Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ВТОРА КНИГА : Първа глава

Особен парадокс се получи, при това се оказа национален: в един луфт от време, когато патриотите изпяха песента си "Докато живеем, ние се учим как да живеем", а циниците се готвеха да им отвърнат: "И маймуната може да падне от дървото", българските войски окупираха България.

- Господи! - проплака баба Гроздена Джангърска, - Всичко друго, но не и тая напаст! Та това са българи - сънародници!

Плискаше дъжд. Изведнъж, както достойно си стоеше на вековното място, къщата на Стефан Яламурски размърда черните си кости и бавно изхвърли западната си стена. Зейна царството на българския бит. Нищелките дремеха в загасналото огнище, в жълтите панерки миришеха биволски кожи, а върху старобългарския стан совалката лежеше като простреляна птица. Високо над халището припукваше кандило. Под него блещукаше разкошен църковен календар. В средата му, в голяма златна елипса, седеше старият пустинник Иван Рилски.

- Ванчо, кръщелнико! - отново проплака баба Гроздена и трепетно протегна сухите си ръце към светеца. - Ние сме живи мощи, а ти си само един пример!

Пещерният живот се признаваше за пример, а това на практика означаваше едно безкрайно надбягване и престараване. Българският народ коленичи в жълтите дъждовни локви и също като баба Гроздена суеверно протегна измъчените си ръце към рилския отшелник. Кърмачката Гюргена Бранимирова извади гърдите си. Жертва на мътно славянско предание, младата българка искаше да накърми светеца, за да живеят децата й в мир и спокойствие.

- Гюргено! - провикна се дядо Гоце Парпулов. - Напръскай и очите му, та дано прогледне!

Това вече беше тайнство. Чизмите на войската притихнаха. Гюргена Бранимирова приближи гърдите си до календара и ги насочи право в кротките очи на Иван Рилски. Плисна силна бяла струя.

- Още веднъж! - отново се провикна дядо Гоце. - Пръска се три пъти!

Около цифрата едно няма никакво ежедневие, както и никакъв нощен живот. Всичко на тоя свят се повтаря, а най-досадните дейности се извършват по няколко пъти на ден. Млякото на Гюргена Бранимирова разбута първичните инстинкти на българския народ, а заедно с това и спомените му за млечните зъби.

- Ами сега! - изведнъж пребледня Матейко Пандурски. - Та това е Танкурката!

Истинското име на Танкурката не беше точно такова. Българският войник, открит внезапно от Матейко Пандурски, се казваше Атанас. Името му не беше съвсем лошо, имаше го дори и в църковния календар. Както войската, така и езикът обаче се превъоръжава. Влязоха танковете в българската армия, а след това навлязоха и в говоримата българска реч. Така Атанас Петлешев стана Танкурката.

- Танко! - прокапа като къщата на Стефан Яламурски майката на Танкурката. - Къде си бе, на мама момчето!

- Ох, горкичкият ми! - разчорли косите си и бабата на Танкурката. - Ох, мъченичето ми!

Рилският пустинник отново потъна в забравата. Българският народ отвърна поглед от църковния календар и тръгна с протегнати ръце към сивата каска на Танкурката. Възникна реална опасност фамилна България да вземе връх над българската държава.

- Слушай мойта команда! - изрева генерал Българенски, който наблюдаваше войската от седлото на нервно потръпваща бяла кобила. - Да се извади от походната кухня главата на Матьо Масатларски!

Походната кухня на войската зяпна като ламя. В следващия миг от устата й се показа главата на Матьо Масатларски, набучена на дълъг железен прът. Един подофицер, който сигурно беше главният готвач, я вдигна над фуражката си и тръгна с маршова стъпка към генерал Българенски.

- Музика! - гракна срещу музикантите полковник Панагюрски. - Три-четири!

