - обади се в полунощ баба Стойка, - спиш ли, или се правиш на умрял?" Старецът спеше като заклан с бръснач. „Слу шай, бе, човек, ти да не ми се сърдиш? - Разбута го баба Стойка. - Ами млада съм била, буйна като кобила, глупава. Пък и ти истинска любов правеше само с нивите. Веднъж с нивата при Марица, друг път с нивата под планината. Такъв любовник беше, Кътьо. Сега ти го казвам, тогава нямах смелост, защото често ме заплашваше с брадвата." Дядо Кътьо отново не отговори, само сладко примляска. В тази нощ той за първи път сънуваше туркинята Гюзел Ибрахимова. „Свалям шалварите - разрида се Гюзел, - само не ме убивай!" Случката се разиграваше в една плевня около Лозенград, както си беше и в действителност преди много години. „Не, не ги сваляй - смутено се усмихна българският воййик Кътьо Делиралчев. - Аз съм добър човек, ако нося пушка." „Всички сте добри - размътено се усмихна и туркинята, като помилва плоския си корем. - И моя Ибрахим е добър, но сурата му не съм виждала от две години. В някакъв ескадрон бил, на кобила живял!" Сините копринени шалвари на Гюзел се свлякоха в меката слама, а след това до тях си намери място и бялото й фередже. „Хайде - простена Гюзел, сякаш беше близначка на Рада Серафимова, - забрави поне за малко войната!" „Ама ти какво така се забрави бе, Кътьо! - изръмжа баба Стойка. - Не чуваш ли какво ти казвам? Нещо вика наблизо: лок, лок, лок." „Жадна си сигурно - надигна се от меката слама в лозенградската плевня дядо Кътьо. - Пий от млякото и ще ти мине. Наоколо няма жива душа."

Старата жена се надигна от дървената скара, но как то се надигна, така и подсечена падна върху дядо Кътьо, който още не беше изтрезнял от любовните ласки на Гюзел Ибрахимова. „Змии! - едва изрече баба Стойка. - Мандрата е пълна с усойници и пепелянки!" „Какво?! - сънен се изправи Георги Локата. - Дойде ли Бяла Рада?!" „Кой бе? Кой е дошъл? - рипна от дървеното си легло и Запрян Въглищарски. - Аз тая среща я чакам от векове!" „Боже, боже - отново изплака баба Стойка, като окончателно измести Гюзел Ибрахимова от прегръдките на дядо Кътьо, - песни ти пеем, с венци те кичим, на хоругви със златен конец те рисуваме, а ти със змии ни го връщаш! Проклет да си, боже! Хлябът като паяк да бяга от ръцете и устата ти!"

Страшна и гнусна беше картината, която българите видяха, след като се разбудиха от клетвите на баба Стойка. Луната сякаш обливаше прозорците с цвик, а от продългаватите тави с прясно мляко лочеха като котки десетки змии. Лок, лок, само това се чуваше от тавите, често прекъсвано от бързи и нервни облизвания. Имаше и змии като усойницата Бяла Рада, тъмни и възлести, с едри и остри прешлени, но повечето бяха иепелянки като Деспина и Казапланка, с маскировъчни халати, тънки и гъвкави в талията. Не само хищно лочеха, но и хищно се хапеха около главите, като издаваха прапещерни звуци, от които можеха да побелеят косите и на млади войници. Млякото ги обливаше до опашките, особено когато си изправяха главите към тавана. Беше бяло и дъхаво като всяко мляко, но не съвсем и невинно. „Ха сега де! - едва не изпусна пушката си от страх Запрян Въглищарски. - Ха сега да видим кой е служил в гвардията!" „Стоян, кой друг?! - едва-едва избута думите през гърлото си Станойко Милушев. - Нали той е по животните!" „Не! - настръхна Стоян Тепавичаров, като предвидливо отстъпи към прозорците. - Аз съм само по домашните животни!"

Бягствата са мръсна и недостойна работа, дори и пожизнено унизяват, но когато смъртта се подхилва от близко разстояние, чувството за унизеност го няма не само в съзнанието, но и в кръвта. Първа от мандрата се изниза баба Стойка. Всъщност тя не излезе като жена от мандрата, а пролази пространството до вратата като змия, тихо и вторачено. Живи и здрави го пролазиха и останалите българи, включително и дядо Кътьо. Черна бележка от кутията на живота извади само Станойко Милушев. Точно по средата на мандрата той се спъна в някакъв заспал гюм и като ке успя да запази равновесие, падна в една от тавите. Хищните влечуги сякаш това и чакаха, спряха да лочат мляко и моментално се нахвърлиха върху него. „Братя! - задавено извика от змийското кълбо Станойко. - Измислете ми красива смърт, а тая забравете! Кажете на Райна, че внезапно са ми поникнали криле и съм полетял! Братя, жените вярват на измислици!"

