ПРОВЕРКА НА КАРУЦИТЕ

Иван Динков

web | Проверка на каруците

Около Бачковския манастир се навърташе един идиот, който от сутрин до вечер рисуваше диви кози по стените, като им слагаше зайци по опашките и лястовици по ушите. След време се оказа, че този идиоте идиотски гениален. Дълбок поклон му направи и държавата, като го погреба с военни почести. Пред гроба, изкопан в манастирския двор, българският патриарх тържествено произнесе: „След срещата с господ всичко останало е въпрос на деликатност."

Серафим Кузинчев реши да смачка славата на бачковския идиот. Той не можеше да рисува. Намери си змия, изблъска в плитката й глава малко житейски познания и заживя с нея. Не само след среща с господ, но и след среща с опасно влечуго всичко останало е въпрос на добри обноски. Серафим Кузинчев не стоеше по-ниско от българския патриарх, дори стърчеше над него, особено по въпросите, свързани с отровите на живота.

Бяла Рада, така Серафим нарече змията. Кръсти я на жена си. Не съвсем точно, но не съвсем и произволно. Жена му имаше не само тъмна кожа, но и тъмен характер. Тъмни бяха и поривите й, а когато имаше пълнолуние, ходеше от мъж на мъж, без да ги подбира предварително. Всички белези, които българите имат по лицата ей, са от Рада, съпругата на калайджията Серафим Кузинчев, а не от бунтовете и въстанията, описани от Захари Стоянов.

В утрото, от което започнаха страданията на българите, вятърът се държеше като звяр без бърлога. Серафим се надигна с отврата от жена си, грабна дървеното рало и като впрегна двете мулета, които имаха честта да се наричат Исперих и Кардам, натисна триъгълния палешник към общината. „Защо бе, Серафиме? - провикна се през единствения си прозорец баба Стойка Делиралчева. - За какво ти е тая бразда?" Той можеше да й отговори и навреме, но беше страстен пушач, запали цигара и едва тогава отговори на баба Стойка: „Власт е това, дори и слепите трябва да я намират!"

Всъщност Серафим направи бразда не за слепите, а само за кмета, който беше пришълец, следователно личност, напъхана в двойна биография. Малко след като притъмня, точно когато управникът подписваше заповед за арестуването на калайджията Серафим Кузинчев, през открехнатата врата на канцеларията се промъкна някакъв дълъг вълнен чорап и спря при бюрото. „Ахъ! - уплашено възкликна кметът. - Какво е това?" Същото повтори и прислужникът Делчо Даскалов, като изпусна голямата стъклена мастилница.

Бяла Рада си свърши работата, изчака двамата управници да изпаднат в дълбока агония и по обратния път, като отново пролази покрай къщата на баба Стойка Делиралчева, се върна при калайджията Серафим. „Плати ли им глобата? - посрещна я пред вратата Серафим. - На оня свят е по-спокойно, хората поне не се тюхкат как да посрещат Нова година." Змията изсъска три пъти и раболепно приведе триъгълната си глава. Така беше приучена да прави, когато носи добра вест. Серафим смъкна вълнената й дреха и я положи в цедката за сирене, която висеше при калайдисаните котли. Бялата цедка беше спалнята на Бяла Рада.

Слец първия терористичен акт, извършен при трудни есенни условия, змията започна да изпълнява социални поръчки. Серафим беше беден човек, обикновен калайджия, а по това време неговите сънародници притежаваха около сто и петдесет сахана, толкова котли и приблизително седемдесет тави за баници и зелници. С калайдисването на толкова малко домашни съдове, купувани главно от пазарите в Анадола, Серафим ке можеше да преживява, както и да плаща пълнолунията на жена си. Тук на помощ му дойде змията, която показа рядко социално съзнание. Всеки ден Бяла Рада се появяваше в посочените й от Серафим български къщи, а това беше знак, че посетените трябва да отнесат още същия ден съдовете си за калайдисване. Срещаха се и непокорни българи, но след като една вечер змията се домъкна повторно в отдалечената къща на горския стражар, всички разбраха, че спокойствието и непокорството са раждани от две различни жени, които дори н не се познават. „Пенчо! - изписка жената на горския стражар. - И мен занеси за калайдисване при Серафим, мир да е!"

Постепенно звездата на Серафим Кузинчев засия в небето над българската земя. Всъщност засия не звездата, а змията му. Сигурно и единствена щеше да остане в синьото и бездънно пространство, но колкото повече една личност се възмогва към звездите, толкова повече тръните се стремят да я задържат при себе си. Строго определени закономерности в тази работа няма, с капка живак също трудно се измерва, но общо взето, драматичното противоречие нито намалява, нито се облагородява.

Пръв срещу Серафим се опълчи шивачът Игнат Пазибожев. Беше куц, тропаше от сутрин до вечер с патерица по плочите около кръчмите, но главата му работеше по-бързо и от шевната машина. „Ангеле - рече един ден шивачът на големия си син, - искам змия. Без змия да се не връщаш!" Ангел така и не се върна от Стара планина. След седмица, точно когато падна първият сноп, горският стражар Пенчо Дюлевчански го намери по близките сипеи, изкълван от орлите. Погребаха го бързо и сръчно, а след като земята го погълна, шивачът повика в дома си лудия на селището, който не само че не изпитваше от нищо страх, но и често показваше на българите как се връзва мозък с троскот. „Слушай, чичовото - помилва го с погнуса Игнат Пазибожев. - Колкото да хванеш една пепелянка имаш мозък, нали?" „Имам и за усойница! - възбудено възкликна Такатачката. - Ти, чичо Игнате, само ми кажи колко ще получа за живото въже?" „Много пари ще получиш - отново с погнуса го помилва шивачът, - но искам да ти кажа, че ако не изпълниш заръката ми, добро няма да видиш!"