Плиснаха стари и познати звуци. Хиляди българи бяха ждрапали по улиците на Видин, но нито лъвове бяха срещали в тоя западнал град, нито титани. В стария войнишки марш това обаче изглеждаше като неоспорим факт, макар че в изкуството не може да се казва половината истина, за да се вярва на цялата лъжа.

- Ама, господин генерал! - надърви вратните си жили Георги Рашов. - С тая мелодия аз съм вървял като идиот срещу зуавите!

- Аз също съм вървял срещу тия биволчета! - тракна тежката си челюст Игнат магазинерът. - То не може така!

- Ти от кой край си бе! - пристъпи срещу генерала и дядо Гоце Парпулов. - Това е България, страна на жито и агънца!

Подофицерът спря пред генерал Българенски, изпъна се и отдаде чест. Сигурно нещо му куцаше, а може би го потискаше и смълчаният народ, защото пръстите на дясната му ръка застанаха до дясното ухо на Матьо Масатларски. Получи се картина за около един европейски бюджет.

Генерал Българенски потръпна, подбрадникът на каската му се обтегна, а в следващия миг сребърната му сабя се стовари върху фуражката на подофицера. Сигурно искаше да му каже: "Ти с чия глава отдаваш чест бе, говедо!" Последва още един удар. Подофицерът престана да съществува реално, а след като изгуби напълно разсъдъка си, изгуби от ръката си и главата на Матьо Масатларски. Почти овъглена, но с напълно запазени черти, главата на Матьо падна в калта.

- Милост, господин генерал! - залитна и прегърна бялата кобила баба Гроздена Джангърска. - Аз съм връстница на най-старата българска къща, затова те моля: пощади ни!

- Не! - изхърка агонизиращо кметът. - Вие идвате и си отивате, а ние оставаме при населението! Кметът изрече зловеща истина. Коварната болест, която бродеше из главата му като пролетна къртица с нищо не беше накърнила старото му убеждение, че ако иска да пребъде през вековете, българската държава трябва да издигне на видно място огромен паметник и на него да напише: "На живелите сред населението!" В избите и мансардите на държавата трудно се диша, а понякога и разбойници влизат, а нахълтат ли веднъж, слагат на всичко "амин" не от името на свещеника, а от името на главния разбойник.

Генерал Българенски тръсна глава, сребърната сабя отново проблесна в дясната му ръка.

- Първо - изрева за втори път генералът, - а това е само първо: главата на Матьо Масатларски да се сложи във фенера пред общината! Второ: жената на Матьо Масатларски да се върже за същия фенер и да се разстреля за назидание! Трето: всички извори в землището на селището...

- Господин генерал! - провикна се дядо Харалампи Донков. - Жената на Матьо Масатларски е умряла отдавна!

- Как така е умряла! - сепна се генералът. - На какво основание!

Трудно е да се отговори защо българската белетристика плува като торф из язовира на живота, след като всяка случка от българския живот мъкне в утробата си всички възможни варианти на древните митове. Генерал Българенски се разкашля. В следващия миг бялата кобила се изправи на задните си крака, полетя в галоп от място и прескочи походната кухня, а когато най-после спря, знаменитият ездач извърна главата си към строя на войската и гракна апокалиптично:

- Кавалеристи, последвайте ме!

Изход от нелепото съобщение на дядо Харалампи Донков се намери. Ескадронът се престрои в колона по един и полетя срещу временната гробница на Матьо Масатларски. Полковник Панагюрски се усмихна самодоволно. Искаше да каже на цивилния народ, че националната му принадлежност към България не е достатъчно основание за фамилиарно държане с българската държава.

Лъскавите арабски коне процвилваха и политаха един след друг срещу походната кухня. Бяха тренирани да прескачат не само обикновени печки за готвене, но и цели баири. Някъде по средата на страшното състезание българският войник Агоп Саргавакян обаче се смъкна от седлото и падна заедно с коля си върху походната кухня.

- Милост, господин генерал! - набута расото си в народната мъка и отец Игнатий. - В свещените книги е казано, че трябва да се обичаме!

