Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОВЕРКА НА КАРУЦИТЕ

Иван Динков

web | Проверка на каруците

Който остана жив, остана, а който отиде при мъртвите, там се задържа. В началото на лятото точно когато първият сноп се катурна в голямата нива на дядо Кътьо Делиралчев и пръсна златни зърна в малката нива на Станойко Милушев, съзаклятието „Народен бунт" наплюнчи пръсти и се преброи, а след като свърши и тази крайно належаща работа, се събра в плевнята на Георги Локата на първото нелегално събрание. Плевнята, измазана с огнена глина от корема на Стара планина, се намираше в края на селището, дори и малко извън него, сякаш беше избръскана в нивите от Кротушка Благоева, която всеки ден метеше и премиташе бащиния си двор, като го огласяше с една и съща песен. „Ами да станем - изправи се Запрян Въглищарски. - Първо трябва да почетем мъртвите си другари. Такъв е редът."

Българите се изправиха, а след като се изправиха, направиха и оглед на редиците си. Бяха много по-плътни от първоначалните, в които още крачеха дядо Кътьо Делиралчев, отец Манасий и Станойко Милушев. В дъното на плевнята съвсем наскоро покръстени в святото народно дело, стояха десетки българи и българки от Ферезлий, Ерелий, Касаплий, Караплий, Кепелий, както и от всички други български селища, които окончаваха по същия трогателен начин. Съвсем в дъното на червената плевня, до самата легендарна дърворе-зачка на Локата, купена от далечен Дубровник с чували българско жито, бършеше сълзите си от вълнение Кротушка Благоева. Тази млада българка не само добре си служеше с метлата, но и с ръцете. Нямаше народни борби, в които тя да не грабне червената кърпа и агнето с червени панделки като победител. Много мъже й се заканваха, главно от Ферезлий и Ерелий, но колкото повече й се заканваха, толкова повече развиваха мускулите й. Кротушка Благоева имаше и тази национална слава, че единствена беше успяла да победи н Дан Колов, който наскоро се беше върнал от Америка.

Запрян Въглищарски също ке знаеше кога ще свърши поклонението пред незнайните гробове на дядо Кътьо, отец Манасий и Станойко Милушев. Той разчиташе на будилника на Стоян Тепавичаров, който лежеше в левия джоб на зеления му панталон, ушит преди много години от Игнат Пазибожев. Той тогава още не беше собственик на опитомена змия, правеше аби, потури и елечета на безценица, а понякога и пари не вземаше, като обясняваше, че на сакат човек и душата му е маломерна, следователно и с малко мъже да се залъже, главно с хляб и вода. Все пак той беше живял при англичаните като български заложник след примирието в Солун през 1918 година, изразяваше се малко по-особено. „Не - казваше на недоумяващите българи Игнат Пазибожев, като добродушно се усмихваше над лъскавата шевна машина, - пари не ми трябват, дръжте ги за себе си. Тия тенекиени лейди само развалят душата на човека."

След около половин час малко преди да се изцибри луната над Стара планина, будилникът на Стоян Тепавичаров изрева не само в джоба на Запрян Въглищарски, но и в столиците на съседните балкански държави. Особено силно отекна в Анкара, откъдето беше купен през османското робство срещу една сърнешка кожа. „Така - седна на крината за жито Запрян. - Почетохме дядо Кътьо, отец Манасий и Станойко Милушев. Лека им пръст и светла им памет на тези народни борци и мъченици! Сега трябва да уточним някои работи,. без които е невъзможно да се води успешна борба срещу Серафим, Игнат Пазибожев и Христоско. „Запрян Въглищарски поиска вода. Той имаше лошо гърло, постоянно възпалено. Георги Локата му подаде бъкел с вода от Стара планина, където всеки ден ходеше да сече вършини за ненаситните си овце. „Най-напред - продължи горският - трябва да разберем, че сме били прости хора, дори и нещо повече от прости. Така де, занимавахме се с три обикновени змии, а към правителството не поглеждахме. Трябва да сложим дебела черта на това невежество, без да се страхуваме, че ще се изложим пред децата си. А сега - второ. Под Бяла Рада трябва да разбираме българската монархия, а под Деспина - българската полиция." „А под Казапланка? - прояви женско нетърпение Кротушка Благоева. - Да не я пропуснем в общата залисия!" „Под Казапланка - мрачно се усмихна Запрян - трябва да разбираме българските предатели, включително и Бойко Ланджев от Бачково, който ни издаде на Никола Чаушев по заповед на Петър Окатия."

Всичко беше от ясно по-ясно, пък и за кратко време българите бяха се надмогнали с няколко века, както по времето на Боримечката от легендарна Клисура. Беше се изменила и баба Стойка Делиралчева. След потресаващата смърт на дядо Кътьо в Тунджа тя се затвори в себе си, като престана да ходи и в чумавите гробища, където лежеше Братован Сотиров. „Ами всичко е ясно, Запряне - надигна се от дърворезачката баба Стойка. - Аз само едно ще прибавя към това, което каза преди малко. Умувайте, мъдрувайте, но борбата трябва да започне с паметника на предателя от Бачково. Всяка власт се смята за вечна, затова и най-много я боли, когато посегнеш на гранита й. Ако беше жив Кътьо, същото щеше да каже. Аз сега говоря и от негово име."

Нощта, в която започна акцията срещу паметника на Бойко Ланджев от Бачково, беше доста по-тъмна от плевнята, в която се проведе първото нелегално събрание на „Народен бунт", Девет момчета взеха участие в нея, три от Ерелий, три от Ферезлий, Лазар Дерменджиев от Кепелий и двамата близнаци Дамянчо и Василчо от Касаплий. Точно в полунощ деветимата влязоха в обширния двор на Бачковския манастир, където се издигаше паметникът на Бойко Ланджев, вързаха го с въжето на касаплийското биче Генади и като залегнаха в манастирските латинки, започнаха внимателно да дърпат. Паметникът, направен от виолетов мрамор, трябваше да се откърти и да падне в цветята, както бяха паднали и деветте дъба в бачковската манастирска гора, изкъртени по същия начин в упоритите тренировки за акцията. Всички бяха сигурни в успеха си, особено Лазар от Кепелий, тъмен като чугун, сладко заекващ, облазен и по ушите с бемки. Той беше готов и в огън да влезе, само и само да се свърши с българската монархия, която в разгорещеното му съзнание се рисуваше като огромна хиена с паунови пера.

