МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ВТОРА КНИГА : Седма глава

Баба Серафимица си отиде в средата на лятото. В края на жътвата към оня свят се запъти баба Нена Яламурска. Дядо Харалампи Донков доказа пред властите, че старата и мълчалива българка не е правила никакъв сапун от диви прасета, а всяка нощ е иекла хляб за приятелите на Радко Белоземски. Всъщност дядо Харалампи съобщи на капитан Пазарджишки само онова, което беше научил от кантонера Гаврил Полугаврилов.

Вързаха краката на баба Нена, а след това ги завързаха за собствената й диканя. Капитан Пазарджишки смъкна раницата от гърба на Танкурката, сложи я на диканята, седна на нея и гневно подгони конете из хармана.

- Нено, Нено! - изплака и разчорли косите си баба Гроздена Джангърска. - И ти си отиваш, сестро!

- Бог да й е на помощ! - прекръсти се дядо Вергил. - Ние не можем да й помогнем!

Тялото на баба Нена препускаше след диканята, от време на време излиташе от хармана и отново се прибираше в златния му обръч. Свинските й цървули някак нереално стърчаха над житото, сякаш пътуваше не към смъртта, а към някакъв светъл и незабравим сън от далечното си моминство. Баба Нена също беше имала моминство, а след него беше народила много деца. Най-силно обичаше Харитон и много се измъчваше, че хората го наричаха Менгуша. Той й беше безкрайно скъп и тя не му позволи дори да се задоми, защото се страхуваше, че жена му ще го откъсне неизбежно от сърцето й.

- Отец Игнатий! - изкрещя внезапно генерал Българенски, който наблюдаваше грозната картина от седлото на нервно потръпващата бяла кобила. - Пей анатема!

Църквата трябваше да помага на държавата, но отец Игнатий не само не знаеше текста на анатемата, но и съответната мелодия. Десетилетия наред той беше изпълнявал служебните си задължения като въобщенец, без да подозира, че един ден ще му се наложи да ги изпълни и най-конкретно, при това пред очите на един побеснял генерал, който и пей не дава за живота на отделния човек. Всъщност и животът не беше помагал на народния пастир да се подготви професионално за църковното поприще, той го беше лашкал към всякакви други просвещения, като непрекъснато беше забравял легендарното богословско училище в София.

- Пей! - повторно изкрещя генерал Българенски и хрясна със сребърната си сабя отец Игнатий по главата. - Пей, защото ще те оскубя!

В тоя съдбоносен момент над златния харман прелетя някакво тежко въже с примка на края, примката се спусна като глава на змия и отмъстително налапа шията на генерал Българенски. В следващия миг въжето се изопна, явно някой го дърпаше, генералът се спусна между ушите на кобилата, а след това се изхлузи по мокрото й лице и падна на земята. Шпорите му щръкнаха нагоре, както свинските цървули на баба Нена в житото, а по лампазите му полепна осил.

- Кой посмя?! - извика с разтреперан глас полковник Панагюрски и рязко извади пистолета си. - Отвържете кучетата! По-бързо!

Кучета и войници се врязаха в българския народ. Никой от военните не се досети, че може да пререже въжето и по тоя начин да помогне на генерал Българенски. Тая мисъл я нямаше и в главата на полковник Панагюрски, а капитан Пазарджишки дори и не вярваше, че фактът е действителен. Той беше абсолютно убеден, че всичко това е един сън.

- Господин генерал! - провикна се след малко българският войник Танкурката. - Открих го! Тоя тип е идиотът Фрънко!

Танкурката и Фрънко се познаваха много добре, двамата бяха заедно играли като деца, а понякога и заедно ги бяха изпитвали пред черната училищна дъска. Сега единият се появи пред българския народ като арестант, а другият беше прихлупил сивата си каска и пристъпваше след него с отмъстителен поглед. В случая брат продаваше собствения си брат, но тая продан беше ставала и друг път, следователно беше известна и на двамата, както и на всички, които ги наблюдаваха с притаени очи.

- Стой! - извика българският войник Танкурката.

- Слушам! - отвърна българският идиот Фрънко.

Двамата връстници спряха близо до генерал Българенски. Полковник Панагюрски потръпна, а след това попита с леден глас:

- Знаеше ли какво правиш?