- Искате да се целуваме, така ли?! - раздипли луксозните си бузи в нещо като усмивка генерал Българенски. - Искате да се прегръщаме! - Генералът внезапно пламна от дива ярост: - Полковник Панагюрски, проверка! Тая сган отново налита на братство и равенство!

Тресна гневен пистолетен изстрел. Вярата в бога пусна огромни бримки и увисна над мокрите български къщи.

- Момчета на България - пламна от генералската ярост и полковник Панагюрски, - мирно! Проверка... почни!

Жълтите тръби отново се надвесиха над Одрин, Гевгели, Битоля, Гюмюрджина. Ротните командири тръгнаха към дружинннте, дружинните се запътиха към полковите, полковите удариха крак към дивизионните, дивизионните извърнаха лице към командирите на армиите, а главите на последните се извърнаха към невидимия престол на монарха. Живите се оказваха в строя, а мъртвите се оказваха в огромните траурни списъци на армията, набутани в твърди зелени калъфи и номерирани с оръжейна смазка.

Тържествената мелодия не секваше, звуците се изливаха естествено, както естествено се изливат всички траурни звуци. Простите сърца под шаяка ги слушаха унесено и като насън разбираха, че мъртвите са по-дейни от живите. В тая сладка илюзия от кипнало национално чувство дишаше и тяхната бъдеща гибел, защото всички искаха да бъдат дейни.

- Мразя българската държава - не издържа на високото напрежение Георги Рашов, - на парцал ме направи тая стара влачарка, но като чуя проверката на войската, идва ми да я целуна по устата.

- Простак! - изгледа го с размътен поглед Игнат магазинерът. - Ти си направен не от кал, а от кир!

- Гато - усмихна се добродушно Стефан Яламурски, - ти пак за твоя крак отваряш дума, братко. Бог знае кое изгладняло куче го е оглозгало в кошарата си. Това беше отдавна. Сега тия войници не разбират от кокали. На тях дори да им кажеш, че фасулът е първият набор в българската казарма, пак няма да те разберат.

- А бе аз да си намеря пищяла - потръпна от силна вътрешна възбуда Игнат магазинерът, - да го забия като кол пред очите им, пък тогава ще ги питам кой е първият български набор!

Всички думи са чисти, включително и възпоменателните. Мръсни може да ги направи единствено изречението. В случая разговорът издъхна под къщата на Стефан Яламурски. Както си пъхаше полужива, тая българска къща изведнъж приклекна и рухна върху подгизналата земя. Старият кирпич, общо взето, падна възпитано, но някаква вековна греда изхряска като кост и предизвика истинска болка в националната душевност.

- Да пукнеш дано! - изплака срещу мъжа си Стойна Яламурска. - Като Игнат магазинера инвалид да ходиш! Колко пъти ти казвах да вземеш да оправиш тая кочина, а ти само с политика се занимаваш!

Политиката проваля не само къщи, но и личности. Стойна Яламурска искаше да каже и това, но точно когато нагази в българските имена, опропастени от българската политика, генерал Българенски даде някакъв поверителен знак на полковник Панагюрски. Отекна рязка команда и с песен на уста, както по принцип се стига до псувните на бащите, сивите блокове на войската тръгнаха към тъмното пространство на общинската люцерна, където се намираха зелените палатки. Локвите се разплискаха. Кал полепна и по огромните прозорци на общинската сграда.

- Аз предлагам - пръв се окопити от мистиката на проверовъчната мелодия дядо Харалампи Донков - да вземем чадъра на Генчо Персата, да го разперим над главата на Матьо и да поставим черепа в общинския фенер.