Пробивът, който шивачът Игнат Пазибожев извърши в монополното царство на калайджията Серафим Кузинчев, не можеше да остане единствен. Трети през Искърското дефиле на българското змиярство се промъкна дърводелецът Христоско Драмалиев, който не само правеше врати и прозорци на българите, но пишеше по тях и стихотворения, бели и свободни като косите му. В името на българското змиярство Христоско погуби жена си Гена, около четиридесетгодишна, с толкова каракачански гребенчета в русите си плитки, доста разлевустена в устата, особено на публични места. Тя издъхна в едно лятно утро, след като беше пребър-кала всички сипеи и камънаци на Стара планина. „Да ти е честита пепелянката! - едва изрече в това разкошно утро Гена Христоскова и бавно се свлече в краката на неумолимия си съпруг. - Бий се с нея по глупавата глава!" Гена така и не стана от вълнената черга, а след като я положиха до костите на белогвар-дейката Евдокия Аркадиева, Христоско заживя семеен живот със змията, като я нарече Деспина. Преди много години той беше живял като български военнопленник из Африка, където всъщност и изучи змиярството. В тъмния континент, по-точно в Мароко, Христоско завърза зверска любов с някаква алжирка Деспина, певица и танцьорка в задимените кръчми на Казапланка, с много зъбен камък в устата, но и с много огън в кръвта си. В първата нощ, след като погреба жена си Гена, на Христоско му се присъни алжирката Деспина. Този път Деспина нямаше зъбен камък в устата си, но страстта си беше запазила непокътната. „О, българино! - съблече се гола алжирката Деспина. - О, пленителен пленнико!" Христоско знаеше какво следва след тези задъхани думи, но вече беше на възраст, насили се и се събуди, а след като се освободи от мароканските страсти на любовта, отиде разтреперан в зимника при змията и най-тържествено й съобщи, че вече ще се казва Деспина. Змията нито прие, нито отхвърли алжирското си име. Тя още не беше дресирана като змията на калай-джията Серафим Кузинчев.

Общо взето, думите за живота остават едни и същи, но той не стои на едно място, променя се в собствените си граници, като понякога взема и свидни човешки жертви. Скоро тримата змияри разбраха, че едно е да живееш живота, а съвсем друго е да живееш в него. Това голямо откритие, до което стигнаха почти едновременно, ги приласка под един житейски покрив, пък и заедно бяха стояли като заложници при надменните англичани, така че и спомените ги побратимиха. Така на бял свят се излюпи първата българска змиярска централа. При откриването й в дома на Серафим, след като изработиха правилника и след като конспиративно я нарекоха „Старопланинска сърна", собственикът на Бяла Рада замислено изрече: „А сега трябва да помислим за агентура." В първия момент съдружниците му не разбраха за какво става дума, но след като той им обясни, че както държавните, така и частните интереси се отстояват най-добре със скъпо платени шпиони, Игнат и Христоско засрамено приведоха глави.

Шпионажът, извикан наживот след появата на „Старопланинска сърна", се развихри още през първите дни, а когато агентурната мрежа обхвана цялата страна, пощата се задръсти от купища шифровани донесения. Пръв ги преглеждаше Серафим, следваше придирчивият поглед, на Игнат, а Христоско Драмалиев, който беше задължен да се грижи и за архивите на централата, се надвесваше над тях последен. В бяла престилка, купена от далечно Скопие, Рада, съпругата на Серафим, им слугуваше, като им поднасяше в калайдисани сахани чиро-зи от Преспанското езеро и леблебия от Битоля, докъдето всъщност и стигаше през нощите, когато над Балканския полуостров имаше пълнолуние. „Опитайте, опитайте - сладостно мълвеше Рада. - Такова е и мезето на бога. „Серафим нито я поглеждаше, нито й казваше нещо, само мълчаливо наблюдаваше движенията й, които по нищо не се различаваха от движенията на Бяла Рада. Той ги познаваше тези хищни движения, а когато му дойдеше от тях до гуша, троснато напускаше съпружеското легло и отиваше при гроба на майка си, където изплакваше цялата си мъка. „Мамо!- стенеше и скубеше коравата трева Серафим. - Какво да правя, мамо? Стани и ме посъветвай!" Постепенно белите камъни го успокояваха и той отново се въз-могваше сред плътното мълчание на мъртвите, като ставаше равен на всички българи, включително и на баща си. Главно баща му го връщаше в пътя на спокойствието, защото и тон някога беше имал същите среднощни слизания до запустелите гробища.