Мандрата остана на мястото си, високо в Стара планина, където всъщност остана и Станойко Милушев, далечна и малко странична издънка на даскал Киро Петров. „Горкият! - изхлипа баба Стойка, както задъхано се спускаше по стръмното над Клисура. - Какво ли прави в момента?!" „Ие! - изписка дядо Кътьо. - Не искам и да мисля за това! Само като си го представя, краката ми се подкосяват под коленете!" „Абе, Манасий. - Озъби се Георги Локата, - простени ли са тия работи?" „За какви работи говориш, Георги, за какви работи? - внезапно пропя отец Манасий, както се мъчеше да помага на дядо Кътьо и баба Стойка по трудния път към котловината. - Господ работи, а ние му слугуваме от сутрин до вечер. Така пише и по челата ни, но малцина го виждат това писмо."

Слънцето разбутваше мъглите, както добиче разбутва изоставени снопи в полето. В ниското Тунджа изглеждаше като разтопено злато. Просветваха и прославените български паланки. Нямаха по дрехите си въглени от бунтовете и въстанията, но не изглеждаха и съвсем добре. „Аз не знам какво мислите - изръмжа Стоян Тепавичаров, когато българите отминаха Клисура, - но след като не можем да убием Петър Окатия, трябва да посегнем на дядо Кътьо. Той си го заслужава!" „Какво?! - изхълца дядо Кътьо, като издърпа ръката си от отец Манасий. - Защо?" „То е ясно защо - едва-едва се усмихна Запрян Въглищарски. - Я кажи бе, старче, ти друг сън не можа ли да набуташ в гвардейската си глава, ами излюпи жаба с пчелин на гърба си?" „Ааа, не така - озъби се дядо Кътьо, като отново се хвана за ръката на отец Манасий.- Тая сметка да я плати с кръвта си Локата. Той така изтълкува далечното ми съновидение, което ви разказах в кръчмата на Станойко Милушев. Аз съм се разплатил с тоя свят!"

Кръв не се проля, пък и не трябваше да се пролива, защото щеше да хвърли мрачна сянка върху още неушитото знаме на „Народен бунт". Точно когато и дядо Кътьо прегази Тунджа, от някаква невидима засада се разнесе: „Стой! Не мърдай!" Българите се огледаха. Всички бяха налице с изключение на геройски избягалия Бойко Ланджев от Бачково. „Значи той ни е издал! - злобно процеди отец Манасий. - Манастирско изчадие! Дойде със смески за диви кози, а нас подмами!" „Никой да не мърда! - отново се разля невидимата полицейска засада. - Ще стреляме на месо!" Гласът беше колкото непознат, толкова и познат. „Ами тоя глас е на околийския пристав! - първа го разпозна баба Стойка. - Чумичка да го тръшне в двора на Станойко, а след това да го тръшне и в гробищата! Тоя Никола е по-страшен и от змиите!" „Знам го - зиморничаво потръпна отец Манасий, - нали съм го кръщавал. Така риташе из църковния купел, че всички ни изкъпа на кръщавката."

Нямаше никакъв вятър. Слънцето продължаваше да се въздига. В разлистената гора чуруликаха птици, доста влюбени в себе си и доста нехайни към съдбите на хората. Внезапно, потресен от предателството на Бойко Ланджев, както и от наглото поведение на околийския пристав Никола Чаушев, отец Манасий отново подхвана песента на даскал Киро Петров, известен на всички българи като Бачо Киро:

Българина тогаз ще разумей,
кога за свобода малко кръв се пролей.
Но то ще бъде тогаз,
когато не ще да видя аз.
Боже, дай ми още да поживея,
за мила свобода кръв да си пролея.

Господ не предостави възможност на отец Манасий да поживее, но му предостави пълна възможност да пролее кръвта си за милата свобода на българите. Самотният изстрел, който отекна от невидимата засада, го улучи право в сърцето, което някога беше туптяло и до сърцето на българската царица. „Да - болезнено въздъхна духовникът, - когато човек е млад и зелен, смята, че може и без него на тоя свят, ко когато е на възраст, душата му сладко се залъгва, че без него животът не може да продължи. Не ми се умира, братя! Никак не ми се умира под това синьо небе!" „Защо бе, отец Манасий, защо не ти се умира под това синьо небе? - ехидно се обади от полицейската засада Бойко Ланджев от Бачково, който сигурно лежеше до околийския пристав. - Снощи други ги дъвчеше в мандрата на Златко Мирославов от Клисура! Там ти беше лесно да умираш като даскал Киро Петров!" „Братя - отново се обърна към българите отец Манасий, - свалете ми расото и с него облечете дядо Кътьо Делиралчев. Някой трябва да ви бъде пастир, да ви предвожда. Аз не мога повече, както виждате, издъхвам." „Ех, Манасий, Манасий! - просълзи се дядо Кътьо. - А къде трябва да ги водя? То вече съм и сляп!" „Из българската земя - с последни сили отговори отец Манасий, синът на баба Велика Деведжиева, като разпери широко ръцете си. - Обикаляйте я, братя, докато я направите обетована земя!"

