МОМИНСТВОТО НА ВОЙНИЦИТЕ

Иван Динков

web | Моминството на войниците

ПЪРВА КНИГА : Втора глава

Разбута ли се един народ, иди му хващай конците. Нощта измъти черните си пилета, дойде си поредният ден, но никой не мислеше за работа. Малко преди девет часа целокупното местно население излезе да изпрати фелдшера до вечното му жилище.

Процесията тръгна точно в девет часа. След ковчега, поставен на оръдеен лафет, пристъпваха близки, приятели и роднини на покойника. Непосредствено след тях вървеше представително отделение на германските войски, а след него влачеха развързаните си обуща учениците от циганския интернат. Последни в процесията пристъпваха пациентите на покойника.

Винаги е така: прекаленият държавен ред предизвиква безредици в националното мислене. Никой на никого не можеше да обясни с какво Петраки Басмаджиев е заслужил такова благосколонно внимание от страна на съюзниците. Присъствието на немския оръдеен лафет и на представителното немско отделение трябваше да се обясни.

Тръгнаха въпроси на изток и запад, към големия град София и към заветните топли морета. Кметът беше добър човек, смили се над хората си и предаде по невидимите кабели, че фелдшерът загинал за Германия.

- Какво?! - не повярва на ушите си последната редица: Генчо Персата, неговият приятел Радко Белоземски, Бисквитка - любовницата на Радко - и Стоянчо Църката.

Баба Гроздена Джангърска, членка на предпоследната редица, извърна глава и човешки обясни:

- Изгорял му джигерът и той да посрещне германците, но нали си беше тежко болен, щом се надигнал от леглото, паднал на германския лафет.

Той е дълъг, тоя пренос-превоз на съдбовни думи! Хукнаха нови въпроси към челото на процесията. Тъй и тъй, питаха последните редици, разкажете по-подробно как е станало, кога е станало и къде е била жена му по това време. "Кажете де, кой ражда архимандритските деца, като архимандритите нямат жени?"

Отговор не последва. Пред живите се появиха мъртвите. Най-високо стърчеше паметникът на Христоско Голошийски, подполковник от българската армия, паднал при обсадата на Одрин. Издълбани в бялото месо на мрамора, през ръждивата шума на салкъмите светеха и поразяваха неговите предсмъртни думи: "Всеки враг на България е противник на българите до доказване на противното!"

Първите редици спряха. Стъпка по стъпка, между могилите се набута целокупното местно население. Радко Белоземски, Генчо Персата, Матейко Пандурски и Гюро Кошничарски смъкнаха ковчега от лафета и го положиха върху прясно изкопаната пръст. Траурната съпруга Дафина Басмаджиева приведе гръб над мъжа си, изплака няколко спомена от съвместно преживения живот и седна до рендосания куфар. Можеше и по-надълго и по-нашироко да поплаче, но явно нямаше енергия за повече печални обиколки.

Пръв говори кметът. Той заяви, че в тоталитарните държави хората се делят на две категории: едни са честни, а на други отдават чест. Това изявление обаче му се видя политически опасно и той побърза ла пожелае на Петраки спокоен сън и лека пръст. След него срещу гаражите на смъртта отвори гърло дядо Харалампи Донков, забележителен водач и трибун на местното запасно офицерство. Дядо Харалампи изтъкна, че с последния си жест - да умре, но да види идването на германците в България - Петраки Басмаджиев е заслужил посмъртното си приемане в организацията на най-патриотичните българи.

- С чувство на погубваща гордост - провикна се дядо Харалампи - аз зачислявам наш Петраки като подпоручик в траурните полкове на България! Нека там се разпорежда според тамошния трикольорен устав!

Последен пред ковчега се изправи Стоянчо Църката. Той беше връстник на Петраки, много държеше на неговата дружба и всички очакваха, че ще каже незабравими думи. Стоянчо Църката обаче изуми целокупното местно население с необичайна за балканските народи лаконичност.

- Караме-вараме - каза Стоянчо Църката, - дотук я докарваме.