В средата на есента при едно от поредните седмични събирания в къщата на Серафим, след като Христоско Драмалиев разказа за една от любовните си нощи с алжирката Деспина, Игнат Пазибожев се почеса по навик по главата и глухо въздъхна: „Не знам, много писмовна работа се натрупа, напоследък, а ние тримата не сме много добре с образованието. Може би е вече време да наемем деловодител." „И кого предлагаш? - попита Серафим, като запали нова цигара. - Сигурно някой от агентите?" „Не - смутено се усмихна шивачът, без да се почесва отново по главата. - Предлагам за деловодител на централата Такатачката. Всички го познаваме от малък." „Но той е луд! - нервно възкликна Серафим. - Само луди ни трябват в едно такова опасно дело!"

Луди се оказаха много други бълггри, но не и Такатачката, който също беше чистокръвен българин. След като Игнат Пазибожев поверително обясни, че той не само не е невменяем, но има и диплома от Садовското земеделско училище, Рада го извика да положи клетва. Ритуалът се извърши в плевнята на Серафим в присъствието на Исперих и Кардам. По гредите пърхаха едри пеперуди, а по стените като в природонаучен музей дремеха прилепи. Цялата обстановка не беше, нормална, дори потискаше, но клетвите обикновено се, полагат при потискащи обстоятелства, за да се помнят до смъртта. „Аз, Тодор Папрашилов - започна клетвата Серафим, - същият, който хванах и предадох срещу разписка змията Казапланка на шивача Игнат Пазибожев, се заклевам да пазя тайните на змиярска-та задруга, както пазя собственото си тяло от опасните влечуги. В случай, че изменя на клетвата, нека Бяла Рада ме клъвне под ноздрите!" В първия момент Такатачката възрази, че не е получавал никаква разписка, но след като му обясниха, че и в царските коронации се срещат противоречия и неточности, той повтори дума по дума клетвения текст, като предварително разчор--ли тъмните си коси, за да изглежда страшен за враговете на българското змиярство. Все пак си позволи да попита: „А къде ще работя, чичо Игнате?" Серафим му каза да наеме кантора в областния град, колкото се може на по-затънтена улица, извади кожената си кесия и с пълно отвращение му наброи необходимите пари. „И с тефтер да работиш! - изръмжа ръководителят на змиярската централа. - Без тефтер, това да го знаеш, никакви разходи не признавам!"

Славата на „Старопланинска сърна" колкото и да се прецеждаше внимателно през цедката на Бяла, Рада, стигна и до най-отдалечените селища, пръснати из дебрите на Стара планина. В началото българите не повярваха, че трябва да привежда глава и пред тримата змияри, а не само пред органите на властта, но когато змиярската централа започна да се бърка и в работите на държавата, в очевидното повярва и дядо Кътьо Делиралчев, съпруг на баба Стойка Делиралчева. Всъщност той единствен от всички българи се домогна и до голямото прозрение, че всеки народ постига свободата си, като неотклонно следва пътя на потисниците си. В това отношение особено много му помогна баба Стойка, която знаеше много приказки за борбата между доброто и злото.

Пътят към свободата беше стихийно напипай от народната мисъл, но колкото повече един стремеж към свободата е стихиен, толкова повече и привлича природните стихии. Българите разбираха от много работи, включително и от пчеларство и бубарство,но никой не знаеше загадъчните думи и жестове, с които се опитомяват отровни влечуги. Траурен капак на грандиозното народно начинание сложиха горският стражар Пенчо Дюлевчански и кюмбеджията Недко Пелендашки, които издъхнаха в един и същи ден, ухапани от пепелянки. Тяхната нелепа смърт се превърна в допълнително народно суеверие. От своя страна баба Стойка Делиралчева го превърна в колосален епос, като заяви, че ухапани от змия не трябва да се погребват в обикновените гробища, защото завъждат влечуги. Така се появи първото българско гробище за издъхнали от змийска отрова. Българите го излюпиха на един от островите на Марица, твърдо убедени, че пепелянките и усойниците не могат да плуват.

Борбата срещу Бяла Рада, Деспина и Казапланка пламна и прегоря за около една седмица, но тримата змияри решиха да я полеят и с вода, за да издъхне окончателно. В първия ден след покъртителното погребение на горския и кюмбеджията гробищата осъмнаха с табели, поставени високо над железните им врати. На първата пишеше „Ухапани от змия", а на втората - „Ухапани от земя". Такова беше отмъщението на тримата змияри, които поръчаха табелите на Такатачката, а той от своя страна ги поръча на най-известния фирмописец в областния град, където се намираше кантората на „Старопланинска сърна". Бившите български военнопленници много добре разбираха, че колкото един народ е по-примитивен, толкова повече е предразположен към суеверия. Всъщност хрумването се роди в белокосата глава на Христсско Драмалиев, който от известно време си беше вгьлпил, че ще остане в историята на световната литература като първия змияр поет. В часове на творческо разголване Христоско Драмалиев не пропускаше да каже и знаменитото си стихотворение за българската съдба, в което най-общо се казваше, че когато паметниците и управниците на една държава са в постоянен ремонт, от тази държава нищо не става. Така го беше съчинил това стихотворение, така го и казваше.