Паметникът наистина се откърти и, общо взето, падна възпитано в цветята, но заедно с него се откърти и бронзовата глава на предателя. Тя извърши второто предателство. Падна на плочника като отсечена, а след като падна, се и търкулна, като издъни прозореца на манастирската изба. „Кой? - надвеси се през един от прозорците игуменът Нектарий. - Стража!" „Некта-рий имаше гръден кош като хамбар, а пред манастирските порти в зелени дървени бараки квартируваше многобройна полицейска хайка, в която се подвизаваше и старши полицаят Крум Аралийски, известен с прозвището Крум Страшни. Околийският пристав Никола Чаушев беше опитен в потайната си работа и допускаше, че който е посегнал на предателя, той ще посегне и на паметника му.

Пръв още в манастирския двор загина Лазар от Кепелий, който единствен беше въоръжен с пушката на Запрян Въглищарски. Той дори и не успя да си послужи с пушката на Запрян Въглищарски. Той дори и не успя да си послужи с австрийската карабина. По стръмното над манастира около кошарите на каракачаните, които живееха като глухонеми, загинаха и момчетата от Ферезлий и Ерелий. Двамата близнаци се спуснаха към полето, като разчитаха на снопите и на още неожънатите ниви. Марица не беше дълбока, прегазиха я на един дъх, а след това прегазиха и близките оризища. Отвъд тях едва-едва се поклащаше манастирският ечемик. Скриха се в него. Нямаха сили за повече път, колкото и да ги блазнеше Стара планина, пък и страхът гн сковаваше. „Какво ли прави мама? - глухо въздъхна Василчо. - Все за нея си мисля." „Мама ли?! - сепна се Дамянчо. - Бях забравил за нея!"

Лятната нощ се разстилаше от Стара планина до Родопите, а може би стигаше и до гръцките острови, притихнали като диви патици из Бяло море. Из близките селища провлачено лаеха кучета, както всяка нощ, а по шосето от Пловдив за София тежко бучеха камиони. От време на време се обаждаха и кукумявки. Изведнъж, около оризищата се разлая куче, я след това започна да скимти. В следващия миг из квадратните водни площи се появиха фенери. Водата сякаш стана още по-студена. „Сигурно идват за нас - с напукани устни произнесе Дамянчо. - Нали помниш клетвата, която положихме пред пушката на чичо Запрян Въглищарски?" „Помня я зъзнещо отговори Василчо. - А мама? Тя какво ще каже за нас?" „Мама ще ни прости - внимателно се надигна Дсмянчо. - Тя ни е майка. Важното е да намерим пемперак."

Много пемперак имаше из нивите, с него българите лекуваха всякакви кожни заболявания, като понякога му слагаха и селемен, за да го подсилят. Счукваха го с камък и внимателно намазваха раните с бяло парцалче, като и предварително заплакваха от предусещането за острата болка. Пръв над зловещатг трева се надвеси Василчо, а след него над нея се просълзи и Дамянчо. Трябваше да сдъвчат няколко стръкчета, да ги преглътнат като залчета от симидчета и да си отидат от белия свят, включително и от майка си, преди да ги е заловила хайката на Крум Страшни. „Само за Цвета ми е мъчно - избърса сълзите си Дамянчо. - Тя и не разбира от нашите народни работи. „Дамян Златанов от Касаплий беше влюбен в Цвета Алтънова от същото селище. Цвета още ходеше на училище, имаше плитки като планински потоци, а над пазвата й постоянно блещукаше златна паричка. „Сбогом, братко! - налапа зелената отрова Васил. - Все пак за народа умираме!" Дамян го последва, като предварително разкопча бялата си риза. Той беше слушал от стари хора, че когато човек е разгърден, по-лесно умира. Беше го слушал и от народните песни, които понякога озаряваха и устните на Цвета.

Страшна беше смъртта на двамата близнаци от Касаплий. Пемперакът ги подкоси веднага сред ечемика, а след това и като змия тръгна да рови из гърдите им. Половината манастирски ечемик изпомачкаха Дамян и Васил, без да простенат, докато най-накрая не издържаха и в един глас извикаха: „О, мамо!" Така и намери Крум Страшни, както стенеха и се гърчеха от смъртоносните болки. Разстреля ги от упор, тъмен и разкрачен, с нахлупена каска до веждите. Подчинените му се разшетаха из ечемика, метнаха двете мъртви момчета на един катър и като сита глутница се повлякоха към каракачанските кошари, където лежаха мъртви и другите момчета. Тук ги и погребаха, на една малка поляна до една мокра скала, изцапана от нощните оргии на орлите. В широката яма легна и многолюдното каракачанско семейство. Крум Страшни не искаше да има свидетели на злодеянията му, пък и такава беше заповедта на Никола Чаушев.

Тайната се запази до вършитба. Намериха се и очевидци, които разказаха всичко до най-малките подробности. Всъщност тайната изтече от манастирската църква, от устата на отец Нектарий, който след неволното предателство беше намерил за необходимо да се изповядва пред всевишния, без да подозира, че епитропът Матей е човек на Запрян Въглищарски. Първата работа на Запрян, след като научи за масовото убийство около Бачковсккя манастир, беше да извика в плевнята на Георги Локата първите си помощници в нелегалната работа . „Слушай, Георги - рече на Георги Локата Запрян, - с гранита работата не потръгна, колкото и да я премисляхме от всички страни. Трябва да започнем с цветята." „За какви цветя става дума, чичо Запряне? - трепна Кротушка Благоева, която беше дошла с далечната си братовчедка Теменужка Атмаджова. - Цветята не са за борба, а за радост!" „Всичко ще разбереш - кротко й се усмихна горският стражар. - Георги ще ти обясни за какво става дума. Важното е да не ставаме роби на похватите си. Това робство е много опасно."

За много битки се говори в българската история, като се започне от битката при Клокотница и се свърши с битката при Владая близо до София. Говори се и за много борци, както и за много предатели включително и чернокапци. Битката за цветята по нищо не им отстъпва, а в някои отношения дори изглежда и малко по-особена от тях. Той така я и обясни Георги Локата на Кротушка, когато останаха сами: „Ами с цветя ще се бием, Кротушке. Ние ще ги оставяме при мократа скала, където спят другарите, хайката на Крум Страшни ще ги прибира всяка сутрин, да видим кой ще победи в тая борба. Важното е да има цветя и през зимата, когато полето остане без дъхава сила." „Ще има! - твърдо отсече Кротушка. - Ще ги отглеждаме в стаите п зимниците, но ще има! Братовчедката също ще помага."

