Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ПЪРВА КНИГА : Девета глава

Есента си отиде. Изтече му отпуската на тоя сезон и той сн отиде в определения склад. Пристигна зимата. "Аз - заяви на българите зимата - съм последният сезон. Правя това изказване, за да ви пораздвижа малко. Вие сте хубави хора, но имате един голям недостатък: всичко отлагате за утрешния ден. Искам да ви кажа, че аз съм вашият утрешен ден."

Българите си прехапаха езика. Думите на зимата отговаряха напълно на тяхната национална история. Много работи бяха отлагали за утрешния ден. По тоя начин бяха отлагали и свободата си. По едно време тая велика свобода изчезна от очите им за цели петстотин години. Турците я прибраха в Цариград в една желязна каса.

Пръв се измъкна от блатото на общото бездействие Гюро Кошничарски. Стар и заслужил строител на българската държава, той пръв си даде сметка, че трябва да се работи, а не да се блее по обществените площади. Трепна сърцето и на Стоянчо Църката Престоят в затвора беше избоцкал по ципата на това голямо и добродушно сърце трагичната мисъл: "Драги Стоянчо, за теб са само кърищата и пасбищата." Младите жени се озариха от скрита радост: полето отново щеше да превърне мъжете им в жила и кост.

Старите земеделски сечива обаче така и не влязоха в работа. Малко преди да изгрее слънцето на третия зимен ден, селището беше напръскано с мистичния слух: "Довечера, с вечерния влак, пристига Генчо Персата!" Фатална роля изигра баба Гроздена Джангърска. Тая престаряла гребенарка разшири обема на мистичния слух до размерите на българския епос. "Връща се - заяви баба Гроздена - като полицейски подпоручик. Пусти Генчо, много високо хвръкна!"

- Ами сега?! - продължи да изпълнява ролята на Стоянчо Църката Матейко Пандурски. - Сега какво ще правим- До оня ден се зъбехме на Генчо, наричахме го зъб от свинска муцуна, семка от любеница, а сега трябва да му правим мили очи, ако искаме да живеем спокойно!

Дивак и половина, Матейко Пандурски наистина притежаваше мозък, достоен да украсява витрините на международен панаир. Българският народ потъна в тежко размишление. Спомените го върнаха в Плиска, Преслав и Търново. Там едно време беше създавал основите на своята къща, там се намираха колоните с исторически надписи, църквите и манастирите. Черноризец Храбър, Григори Цамблак и патриарх Евтимий можеха да го насочат по разумен път. Тия стари мъдреци сигурно бяха посрещали и по-велики българи от подпоручик Генчо Персата.

Много дълго беше това българско мълчание. Пръв се върна от второто българско царство Георги Рашов.

- Братя! - провикна се прославеният български войник. - Както и да я мислим, без музика няма да се оправим! Марш е нужен! Само маршът е спасявал българската челяд от поголовно изтребление!

- Точно така! - излезе на политическия площад и дядо Харалампи Донков. - Няма ли музика - няма управия. Припомнете си парада, приеман от Борис. Като гръмнаха ония ми ти лъскави тръби, дори и царските очи се изпотиха.

- Добре де - зейна като корабна мортира Стефан Яламурски, - така да бъде. Но я ми кажете, откъде ще намерите подходяща музика?

- Музика ли?! - възкликна дядо Харалампи. - Музиката ни е готова. Тия цигани няма само да ни подяждат чувалите и брашнениците!

Пак се намери изход. Алармиран за случая, кметът призова пред общината всички местни представителя на международния просяшки род. Нямаше нужда От много думи.

- Вижте какво - изкашля се по навик кметът. - Както ви е известно, българската държава е ваша майка. - Кметът повиши глас: - Настъпи съдбоносен час, когато тая майка плаче за вас. Вие сте нужни на България!...

- Плаче ли! - сепна се Адем Хасанов. - Защо плаче бе, господин кмете?

- Тихо! - провикна се общинското лице Макавея Бобчев. - Тихо, че няма да чуете държавния плач!

Тишината се сгъсти. Кметът продължи, леко приведен напред:

- Знаете вече, че тая вечер се завръща господин Генчо Персов, произведен по заповед на царя в подпоручик. Трябва да го посрещнем с музика, както се полага на всяко българско рамо с български пагон. - Кметът пристъпи към циганите. - От името на правителството аз ви призовавам: постарайте се, научете ги тия пусти песни "Тих бял Дунав се вълнува" и "Шуми Марица". Излишно е да ви казвам, че който не послуша майка си, ще има работа с дясната ръка на баща си!

