МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ВТОРА КНИГА : Шеста глава

В старите прозорци на българската църква се разливаше луната, вятърът смиташе жълтия восък и той се посипваше на едри топли зърна върху буренясалия гроб на дядо Гоце Парпулов. Нито една звезда не говореше с друга, беше тихо и странно хигиенично. Пушек струеше само от къщата на Яламурите. Тия българи всяка нощ правеха сапун от диви прасета, защото старата Яламурица много обичаше да пее по народните сборища, че ако някой умира за народа, ризата му трябва да е бяла като сняг, а перчемът му трябва Да е разчорлен от буря.

Златната вана, в която плуваше цяла България,се пръсна на парчета на разсъмване. Точно когато гащатият петел на Макавея Бобчев зяпна за трета припявка, от тъмната пазва на Герганината кория изскочиха някакви едри и валчести чудовища, блъснаха си главите и полетяха срешу българските къщи в Тракия. Никакъв звук не се чуваше, само от време на време изплакваше някое прекършено дърво или някоя подплашена птица.

Първи пострадаха палатките на българската армия. Страшната среднощна напаст ги помете в движение, без да си дава сметка, че помита жилищата на една национална армия. След това се разлюляха българските къщи. Студената бърлога на Стойка Голомеева дори и не трепна, а падна направо по очите си

- Мале ма - измъкна се изпод развалините Фрънко. - Ти ли си ма, мале?! Ти ли бутна къщата на баща ми?... Ох, майчице мила, ох, майчице златна, ох, майчице никаква! Ти за една изневяра на баща ми.

- Какво бе, Фрънко? - обади се моментално баба Гроздена Джангърска. - Какво си се развикал през тая страшна нощ?

- Помощ ма, бабо Гроздено! - разплака се идиотът Фрънко. - Мама излезе от гроба и разбута къщата на баща ми!

Хлопнаха врати и прозорци. Българите излязоха пред къщите си. В следващия миг настъпи тишина. Българите се облещиха. В пъпа на всеки двор светеше по една златна луна. Светеха тия странни луни, през кратки интервали припламваха, а знаменитите български пилци ръфаха от тях, ритаха с крака и бавно преглъщаха тлъстите златни парчета. Непоносимата тишина се нарушаваше само от новозакупеното общинско биче Сюлейман, което дърпаше желязната ортума и страшно наруваше.

- Господи! - първа се окопити баба Гроздена. - Ами това е кашкавал на пити!

В тоя лепкав момент на пълно национално изумление треснаха изстрели. Ревна и старата войнишка тръба. Българската армия най-после беше разбрала характера на среднощната напаст. Срещу небето излая-ха няколко подофицерски гърла. В ямата на дълбоката общинска варджийница изгрухтя бомба. Там всяка нощ дежуреше едно тежкокартечно отделение.

Белите коне на ескадрона се разгърнаха във ветрило и полетяха към Стара планина. След тях се помъкна ловната кучкарска рота, предвождана от капитан Пазарджишки. В подножието на Герганината кория не само гореше, но и силна пращеше мандрата на Филип Голямоконарски.

Дълга и драматична повест имаше тая мандра, но и повестта на нейния стопанин не беше съвсем кратка и безбурна. Носеха се слухове, че Филип Голямоконарски имал две железни скоби в левия си хълбок, тия скоби скърцали нетърпимо нощно време, скърцането подлудявало жена му, а понякога и напълно я изхвърляло от релсите. Именно в такива мигове българите от Тракия слушали виенето на младата Райна: "Господи, господи, коя жена търси желязото в хълбока на мъжа си!"

