Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ВТОРА КНИГА : Пета глава

Внезапно на общинския площад се появиха няколко военни камиона. Млади и весели, войниците джаснаха високите канати и започнаха да хвърлят върху топлата българска земя огромни вързопи с български национални знамена. Хвърляха ги доста безцеремонно, но, общо взето, и доста деловито.

- Бас държа - разбута народното изумление Матейко Пандурски, - че отново ще тръгваме на война! В мирно време флаговете на армията лежат в първостепенния склад на генералния щаб.

- Глупак! - разстреля го с поглед дядо Харалампи Донков. - Армията се подготвя за парад, а наш Матейко си мисли за война!

- Аз за друго си мисля - въздъхна Георги Рашов. - Я си помислете колко плат сме похарчили по Балканския полуостров! Един път за униформа, втори път за чергила, трети път за чулове на конете и воловете, четвърти път за знамена, пети път за парцали за шомполите на пушките и картечниците... Всичко това сега гние под земята, а е правено от нашите жени!

- Ами пищялът на моя крак! - изведнъж пребледня Игнат магазинерът. - Той къде е сега?

- Гато - усмихна се язвително Стефан Яламурски, - стига с тоя пищял, ами се приготвяй за Софийския централен. Казват, че сметките на кооперацията плачат за въже.

Разговорът се отплесна от дървения крак на Игнат магазинера и нахълта в областния съд. В тоя някогашен турски конак с девет буренясали стъпала и с още толкова плесенясали мазета непрекъснато си правеха подбив с народната мъка. Все това си знаеха съдиите: вие сте крадци по еди-кой си член на закона, убийци по следващия член, лъжци по всички членове, ама няма как да отидете всички на въжето, защото някой трябва да работи! Тоя език подлудяваше българския народ и той не смееше да посегне дори и към въжето на селския кладенец.

- От мен това да знаете - обади се Макавея Бобчев, - в тия учреждения правдата понякога влиза, но жива не излиза. Сигурен съм, че имат някакъв прах, с който я погубват... Ад! Аз веднъж отидох да си искам детето, става дума за Белачко, който се беше изгубил, горкият, а те ми извадиха душата с ченгел. "Как така бе - викат съдиите, - как така ще е твое детето, което полицията набута в сиропиталището, като това дете е красиво, има светли петънца по челото, а ти си грозен като орангутан?!" "Ама моля ви се, господа съдии - викам, - моята жена е спала само с мен, няма от кого да го зачене, тя не познава други мъже!" Така им викам, а ония се подхилват, зяпат през прозорците. Идиоти! Накараха ме да се усъмня в жена си, та после едва не я утрепах от бой!

- Мойта е още по-страшна - въздъхна болезнено дядо Вергил Джангърски. - Отидох веднъж да си вадя документ, че къщата е моя собственост. Тъй и тъй, казвам на съдиите, а те като заведоха едно дело, че докато приключи, Гроздена едва не пометна. "Как така - викат ония таласъми с черни мантии - ще е твоя тая къща, като няма как да го докажеш пред държавата." Все така ме посрещахя. докато един ден натоварих цялото селище на каруци и го стоварих пред областното съдилище. "Вижте - викам на таласъмите с черни мантии, - това са моите свидетели!" "Така ли? - кипна главният съдия и натисна някакво копче на дългата си маса. - На будалн ще ни правиш? Ами това са лъжесвидетели!" Така ми отнеха бащината къща, а ако не бях искал документ за собственост, можех да си живея в нея и до ден днешен.

Разговорът за българските съдилища също остана недовършен. Точно когато българите нахълтаха в касационния съд, на общинския площад се изтъпани кантонерът Гаврил Полугаврилов. Тая личност ркдко се появяваше по държавните площади, някои дори разказваха, че нощно време полагал релси до гробищата, защото искал да го откарат до това студено място с дрезина, но тоя път отшелникът кантонер се появи не с релси и траверси в ръцете си, а с огромен житен сноп.

- Тук са! - извика Гаврил кантонерът. - Житото ми е свидетел!

- Гавриле - проплака баба Гроздена Джангърска, - да не си помъкнал пак някое повесмо влечуги?! Ти така свикна, господ да те убие, с тия гадинки, че и в пазвата си ги носиш!

- Казвай бе, човек! - изгуби равновесие и дядо Харалампи Донков. - Казвай, че ако те фрасна по фуражката, траверси ще изскочат от очите ти!

- Какво да казвам?! - разпери ръцете си кантонерът Гаврил. - Нелегални! - Кантонерът разкопча синята си рубашка, прекара длан по железопътните линии на челото си, а след това разкопча до последното копче и устата си. - Отивам аз на нивата под Герганината кория, протягам ръка, за да видя дали пилците не са изкълвали снопите, но както си протегнах ръката, така и замръзнах като патриарх Евтимий. "Здрасти - рече някой и ми стисна ръката. - Какво те води насам, Гавриле?" Зяпнах да отговоря, ама устата ми се оказа заключена. Ония в снопите, изглежда, разбраха, че съм негоден за разговор, надигнаха се и - хоп - изправиха се пред мен. Бяха трима, всеки с пушка и бомба-бухалка на кръста. Свих си очите пред оръжието им, после ги разтворих, после отново ги свих. Гледам и не вярвам, че пред мен стои и се усмихва нашият Радко Белоземски! "Как си - вика, - Гавриле? Какво ново из майка България? Ти си - вика - все по траверсите, ама може и между тях да е паднала някоя новина от влаковете." Аз отново примигвам, тъпча на място...