В края на есента, когато по жълтия кафтан на Стара планина полазиха сиви мъгли, дядо Кътьо Делирал-чев влезе в кръчмата на Станойко Милушев, поръча си бутилка червено вино и седна на най-отдалечената маса, почти до вратата. Бастунът му беше от дрян, тъмен и жилав като него, а чеповете по него поразително приличаха на брадавиците по лицето и шията на баба Стойка. „Какво, дядо Кътьо? - пръв го заговори новоназначеният горски стражар Запрян Въглищарски, който, изпитваше към старите хора трудно обяснима любов.- Какво така си посърнал? Баба Стойка да не лежи с гръб към корема ти?" „Правдата спи с гръб към мен - глухо въздъхна дядо Кътьо. - Правдата, а не баба ти Стойка." „Виж ти! - дрезгаво възкликна Георги Ло~ ката, известен и като Аржентинеца, защото беше търсил хляб за гърлото си и из тази далечна държава. - Та кой е виждал мутрата на тая аржентинска кучка!" Дядо Кътьо не отговори, само леко примляска над чашата. Мухоловките, които се спускаха от напукания таван, изведнъж му заприличаха на зрели къпини. В следващия миг фантастичният образ го подгони назад през годините, докато най-накрая го натика в едни други къпини, много по-едри и много по-лъскави от мухоловките в кръчмата на Станойко Милушев. Всъщност в тази бодлива империя го подмами баба Стойка, а след като го подмами с обещания за чиста съпружеска любов, така го и обрече на женските измами. Голямата любов на баба Стойка беше Братован Сотиров, известен като най-добрия коритар по поречието на Марица. Баба Стойка често го навестяваше под зелените забрадки на върбите, а понякога му слагаше и мащерка под ризата, защото искаше да й мирише на хубаво.

Бастунът на дядо Кътьо се размърда неспокойно, далечните бодливи къпини му направиха пътечка и той отново се върна в кръчмата на Станойко Милушев, която вече се огласяше и от песни. „Наскоро - отпи голяма глътка от чашата дядо Кътьо - сънувах един много особен сън, дори бих го нарекъл деликатен. Гвар-деец съм в София, както някога, когато още ме харесваше бабата на Станойко, стоя пред желязната врата на казармата с пушка, а по едрия паваж се мъкне някаква голяма жаба с пчелин на гърба. Чудна работа! Около жабата щъпуркат боси и сополиви момчета, едно я настъпи, друго я подритне, докато най-накрая сухата кекерана не издържа: „Защо ме ритате, черни внучета, защо ме настъпвате, зехтинени маслинки, аз тоя пчелин го мъкна за Петър Окатия!" „За Петър ли?! - едва не изпусна чашата с ракия Георги Локата. - Аз тоя Петър не съм го виждал цяла вечност! Спря да излиза от тепавицата на Прощапаните, а защо спря да излиза, отговор няма. Сигурно му омръзнахме с нашите разкази за лошото." „Ти мълчи - разкопча огърле-то на сивата си риза Станойко. - Дядо Кътьо, разказвай по-нататък!" „Друго няма, Станойко - повторно отпи от виното дядо Кътьо. - Всеки разказва, за да направи хората като себе си." „Не! - отново се обади Георги Локата. - Доколкото разбирам от човешки сънища, жабата ни подсказва, че изход от зми-ярското робство може да ни покаже само Петър Окатия."

Вярата в ясновидството пламна изведнъж, както понякога изведнъж пламваше цветната градина на покойната Гена Христоскова. Дядо Кътьо, Георги Локата и Запрян Въглищарски се надигнаха от масите, поизкаш-дяха се и като огледаха с тревожен поглед мрачните прозорци на кръчмата, мълчаливо тръгнаха към отдавна вампирясалата тепавица на Прощапаните, където от дълги години живееше Петър Окатия. В съзнанието на българите, пък и на някои съседни народи, Петър Окатия не само денонощно седеше на висок златен трон, но и всичко виждаше от него, включително и голямата къртица, която всяка пролетна нощ преораваше зеленчуковата градина на баба Стойка. „Петре, Петре - беше му рекла при една среща в Стара планина баба Стойка, - като я виждаш тая подземна мръсница, защо не я убиеш, ами я оставяш да ми пакости?" „Аз съм ясновидец - беше й отговорил Окатия, - а не убиец."

Тримата българи завариха Окатия в кръг от саксии с разцъфтяло мушкато, гол до кръста, надвесен над дървен капан, в който сладко мъркаше току-що изкъ-иана бременна лисица. В ръката си държеше домашен сапун, голям като дънер, а от лявото ъгълче на устните му се стичаше лига, поръсена с пепел от цигара. „Добро утро, Петре - с пресъхнало гърло поздрави дядо Кътьо. - Господ здраве да ти дава." „Тихо! - изръмжа Окатия. - Тихо, че ще събудите жена ми!" В следващия миг, без да поглежда тримата изумени бъл- ! гари, Окатия враждебно попита: „Какво насам по това късно време?" „Дойдохме да те видим - глухо отвърна Запрян Въглищарски. - Българин си, не си турчин, домиля ни на сърцето." „Я да я оставим тая тема - отново изръмжа Окатия, като си направи нова цигара. - Дошли сте не да ме видите, а да видите какво виждам в момента. Ползата, ползата, братя, ви е де-мъкнала в планината!" „Така е, чичо Петре - смъкна фуражката си на разсилен Георги Локата. - До гуша ни дойде от Серафим Кузинчев! Аз такова робство и в Аржентина не съм виждал!"