Ловната рота се изгуби из млякото на настъпващото утро. В същата посока тръгна и целокупният български народ. Рада Карамихова беше помъкнала емайлирана тенджера с вряла вода, а Георги Рашов пъшкаше под огромно дървено корито. Около баба Серафимица имаше малко празно пространство. Тоя правоъгълник от мълчание пътуваше заедно с нея, но тя н не изпитваше нужда от човешка близост. Същия ден, в който капитан Пазарджишки разстреля Методи Царевски в градината на Цераците, баба Серафимица дръпна Гана Персова до себе си, помилва я с погнуса по хубавото лице, а след това й рече: "Много срам ни натрупа, снахо, а сега ни остави сами да се оправяме с Генчо. Ако е мъж на място, ще си намери друга. Ти си живей по влашки, а той ще си живее по български." По пътя към горящата мандра баба Серафимица мислеше за постъпката си. "Сигурно не трябваше - укоряваше се старата жена, - яловица е това, а яловите нито вретено ги задържа, нито нещо друго." Тъжната й душа се ронеше, свличаше се към Гана Персова, искаше да й стане защита, но след това се втвърдяваше, ставаше на едри буци и - хоп - политаше по стръмното, гладна и жадна за отмъщение. "Яловите - показваше зъби на себе си баба Серафимица - трябва най-много да разбират от милост, трябва и най-милостиви да бъдат, защото само милостта е равна на децата."

- Ти ма, бабо Серафимице - разсмя се при кошарите на Гюлйордановите дядо Харалампи Донков, - ти пък защо си тръгнала към пожара- Тия огньове ги запалват хора като твоя мъж. - Дядо Харалампи внезапно озлобя. - Хайде де, стара изеднице, хайде пляскай с ръце и играй! Ето ти кибрит, щракай, подпали ни навсякъде, изгори ни! Останете само вие, направете свят само за себе си!

Правоъгълникът от мълчание около баба Серафимица се превърна в огромен кръг. Изтерзаната бабичка зяпна от мъка и политна да падне в черната угар но малко преди да скърши прегорялото си тяло в същия кръг изникна дядо Серафим. Старецът държеше в ръцете си старата семейна костурка, на която някога беше издълбал предсмъртните си думи: "Чук сърп, свобода! Аз, Серафим Генчов Персов!" "Ех и ти, жено! - усмихна се тъжно дядо Серафим. - Каква беше, а каква излезе на края! Аз ти набивах в главата, казвах ти, че с народ трудно се работи, но въпреки това трябва да се работи за доброто му, а ти. от една лоша дума едва не падна!" Дядо Серафим помилва баба Серафимица, както някога я милваше, през младите години, а след това й даде гръб и бавно тръгна през черната угар.

- Серафиме - тръсна глава и извика баба Серафимица, - ти ли беше?

- Вещица! - отново се разсмя дядо Харалампи. - С мъртвите общува!

Тоя път баба Серафимица надмогна болката, направи крачка и силно заплю дядо Харалампи Донков в лицето. Огромният кръг от мълчание неусетно се беше изпълнил с тъжен и изплашен народ. В него се бяха набутали и войниците кучкари от ловната рота на капитан Пазарджишки. В първия момент баба Серафимица потръпна зиморничаво от голобрадите им лица, от сивите каски и черните пушки, но след това посипа хладните тръпки с големия си житейски опит, направи още няколко крачки и както с погнуса помилва някога снаха си, така с погнуса помилва и лицето на Танкурката.

- Ох, какви сте младички! - тръгна от войник на войник баба Серафимица, като на всеки докосваше лицето с отвращение. - Ох, какви сте момичета! Ох, какви сте убийци! - Черната й забрадка падна, бухна бялата й коса. - Земьо, земьо! - провикна се баба Серафимица. - Спри да ги зачеваш, земьо! Спри да ги отглеждаш!...

В тоя страшен миг, когато една нещастна българка плачеше и молеше земята да си пречисти семето, в тъмната пазва на Герганината кория отекнаха последователно няколко бомбени гърмежа. Сигурно нелегалните бяха поставили бомби в мандрата на Филип Голямоконарски. Българският народ се разбяга. Хукнаха и войниците кучкари от ловната рота.