Дълго продължи Битката за цветята. Никоя от двете страни не искаше да отстъпи. Всяка нощ момчетата от българските селища, които окончаваха на „ий", поставяха свежи цветя върху пръстта на избитите при каракачанските кошари и всяка сутрин хайката на Крум Страшни ги прибираше с катъри, презрамени с огромни плетени кошове. В края на лятото на едно от поредните служебни съвещания областният полицейски началник Аспарух Маджаров нареди да се открие полицейска цветарница в областния град. „Напишете на табелата „Братска могила" - иронично се усмихна Аспарух Маджаров. - Нека „борците" ни снабдяват. От това само ще имаме полза." „А кой ще продава цветята? - попита груповият началник Радойчо Тамарашев, който особено много държеше на подробностите в полицейската работа. - От гробари и стражари не става цветари, пък и униформата им е неподходяща." „Цивилен агент ще ги продава - отново показа благоразположение към подчинените си Аспарух Маджаров. - Намерете му една бяла престилка от болницата. И непременно ченгето да е красиво!"

Областната полицейска цветарница изправи дейците на „Народен бунт" пред много трудна бариера. „Не знам какво да правим - въздъхна Запрян Въглищарски на едно от поредните нелегални събрания в плевнята на Георги Локата. - Да престанем да носим цветя на другарите си, значи да се признаем за победени от Аспарух Маджаров, а да продължаваме, както досега, значи да пълним джобовете на пслицията с пари, пък и нови жертви не са изключени. Аспарух Маджаров не е вчерашен." „Аз предлагам да започнем с тиквите - обади се майката на двамата близнаци от Касаплий, която беше тръгнала по пътя на убитите си деца. - Като с едно не може, с друго трябва да може. Господ така го е наредил тоя свят." „Да, како Цонке - почеса се по главата Запрян, - съгласен съм, но не ми е много ясно за какво точно става дума. Как така с тикви?"

Плевнята се смълча. Този път поиска вода баба Стойка, която беше слушала за всякакви оръжия, употребявани срещу турците през дългите години на робството, но за тикви оръжия не беше слушала дори и от дядо Кътьо. Надигна бъкела и Кротушка Благоева. „Тиквите са нещо невинно, нали така? - превърна се в народна просветителка майката на двамата близнаци. - А децата, питам? „И те са нещо невинно - в един глас отговориха дейците на „Народен бунт". - Като цяло да го приемем това твърдение, макар че има и деца, от които и вълците бягат." „Така - продължи близнашката майка, - приемаме, че имаме две невинности на разположение. А как ще си послужим с тях, с тия две невинности? Ясно е, че трябва да си послужим невинно." „Аз малко се изморих от разсъжденията на кака Цонка - срамежливо се обади Анастасия Пръ-мова от Кепелий. - Сигурно вече съм остаряла за такъв учебник. Какво да се прави, годините вървят, а ведно с тях кретаме и ние." „Абе как да го кажа и аз - обади се и Стоян Тепавичаров. - Не бива много да усложняваме нещата. Опитът показва, че простото е най-изненадващо за противника." „Е, какво така се предадохме? - оправи черната си забрадка майката на Дамян и Васил. - В деня на освобождението от турците децата излизат с фенерчета от тикви при паметниците на братушките. Тогава, питам аз, какво им пречи, като се поклонят на братята освободители, да се поклонят и на нашите момчета, пък и песен да им изпеят? Цялата работа е да се спрем на песента."

Много разум имаше в предложението на Цонка Златанова от Касаплий, но дейците на „Народен бунт" го отклониха, защото не искаха да излагат децата на излишни рискове. След гибелта на многолюдното каракачанско семейство никой вече не вярваше, че има сила, която може да омилостиви ръката на Крум Страшни. „Чичо Запряне - обади се Кротушка Благоева, която вече беше престанала да побеждава мъжете на България по селските сборове, - възложете ми да убия Крум Страшни. Тоя татарин всяка нощ идва при съседката Злокучка. Ще ги удуша и двамата, без дори и да гькнат." „Не - замислено отвърна Запрян Въглищарски, - това няма да ни помогне, а само ще ни навреди. Трябва да опитаме с народните празници. Наближава Благовден, а на него, както е известно, се гонят змиите и гущерите. Една такава акция, ако политически добре се издокара, ще раздвижи духовете по всички възможни направления. Вече се разбрахме какво разбираме нод Бяла Рада, Деспина и Казапланка." „Аз също кмам предложение - запретна ръкавите си Георги Локата. - Предлагам да посегнем на Петър Окатия, конто се оказа правителствен шпионин. Влизаме една нощ в тепавицата на Прощапаните, променяме душата му с няколко юмручни приказки и го правим наш агитатор. Тоя таласъм още има влияние сред народа."

Времето до Благовден изтече неусетно, сякаш баба Стойка го намота на късата мотовилка на баба Велика, майката на отец Манасий. В утрото на светлия празник българите награбиха всичко, направено от тенекия, и започнаха да го блъскат из дворовете и под стрехите на къщите. Хищните влечуги трябваше да избягат според поверието, а заедно с тях трябваше да избягат и нечестивите сили. По обед българите се изправиха пред къщата на Серафим Кузинчев. Иван Хамбарски, който беше заместил в църквата отец Манасий, разкопча новото си расо, целуна сребърния кръст, който висеше на гърдите му, и като вдигна косматата си ръка, мрачно подхвана някакво безкрайно проклятие срещу змиите и гущерите. „Братя, смърт на змийската власт! - внезапно изрева Стоян Тепавичаров. Изверги, дайте хляб и спокойствие на народа!"

