МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ВТОРА КНИГА : Осма глава

Дядо Йоцо си стоеше в знаменитото произведение на Иван Вазов, а на неговото място в живота седеше дядо Вергил Джангърски. Предстоеше му да умира, а много трудно умира един българин, ако отново не хвърли прощален поглед към всичко онова, което го е осмисляло през годините: към улицата например към църквата, към основното училище, от което има много тежки спомени, към общината, която ще мрази и на оня свят, дори и към железопътната линия,която понякога, поради колосалните си закъснения, го е лишавала: пръв да заяви, че детето на собствената му жена е негово собствено дете, а не на оня, който хвърля въглища в пещта на локомотива и най-нехайно се заглежда в телеграфните жици.

Дядо Вергил искрено вярваше, че когато тъмното преваля през последния хълм на живота, същият тоя живот идва при човека и сяда срещу него като зачуден заек, готов и да го помилва, ако трябва, а ако не трябва, да легне в краката му и да скубе люцерна до второто пришествие. Просто така го бяха възпитавали дядо Вергил през дългите робски години, които най-условно могат да се възприемат като възпитателно време.

Вярата на дядо Вергил обаче се оказа вяра на доверие. Старият българин се отпусна, скръсти ръцете си и притвори очи, но нито заек седна срещу него, нито бременна лисица. "Хайде бе - извика глухо в себе си умиращият дядо Вергил, - стига си плюскал в люцерните, идвай, че кроеното ми се размота!" Отговор не последва, пък и не биваше да му се отговаря, защото, ако всеки, който иска помощ, получи такава, тогава всички ще умират блажени и млякото с ориз на оня свят няма да им е сладко. Дядо Вергил изпадна в тихо озлобление: "Как така?! - развика се отново в себе си старецът. - Как така няма да може да се умира по собствен избор! И това ли не може да става в България?!"

Името на родната страна пробуди напълно дядо Вергил, а след като избистри съзнанието му, той изпита дива жажда да превърне държавата в огромен пясъчник. Тая представа се оказа много сладка, разламтя душата му, но той веднага си даде сметка, че една държава трудно се превръща в пясъчник, особено когато е щедро надарена с плодородна земя. "Не! - разлая цялото си тяло старецът. - С нещо трябва да посегна на това царство!" В следващия миг пред вътрешния му поглед изплува общинското бутонче, което от памтивека стоеше като заковано пролетно бръмбарче на външната врата. Вече в сладък унес, дядо Вергил си представи, че ако натисне лъскавото бръмбарче, над България ще паднат тежки снегове и от грешното царство няма да остане нищо. Тая мисъл го раздруса из корен. Палецът му потръпна в старческото кокалче и той натисна черното бутонче. Всъщност дядо Вергил натисна силно лявото си око. Това обаче се оказа без значение. Веднага пред дясното му око се посипа тежък сняг. Първите снежинки бяха бели и пухкави, като всички снежинки, но след тях се посипаха едри и мръсни парцали, които неусетно се превърнаха в сажди. "Хи-хи-хи! - изпита истинска радост дядо Вергил и натисна още по-силно лявото си око. - Хи-ихи-хи! Така ти се пада, кърваво царство!"

Саждите падаха и затрупваха всичко. Общинската сграда също изчезна. "Ами сега?! - настръхна дядо Вергил. - Сега какво ще правя?" Изправи се моментално от общинската пейка и силно натисна черното бутонче. Веднага се появи кметът. Беше по пижама и смучеше кислород от легендарния червен маркуч.

- Поздрав, кмете! - усмихна се като новобранец дядо Вергил. - Поздрав, казвам!

Кметът потръпна от вътрешен студ. Дядо Верпрл измъкна от белите навуща овчарския си нож и го облещи пред властника.

- Това какво е? - попита ехидно дядо Вергил.

- Нож - изплю маркуча кметът.

- Да де - отвърна кандидат-покойникът Вергил Джангърски. - А за какво служи?

- Ножът ли?! - отстъпи крачка назад кметът. - Ножът...

- Ти бе, мръсник такъв! - изрева внезапно дядо Вергил и заби овчарския си нож в гърдите на кмета. - Ти защо накара Танкурката да утрепе сестра ми?!

Дядо Вергил Джангърски нямаше повече работа с живота. Старческите крака му се отплатиха за дългите пътища, изведоха го на общинския балкон и там го оставиха. Нямаше никакъв сняг и никакви сажди. Стара планина се къпеше в прохладна светлина. Сигурно тая картина беше скъпа на дядо Вергил и сигурно с нея искаше да се прости. Сухите му ръце се протегнаха към планината, устните му отрониха тъжно "Сбогом!" и той полетя с кървавия нож към плочниците пред общината.