- Господин генерал! - провикна се към общината кметът, прежълтял като минзухар. - В землището са се появили нелегални!

Българският народ отново се превърна в траурна процесия. Тоя път ролята на покойник изпълняваше житният сноп на Гаврил кантонера. Поклащаше се тоя тракийски сноп, блъскаше лицето на нещастния кантонер, а след него се поклащаше българският народ. В края на процесията пристъпваше ловната кучкарска рота, предвождана от генерал Българенски, който искаше и на смърт да отиде, но да стане най-после командир на армия.

- И след сноп не бяхме пристъпвали - обади се по едно време Игнат магазинерът. - Жънем го с нож, мачкаме му главата с кремък, а той ни отмъсти, като ни стана предводител!

- Ти, Гано - усмихна се подигравателно дядо Харалампи Донков, - не си за такива походи, затова така ги разправяш. Твоята се е изпяла отдавна, още при зуавите.

- Друго искам да кажа - отвърна замислено куцият магазинер. - Друго искам да кажа, ама ти си скаран с българската история, та колкото и да ти разказвам, пак няма да ме разбереш.

- Той и с географията е скаран - обади се Стефан Яламурски. - Тоя българин например смята, че моята нива при Марица не е моя, а лично негова. Нали е човек на властта, иска всичко да заграби!

Частната собственост, скъпа и скъпоценна за всяко човешко сърце, можеше най-после да получи пълното си научно обяснение, но точно когато дядо Харалампи си отвори гърлото, за да погуби мнението на Стефан Яламурски, в подножието на Герганината кория отекна страшно и зашеметяващо бумкане. Бум-лум, лум-бум - голямото и страшно нещо блъскаше намръщените камъни на Стара планина и неудържимо се свличаше към нивите на Тракия.

- Ами сега?! - приклекна като горски заек Матейко Пандурски. - Сега ще си отидем на оня свят и без лични карти!

- Братушки! - едва не подскочи от радост баба Гроздена Джангърска. - Братушките идват!

Ловната кучкарска рота се развърна във верига и зареди черните шмайзери. Сивите кучета присвиха уши, готови да се сражават до последен зъб. В тая настръхнала глутница се намираше и Танкурката. Неговото оръжие също вещаеше гибел.

- Момчета на България! - изрева генерал Българенски и рязко измъкна сребърната си сабя. - Готови за бой!

Боят се отложи. Точно когато войниците кучкари тръгнаха през жълтите стърнища към Стара планина, в славната овощна градина на Цераците падна и бумна за последен път огромен български брашненик бутан и подбутван от Методи Царевски, известен в другите държави с тъмния псевдоним Алача.

- Тук са! - извика през върховна умора Методи Царевски и с двете си ръце посочи брашненика. - Брашненикът ми е свидетел!

Едър и бял като вол, българският брашненик въздишаше в прегарялата трева. Две уста имаше това чудовище, също като биволчето на Стефан Яламурски, и от двете излизаше бяла пара. Жълтите му ребра бяха тежко наранени от острите камъни на Стара планина.

- Е?! - изръмжа от седлото на нервно потръпващата бяла кобила генерал Българенски и бавно се надвеси над Методи Царевски. - Какво има да казваш? Войниците кучкари обградиха Алача. Танкурката дори го подпря с дулото на шмайзера си.

- Ама, господин генерал - изплака Алача, - аз нали съм чобанин, имам десет овце и няколко влашки кози...

Тялото на генерал Българенски се скърши напред, ръката му се издигна в лепкавия гроздоберски въздух, а след това тежко полетя към кожения калпак на българския овчар Методи Царевски.

- Аз не съм поганчар бе, говедо! - побесня генералът. - Аз нито овце преброявам, нито такива типове като теб! Ти не разбра ли какво искам, та започваш от влашките кози, които сигурно си задигнал от чуждо стадо?!

Трябваше да се разказва кратко и точно. Всички бягства по страничните пътища в документалната проза обикновено приключват със смъртта на разказвача, защото именно по тия странични пътища властите поставят денонощно дебнещи засади. В такива случаи разказвачите нямат време дори и за сбогом, защото святкащите цеви са направени не да плашат птиците, а да не позволяват да има предсмъртни думи.

- Просто беше, господин генерал - опомни се Алача. - Влизам в саята да нагреба брашно за ба-ранките, избутвам ръката си в брашненика, шавам, шавам навътре, но само въздух и въздух намирам. "Ха сега де, Алач! - викам. - Ха сега да те видя, като нещо лошо е станало!" После пак навътре шавам пръстите си, но пак напипвам въздух. Вдигнах моментално капака, блъснах си зъркелите към дъното и... едва не умрях от страх. На дъното, също като в бял гроб, лежи н се усмихва Радко Белоземски...