Мир и любов имаше по небето, вятърът ласкаво чорлеше вековния чинар на Янковци, а над червените покриви на къщите се стрелкаха лястовици, шумни като ученички. Изведнъж балконската врата на българския Зимен дворец се отвори и на балкона, гладко вчесана и строго закопчана, с изпито богородично лице, излезе Рада Серафимова. До гърдите си притискаше бяло копринено вързопче. „Е, какво? - ехидно се усмихна Рада Серафимова. - И за него ли искате смърт? Браво, българи! Да ви поживи господ!" В следващия миг съпругата на Серафим Кузинчев разопакова бялото вързопче и като протегна мургавите си ръце напред, отчаяно извика: „Хайде, отец Иване, утрепете и него!" Българите в това число и Георги Локата се изумиха. В мургавите ръце на Рада Серафимова сияеше голо момченце, с кафяво петънце на челцето, каквото имаше на челото си и Петър Окатия. „Ами сега? -простена баба Стойка, като смъкна черната си забрадка. - А, Запряне, какво ще правим при това положение?" „Това не влизаше в сметките ни - глухо изръмжа Запрян Въглкщарски. - Кой да знае, че Рада е станала майка! "

Вятърът не спираше да си играе с вековния чинар на Янковци, лястовиците продължаваха лудата си гонитба, а момченцето се звереше насам-натам, светло и пълничко, с трогателно пулсираща фунтанелка над челцето. „Отново дойдохте, а? - излезе на балкона и Серафим Кузинчев. - Ами хубаво, многохубаво, голяма чест направихте на тричленното ми семейство!" До този момент никой не беше вгждал Серафим Кузинчев във войнишки дрехи. Серафим разкопча прокъсаната шинела, с която беше прекарал три години в далечно Мароко, потръпна от възбуда и като бръкна под нея, извади бяло вързопче, малко по-малко от вързопчето, с което съпругата му излезе на балкона. Беше цедката за сирене, която постоянно висеше до калайдисаните котли. В следващия миг пред изумения поглед на българите провисна Бяла Рада, дълга и отпусната, с царевичен мамул в устата. „Това е курбанът за детето - просълзи се Серафим. - Било, каквото било, да го забравим." „Ех, Серафиме, Серафиме! - махна с ръка Запрян Въглищарски, който беше поел водачеството ма народа след смъртта на дядо Кътьо Делиралчев. - И ти ги правиш едни, които ги няма никъде по света!" ..Да живее момчето на Серафим Кузпнчев - отново разцепи гърлото си Стоян Тепавичаров. - Да му е благо името!" „Братя! - разрида се бившият змияр, като пусна Бяла Рада от балкона. - На Благовден се роди - Благо го кръстихме!"

Първият удар срещу змиярската власт излезе неочаквано сполучлив. Никой не очакваше, че Зимният дворец ще се предаде толкова бързо. Българите се преместиха пред общината. „Искаме костите на другарите си! - внезапно се провикна Серафим Кузинчев, който знаеше лично от кмета, че костите на дядо Кътьо Делиралчев, отец Манасий и Станойко Милушев се намират в избата на общината, прибрани и завързани в брезенте-ни чувалчета по заповед на Никола Чаушев. - Защо ги държите в мазето!" „Искаме достойно погребение! - провикна се и баба Стойка. - Няма да погребвате с почести само предатели като Бойко Ланджев от Бачково!" „Ние копаем гранита от земята - включи се в народния продест и Кротушка Благоева, - ние го дялкаме на коленете си, ние плюем люспите му от очите си. Властници, ние също имаме право на високи паметници!"

Трудна тема е гранитът. Трудна и опасна. „Така най-после излезе на балкона новоназначеният кмет Вергил Тафраджийски. - Нещо искате от властта, но така противонародно го искате, че тя не може да ви разбере, колкото и да е търпелива. Няма ли някой от вас, който да може да говори на български език? Все пак тоя език е официалният в България." „Моля! - за втори лът през живота си прояви учтивост Георги Локата, който познаваше на пръсти и големия град Буенос Айрес. - Вие, господин кмете, ако ви наругая, ще ме разберете ли?" „Сигурно ще ви разбера - позеленя кметът, като погледна към къщата на Серафим Кузинчев, която продължаваше да е по образ и подобие на Зимния дворец в Петербург. - Ругатните по цял свят са едни и същи." „А думите за правда и свобода не са ли едни и същи по цял свят? - разкъса червения восък на всички конспиративни правила Запрян Въглищарски. - Господин кмете, ка кого ги бръщолевите тия неприлични фрази? Народът иска костите си, а тук му се говори за българския език! Тоя похват да се говори за необходимостта от деца, когато мъжете са на фронта, е толкова долен, колкото и самата ви власт!"

Никаква нова глава не се отвори в учебника по български език, пък и не можеше да се отвори, след като към него посягаха хора като Вергил Тафраджийски. В ролята си на палач незабавно влезе Крум Страшни, същият, който беше погубил момчетата от Ферезлий, Ерелий, Кепелий и Касаплий. „Смърт! - изрева Крум Аралийски, като измъкна пистолета си от кобура. - От държавно оръжие трябва да разбирате!"

Пръв намери смъртта си Серафим Кузинчев. Всъщност той и единствен падна от куршумите на Крум Аралийски. Всички други българи успяха навреме да прегърнат българската земя, топла през лятото и хладна през зимата, но през всички сезони еднакво непреходна и свидна. „Ааа! - агонизиращо изхърка Серафим Кузинчев. - Братя! Всяко предателство се наказва, колкото и жестоко да е това!" „Не, Серафиме! - легна с корема си върху гърдите му Рада. - Ти не беше предател! Ти беше мъченик! Аз бях предателката, защото най-напред предадох семейното ни легло! Боже, боже, какво ни слагаш между краката, че ставаме такива кучки?!"

Силно притъмня. Добитъкът полудя и хукна по улиците. Изведнъж българската земя се разлюля от мрачно земетресение, а след това се и разтвори, както някога Рада Серафимова се беше разтваряла пред Драган Ристич. „Радо! - провикна се баба Стойка Делиралчева. - Стара планина иска от всички българки да приличат на нея! Тя сега, сестро, се покланя на Серафим. Ах, горкият, дано и на оня свят се радва на планини! Дано и там има такива утешителки!"