Тленното трябваше да се погребе. Спуснаха Петраки Басмаджиев в гроба, върнаха изкопаната пръст на мястото, където си беше почивала през вековете, и забиха християнски кръст. В тоя заключителен етап на черната сцена се появи дърводелецът Матейко Пандурски. Той пристъпи до кръста, подпря го с половин коляно и с два подходящи пирона закова на него бойното сребърно отличие на Петраки. Това вече беше мистика. Невижданата церемония озъби очите на целокупното местно население.

- Сигурно така го правят по градищата - първа се окопити баба Гроздена Джангърска. - Там ги правят всякакви.

- Там и венерически болести има - допълни Радко Белоземски. - Доколкото знам, микробите се продават на пакетчета като черния пипер.

Бяха казали на общинския полицай Станойчо Мършата да изхаби само три патрона при спускането на тялото в гроба, но той се беше самозабравил и продължаваше да стреля. С тая чисто интелектуална дейност Станойчо Мършата искаше да каже на българите: "Хайде, не оглупявайте от страх, дръжте се по-спокойно. Човешката плът е като хоросана: не може дълго да издържа на дъжда и вятъра."

Всеки има право да става просветител. Откакто свят светува, има и апостоли, но и светлината трябва да се .раздава с мярка. Точно когато Станойчо посегна и към третия пълнител, в гробището нахълта старият общински прислужник Манчо Воденичаров.

- Господин кмете! - провикна се още от вратата на гробището дядо Манчо. - Сигурно нещо лошо е станало с държавата! - Дядо Манчо се разплака: - Аз така си и знаех - че нещо лошо ще се случи с тая държава, но все си думах, че това няма да стане през живота ми. "Ех, Манчо - виках си, - червей скърца в твоята държава, ама докато стигне от Сливница до Свиленград..."

- Поданико Манчо Воденичаров! - изкрещя кметът. - Какво е станало? Докладвай като пред трон!

- Ама аз не съм виновен, господин кмете! - смъкна се в тревата старият общински прислужник. - Аз нямам никаква вина! Пристигна преди малко в общината едно голямо писмо, на писмото половин килограм червен восък, а под восъка пише: "Да се отвори моментално от кмета!"

Старите държави са безсмъртни, защото са започнали с максимата: етични са само мъртвите. Кметът разбута опечаления народ, седна на лафета и изхърка някаква гневна заповед към немската прислуга. Мощният тевтонски мотор изръмжа и рязко дръпна стоманеното чудовище. Всички бивши и настоящи секретар-бирници, писари, съветници и глашатаи тръгнаха след лафета. "Царят ги повика с вестоносци в Търново, защото византийците напираха от юг. И болярите се юрнаха през овразите към престолния град. Пръскаше сняг. Около крайпътните трапища грачеха мършави врани, а под сивите им сенки лаеха късоноги лисици."

Пръв пристигна в общината дядо Манчо Воденичаров. Той отвори широко вратата и даде път на отговорния народ. Кметът седна зад бюрото си, разкъса коравия плик, белязан с опасния правителствен печат, и тръгна с воднистите си очи по едрите червени редове. Българските първенци потънаха в гробно мълчание. Трябваше да мълчат. Лъвовете обикновено се препъват в къртичини, а на българското знаме имаше изобразен лъв.

- Стана тя една - обади се най-после кметът - като в италианската песен от миналия век: "Ти мене лъжеш, аз тебе лъжа, трам-тралалам!"

- Пак ли война бе, кмете! - настръхна дърводелецът Матейко Пандурски. - Мазоли вече хванахме от тоя Балкански полуостров!

В тоя миг изскърца долната панта на вратата. След нея мъчително изскърца средната панта. Последна, както и трябваше да се очаква, изскърца горната панта. На прага пламна и разцъфтя дядо Гоце Парпулов, поборник от Априлското въстание и близък приятел на Георги Бенковски. Старчески изнежен, в пълна парадна униформа, той направи решителен опит да влезе самостойно в канцеларията, но както обикнове но става при самостоятелните работи, не успя да запази равновесие и хрясна с деветдесетгодишен кокал грубите дъски на пода.

Беше паднала светиня и трябваше да се изправи моментално. Всички общински поколения знаеха от личен горчив опит, че точно в такива отрязъци от време, когато националните светини са захвърлени на пода, народите излизат от дворовете си и тръгват подир топлите трици, които ги отвеждат при дръвника. Само Стоянчо Църката пропусна чудесния момент да покаже държавническа загриженост и лашна на преден план доброто си сърце.