- Знаех - отвърна Фрънко.

- И въпреки това го направи?!

- И въпреки това - усмихна се Фрънко.

,- Ами ти тогава не си идиот бе, идиот такъв! - избухна полковник Панагюрски и силно удари Фрънко в лицето с пистолета си. - Ами ти тогава си бил нормален!

- Полковник, спрете! - извика генерал Българенски и бавно се изправи. - Аз лично ще го разпитам!

Луната отново пълзеше по небето като пчела. Сигурно беше избягала от пчелина на кантонера Гаврил Полугаврилов. Като всеки предател, и кантонерът отшелник обичаше мед. Същата беше и жена му - луда за сладко. Никой не помнеше венчилото им, но не венчилото им беше страшно за бъдещето на България, а многолюдната им челяд, която от сутрин до вечер скубеше щир и тученица из полето. Гаврил Полугаврилов и жена му отглеждаха не само пчели, но и много прасета. Тлъстото стадо скиташе главно по железопътната линия и по тоя начин спъваше и без това оскъдната скорост на българските влакове. От София често се заканваха, да ги изтребят, но така и не се намери власт, която да им удари ножа.

- А сега отговаряй! - изръмжа генерал Българенски, който беше слушал разни небивалици за Фрънко. - И внимавай!

- Ти за това не бери грижа - разтърка ниското си чело Фрънко, който също беше слушал разни небивалици за генерал Българенски.

- Имаш ли родина?

- Имам.

- Името й?

- Ти си кръстен на нея.

- България има ли столица?

- Има, но това не е град.

- Защо?

- Там един е умрял, друг е починал, трети е погребан, а всички вкупом лапат въздух из Чамкория.

- Влизал ли си в шантан?

- Тая дума не я знам - изпита истинско затруднение Фрънко.

- Коя дума?

- Шантан.

- Знаеш ли някое стихотворение?

- Фрънко - провикна се баба Гроздена Джангърска, - господ да поникне в главата ти, спри да говориш!

Фрънко не само знаеше много стихотворения, но и сам понякога пишеше стихотворения. Пишеше главно през нощта. Тогава тъмнината на душата му се срещаше с другата тъмнина и от двете тъмнини се раждаха покъртителни елегии. В началото Радко Белоземски странеше от него, но след като Фрънко написа гениалния стих "Гледам живота и псувам с очи" той го благослови и доста силно го целуна по ниското чело.

- Е? - усмихна се цинично генерал Българенски.

- Добре сме - усмихна се също цинично Фрънко и силно заплю генерал Българенски в лицето. - Това е първата строфа. Ако ти харесва, ще ти кажа още няколко.

Нещастникът трябваше да умре. Той не само псуваше живота с очи, но вече и плюеше в луксозното му лице.

- А бе, идиот такъв! - изгуби контрол над себе си генерал Българенски и разстреля Фрънко от упор. - Теб как те е пропуснала донаборната комисия!

- Пейте! - извика в тоя страшен момент баба Гроздена Джангърска. - Хващайте се за престилките и пейте! Тия наистина ще ни избият!

Баба Гроздена намери единствения спасителен изход от тежкото положение, в което беше изпаднал българският народ. Армията може да потъпче всякакви бунтове, толкова стомана й е дадена в ръцете, но срещу женските бунтове и тя е безсилна. В същия момент от хармана се надигна баба Нена Яламурска. Беше се отвързала от диканята, но не беше успяла да развърже краката си.

- Пей, Гроздено! - провикна се към баба Гроздена баба Нена. - Ти пей, а аз ще отпявам!

Белите стихове за Стоян отново докоснаха черното предателство. Драмата на красивия българин се развиваше из дебрите на Стара планина. Турците бяха заложили две пусии, смучеха тютюн и го чакаха да се появи. Той се появи при някакво изворче, където нямаше пусия и където турците не смучеха тютюн, но точно тук го заловиха, вързаха му ръцете и го подкараха към близкия конак.

- Как става това ма, сестро?! - отново се провикна към баба Гроздена баба Нена. - При изворчето няма пусия, а турците там залавят Стоян!

- Знам ли! - разпери безпомощно ръце баба Гроздена. - Сигурно в изворчето е бил предателят!