Мрачното земетресение, което издъно размърда българската земя, внезапно изхвърли на площада пред общината и брезентените чувалчета с костите на дядо Кътьо Делиралчев, отец Манасий и Станойко Милушев. Просто и неусетно го направи, но го направи, както е по силите само на една могъща природна стихия. .Дътьо, Кътьо! - изплака баба Стойка, като прегърна чувалчето с костите на дядо Кътьо. - В това ли се превърна, приятелю и стопанино?! Ами ти сега си нещо повече от Братован Сотиров, с който те правех за резил по селата и паланките! Ех, Кътьо, Кътьо, ами аз сляпа ли съм била, каква съм била? Защо тия дупки наоколо не ме погълнат, защо ме оставят да се срамувам до гроба?!"

Баба Стойка извади черепа на дядо Кътьо от брезентеното чувалче, целуна го по беззъбата уста и като го сложи в скута си, тихо и унесено запя, както някога, когато още беше момиче, девствена до безумие, къпана само от дъждовете на Гергьовден:

Родолюбци поживи,
трудове благослови
и към благ край отправи
за добри сетнини
наши настоятели,
мъдри просветители!...

Райна Милушева сякаш само това чакаше, да запее баба Стойка, за да отвори и тя гърлото си. Силно изпита и погрозняла от скръбта по съпруга си, Райна закопча н последното копче ка басмяната си блузка, за да изглежда строга като Стара планина, и като притисна костите на Станойко, погубен от пролетното пробуждане на усойниците и пепелянките в мандрата на Златко Мирославов, кротко и болезнено измеси болката си с болката на баба Стойка:

И благотворители
у подвиг ободри,
боже на премъдростта,
господи на благостта.
Молим те с една уста:
с успех ни надари!...

Костите на отец Манасий останаха сухи, както си бяха лежали в общинската изба. Точно когато съпругата му се надвеси над тях, пред общината се изтърсиха Деспина и Казапланка. Двете пепелянки приближиха триъгълните си глави, приведоха се и като целунаха ръка на баба Стойка, една след друга се повлякоха към сипеите на Стара планина. „Благодаря ви, баба - потресена изхлипа баба Стойка. - Щом и вие вече целувате ръка на старите жени, българската земя непременно ще стане обетована." „Станойко, Станойко - изплака и Райна Милушева, - змиите се покаяха, но ти не можеш да го видиш!"

Силният подземен трус се повтори. Внезапно бухна обилен сняг. Траурните кърпи на жените побеляха. „Ами какво, станахме жътварки - измъчено се усмихна Рада Серафимова. - То така и трябваше - четири снопа са пред нас. „Георги Локата, Запрян Въглищарски и отед Иван Хамбарски вдигнаха тялото на Серафим Кузинчев и го понесоха към гробищата, които от векове се намираха до железния мост на Марица. Към гробищата българите понесоха и чувалчетата с костите на дядо Кътьо Делиралчев, отец Манасий и Станойко Милушев. В траурната процесия се нареди и хайката на Крум Страшни. „Гробари! - изсъска баба Стойка към стражарите. - Не сте човеци, а изчадия господни!" „Тяхната е дълга - въздъхна отец Иван Хамбарски, - но господ още не може да я приключи." Крум Страшни за първи път не посегна към пистолета си. Направи се, че нищо не чува.

Кратки и ослепителни са пролетните снегове. Изведнъж виелицата изчезна, а когато слънцето се показа отново, българите се изправиха пред гробищата. Високо в небето стърчаха познатите железни табели, изписани някога в областния град по поръчка на Такатачката. На едната все така пишеше - „Ухапани от земя", а на другата - „Ухапани от змия". ,,Да!- почеса се по главата Запрян Въглищарски. - А него къде да погребем?" „Серафим ли? - потръпна баба Стойка. - Толкова ли няма място за един човек?!" „В случая и аз съм затруднен - нзпъшка Георги Л оката. - Може би е нужно трето гробище."

Бившият змияр Серафим Кузинчев нито беше сложен в ковчег, нито беше погребан в гроб, както го изискваха обичаите. Отец Иван Хамбарски, който беше по-просветен в тези работи от другите българи, омете клоните на близките акации и като запали свещеническата си капа, накладе буен огън. В този огън от разцъфтели акации изгоря тялото на Серафим Кузинчез. Дълго и мъчително горя, като тяло на индус, но изгоря, като дори остави и малко топла пепел. „Асега? - отново се почеса по главата Запрян Въглищарски. - Зее пак човешки живот е това!" „Запряне - сложи ръка на рамото му Георги Локата, - недей да усложняваш нещата като кака Цонка от Касаплий. - Ето торбичката ми за тютюн, сложи в нея праха на Серафим и я хвърли в Марица. Тая река стига до Бяло море, а докъде стига морето, това си е негова морска работа. Важното е да разпръснем праха на мъртвия."

Сложиха праха на Серафим Кузинчев в кожената торбичка на Георги Локата н Запрян Въглищарски го понесе към Марица, жълта и клокочеща от пролетните дъждове, сляпо забързана към Бяло море, откъдето идваше и топлият вятър в България. „Александре, Александре! - провикна се баба Стойка към далечния град София. - Лошо ти е управлението, леля, кърваво!" Полицейският министър Александър Малинашев беше сестрин син на баба Стойка. Всъщност той потули убийството на Бойко Ланджев от Запрян Въглищарски, както и нощното посегателство върху паметника му в двора на Бачковския манастир.

Тучна и зелена, Тракия се разстилаше между Стара планина и Родопите, кротко посипана с бели овощни градини. В шубраците около Марица птиците се прехласваха от земната благодат и едва-едва не припадаха от радостните си песни. Нищо не напомняше за Бяла Рада, Деспина и Казапланка. Миналото се рисуваше като сън, труден и лепкав, но решително прогонен. „Сбогом, братя българи! - провикна се от шубраците Запрян Въглищарски. - Борете се за правдата, както ни поръча дядо Кътьо Делиралчев! Помнете отец Манаснй!" В следващия миг Запрян Въглищарски направи няколко решителни крачки към Марица и като внезапно се сгърби, полетя към водата заедно с кожената торбичка на Георги Локата. Той знаеше много добре, че рано или късно истината за двете акции ще се разкрие, а тогава Александър Малинашев може и да не е министър на полицията. „Сбогом, Запряне! - тъжно изплака Рада Серафимова. - Кой да знае, че си бил толкова добър! Пази Серафим! Говори му за доброто в живота!"