Гръмнаха още няколко изстрела, които ехото препрати към Клисура. „Запряне - злостно се обади баба Стойка, - стреляй и ти бе, какво я държиш тая пушка като чобанска тояга!" Запрян Въглищарски се сепна, вдигна пушката и се прицели към небето, синьо като перуниките на Парашкева Златкова. „Не нататък! още по-злостно се обади баба Стойка. - Там ще простреляш душата на отец Манасий. Стреляй към Бачково!" Горският стражар се окопити, примижа над австрийската карабина и рязко натисна спусъка, като и гневно отсече: „Мамка ти!" Стреляше към полицейската засада. „Олеле, майчице, умирам! - в същия миг изрева Бойко Ланджев от Бачково. - Чичо Петре, къде си?!" „Ха сега стреляй и към небето - за трети път изръмжа баба Стойка. - Простреляй и душата му на тоя предател!" Запрян Въглищарски гръмна и към небето. Този път не произнесе „Мамка ти!", защото отлитаща човешка душа не се ругае.

Българите отново нагазиха в Тунджа, която само от скатовете на Стара планина изглеждаше като разтопено злато. В ледената вода се набута и дядо Кътьо. Той дори и пръв искаше да я премине, защото вече беше народен водач, но расото му се заплете в някакви оголени коренища и той заседна сред клокочещите талази, без да знае какво да прави. „Хвърляй расото! - извика му от брега Георги Локата. - Хвърляй, защото Никола Чаушев ще те залови, а след това и главата ти ще отсече! На тоя изедник за това му плащат!" Слънцето си играеше из реката, като пускаше ка дъното й златни пендари, изнизани от герданите на българските лазаркини. Стрелкаха се и рибки, малко по-големи от иглата, с която княгинята Райна Футекова от Панагюрище беше ушила знамето на бунта през 1876 година. „Не! провикна се от дълбоката и студена вода дядо Кътьо.- По-добре живота си да хвърля в реката, отколкото расото на отец Манасий! Тая дреха е свещена! "

В много предания са описани борците за свобода и социална справедливост, много думи са похарчени за тях, главно светли и достойни, но ако някой реши един ден да опише и дядо Кътьо Делиралчев, трябва да го опише преди всичко с дълбоко мълчание, като най-на-края го посипе и с дълбоко уважение. Старецът се усмихна по детски на синьото небе, което обгръщаше и хладните хълбоци на Стара планина, гребна няколко златни пендара от реката и ги хвърли на брега, за да имат братята му с какво да се препитават, докато обикалят българската земя, наплиска набразденото си лице и като изрече едно прощално „Сбогом, братя! Борете се за правдата!", тръгна към речното дъно, където се намираше и хазната ка слънцето. „Кътьо! - изплака от високия бряг на Тунджа баба Стойка. - Тая смърт ти прилича, стопанино! Аз не бях достойната в нашия живот!" „Хайде, бабо Стойке - помъкна к през полето Георги Локата, потресен от смъртта на стареца. - Слънцето се скри за дядо Кътьо. Той вече не е при нас, а при апостолите."

Малко преди да издъхне, отец Манаскй беше поръчал на българите да обикалят българската земя, докато я превърнат в обетована. Лесна и не съвсем лесна за изпълнение беше тази предсмъртна заръка на уважавания български духовник. Малко и неясна беше, защото една обетована земя най-общо изглежда като пролетна овощна градина, а само с цветни видения не може да се мъкне ралото на живота, пък и не си струва да се живее по този отвлечен начин. „Как да го кажа на български, за да изпъкне и за мен разбираемо - разтърка вратните си жили Запрян Въглищарски. - Няма и нищо против отец Манасий, съгласен съм и морето да обикаляме, но от стръмното, което досега съм изкачил в живота си, обитавани места се виждат, а обетовани - не и не. Според мен примерът на дядо Кътьо Делиралчев е сравнително по-лесен за следване." „Моля?! за първи път през живота си проговори като учтив аржентинец Георги Локата. - Ти да не искаш всички да се издавим като дядо Кътьо?"

Пролетният ден не искаше да си отиде без дъжд. Тихо и кротко заваля. Постепенно капките се сгъстиха, както това обикновено става в началото на пролетта. Равнината изчезна из дъждовната пелена, а след нея се изгуби и Стара планина. „Дилом - внезапно изхълца баба Стойка, както шляпаше под силния пролетен дъжд, внимателно подкрепяна от Георги Локата, - много дилом се навъди у нас!" Вятърът, който изведнъж разлюля дебрите.на планината, слезе в равнината и малко злобно преведе от прабългарски на български: „Змия, много змия се навъди у нас!"

3 >>>

© Иван Динков, 1990
© Издателство LiterNet, 15. 12. 2002
=============================
Публикация в книгата на Иван Динков "Проверка на каруците", С., 1990.