Баба Серафимица остана сама. Слънцето вече се показваше над пустите кошари на Гюлйорданови. Изведнъж огромният кръг от мълчание разпука невидимите си обръчи и над черната угар се понесоха други обръчи, малки и страшно нажежени. Един от тях напомни на баба Серафимица за венчалния й пръстен, тя се затича към него, искаше да го вземе и един ден, ако има внучка, да й го остави за спомен, но точно когато го докосна, светещият малък обръч се превърна във водно конче, сребърните му крилца се разтвориха и го отнесоха към Марица.

Беше й дошло на баба Серафимица времето за умиране. Тя разбра това още с падането в черната угар. Всъщност баба Серафимица не падна сред твърдите буци, а върху меката слама на някакъв далечен егрек. Вътре беше топло, лъхаше на прясно мляко, а през малкото прозорче блещукаше самотна звездица. "Да влизам ли? - обади се от тъмното дядо Серафим и тихо нагази в меката слама. - Това някога трябваше да стане." В следващия миг сламата се подпали, егрекът се превърна в лумнала мандра. "О, Серафиме! - простена баба Серафимица. - Колко е хубаво, че е тъмно!" Пръстите на дядо Серафим потънаха в русите й коси, а след това се спуснаха към кенарените й пазви. "Ти го знаеш - тихо изрече дядо Серафим, - слушала си го и от други, но и аз да ти го кажа. Ти, Стефано, хаир с мене няма да видиш. Тя, моята, не е лоша, дори е много светла, но не е за това време..." Лумналата мандра внезапно изчезна, изгуби се и меката слама, както и кенарената пазва. "Ти, човече - настръхна баба Серафимица, - какъв си и откъде си, та знаеш и моминското ми име? Това го знаеше само един, но той сега е..." Умиращата бабичка не успя да се доизкаже. В същия миг някой натисна с твърда обувка главата й към черната угар. Червените обръчи се появиха отново. Върху близката тревичка повторно кацна водното конче, което беше отнесло венчалния й пръстен към Марица.

Сигурно снеговете, за които беше изплакал отец Игнатий при убийството на Методи Царевски, се връщаха отново, защото баба Серафимица усети остър и непознат студ в сърцето си.

- Танко! - простена баба Серафимица. - Защо ме убиваш бе, баба? Аз и без това умирам!

Твърдата обувка отскочи от главата на баба Серафимица, отекна глухо топуркане през тъмната угар. Баба Серафимица се сгърби, след това изпъна тялото си и издъхна. От посинялата й уста сякаш се посипаха малки въгленчета, също като ония, които най-напред се намират в паницата за баене, а след това ги изхвърлят, защото вече са непотребни.

Малко преди да се сбогува с белия свят и да остане при черните въгленчета, баба Серафимица наистина беше познала своя убиец. С пушка в дясната си ръка, малко трътлест, войникът кучкар Танкурката препускаше през твърдата угар, а зад черните му ботуши тичаше и пролайваше сянката на дядо му Атанас. "Браво бе, чедо! - тичаше и пролайваше сянката-кучка. - Ти направи това, което аз не успях! Тичай, чедо, тичай нагоре към войската! Там са все в едни и същи дрехи, все под едни и същи каски, никой няма да те познае!..."

Дядото на Танкурката някога беше погубил в Герганината кория живота на Иван Карагеоргиев. Той си беше отмъстил за предбрачната любов на гиздавата си жена, сигурен, че само гората му е свидетел. Зърнала го беше обаче и баба Серафимица, а след това се беше явила и като свидетел в областното съдилище. Дядо Атанас нямаше как да отрича. Именно в тоя тежък момент той се беше зарекъл да погуби баба Серафимица. Тя е дълга и мътна песента на родовата кръв. От грозната повест на дядо си Танкурката беше запомнил само това заричане.

Бавно и достойно Стара планина разбутваше завивките си за сън. Баба Серафимица заспиваше под други завивки. Тя не усети и пристигането на Фрънко. Идиотът тоя път изглеждаше като Иван Рилски на млади години: от лицето му се стичаше добродушие, а в очите му, светли и кротки, сякаш празнуваше рождения си ден някакво много красиво и много възпитано българско момиченце. Фрънко понякога ставаше и добър, подаваше ръка на хората, правеше свирки и пищялки от върбите, макар че с него плашеха и общинското биче Сюлейман.