Птиците, както се прехласваха от земната благодат» изведнъж излетяха от гъстите шубраци и като се събраха в тъмен облак, полетяха по течението на реката. „Боже! - повторно изплака Рада Серафимова, - Сигурно ще изпратят Серафим и Запрян до Бяло море!" Както гледаше птиците, които вече изчезваха из виолетовата омара, внезапно проплака и Диканка Кавакдерска: „Тох, много тох се навъди у нас!" В същия миг великата национална река спря да клокочи, водата кипна нагоре и през горестна въздишка преведе от прабългарски на български: „Кокошка, много кокошка се навъди у нас!"

Изведнъж както гребеше пясък от дъното на Марица, багерът на Евстати Въглищарски се задави и като не успя да преглътне огромния череп, който беше захапал, рязко замлъкна. Българските къщи въздъхнаха с облекчение, спасени, макар и за кратко време, от адските трясъци на цивилизацията. „Какво става бе, Евстати? - провикна се Анастасия Делиралчева, която живееше в една от крайните къщи на селището. - Ей, не ти омръзна да подкопаваш новото време!" „Стига си се прозявала, ма! - слезе от багера Евстати, потресен от огромния череп, който просветваше в челюстите на багера. - Ти ела да се оправяш, като толкова много знаеш!"

Не Анастасия Делиралчева слезе в Марица да се оправя с огромния череп, а цяла комисия от специалисти,, спешно извикана направо от София. След като хеликоптерът пристигна и след като уникалният череп беше внимателно разгледан, председателят на комисията авторитетно заяви, че рядката находка е част от скелета на бачковския идиот Богомил Серафимов, известен в миналото като гениален рисувач на диви кози. „Нищо не разбирам! - опипа адамовата си ябълка един от специалистите. - Как е възможно този човек да е бил гениален художник, а аз нищо да не знам за него?" „Ами така - малко сконфузено отвърна председателят на комисията. - Този гениален художник е бил и гениален блюдолизец. Давали му пари и той прославял народното благоденствие под формата на безгрижни диви кози. Такива облнзвачи на сахани ги е имало много в миналото." „Да - въздъхна секретарят на комисията, - едва сега разбирам защо не открихме костите му в двора на Бачковския манастир. Всичко е станало при последното голямо земетресение. Тогава земята е изхвърлила скелета му в Марица."

Разговорът не продължи. Точно когато председателят на комисията смъкна очилата си и започна да ги бърше с пеперудената си вратовръзка, далечната издънка на баба Стойка Делиралчева отново разтресе селището с подофицерското си гърло: „Евстати! В момента сигурно погребват фашизма!" „Какво?! - изрева като багера си Евстати. - Какъв фашизъм, ма? Ти да не си подивяла от женска самота? Казвах ти да не пускаш Петко в чужбина, ама ти, като си зяпнала за пари, от дума не разбираш!" „Фашизмът погребват Евстати! - за трети път се провикна Анастасия. - Не чуваш ли, нещо вика „туп, туп", а след това вика и: „ждрап, ждрап"! „Нещо страшно става по главната улица!"

Главната улица наистина се тресеше от стъпките на кон, доста едър, но и доста сляп. В двуколката, която мъкнеше, едва-едва се подрусваше тялото на някогашния околийски полицейски пристав Никола Чаушев. На капрата, тапицирана с олющена жълта кожа, седеше с камшик в ръка Чауш Николов и съвсем произволно се прозяваше, загледан към Родопите, които се губеха в лятна омара. „Дий! - викаше от време на време Чауш Николов. - Хайде бе, кьорчо, давай напред, че трябва да отивам в мините!" Истината казваше Чауш Николов на коня, но конят отдавна живееше в тъмнина, нищо вече не можеше да му направи впечатление.

Лятното небе се диплеше над равнината, синьо като перуниките на далечната Парашкева Златкова от Клисура, за която се носеха главно цинични легенди. Над Марица нямаше птици, както някога при изчезването на Запрян Въглищарски, върбите висеха към водата, натежали от лятната горещина. Стара планина, малко оплешивяла от безразборната народна сеч. димеше на север като огромна походна кухня. Чугунени изглеждаха и Родопите, сред които се намираше и паметникът на момчетата от Ферезлий, Ерелий, Кепелий, Караплий и Касаплий, избити от хайката на Крум Страшни. Бачксвският манастир не се виждаше, беше в ниското, но всички знаеха, че от паметника на Бойко Ланджев, известен предател в миналото, няма и следа. Той беше изчезнал в една есенна нощ, отнесен от зъбите на един багер, силен и безцеремонен като багера на Евстати Въглищарски.

Главната улица продължаваше да се тресе от стъпките на слепия кон. Изведнъж както монотонно се клатушкаше под спокойното лятно небе, двуколката катафалка спря пред бившето околийско полицейско управление, превърнато от новата власт в търговско учреждение. „Не! - за четвърти път разбута селището Анастасия Делиралчева. - Това не може да бъде! Аз лично видях, че Чауш Николов не спря коня, а той сам се спря!" „Мистика! - несъзнателно се почеса по главата кметът Петър Саралиев, който наблюдаваше двуколката от прозореца на общината. - Всичко подмина тоя кон, а пред леговището на полицията спря!"

Всички българи видяха случката. Бяха нови българи или българи на нови времена, но постъпката на слепия кон ги върна в старите суеверия, едно от които беше Серафим Кузинчев. Пълно изумление предизвика внезапната поява на идиотът Веселин Рашков, който от дълго време се намираше в някакво далечно лечебно заведение. „Ама че работа! - глухо изпъшка Петър Саралиев. - Гледаш и не вярваш!" „Моля? - сепна се идиотът Веселин. - За какво става дума?" В следващия миг идиотът извади от торбата си две препарирани змии и като направи от тях две огърлици, нахлузи ги на шията на коня. „Гут, гут! - идиотски се усмихна на коня идиотът. - Хайде сега да вървим."

Колкото са потискащи слепите сили, толкова са потискащи и силите на слепите. Внезапно, както спря пред бившето околийско полицейско управление, конят спря и пред къщата на някогашния околийски полицейски пристав Никола Чаушев, като дори си позволи да коленичи. Сигурно нещо му подсказа да го направи, може би неговият покоен дядо, полицейският кон Кубрат, който някога имаше свободата да забива копитата си пред всяка българска къща. Това пък какво е?! - потръпна ветеринарният фелдшер Стоян Тепавичаров. който още продължаваше да лекува домашните животни на българите. - За такива работи никога не е ставало дума във ветеринарното училище!" „Дядо Стояне! - провикна се от търговското учреждение Райна Милушева, дъщеря на Станойко Милушев. - Утрепи го тоя кон! Това не е кон, а сатана!"