В плиткото огнище, изписано с червени тухли, кротко гореше борина, а през единственото прозорче утрс-то надничаше като безпризорното теле на Пенчо Дк-левчански. Петър Окатия трябваше да каже нещо, тримата българи не бяха намотавали пътя, за да си правят от него пояси, но след дълбоката житейска изповед на Георги Локата той сякаш потъна в задгробния свят. „Ами да си вървим - почти изплака дядо Кътьо Делиралчев. - Щом няма отговор на нашата мъка, какво да правим в това горско светилище?" „Не, не бързайте - като в просъница отговори Окатия. - Такова е началото. Създадено е много отдавна." В следващия миг по дясната му ръка притича бяло морско свинче с разцепени уши, а след като изчезна из дрехите му, ясновидецът взе една от саксиите, постави я внимателно на дървения капан и каза на българите да целунат мушкатото по корените. „Как по корените?! - стъписа се Запрян Въглищарски. - Корените се намират в пръстта!" „Хайде, хайде - надигна се от пръстения под Окатия, - изпълнявай, а не питай!"

Пръв над знаменитото българско цвете се приведе дядо Кътьо. Дълго стоя приведен, но нито едно коренче не се показа. След него се приведе горският стражар. Картината се повтори. Последен над мушкатото се надвеси Георги Леката. Той също беше готов да целуне милото растение по голите крачета, заровени в земята,, но още преди да си отвори устата, цветовете на мушкатото внезапно окапаха. „Ти пияница ли си? - изгледа го с мрачен поглед Окатия. - Отговори честно, а не като пред жена си!" Георги Локата едва не припадна от страх, но не отговори. „А сега си вървете по къщнте - отново седна до огнището Окатия. - Ще дойдете след седемдесет и седем пълни седмици. Тога-за имам контролна среща с господ. На вчерашната негова светлост не дойде. Сигурно по спешност го е извикал побратимът Варналис от Гърция, а може и в Албания да е отишъл. От побратима Исмаил също пристигат лоши вести. Така е, братя, лоши времена дойдоха за Балканите."

Отговорът на Петър Окатия се разнесе из България с бързината на спънат кон, защото всеки българин искаше да му го повтарят, докато го запомни дума по дума. В началото на зимата, която започна с луди ветрове и тежки снегове, отговорът влезе и в къщата на Серафим Кузинчев. Многобройните шпиони въпреки големите си старания не бяха успели да се доберат до нелегалната среща в тепавицата на Прощапаните. „Ами сега?! - потръпна и помръкна Рада. - А, Серафиме, какво ще правим? Тая среща не е за добро, сърцето ми го подсказва." „Ти не се бъркай, а си гледай къщната работа - изръмжа Серафим. - Това не е женска работа." „Не! - отпусна главата си на гърдите му Рада. - Тая работа е само за жена, така да знаеш. Не знам какво ще правя, но ще я оправя." „Ще я оправиш - повторно изръмжа Серафим, - но след това ще се оправяш с ръцете ми!"

Рада Серафимова също беше жена, лъжеше и мамеше като другите, но притежаваше и вродената доблест Да споделя греховете си. В това отношение особено много й помагаше мъжкият опит, който, общо взето, се ръководи от правилото, че предубеждението към общото е всеобщо. При всяка среща с мъж практичният и ум на развратница не стигаше до пълно размътване и разпадане, а непрекъснато се изостряше, готов да извлече и най-малката житейска полза за себе си. Капризите на естеството са сладки и омайващи, Рада знаеше много добре това от личен опит, но същевременно беше и наясно, че същите капризи са н дълбоко коварни. „Сера-фиме - казваше понякога Рада на съпруга си, като спираше тъжен поглед в очите му, - каквото и да се случи, двамата ще лежим в един гроб." „Така ще бъде - внезапно се просълзяваше Серафим. - За всичко съм виновен аз. Теглата ми са от далечен извор, който не мога да затрупам."

В средата на зимата Рада се измъкна като котка от съпружеското легло, облече сватбения си сукман и като сложи златно триъгълно гребенче в кехлибарените си коси, тръгна към далечната тепавица на Прощапаните, за която само беше слушала. До гърдите си притискаше бяла кошница със стафиди, купени от Гюмюрджи-на. Всъщност гръцките стафиди превърнаха Рада Серафимова в българска легенда за любовта. При всяко плътско отдаване Рада не само се събличаше чисто гола, както я беше родила майка й, но к поръсваше гърдите си със стафиди. „Хайде - казваше тя на поредния си любовник, - лапай, а не гледай като бик на панаир!" Мъжкият език тръгваше от стафида към стафида, обираше ги лакомо, докато най-накрая стигаше до стафидите на гърдите й. Тук се разплакваше от близки и далечни спомени, слагаше кръст на близки и роднини, отхвърляше земя и небе, докато в последна сметка увисваше над голото женско тяло като мокър парцал. Когато Рада влезе в тепавицата на Прощапаните, Петър Окатия плачеше, надвесен над дървения капан. Лисицата беше умряла. „Какво, чичо Петре - ехидно се усмихна Рада, - овдовя ли?" „Ти коя си? - рязко се извърна Окатия. - Не те познавам! Да не си оная от Масатларе, която ми изпращаше билки за лисицата?" „Аз съм новата ти жена - разнежено го докосна Рада. - Заместницата." „Да - изхлипа ясновидецът, - но ти не си лисица!" „Аз ли не съм лисица? -присви кафявите си зеници Рада. - Аз ли не съм?! Сватбеният сукман на Рада полетя към кехлибарените й коси, а след това се свлече на пръстения под, като затрупа златното триъгълно гребенче. До сукмана се отпусна и Рада. В следващия миг бялата кошница изплува над мургавите й гърди, наклони се към тях и щедро ги посипа с гръцките стафиди, купени от далечния град Гюмюрджина. „Хайде - простена Рада, като прнвидно притвори кафявите си, зеници, - лапай!"