- Помощ ма, бабо Гроздено! - извика Макавея Бобчев, който в момента тръгваше да съобщава с барабана, че монархът на България е притворил завинаги очи. - Дядо Вергил си отиде от живота!

Българският народ отново изпълни общинския площад.

- Ами сега?! - приклекна в душата си Матейко Пандурски. - Такъв бил дядо Вергил, онакъв бил, а той ни даде урок за домашен прочит за вечни времена!

- И падна, като направи кръст пред Стара планина! - възкликна Игнат магазинерът. - Всичко друго съм виждал, но такава прошка не съм срещал и през войните. Тогава дядо Вергил охраняваше някакъв мост на Вардар. Посетих го и му викам: "Дядо Вергиле, как е мостът?", а той ми отвръща: "Мостът, Игнате, мирише на река."

- Ох, Вергиле, Вергиле! - разплака се най-после баба Гроздена. - Ами защо го направи бе, човек?! Ами оная мълва не беше вярна! Аз петел за честност не съм клала бе, Вергиле, аз си имах достатъчно кръв!...

В момента може би най-искрено скърбеше дърводелецът Матейко Пандурски. Като всеки беден и многодетен човек, в дни на народни скърби той най-остро усещаше колко е беззащитен и безпомощен под небето, както и колко ще бъдат самотни неговите деца. Той ги беше създавал без тая тягостна мисъл, но след като децата му поотраснаха и започнаха да скитат по българските улици, тая мисъл засенчи всички други мисли, непрекъснато пиеше главата му и непрекъснато изпиваше сърцето му. Докато беше жив, кметът Игнатов често казваше, че е особено трудно да се живее сред населението. Матейко Пандурски беше още по-зле, защото беше част от това население.

- Не! Аз така не мога да живея повече! - съвсем се разплака нещастният дърводелец. - Хванете ме и ме хвърлете от балкона на общината, защото сам ще го направя!... Аз съм беден човек бе, българи! Аз съм беззащитен човек! Мен всеки може да ме пльосне на каната и да ме заколи!... Дяца, дяца! - зави на умряло Матейко. - Защо ви сънувах и защо ви бленувах! Защо разлевустих майка ви, та, горката, тръгва на запад, а продължава да върви на изток!

В тоя покъртителен момент, когато един българин искрено съжаляваше, че е създал други българи, изневиделица изникна кравата на Станойчо Мършата. Кротка, сякаш се връщаше от Ерусалим, кравата приведе глава и мълчаливо облиза набразденото чело на дядо Вергил. Езикът й беше чист, по него имаше само няколко зелени петна, но тия петна бяха от тревата на Стара планина, следователно и дума не можеше да става за нечист примес.

- Не! - изплака отново Матейко Пандурски. - Повече наистина не бива да се живее!

Българският народ възпря Матейко Пандурски от излишния подвиг, който искаше да извърши в негово име, а след това се струпа около кравата на Станойчо Мършата. Добичето си беше същото, бялото петънце продължаваше да си стои в лявото му око, както продължаваше да си стои и сивото петънце на челото му. Рогата също си бяха по местата, а от едрите вимета, силно напращели от планинската трева, натаяваше мляко: Единствено нрава си беше изменила кравата на Станойчо Мършата. По-рано тая домашна млекарница риташе и разливаше ведра и гюмове, налиташе включително и на похотливата Станойчовица, а сега изглеждаше строга и с някакъв особен ум в очите.

- Ами това пък какво е? - разбута мистиката Георги Рашов, който като дядо Гоце Парпулов всеки ден умираше и всяка седмица не искаше да умре.

- Това е торба! - назидателно отвърна дядо Харалампи Донков. - Ако и това не си виждал в България, тогава нищо не си видял!

- Да де - преглътна мъчително Георги Рашов, - торба е, виждам, ама тая торба е направена от брезент и на него е изписана червена звезда!

Станойчо Мършата тръгна към торбата.

- Не! - изрева Макавея Бобчев. - Това е руска звезда! Виждал съм я на панаира в Пловдив!

Картината не беше измислена, а съвсем реална: кравата стоеше приведена над челото на дядо Вергил, от шията й висеше зелена брезентова торба, а от торбата просветваше червена руска звезда. В нея можеше да има всичко, включително и бомби, защото беше доста подута.

- Не знам! - тъжно въздъхна дядо Харалампи Донков. - Може би трябва да извикаме генерал Българенски. В армията има свързочници, минотърсачи, кучкари...