Конят не искаше да става, а нямаше и кой да го пожали. Чауш Николов продължаваше да седи равнодушно на капрата, загледан към Родопите, а от идиота бяха останали само двете зловещи огърлици. Първа му се притече на помощ Анастасия Делиралчеза, която отдавна беше забравила, че има съпруг и че този нещастник се намира в чужбина. „Виж какво, Куцльо, любезно го помилва по корема Анастасия, сякаш под ръката й лежеше Евстати Въглищарски. - от плач за ласки само аз разбирам на Балканския полуостров, колкото и чудно да е това. Послушай, не търси милост от никого. Всеки, конто ти направи добро на тоя полуостров, след това смята, че е господар и на живота ти. Хайде, приятелю, дръж се достойно, а не като Чауш Николов, който сякаш скимти и с очите си." „Какво?! - сепна се на капрата Чауш Николов, който в момента си мислеше за Маргаритка Филипова, отчетничкав мината, където работеше, толкова здрава и равратна, че дори и сержантите от близкия гарнизон предпочитаха да я гледат единствено през биноклите си. - При такъв дядо и багерът на Евстати ще скимти!

Куцльо наистина се изправи. Женските ласки съживяват и коне. В следващия миг конят рязко изцвили и като повлече двуколката катафалка, грубо нахълта в плевнята на Никола Чаушев. Вътре нямаше нищо освен голямо огнище, сиво и студено, без памет за въглени и пламъци. Конят се надвеси над него и започна да го рови с предните си копита. Студената пепел внезапно възкръсна, раздипли се навсякъде, стана душно и непрогледно. „Куцльо - отново се просълзи Анастасия Делиралчева. - за какво си спомни?" „Бас държа - обади се Стоян Тепавичаров, като помилва коня, - че под това огнище има нещо страшно!"

Истината излезе изпод огнището след пристигането на багера. Този път желязната челюст измъкна черепа на Петър Окатия, както преди няколко часа беше измъкнала от пясъците на Марица черепа на гениалния бачковски козерисувач Богомил Серафимов. „Значи не е поверие това, което сме слушали от стари хора, а истина! - възкликна от багера Евстати Въглищарски.- Значи тук Никола Чаушев наистина е убил Петър Окатия!" „Убил го е за Рада Серафимова - опърли го с поглед Анастасия. - Какви жени и мъже е имало някога!" „А ти за теб ли искаш? - изръмжа Евстати, като се смъкна от желязното чудовище. - Никола Чаушев искал да има дете от нея, но Петър Окатия го изпреварил. Така сам си подписал квитанцията." „А ти нямаш сили за такава квитанция, нали Евстати? - отново го опърли с погледа си Анастасия. - Ти само от машини разбираш. Джас, джас, това правиш от сутрин до вечер. Цяла България разлюляваш, а една жена не можеш!"

Петър Окатия беше станал жертва на престореното госпоприемство на околийския полицейски пристав Никола Чаушев. Той го беше домъкнал с коня Кубрат, той лично го беше гощавал с пастърма, той го беше наливал с вино, както и той го беше разстрелял, а след това и погребал в плевнята. Преди това го беше разпитвал и за дивите кози, за срещата му с дядо Кътьо Делиралчев, Георги Локата и Запрян Въглищарски в запустялата тепавица на Прощапаните, както и за много други работи. В невъзможност да отрече, изправен пред дулото на полицейския пистолет, ясновидецът си беше признал всичко. Всъщност всичко това го имаше в архивите на бившото околийско полицейско управление, но новите български поколения не знаеха за съществуването им. В тях го нямаше запазено само описанието на убийството на Петър Окатия. Нямаше го, Нямаше го, защото такова описание не беше правено. Смъртта на Петър Окатия остана записана само в погледа на Никола Чаушев. „Ами сега?! - по навик възкликна Стоян Тепавичаров. - Сега какво ще правим? Един покойник, втори, трети. . . Такова роене го няма и при пчелите!" „Аз също не знам, дядо Стояне - като яребица примига Райна Милушева. - Такова чудо го няма и в книгите!"

Точно в този момент, когато никой от българите не знаеше как трябва да се постъпи, в плевнята нахълта като таласъм Петър Саралиев, кметът на селището. „Вижте какво - изтръска лулата си бившият рабфа-ковец. - Службите нагоре са алармирани верижно за случая. Всички с едно държавно гърло наредиха да направим антифашистки митинг, като използуваме тленните останки на народния убиец Никола Чаушев. Най-прекият ми началник заяви, че ако пропусна удобния случай, пропускам всички удобни случаи в живота си. „Ти, Саралиев - така ми заяви най-прекият ми началник, - много исторически моменти пропусна в това загубено селище, дори и да се образоваш като хората, но ако пропуснеш и Никола Чаушев транзитно към гроба, тогава и на оня свят има да се чешеш под ухото!" „Не знам - тежко изпъшка Стоян Тепавичаров, - разбирам от нареждания и заповеди, аз съм държавен човек, но тая работа ми се вижда малко ненормална. По тоя начин ще станем за смях и на пилците." „Нормално или ненормална - намръщи се Петър Саралиев, - трябва да я свършим. Утре как ще се оправям с Погребалний?! Ти познаваш ли Мануш Новоселски?" Всички познаваха и всички се страхуваха от Мануш Новоселски особено страшен с прозвището си Погребалний. В качеството си на областен ръководител Погребалний непрекъснато скиташе из Тракия с руска джипка и непрекъснато държеше речи, които обикновено приключваше с думите: „И да му мислите, ако криво сте ме разбрали! Искам народ от факли, а не от мухльовци!" Носеха се слухове, че ще го изтеглят в София на по-отговорна работа, но, изглежда, въжето за изтегляне още не беше готово. Погребалний не разбираше от оправдания, не търпеше възражения, в идейно отношение вярваше само на държавния глава. Който не свеждаше глава пред него, обикновено осъмваше на един далечен дунавски остров, от който след време се връщаше доста отслабнал и постоянно замислен. Някои от тези хора, островитяните, както ги наричаха, имаха тикове по лицето си, а понякога и внезапно запяваха революционни песни.