Такова нещо е държавата: дейност, която започва с деликатни и разбираеми думи, а завършва с твърди и заплашителни. Твърдите понякога се превръщат в надгробни камъни, по които поетите пишат епитафии.

- Седни! - изкряска Макавея Бобчев. - Изпълнявай кметската заповед!

Просяшкият народ насяда под черницата пред общината. Прав остана само Адем Хасанов. Той беще определен от кмета за диригент. Зад рахитичния му гръб - на няколко предпазни крачки - изправи тяло Макавея Бобчев. Той пък беше определен за правителствена контрола. Циганите трябваше да се надзирават и безкомпромисно да се направляват. В това отношение българската държава беше допускала непростим либерализъм. Така не беше успяла да асимилира нито една чужда етническа единица.

Най-напред се обади кларнет. Откъм Козлодуй заруча гайда. Близо до Калафат писна зурла. Дайрето отекна в околностите на Кюстенджа. В един миг селището полудя от звуци.

После полудяха малките деца. Сепнати от сън, писнаха в един глас. Бащи и майки се хванаха за главата. Трябваше обаче да се търпи. Селището беше раждало хайдути и харамии, войводи и знаменосци, но още не беше откъсвало от тестото си полицейски подпоручик. По тоя случай баба Гроздена Джангърска се изрази така: "Така ми пищят ушите, че и смъртта да ме вика, пак няма да я чуя!"

Българските влакове обаче имат много по-могъщо гърло от смъртта. Малко преди да изгрее луната, свирна вечерният влак. "Идвам! Идвам! - провикна се тоя просташки влак и пусна облак пара, - Пъшкам, защото мъкна в третия вагон господин Генчо Персов!"

- Строй се! - почервеня от напрежение Макавея Бобчев. - В колона по трима! Както в казармата!

Стана преображение народно. От кукурузен и люцернен българският народ се превърна в чугунен. Дори и Рада Карамихова се преобрази. Очите й станаха сухи и строги, а гърдите й застинаха като гири.

- Господин Бобчев! - наруши военната дисциплина Адем Хасанов. - Наша милост къде трябва да застане?

- Не при Айшето!... - изрева Макавея Бобчев.- На предна линия! Към гарата... ходом марш!

Музиката гръмна в атакуващ стил. Пет минути преди идването на влака българският народ установи присъствие на перона. На десния фланг застанаха музикантите, готови да умрат, но да изпълнят съдбоносната заповед.

- Предупреждавам още веднъж! - обърна се към циганите кметът. - Внимавайте да не сбъркате двете реки! Ще се движите по брега и ще наблюдавате селищата - Пловдив се намира край Марица, а Видин е на брега на Дунав.

- Как така бе, господин кмете! - проплака Адем Хасанов. - Ами където има върби, как ще вървим по брега!

- Тогава само по талвега! - изписка кметът. - До края само по него!

- Разбрано! - изпъна се по войнишки диригентът, без да разбира значението на международната флотска дума.

В тоя миг от завоя се показа влакът. Тъмен и железен, в него имаше нещо заплашително.

- Почни! - отекна гласът на Макавея Бобчев. - Раз-два!

Музиката отново гръмна. Дунав се надигна и бухна доста тежка вълна в предградията на Видин. От ниските къщи наизлязоха уплашени хора. Всичко бяха виждали по Дунав през дългия си живот, но такава помитаща вълна още не бяха виждали. Сред тълпата имаше и някакъв ходжа. Той протягаше ръце към небето и плюеше някакви неразбираеми думи в дългата си брада.

- Ето го! - провикна се в тоя момент Гана Персова. - Милият ми Генчо, слиза като от портрет!

Влакът въздъхна и спря. На предната платформа на третия вагон стоеше Генчо Персата, напъхай в нова подофицерска униформа. В дясната си ръка държеше дъждобран, шарен като фазан.

- Г'енчо-о! - проплака Гана Персова. - Хайде бе, душо моя! Слизай, че кората ми се напука за теб!