Всъщност под името Стоян двете българки оплакваха Фрънко, както и много други луди глави, които още не са напълно събрани в бохчата на народната памет. Баба Гроздена оплакваше и мъртвото си момиче Станислава, което често идваше в сънищата й и ги украсяваше с едно синьо цвете, откъснато от подземните цветарници. Писнало й беше на баба Гроздена от всичко, а най-много й беше писнало от човешкото равнодушие и от постоянно ширещата се смърт.

- Аз вече не съм Харитон! - внезапно прекъсна песента на двете българки Харитон Яламурски. - Аз също съм Стоян!

Колкото и да го смятаха за особен човек, нещастният син на дядо Минчо Яламурски не беше се разминал напълно с огромното сияние на Българското възраждане. Първия път той се размина с него, като лашна българския народ да търси кравата на Станойчо Мършата и по тоя начин стана причина за смъртта на дядо Гоце Парпулов. Размина се и втори път, като застъпи дясната обувка на първия български министър и предизвика неговото падане върху рендосания ковчег на стария поборник. Сега, когато сам ставаше кръстник на себе си, Менгуша изглеждаше едър и бронзов, сякаш излизаше от самата леярна на Българското възраждане. В случая той допусна само една грешка: тръгна към майка си, която стоеше в хармана с вързани крака. Генерал Българенски разстреля и него. Изпразни целия пълнител, без да му трепне окото, че извършва публично убийство на невинен човек.

- Идиоти! - изпадна в изстъплението на първия български министър при погребението на дядо Гоце Парпулов генерал Българенски. - Ще ви коля, докато е българско! Вие сте варвари, монголи, измет! Вие не сте никакво доказателство за човешката еволюция, както вече се изрази първият министър на България защото, ако бяхте някакво доказателство, Дарвин нямаше да ви забрави в предсмъртното си завещание! - Генералът започна буквално да лае: - За мандрата на Филип Голямоконарски вие скъпо ще ми платите! Цял живот червено сирене ще плюскате! Един се появява със сноп, друг се домъква с брашненик, трети сам си става кръстник!...

Под всички небеса се пише белетристика, а вече се пише и под водата. Надземно или подводно, това изкуство непрекъснато раздава уроци, че образите трябва да се извличат от реалния живот и че постъпките им трябва да се мотивират, а не да се мотаят като привидения. Сигурно така и трябва да бъде, за да му вярват хората и да му пожелават здраве и дълъг живот. Баба Нена Яламурска обаче нищо не разбираше от такива уроци, дори не беше и слушала за тях, заета денонощно с проблеми, които се решават единствено от вечността. Както си стоеше изтръпнала сред хармана, озлочестената българка разкопча пазвата си и бавно извади от нея малка парцалена кукла. Очите на куклата бяха направени от две седефени копчета.

- Ох, на баба кукличката! - усмихна се с размътен поглед баба Нена. - Ох, на баба измишльотинката! Хайде, баба, ощипи ме. Хайде, хайде, не се страхувай, кожата ми е като щавена. Ощипи ме, баба, размърдай ме. Утре ще приготвя топло жито, ще го сложа в малката ти кошничка и ти ще припнеш към гробищата. Една шепа, баба, ще оставиш на дядо си Минчо, друга ще оставиш на дядо си Гоце, трета на Харитон, че и той ще огладнее. Като дойдат внучките, ще им кажа, че си на гробищата. Те веднага ще припнат нататък. Ти, баба, ще им посочваш гробовете, а те ще запаметяват...

Всичко може една парцалена кукла, но не и да раздава топло жито на покойниците. Баба Нена се озлоби и силно удари главата на куклата в завързаните си крака. Двете седефени копчета се откъснаха и паднаха в хармана. Куклата внезапно ослепя, стана грозна и уродлива, страшна за гледане. Уродството се засилваше особено много от златната нимба на хармана, както и от старческата ръка на баба Нена, която силно потръпваше.

- Ето, господин генерал - протегна куклата от хармана баба Нена, защото беше с вързани крака, - ето, вземи я. Нека жена ти, господин генерал, й ушие две нови зъркелчета, та да радва децата. Аз от ново бало съм я правила, господин генерал, но такъв й бил късметът. Вземи, вземи, господин генерал, зарадвай къщата си. Ах, изеднико - изплака баба Нена, - аз Харитон мога и да ти го простя, но дето ослепих вълнената измишльотинка - никога! Аз и на оня свят ще те дебна, а когато дойдеш, като кучка ще те разкъсам! Там аз ще бъде ловната кучкарска рота, а вие ще бъдете жертвите!...