Мъртвата лисица заедно с дървения капан изчезна от размътеното съзнание на Окатия, а след като и жълтата й опашка.изчезна из близките оголели храсти, той видя езика си по гърдите на Рада. Беше голям, хищен и напукан като смок. „По-бавно! - отново простена Рада, като отвори очите си. - Стафиди има колкото искаш!" „Виждам пеликани - разголи душата си Петър Окатия. - Не, не, това не са пеликани, не са птици, а бели диви кози. Козар им е дядо Кътьо Делиралчев, съпругът на баба Стойка Делиралчева. Виждам го като на длан. До него седи някаква млада румънка, бастите на гащите й трепкат от вятъра..." „Ти остави гащите на румънката - рязко се надигна Рада. - Всяка жена има гащи. Какво означават дивите кози?" „Как какво?! - сепна се Петър. - Стръв за отровни влечуги!"

Гръцките стафиди така и останаха неизядени от Петър Окатия. Сватбеният сукман на Рада както полетя нагоре, така полетя и надолу, като стигна до лачените й обувки, купени също от Гюмюрджина. „Значи това е тайната? - озъби се като вълчица Рада. - С мляко от диви кози дядо Кътьо Делиралчев смята да примами Бяла Рада, Деспина и Казапланка, за да им види сметката!" „Слушай, дъще Христова - върна се в разноцветното царство на ясновидството Окатия. - Пропуснах да ти кажа в началото, че по копринените гащи на младата румънка пълзеше декемврийска пчела." „Е, и какво! - зиморничаво потръпна Рада. - Навсякъде пъплят мушици. Просто господ не си е свършил добре работата." „Така е - седна до огнището Окатия, - господ също си създава проблеми по невнимание, но сега не става дума за неговата работилница. Когато по женски гащи се появи декемврийска пчела, това е сигурен знак, че плодът ще е червив. Ако ти кажеш на Серафим за дивите кози, ще заченеш изрод. Запомни това от мен!"

Прав се оказа Серафим, че има работи, които не могат дори и наполовина да се свършат от жени. След срещата с ясновидеца в далечната тепавица Рада изпадна в дълбока меланхолия, дори престана да се среща с чужди мъже. Всичко й опротивя. Кръст на любовните й похождения сложи сърбинът Драган Ристич, бандит и оръжейник от град Крагуевац. В една мразо-вита нощ, както разнежено й разказваше за родния си град, изведнъж сърбинът припадна, като окъпа дългогодишната си носталгия с минзухарена пяна. „Не, чичо Петре! - уплашено изписка Рада, като отхвърли от тялото си епилептика Драган. - Нищо няма да кажа на Серафим! Вярвам ти!"

Двете страни, ослепели от взаимна омраза, продължиха да враждуват. Дълбоките снегове, които паднаха в началото на зимата, не успяха да затрупат разгорещените страсти, дори ги разбутаха с нова сила. В първите часове на Богоявление, точно когато отец Манасий хвърли сребърния църковен кръст в Марица, трите големи камбани на църквата удариха на умряло. Внезапно над реката се спусна черна нощ, а когато вятърът разкъса траурната пелена, водата изхвърли през внезанно появилите се ледени дупки купища мъртва риба. В следващия миг от ледените ноздри излязоха тринадесет млади мъже, голи до кръста, разшетаха се и за съвсем кратко време събраха на едно място рибата с дървени лопати, много по-големи от лопатата на фурнаджията Евстати. „Хайде, невясто! - провикна се един от младите мъже, след като рибата беше събрана на камара. - Всичко е готово за вечеря!" В същия миг бялата броня на Марица се изгърби, последва страшно пропукване, а след като и този природен апокалипсис утихна, от голямата черна рана на реката излезе царствено красива млада жена.в булчинска рокля. Булото й гореше като факла. Младата жена се прекръсти под червената стряха на огъня, смъкна белите си ръкавици и като целуна венчалния си пръстен, започна да корми рибата. „Божичко! - изпищя жената на Запрян Въглищарски. - Ами това е сестра ми Севда, която почина миналата година от синя пъпка!"

Бяла туберкулоза няма, няма и червена холера, но синя пъпка съществува, колкото и лирична да изглежда като заглавие на страшна болест. „Манасий! - провикна се баба Стойка Делиралчева. - Сигурно кякой Никола ни е напуснал. Я виж колко риба е излязла от Марица!" Отговорът дойде не от отец Манасий, който беше наясно с основните закономерности на природата, а от доста безпризорното гърло на Георги Локата. „Какъв ти Никола, ма, бабо Стойке! - озъби се общинският разсилен. - Тая сутрин е издъхнал Драган Ристич от Крагуевац. Рада Серафимова му прилепила някаква смъртоностна болест, а след това отишла в Скопие за гръцка леблебия!" „Драган Ристич ли?! - повторно изплака жената на Запрян Въглищарски. - Тогава сигурно ще пламне нова Междусъюзническа война. Боже, боже, какви ги прави тая Рада!"