Генчо Персата дори не помръдна. Малко потъмня, но не помръдна. Кметът оправи връзката си, наплюнчи безсмислено веждите си и тръгна към българското рамо с български пагон. В тоя миг музикантите гръмнаха "Шуми Марица".

- Господин Персов - изправи се на пет куртоазни крачки от предната платформа на третия вагон кметът, - от името на целокупното местно население аз ви казвам: добре пристигнал и добре ни видял! Най-добрите думи са във ваканция, вие знаете, че разпуснахме децата по никое време, за да мога да изразя какво ни вълнува и как ни вълнува. Общо взето ние сме благодарни на оня софийски шивач, който ва уши тия скъпи и неприкосновени дрехи. Полицейската униформа създава респект и принудителна любов към държавния химн и държавния глава. От името на целокупното местно население аз ви поднасям в знак на почит един брус, за да си точите на него сабята, и една бохча парцали, за да си почиствате с тях оръжието. Приемете ги и ни закриляйте от всички беди, както успяхте да спасите себе си след тежкото нараняване на немския лейтенант Ханс Волфганг Мюлер!

Генчо Персата разкопча кобура на пистолета си и слезе на перона.

- Я ме погледнете в очите - обърна се Генчо Персата към българския народ. - Я ме погледнете и кажете, кой е разрешил да се събирате толкова много хора на едно място? - Генчо Персата пристъпи .към народа, измъкна парабела и кресна: - Вие не знаете ли заповедта на министъра на вътрешните работи, с която се забранява събирането на повече от двама души на публично място? Питам: в тоя край на България не стигат ли телефонни жици, не пристигат ли писма и нареждания?

Нацията настръхна.

- Ама как така бе, господин Персов?! - простена Матейко Пандурски. - Ами то така и семейство не може да се поддържа! Аз имам дванадесет деца, с булката ставаме четиринадесет, поне за вечеря трябва да се събираме...

- Всичко е предвидено в заповедта на господна министъра! - изрева Генчо Персата. - От всички вас се иска уединение, уединение и пак уединение. Така пише и над вратата на Народното събрание!

Споменаването на Народното събрание залостй устата на всички. Дълги година народът беше плашен с това далечно и мистично учреждение. Все така го заплашваха: "Подчинявай се на законите, защото са гласувани от Народното събрание!"; "Гласувай за правителствените кандидати, защото са посочени от Народното събрание!"; "Плащай данъците, защото са утвърдени от Народното събрание!"; "Тръгвай на война, защото е обявена от Народното събрание!"

- Макавея! - провикна се кметът. - Музика!

Музиката гръмна за трети път. Генчо Персата разтвори шарения дъждобран над фуражката си и тръгна към селището. Гана Персова направи опит да се приближи до мъжа си, но Макавея Бобчев брутално предпази полицейската униформа от мръсен женски допир. Много и много български униформи бяха ставали жертва на женската алчност. Общинският глашатай беше наясно по тоя въпрос.

- Всичко разбирам - обади се по пътя Матейко Пандурски, - разбирам защо се раждаме и защо умираме, но не ми е ясно, защо дават на стражарите чадъри?

- Как защо?! - възкликна Георги Рашов. - Ако нямат чадъри, ще им избелява униформата. Едно време армията нямаше чадъри, та едва не остана гола. Спомням си Дойран. Като пекнало едно слънце, ще ни изпие кръвта. Тялото възвира, потта се превръща в сол, солта разяжда шаяка...

Небето неусетно се превръщаше в огнище. Българският народ имаше на какво да се радва, но сърцето му се свиваше от страх. Мисълта за Народното събрание продължаваше да го измъчва. Матейко Пандурски дори започна разговор със себе си. Тоя нищо и никакъв българин си създаде подходящ двойник и поведе с него диалог. "Ех, Матейко, Матейко! - въздъхна болезнено Матейко Първи. - Кой ти даде тая природа, та наблъска дванадесет деца?!" "Съдба, братко - усмихна се горчиво Матейко Втори, - какво да се прави! Който рита срещу съдбата, покрива тялото си със сини петна." "Да де - потръпна Матейко Първи, - така е, но как ще се живее?" "Както дойде - отвърна примирено Матейко Втори. - Внимавай само да не създадеш и тринайсто дете, че това число е фатално!"

- Аз мисля, че това не е на хубаво - обади се при селския кладенец дядо Вергил Джангърски.