- Какъв гроб-! - настръхна генерал Българенски.

- Бял, господин генерал! - облещи се недоумяващо Алача. - Наистина бял!

- По-нататък?

- По-нататък нищо, господин генерал. Вика ми Радко: "Методи, какво ново из майка България? Ти - вика - си постоянно с овцете, но и овцете носят понякога новини." Аз - какво, ни жив, ни умрял...

- Така - почервеня генерал Българенски, - уплаши се, че кантонерът може да те предаде, и побърза да ни се явиш чист като ангел. - Генералът подивя - Капитан Пазарджишки! Тоя влах да се разстреля още сега! Забийте му един куршум точно между веждите! Тия стрехи са му пречили да вижда правилно живота!

В славната градина на Цераците, сред море от златни круши и ябълки, тържествено полюляваше клони и един вековен кехлибарен орех. Много народ беше зарадвало това старо дърво и много надежди беше погубило. В сянката му всяко лято се къпеха и сричаха разни заклинания слепи и сакати от цяла България. Тия нещастници искрено вярваха, че слънчевата светлина се пречиства от името на бога през шумата на вековния орех и по тоя мистичен начин повторно пробужда човешкото здраве.

Вързаха Алача за кехлибарения орех, който пръскаше светлина като общинския фенер, само че беше много по-голяма. Капитан Пазарджишки направи десет крачки, извърна се към Алача, извади парабела си и спря. Небето гледаше безучастно, чисто и красиво като преметен български двор. Над Герганината кория се виеха ястреби. Реките се свличаха през коремите на зелените ливади и блестяха като сребро.

- Е?! - извърна се към Алача генерал Българенски. - Сега на какъв език ще си говорим? На влашки или на български- За кози ли ще си говорим, или за нелегални?!

- Ти какво бе? - внезапно се преобрази Методи Царевоки. - Ти със смърт ли ще ме плашиш?!

Тежко му беше на Методи Царевски, но не от това че си отива сравнително млад, а от друго. Някога, преди много години, жена му го беше заплюла пред един влах. Може би тоя спомен изплува от думите на генерал Българенски. Той тогава дори се просълзи. "Цвето - рече тогава на жена си, - защо правиш това? Имаме деца. Как ще се оправят из тия храсти на Стара планина?" "Децата - отвърна му тогава Цвета - все ще се оправят, но ти няма да се оправиш из тия храсти и ще завършиш на бесилото!" Сега той наистина се намираше пред бесилото. Думите на Цвета се бяха сбъднали.

Вързан за кехлибарения орех, Методи Царевски се озлоби. Той беше тръгнал да просвещава тъмния народ, а жена му беше избягала с една от най-тъмните личности. В следващия миг обреченият на смърт българин преглътна обидата. Пред погледа му се изправи Матьо Масатларски. Споменът го възкреси съвсем като жив. "Методи - усмихна се тъжно Матьо Масатларски, - било, каквото било. Нека Цвета си живее по влашки, а ти си живей по български и не съжалявай..."

- Капитан Пазарджишки! - изрева генерал Българенски. - Приготви се!

- Стреляй, куче! - надвика генерала Методи Царевски. - Стреляй право в главата ми! Аз отивам при светли люде! Аз отивам при чичо Серафим Персов, при чичо Матьо Масатларски, при дядо Минчо Яламурски!...

Тресна изстрел. Тялото на Методи Царевски силно потръпна, главата му отскочи назад и се удари в кехлибарената кора на ореха, а след това клюмна към прегарялата трева.

- Господи! - изплака и вдигна ръцете си към небето отец Игнатий. - Лято е, а сякаш пада сняг от всички зими!

- Изхвърлете тялото в Марица! - изкрещя генерал Българенски. - Нека го отвлече в морето!

Бялата генералска кобила препусна през стърнището към селището. Ловната кучкарска рота развърза Методи Царевскн и го понесе към великата река.

Танкурката стискаше гърлото на убития българин, сякаш искаше да го убие повторно. В момента той дори и не подозираше, че един ден ще го привържат за тлъстата лента на местния гатер и ще го пуснат да пътува към народната забрава. Останалите войници също не виждаха тоя яростен ден.

Българският народ въздъхна и потъна в тежко размишление. Беше самотен и беззащитен под небето. Стара планина се зеленееше на педя от жълтите стърнища на Тракия, но беше много стръмна за изкачване. Методи Царевски беше дръзнал да я покори, но и смъртта не му се размина.

- Ами сега?! - изхлипа Стоянчо Църката, който всеки ден се прощаваше на части с лудостта. - Сега какво ще правим?

Дядо Гоце Парпулов го нямаше. Лежеше при църквата, затрупан с тежка пръст. Нямаше го и Радко Белоземски. Едва след години българският народ щеше да прочете думите на големия поет, записани през тоя страшен ден: "Изкуството измерва мракобесието с броя на темите, които се намират в изгнание."

>>>

 

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.