- Спри ма, бабо Нено! - провикна се Гюргена Бранимирова, която в продължение на шест години всеки ден кърмеше ненаситното си момиченце Трендафилка. - Спри, че ще ми секне млякото!

Младата кърмачка всъщност искаше да помогне на баба Нена, защото генерал Българенски вече се разпадаше от нерви, но ролята на спасител много по-добре изпълни легендарният зокум на баба Нена. Това растение беше едно от най-известните в цяла България. Баба Нена всеки ден го поливаше с мляко, милваше го с някакво нежно бяло парцалче, а понякога дори го и целуваше. Легендарният зокум живееше на перваза на последния прозорец, който се намираше на третия етаж: защото баба Нена имаше само три стаи, но тия стаи се бяха покатерили една върху друга, както се катерят кози по скали. Точно когато баба Нена започна да се разпорежда с отвъдния свят, зокумът, който си растеше на воля в гюм за сирене, се отпиля от високия перваз и падна върху сивата каска на Тан-курката. Може би котаракът на баба Нена свърши тая работа, но който и да я беше свършил, наградата трябваше да получи зокумът. Войникът кучкар Танкурката залитна назад, а след като направи това отстъпление, повлече на земята и войника кучкар, който стоеше зад него. Вторият войник кучкар изпрати на земята третия, той от своя страна помете четвъртия... В един миг цялата кучкарска рота се оказа на земята, повалена от един нищо и никакъв зокум, а не от враг на българската държава. Последен намери почивка на майката земя капитан Пазарджишки, който едва не погуби баба Нена Яламурска. Всъщност той трябваше да си отиде от белия свят, защото, който посяга на жена с диканя, той умира от зокум.

- Ами сега?! - възкликна Матейко Пандурски който отдавна се беше отрекъл от българо-тевтонското братство. - Може би трябва да ги преброим, както те ни преброиха, когато Игнат магазинерът извърши великото преселение на собствените ни глави, а моята едва не погуби!

Слънцето прежуряше, както всяка година в края на лятото. Натежали от прах, дърветата едва дишаха. Баба Нена Яламурска стоеше безпомощна сред хармана, изпуснала куклата пред вързаните си крака. Фрънко и Харитон Яламурски лежаха на няколко крачки от хармана, странно бездиханни и потресаващо одухотворени. Лудостта на Фрънко и странностите на Харитон бяха отлетели към някаква далечна и още неизвестна звезда. Баба Гроздена гледаше към безоблачното небе, без да разбира в кой свят живее и защо живее. Игнат магазинерът беше изхлузил дървения си крак и се кръстеше пред него, като безгласно мълвеше: "След като желязото не може да оправи тоя свят, дано го оправи дървото!" Рада Карамихова за първи път скърбеше със сърцето си за Димо, дори му завиждаше, че навреме си е отишъл от земята. Стефан Яламурски стоеше като богомолец под манастирска лозница и мълчаливо разглеждаше църковния календар с изображението на Иван Рилски.

- Не знам - обади се по едно време дядо Вергил Джангьрски, - вие ми се смеете, като го казвам, но наистина е така: зад хоризонта постоянно плаче човек.

- Измитай се! - изрева в същия момент генерал Българенски към войниците кучкари. - Бегом към палатките! - И като се обърна към полковник Панагюрски, тихо изръмжа: - Лесно им е на ония от София. "Така - викат - избивайте, че да останат и живи." То ако можеше така!

Бялата кобила на генерал Българенски препусна през хармана на баба Нена Яламурска и изчезна към общинската люцерна, където се намираха палатките на войската. Фрънко отдавна беше написал гениалния си стих: "Гледам живота и псувам с очи." В момента, дълбоко покрусен от грозното предателство на Гаврил Полугаврилов, Радко Белоземски лежеше до гроба на дядо Минчо Яламурски и гневно записваше в набъбналия си бележник: "От всички хора на изкуството, колкото и относително да е това определение, само големите поети разбират, че мъртвите са по-дейни от живите."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.