Всичко се помни на Балканския полуостров, в това число и черното коварство на крал Милан от 1885 година. Пред просълзения поглед на българите постепенно изплува град Пирот, с дребни магазинчета и тесни улички, проядени от зъбите на дъждовете, а след това под изприщеното небе се излюпи и град Ниш, удавен до първите прозорци в лапад и коприва, а оттам нататък - в спомени и размисли за Никола Пашич. В централната кафана на този заветен град българите видяха цар Фердинанд. Беше без лампази, а може и червения плат да не се виждаше, защото от устата му изтичаше пенливо червено вино от Шумадия. Офицерската свита на царя чупеше кристални виенски чаши и доста разпасано пееше за подвизите на друг български цар. От естрадната сцена доста добре моделирана по австрийски образец и в доста прозрачно черно трико някаква хърватка от Босна отговаряше на офицерите, че който седи на едно място, той запазва земята си.

Пламъкът от венчалното було на мъртвата българка не спираше да се раздипля, както и рибените люспи не преставаха да се сипят от ръцете й. Изведнъж, както цар Фердинанд се появи в централната кафана на Ниш, ледовете на Марица кипнаха и се разтопиха, като изпратиха към небето огромен разноцветен облак. Заедно с тях изчезна и Севда, сестрата на Диканка Кавакдерска. В разголената река се появиха лодки, пълни с мълчаливи монахини. „Ах, тая развратница! - простена баба Стойка, прегърбена под овчия кожух на дядо Кътьо. - Отец Манасий, да вървим да острижем Рада Серафимова! Аз и ножица съм домъкнала!" „Право казва баба Стойка Делиралчева - озъби се и майката на отец Манасий, която от дълги години протягаше ръце към господ, но все така и не-успяваше да отиде при него. - Българи, да вървим към Серафим Кузинчев!"

Лодките останаха в разголената река. Там останаха и мълчаливите монахини, които сигурно бяха пристигнали от манастирите около Търново. Георги Локата вдигна високо хоругвата и поведе българите през снежната виелица към къщата на Серафим Кузинчев. Силно възбуден от народното емоционално единство, отец Манасий подхвана някакво зловещо средновековно песнопение, в което господ хвърляше евтини подаръци от седем прозореца, а от седемдесет прибираше скъпи дарове. Всички вярваха, че ще хванат Рада Серафимова за краката като озца, ще я острижат до кожа, а след това и ще намажат вратата й с катран като знак на върховно небесно проклятие. Диканка Кавакдерска дори си беше наумила да разтвори краката на Рада и да посипе окосмения й триъгълник с беломорска ссл, за да изсъхне и никога повече да не подмамва мъжете на Балканския полуостров към грях н поквара. Тя знаеше как се прави това, беше го научила от врачката Ата, която често слизаше от Стара планина, брадясала като горски разбойник, на рамото с вулгия от кравешки корем.

Новата къща на Серафим Кузилчев нито беше къща, нито беше плевня, а нещо много по-различко от този вид постройки. От дълбока любсз към Русия, за която беше загинал и баща му, дядо Кузо Серафимов, както и много други българи по време на Стефан Стамболов, той я беше направил по образ и подобие на Зимния дворец в Петербург. „Ууу! - извикаха с едно гърло българите пред българския Зимен дворец. - Смърт на змийското гнездо!" Баба Велика, майката на отещ Манасий, дори намери физически сили да продължи духовното проклятие: „Смърт на Бяла Рада! Смърт на Деспина! Смърт на Казапланка! Искаме възмездие!"

Зимният вятър се разколеба, сигурно от виковете за смърт, прибра крилата си и легна в дълбоките преспи. Като по знак от вселенския патриарх спря и снеговалежът, който се беше захласнал от предния ден. Облаците се разбутаха, за да направят място на слънцето. Кучетата също притихнаха, а многобройните мисирки на баба Стойка, черни и шумни като италианки, се набутаха в плевнята на Стакойко Милушев. Единствена остана да шуми Марица, а може би и да утешава Севда, мъртвата сестра на Диканка Кавакдерска, която беше умряла млада и зелена от синя пъпка.

Всъщност облаците се разбутаха не да направят място на оскъдното зимно слънце, а на Рада Серафимова. Внезапно най-високата врата на българския Зимен дворец се отвори, а след това по същия начин се и затвори за гърба на Рада. „Аз ли съм прокажена?! - бавно и злобно процеди през равните си зъби съпругата ка Серафим Кузинчев. - Аз ли погубих с прилепчива болест оръжейника Драган Ристич от Крагуевац?! Аз ли съм новата ябълка на раздорите на Балканския полуостров?!" Дългите ръце на Рада се издигнаха като лебеди към изприщеното небе, а след това като лебеди се п спуснаха към плетения кош, с който беше излязла на Озлксна. „Радо! - внезапно излезе на балкона н Серафим, тъмен п възбуден като ограбен албанец. - Спри, грехота е от бога, който сега ни гледа от небето!" Рада дори и не трепна от думите на съпруга си. Дългите й ръце се появиха отново като тъжни птици, а след това, като се и простряха към притихналите българи, пуснаха бяла копринена шапчица. „Господи, проклет да си до трето коляно! - изплака Серафим. - Плюя на главнята, с която си ме изгорил някога!" Рала отново не трепна, макар че от мъжкото разголване на Серафим я заболя сърцето. Двете й ръце се появиха за трети път под небето и пуснаха от балкона бяла копринена камизолка. „Аз ли съм заразна? - тихо заплака Рада Серафимова, като захлупи лицето си с ръцете-лебеди. - Аз ли погубих Драган Ристнч от Крагуевац?! Аз от малка дрешки на детето си правя! Вижте ги! Разгледайте ги! Белким тия бели дрешки ви направят някакво впечатление!"