- Кое бе, Вергиле? - изгледа го внимателно дядо Харалампи Донков. - Ти през век се обаждаш й пак не си ясен! Какво искаш да кажеш?

- Ами това не е на хубаво - отправи поглед към небето дядо Вергил, - тая красота, която е над нас. Преди да се появи кометата, пак беше така красиво...

- То тогава беше друго времето - отново отвори неуморните си уста Георги Рашов. - Тогава нямаше такива страшни оръжия. Сега ако се появи, немците ще й видят набързо сметката и ще я хвърлят като голяма риба в походната си кухня.

Най-после се показа общината. Макавея Бобчев отдаде необходимата команда и музикантите прекъснаха националния химн. Марица секна някъде при Белово. Люто ранената вдовица излезе от кървавите талази и тръгна към Ветрен. Там я чакаше един все още запазен вдовец, готов да й създаде още един гроб в заснежените лозя на Пирот.

Никой не знаеше как ще завърши това голямо тържество. Майката на Генчо Персата обаче беше наясно по всички национални въпроси. Тая суха и замислена бабичка седеше под фенера пред общината, а до нея - направо на земята - се мъдреше някакъв вързоп.

- Мамо! - сепна се уплашено Генчо Персата. - Ти ли си, мамо?!

Старата жена нито проговори, нито се надигна от трикракото столче; протегна костеливите си ръце, взе вързопа и го развърза.

- Съблечи се - каза бабичката, без да поглежда сина си. - Донесла съм ти чисти дрехи.

- Ама, мамо! - дръпна се назад Генчо Персата. - Клетва съм давал! Лично генералът четеше, а ние повтаряхме на плаца на полицейското училище...

- Клетва - летва - прекъсна го бабичката, - всичко може да се откове.

- Не! - отстъпи още една крачка назад Генчо Персата. - Само това не мога! Друго мога, но това... - Нещастният полицейски подофицер разкопча яката на куртката си и заплака: - Мамо, ти не знаеш колко ми струва тая полицейска униформа! Ти не знаеш от затворник как се става полицейски подофицер! Ти не знаеш...

- Аз ли не знам! - надигна се от трикракото столче майката на Генчо Персата. - Аз ли не знам! - И като вторачи поглед в сина си, писна: - Аз съм майка, аз всичко знам! Ами я ти извади ножчето на баша си и прочети какво е написал на него, преди да го погубят. Хайде де, прочети пред всички... Ти питаш ли ме как съм крила толкова години тия думи? Питаш ли ме как съм оплаквала баща ти? Кажи де - питаш ли ме? А да си ме питал - не си!

Генчо Персата се втрещи. Дълги години той беше разпитвал майка си за смъртта на баща си, но старата жена му беше отвръщала по един и същи начин: "Малък си. Пък и не искам и теб да изгубвам. Стига ми един гроб. Ако дойде друго време, то ще оскубе тревата от гроба на баща ти и ти ще видиш цялата истина."

- Хайде, сине, хайде - наежи се бабичката. - Когато синът е лош и тръгне срещу баща си, майката взема страната на мъжа си.

Нямаше какво да се прави. Генчо Персата извади бащината си костурка, разтвори я, погледна стоманата и костните чиренчета, присви очи и отново огледа всичко най-внимателно, но от бащините му думи нямаше и помен.

- Няма ма, мамо! - простена Генчо Персата. - Сигурно ръждата го е изяла.

- Такива думи не ръждясват! - сопна се майката. - Ти отвърти винтчето с нокът, пък тогава ще си говорим. Отвърти го и виж какво е написано по вътрешната страна на двете чиренчета.

Генчо Персата избърса сълзите си с фуражката, отвинти сребърното винтче и бавно приближи очите си до жълтите чиренчета.

- Генчо, има ли бе - разбута националното мълчание Георги Рашов.

- "Сърп, чук, свобода! - изхлипа Генчо Персата - Аз, Серафим Генчов Персов!"

В тоя миг от небето се отрони голяма червена звезда и падна в един от разказите на Йордан Йовков. Радко Белоземски извади измачкания си бележник и още докато светлината не беше напълно изчезнала от небето, бързо записа: "В дългото и мъчително създаване на истинско творчество взема участие и вярата, че хората са невинни по призвание."

>>>

 

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.