- Ох, бабо Серафимице! - коленичи при баба Серафимица Фрънко и внимателно отпъди мравките-пощенки от студеното й лице. - Аз ли трябваше да те оплаквам и аз ли трябваше да те успокоявам! Та няма ли в тая държава някой по-добър от мен? - Фрънко извади от джоба си малка синя окарина. - Ето, бабо Серафимице, това ти слагам в пазвата. Друг армаган за дъщерята на баба Гроздена нямам. - Момиченцето, което празнуваше в очите на Фрънко рождения си ден, запали три златни свещички, които нямаха нищо общо с трите водопроводни тръби на дядо Вергил, идиотът се разплака: - Ами аз съм белязан ма, бабо Серафимице, аз съм нарочен от природата! Тръгна, както му е редът, с козите, а малко и голямо бяга от мен: "У-у-у, ето го!" Свърна надолу към Марица, жаби и шарани бягат... Ох, бабо Серафимице, бабо Серафимице! Други трябваше да те изпратят при дядо Серафим, ама и аз ще свърша тая работа. - Свещичките угаснаха в очите на Фрънко, идиотът се изправи и зяпна срещу пламналата мандра на Филип Голямоконарски. - Ела бе, генерал Българенски, ела да си поговорим по български за България!

Отговор не последва. Из Герганината кория цвилеха белите коне на ескадрона, чуваха се викове, от време на време пролайваха кучета. Пламъците бяха спаднали, почти не се виждаха от високите дървета.

- Радко! - направи фуния с ръцете си и през нея се провикна към Стара планина Фрънко. - Радко! Къде си бе, бате Радко?! Баба Серафимица умря! - Фрънко отново се разплака. - Ами аз не мога да копая гроб бе, бате Радко! Аз ще сложа баба Серафимица в брашненика на Методи Царевски, а ти през нощта слез и я вземи!... Чуваш ли? Слез и я вземи, защото мравките-пощенки вече лазят по челото й!

Фрънко това и направи, което каза: прегърна баба Серафимица, отнесе я в славната градина на Цераците и тихо я положи в белия брашненик, който стана причина за трагичната гибел на Алача. В момента, когато спускаше капака, пред него се изправи дядо Вергил. Той беше брат на баба Серафимица и нещо му беше подсказало, че вече е останал без сестра.

- Да, дядо Вергиле - помръкна и приведе глава Фрънко. - Баба Серафимица е мъртва.

- Я да ти видя очите - повдигна брадичката на Фрънко дядо Вергил. - Отвори ги широко.

- Как са? - попита след малко Фрънко.

- Чисти са, дядовото - отвърна дядо Вергил и тихо се разплака. - Ти не си способен на лошо.

Кехлибареният орех едва-едва потръпваше от лекия вятър. Марица клокочеше в широкото си корито, забързана към топлото море, където беше отнесла тялото на Методи Царевски. Из жълтите стърнища се обаждаха влюбени яребици. И без баба Серафимица природата си оставаше същата, сякаш смъртта не можеше да я докосне или не искаше да й напакости.

- Аз му казах - мрачно пророни Фрънко. - Всичко му казах, за да знае.

- Какво? - потръпна дядо Вергил.

- Казах на бате Радко да слезе от планината и да погребе баба Серафимица.

Дядо Вергил махна отчаяно с ръка и тръгна през стърнищата към селището. След него тръгна и Фрънко. Радко Белоземски беше нелегален и някой друг трябваше да се погрижи за погребението на баба Серафимица. В момента големият поет лежеше в къщата на Матьо Масатларски и целият опушен от мандрата на Филип Голямоконарски, бавно записваше в полуизгорения си бележник: "Геният също трябва да се пази да не бъде твърде блестящ, защото не всички предмети, до които се докосва, са сребърни."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.