- Вярно бе! - подсмръкна героично Матейко Пандурски. - Тоя градски уред ще ни свърши много добра работа! - Матейко Пандурски се облещи срещу народа си: - Помните ли случката на гарата? Пристигна Генчо Персата като полицейски подофицер, а в ръката си държи шарен чадър. Аз питам Георги Рашов защо на стражарите дават чадъри, а той възкликва: "Как защо?! Ами ако нямат чадъри, слънцето ще излапа хубавата им униформа!" После, нали помните, майката на Генчо го разформирова от редовете на полицията, сякаш тоя човек не беше давал клетва пред майка България!

Генчо Персата извърна гузен поглед към небето и мълчаливо подаде полицейския чадър на дядо Харалампи Донков. Беше го срам да гледа хората в очите. Много отдавна баща му беше загинал трагично като Матьо Масатларски, а той се беше подхлъзнал към стражарската униформа, без да разбира, че по тоя начин дава гръб и на бащиния си гроб. Подвиг извърши майка му, тя го съблече пред цялото население и пред цялото население го зарече да помни думите на баща си, издълбани в жълтите чиренчета на старата семейна костурка: "Сърп, чук, свобода! Аз, Серафим Генчов Персов!"

- Сега - усмихна се студено дядо Харалампи - някой трябва да бръкне в походната кухня и да извади главата на Матьо.

Думите на дядо Харалампи отекнаха като бомба в параклис. В много сражения бяха влизали българите, но нито един от тях не беше разпервал полицейски чадър над отрязана непокорна глава. Тишината се превърна в бронирана плоча и притисна цялото селище.

- Дайте на мен - намери най-после сили в себе си баба Гроздена Джангърска. - Тя, нашата, е такава - да се лъжем, че имаме мъже. Лавне куче на двора - ние излизаме, кравата легне да се тели - ние бабуваме, някой се гюпне и умре - ние му затваряме зъркелите...

Баба Гроздена се прекръсти три пъти, бръкна във временната гробница на Матьо Масатларски, измъкна потъмнялата глава и бавно разпери над нея шарения полицейски чадър на Генчо Персата. В тоя страшен и същевременно тържествен момент целият български народ гледаше право в краката си. Дядо Вергил, мъжът на баба Гроздена, също гледаше в свинските си цървули, но по лицето му се разливаще възхищение от жеста на собствената му жена.

Мрачният и тежък дъжд продължаваше да се сипе над грохналата къща на Стефан Яламурски. Старото кандило беше издъхнало. Нямаше го н образа на Иван Рилски. По липсата на достатъчно пещери пещерният живот не беше успял да се превърне в пример.

- На мен ще ги разправят! - внезапно се озлоби дядо Вергил Джангьрски. - На мен ще ми показват гледки за сплашване! - Лявото око на дядо Вергил се просълзи, а дясното се усмихна. - Гроздено - провикна се дядо Вергил, - слагай главата на Матьо в светлината! На тая глава там й е мястото!

Баба Гроздена тръгна към общинския фенер. Бавно, тромаво - пристъпваше. Полицейският чадър стърчеше високо и над черната й забрадка, и над главата на Матьо Масатларски. Българският народ се свлече в дъждовните локви. Гюргена Бранимирова също коленичи. Мътното славянско предание отдавна беше изчезнало от младата й глава.

- Хайде де - отново се провикна дядо Вергил, - слагай главата, какво се мотаеш!

Старият общински фенер беше ръждясал като децимала пред потребителната кооперация. Баба Гроздена обаче успя да го отвори. В следващия миг главата на Матьо Масатларски сякаш се засмя на светлината. Сигурно искаше да каже на българския народ: "Каквото си постелеш, на него и ще легнеш."

- Ха сега де! - влезе в старата си роля Стоянчо Църката. - Тая глава ще има да ни просвещава до второто пришествие!

Вятърът от Стара планина отново обещаваше дълга и неспокойна нощ. Радко Белоземски извади оръфания си бележник, надвеси се над него и под светлината на общинския фенер гневно записа: "Колкото и да тръска термометъра, мракобесието обикновено постига такава ниска температура, при която замръзват само плюнките."

>>>

 

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.