- Идиоти! - просъска като усойница баба Гроздена Джангърска. - Фрънко умря като свестен, а всички вие станахте идиоти! Ами щом е руска торба, значи, дядо Минчо Яламурски ни изпраща бурканчета с московско сладко! Тоя човек от толкова време не се е обаждал. Сигурно сега в Русия е времето на боробе-ра и святият човек се е заплеснал да къса връхчета от московските борчета.

Баба Гроздена покри лицето на дядо Вергил с черната си кърпа, помилва кравата на Станойчо Мършата и бръкна спокойно в зелената торба, искрено убедена, че пръстите й ще полепнат от руското сладко. Българският народ потръпна от напрежение. Пощаджийката Петрия Делибашева понякога разнасяше и вестници, в тия вестници пишеше и за руски бомби, а щом го пишеше, то не можеше да няма и малко истина. Пък и навсякъде бушуваше война, а когато бушува такава стихия, бомбите излизат от складовете и тръгват да си вършат отговорната работа.

- Ето ви бомбите! - извика най-после баба Гроздена и пръсна срещу българския народ бели продълговати листчета, изписани с български букви. - Хайде де, умирайте от страх!

Бялата фъртуна от листчета затрупа българския народ, включително и дядо Вергил, който продължаваше да лежи под черната кърпа на баба Гроздена. Всъщност дядо Вергил си заслужаваше такъв ослепителен саван, защото с овчарския си нож беше свършил доста добра народна работа. Стара планина му се отплащаше за тъжното "Сбогом!", за смелостта да погуби кмета, за любовния поглед, докоснал прощално зелените й гори и сивите й камъни. През младите си години старецът й беше пял и много овчарски песни, беше й свирил на кавал, дори сред пазвите й беше милвал и баба Гроздена, която само веднъж зачена. Нищо не беше забравила от това време Стара планина, затова и лично слезе в равнината и лично притвори очите на дядо Вергил, уморени от толкова светли и от толкова черни картини.

- Братя! - провикна се от бялата фъртуна Стефан Яламурски. - Братя българи! Аз съм син на Минчо Яламурски! Аз никога не съм се отказвал от брат си Харитон!

- Господ да те убие! - простена от същата фъртуна баба Гроздена. - Чети, като си грамотен!

- Хайде бе, Стефане! - обади се и Георги Рашов. - Като излезем от виелицата, тогава ще се разглеждаме внимателно!

- "Чук - разхълца се Стефан Яламурски, сякаш оплакваше дядо Минчо Яламурски и Менгуша, - сърп, свобода! Аз, Радко Велизаров Белоземски!"

Слънцето най-после разкъса бялата фъртуна и българският народ отново показа лицето си пред човечеството. Нямаше от какво да се срамува. Сигурно от белия сняг или от нещо друго лицето му беше станало още по-красиво. Озарен изглеждаше и дядо Вергил Джангьрски. Единствен от всички българи само дядо Харалампи Донков беше погрознял от светлата виелица. Той още ненапълно разбираше какво му носи бъдещето, но дълбоко със сърцето си предусещаше, че в кошницата на това бъдеще е поставена руска бомба за такива като него.

- Макавея! - проплака баба Гроздена. - Ами Минчо като забрави църковното клепало, бамни поне барабана! Все пак човек е умрял!

В тоя върховен национален момент, когато една българка проплакваше за един българин, кравата ни Ста-нойчо Мършата разлюля като камбана огромното си виме и пръсна силни бели струи срещу българския народ.

- Трендафилке! - провикна се кърмачката Гюргена Бранимирова. - Гълтай, мама, гълтай, че аз вече прегорях!

Страшна цистерна се оказа кравата на Станойчо Мършата. Българският народ се разшета за ведра и гюмове. Георги Рашов домъкна и качето си за сланина, а Игнат магазинерът подложи под силните струи олющена каска от Първата световна война. Рада Карамихова и Гана Персова изпитаха истински ужас от дългото си бездетство, разкопчаха пазвите си и подложиха гърдите си под млечната стихия. Двете нещастни българки искрено вярваха, че ако и след тоя случай не заченат, никога няма да се радват на собствени рожби.

- Зърната, зърната! - отново се провикна кърмачката Гюргена Бранимирова. - Разтъркайте си зърната! Трябва да омекнат!

Щедрото слънце разливаше потоци златна светлина. Стара планина ветрееше зелена забрадка и сякаш се усмихваше на българския народ. Под същата весела забрадка се усмихваше и големият български поет Радко Белоземски. Каквото имаше да казва на българите, той го беше написал на белите листчета.

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.