С много измислици е пълна съвременната световна литература, а който не вярва, така и никога няма да се Докосне до истината, следователно и до себе си, защото истините са в човека и около него. „Радо, Радо! - болезнено се провикна Диканка Кавакдерска. - Ами как си живяла ма, сестро?! Така може ли да се живее сред живи хора?!" „Как е живяла лн?! - хищно се озъби Серафим. - Ами аз как съм живял?" В следващия миг Серафим се сгърчи, захапа ръцете си и като направи крачка към плетения кош, още по-хищно се усмихна: „Аз ли как съм живял? Хайде да не говорим за това. Баща ми посудата ви калайдисваше, искаше да свети като слънце, за правда ви говореше вечер пред общината, искаше да сте просветени, вие едно благодаря не му казахте, дори го освиркахте по пътя към гроба. Знам ви много добре, защото съм плът от плътта ви и кръв от кръвта ви! Как го казваше, а, бабо Стойке: „От героите по-неприятни съседи няма!" Помня ги тия приказки. Помня ги, както помня молитвата от първо отделение! Затова и не тръгнах след нещастния си баща, а след змиите!"

Рада отново се изправи пред Серафим. Тръгна не като него от тавите и саханите на дядо Кузо Серафимов, а от дългите и кървави войни. В тях беше загинал и баща й, около Дойранското езеро, при това от български снаряд. „Как ги учат тия хора, бе?! Как ги учат в тая проклета казарма?! По българи ли да стрелят? - Устните й се разкривиха от мъка, а след това се и вледениха: - Нямала съм деца! Стари и млади пергиши само това подмятат по кръчмите и безпътните пътища. Нямам и няма да имам! Така, батьовото, така, чичовото, така, вучовото, така, дядовото, викаха войниците, като се върнаха от мръсните окопи, а след това и не забравиха да се гаврят със сирачето. Господ да го убие Харалампи Порязов от Голямо Конаре! В гроба повторно да пукне! Заведе ме в една плевня... Не, никога няма да имам деца! Никога!

Срещат се клетви, от които умират не само хора, но и тригодишни биволи. Кроткият образ на Христос, трогателно изброднран на църковната хоругва от незнайна ръка, се сгърчи, Георги Локата простена и рухна в дълбокия сняг, а след малко до него си намериха студено място и останалите българи, включително и отец Манасий. Първа заплака баба Стойка Делиралчева. Спомените отново я повлякоха към Братован Сотиров, който от дълги години лежеше в чумавите гробища. Тя отново се закани, че всичко ще направи, но при мъртвите няма да го остави. „От маджун ще те направя! - изхлипа баба Стойка в скута си. - От маджун или от глина! Ти при сенките повече нямаш място!" В скута си заплака и Диканка Кавакдерска, която нямаше никакви прегрешения пред Запрян. В личните си премеждия потъна и дядо Кътьо, който пръв подбутна българите да търсят спасение от робството на змиярската централа. Той не тръгна от мъртъв мъж или от покойна жена, а от страшните и кървави войни, както тръгна Рада Серафимова. „Не, не ме убивай! - глухо изпъш-ка дядо Кътьо, както седеше в сипкавия сняг под вековния чинар на Янковци. - Нищо лошо не съм ти направил!" Кладенчето, което му се беше присънило, се избистри като детско лице, дори пусна и няколко смешни мехурчета, турският войник коленичи до него и двамата заедно отпиха от горчивата вода на Булаир. „Сладка ли е? - попита турският войник, след като напълни и манерката си. - Аз много я обичам." „И аз - отвърна дядо Кътьо. - Вода е тоза, не е човешка кръв!"

Облаците отново се събраха един до друг. Слънцето така и нищо не видя, колкото и да беше любопитно. Пухкавите снежинки се разлудуваха, станаха пъргави като дивите кози, които някога рисуваше идиотът от Бачковския манастир. Внезапно в подножието на Стара планина изрева прословутият вълк Лукан. Този тромав единак всяка зима идваше от Карпатите, преситен от румънските говеда. В същия миг, както утешително милваше ръцете на майка си, изрева и отец Манасий: „Братя, ами църковния кръст?! Докс, много докс се навъди у нас!" Сепна се и вятърът, а след като окончателно се разбуди, тръсна вековния чинар на Янковци и малко натъртено преведе от прабългарски на български: „Свиня, много свиня се навъди у нас!"

2 >>>

© Иван Динков, 1990
© Издателство LiterNet, 22. 12. 2002
=============================
Публикация в книгата на Иван Динков "Проверка на каруците", С., 1990.