Антифашисткият митинг беше открит от областния инструктор Христо Чупаринов. „Братя и сестри! Скъпи сънародници! - провикна се от багера Чупаринов. - Казаха от най-високо място..." „Чакай, чакай! - прекъсна го Чауш Николов, както отпуснато си седеше на олющената капра. - Как така ти ще говориш от един руски багер, а аз ще блъскам в едни тъмни мини, без да знам защо? Ами дядо ти нали е бил дясна ръка на дядо ми! Аз съм слушал от дядо Никола, който и палач може да е бил, но никога за нищо не лъжеше, че не той. а твоят дядо е разстрелял Петър Окатия. То не всичко е вярно в това, което хората приказват!"

Получи се пълна конфузия. Изведнъж издъхна и конят. Както си стоеше запрегнат в двуколката, Куцльо залитна напред, предните му крака се прегънаха и той зарови муцуната си в тревата. От падането кожените ремъци изпращяха по най-непоносим начин. „Ех, Куцльо! - разплака се Анастасия Делиралчева. - Какви добри думи ти изрекох, а ти не ги послуша!" „Чичо Петре - обади се Запрян Въглищарски, - да превърнем огнището в гроб. Багерът вече го изрови. Полагаме Никола Чаушев до костите на Петър Окатия, изравняваме земята и по този начин приключваме цялата. неприятна случка." „Моля?! - сепна се кметът. - Ти в затвора ли искаш да ме вкараш? Мерен! Отиди ти в сегашните затвори, за да можеш след това да ни разказваш за народната демокрация."

Антифашисткият митинг се провали. Чауш Николов го опропастн с един неуместен въпрос, а внезапната смърт на Куцльо му сложи окончателен кръст. Общо взето, придирчивото ровене в човешките биографии създава неприятности на цялото общество. „Евстати! провикна се Петър Саралиев. - Слагай коня в устата на багера, връзвай катафалката за него и потегляй към гробищата, че ако пристигне Погребалний, трябва и аз да лягам до Никола Чашев! Хайде, Чауш! Размърдай се и ти, помагай! Ти какво си мислиш, че най-трудното е да излезеш от една мина ли? Глупав си ти, Чауш! Най-трудното е да излезеш чист от една мръсна история." „Знам - мрачно произнесе Чауш Николов. - В тъмното човек също проглежда." „Ето, това е - раздимя лулата си кметът, като се хвана за багера.- А това погребение забрави, избий го от главата си!"

Куцльо легна в гробищата за животни, ослепял от картините на живота. Всичко се извърши според наставленията на стария фелдшер Стоян Тепавичаров. Бившият околийски пристав Никола Чаушев намери избавление от злодеянията си в гробището, което някога потискаше с Табелата „Ухапани от земя!" Никой ни хцо не каза при спускането му в гроба, изкопан спешно от багера на Евстати Въглищарски. Извърнат от ямата, единствен Чауш Николов простена: „Ех, дядо, дядо! Защо така си живял, дядо?!" „Вече се разбрахме по тоя въпрос! - изръмжа Сьралиев. - И да я махнеш от главата си тая Мгргарнтка Филипова, за която долитат някои слухове!" "Защо да я махне, чичо Петре - нацупи се Анастасия Делиралчева? - Развратна била! Такива жени няма. Всичко е много объркано, пък и ти не ги разбираш тия работи." "Тук аз заповядвам! - отсече кметът.- Пък и в гробища не се говори за карантиите на жената."

Багерът се извърна от мъртвите и като вдигна нагоре желязната си челюст, тръгна да ги напуска. В този момент в гробището нахълта руската джипка на Мануш Новоселски. "Къде са тълпите? - изскочи от машината Погребалний. - От километри надавам слух, а никакви скандирания не чувам! Саралиев, теб питам!" „Аз, другарю Мануш - забърка се Петър Саралиев, - бях предвидил всичко, дори и багера исках да използвам за ораторска трибуна, но другарят Чупаринов забърка цялата работа." „Чупаринов ли?! - изрева Погребалний. - Как така Чупаринов ще проваля едно областно решение?!" „Не, не той - още повече се забърка Петър Саралиев, - а биографията му. Нещо черно се оказа в родовите му летописи." „Виж какво бе, Саралиев - намести каскета си Мануш Новоселски, вбесен до краен предел, - ти в кадровата политика на областта ли се съмняваш? Всички кадри са претърсвани до девето коляно! И каруците на бащите им са проверявани! Сигурно само теб сме пропуснали!"

Нищо не можеше да се направи. Никола Чаушев вече беше погребан, а да се вади от земята, това не беше по силите на никого. Погребалний изрече за закана и тръгна из гробището да търси гроба на майка си. Той беше от същото селище, но при майка си не беше идвал от дълги години, дори не си спомняше за нея. Петър Саралиев се отпусна до пресния гроб на Чаушев. Неговата обществена кариера залязваше, той го разбираше това, но не от този залез го болеше. Нещо не съвсем редно ставаше, някакво изнасилване се получаваше, но на какво се дължеше, бившият рабфаковец не можеше да си обясни . „Довечера се изкъпи - двусмислено прошепна на Анастасия багеристът Евстати. - Ако е рекъл, господ, тази нощ ще видиш рая." „Ти внимавай да не видиш пъкъла - усмихна му се и с корема си Анастасия. - Аз рая, това се знае предварително, няма да видя." „Защо?! настръхна Евстати. - Женският пъкъл да не е по-дълбок от дъното на Марица?" „Не, не, Евстати - отново му се усмихна и с корема си Анастасия. - Ела, без да се плашиш. Аз така ги говоря, за да те раздразня. Един мъж се подготвя и с думи."

Летният ден си отиваше. Голямата равнина се подготвяше за сън. Около Марица, забързана към Бяло море, притихнаха и песните на птиците. Високо по небето над Стара планина залязващото слънце сякаш изписваше с червена боя думите: „Който направи живота по-добър, той е по-добър от него." Сигурно изписваше същите думи и по двете препарирани змии, които единствени останаха в двора на Никола Чаушев.

 

 

© Иван Динков, 1990
© Издателство LiterNet, 15. 12. 2002
=============================
Публикация в книгата на Иван Динков "Проверка на каруците", С., 1990.