- Не трябваше да го викаме дядо Гоце - каза жалостиво Стоянчо Църката. - Душа бере човекът!

Дядо Гоце си прибра душата в старата бохча, усмихна се свенливо и седна под портрета на държавния глава. Там обичаше да сяда - близко до ботушите на царя.

- Казвай, кмете, казвай направо - прояви политическа деловитост дядо Харалампи Донков. - Вика ли ни София, трябва да отговаряме с войнишкото "Тук!"

- Тук ли е Макавея Бобчев? - започна проверката кметът.

- Тук! - изпъна се по войнишки Макавея.

- Георги Рашов?

- Тук!

- Стефан Яламурски?

- Тук!...

Кметът понамести очилата си, измъкна няколко сребърни косъмчета от лявата си ноздра и преразказа на събраните общински поколения съдържанието на важното правителствено писмо. На всички бивши настоящи писари, секретар-бирници, съветници и глашатаи стана ясно, че висшите държавни инстанции са особено загрижени за приятната почивка на съюзниците в България.

- Аз вече набелязах няколко мерки - продължа кметът, - но не съм сигурен дали са подходящи. Двете не са съвсем лоши, но третата е малко деликатна.

- Трето, четвърто - надигна се от стола дядо Харалампи Донков, - всичко трябва да се изброява. Българите са народ, не са като Европа сбирщина!

От европейска страна не последва никакъв протест. Кметът се приведе над масата и зачете:

- Първо: Станойчо полицаят, Игнат магазинерът новоназначеният общински глашатай Макавея Бобчев и безработният Генчо Персов да сложат няколко пейки при селския кладенец. Второ: в удобно за Германия време да се организира екскурзия за германските офицерски чинове до военната наблюдателница на цар Борис. Трето... - Кметът изсумтя и направи зрително отдалечаване от дъбовото бюро. - Третото е ужас!

Ужасите са вид радост, но не всички са наясно по този въпрос. Стоянчо Църката премести стола си до стария поборник, дядо Харалампи прие свирепо изражение на лицето си, а Стефан Яламурски, старейшина на всички живи кметове, сподири с нокът, някакво парче месо из редките си зъби. Изведнъж тишината стана опасна и коварна.

- Чашата е горчива - изпъшка кметът, - но такъв ми бил късметът... Трето - знам го вече наизуст, - трето: дядо Харалампи Донков, като вуйчо на двете, да помоли Рада Карамихова и Гана Персова за по-голяма благосклонност към германските войници...

Удар с манивела не предизвиква такова зашеметяване. Нрави, обичаи, закони, принципи - всичко беше взривено. Само дядо Гоце Парпулов, който беше забравил слуховия си апарат, остана с физически разхлабена уста.

- Гоше - обърна се дядо Гоце към кмета, - я повтори още един път, че не схванах много добре нещата.

Дълга и драматична биография имаше общината, но точно в такъв полог не беше мътила по собствено желание. Кметът се надигна и рязко отвори прозореца за проветрение на въздуха. В канцеларията нахлу цвъртеж на пролетни птици, войскова гълчава и пушек от немските походни кухни.

- Хайде, господин Донков - оголи нервите си кметът, - одобрявайте или отхвърляйте!

Старият поборник помисли, че Гошето, тоест кметът, му обяснява в какво се състои деликатността на положението, и старчески възкликна:

- Гоше, млад си холан, говори по-високо! Пак не разбрах!

Прав се оказа Стоянчо Църката, че хора като дядо Гоце не бива да се канят на такива отговорни размишления. Кметът беше боледувал някога от епилепсия, някакво вътрешно звънче го алармира за пристигането на коварната болест и той побърза да напусне канцеларията. Младите общински поколения обаче бяха на поста си, настигнаха го по стълбището и успяха с последни сили, да го върнат на мястото, отредено му от закона.

След това започна беззаконието. Кой каквото имаше да казва на другите, искаше да им го каже. Тоя възглед обаче предполага подкрепата на вечността. Малко преди да залезе слънцето, в канцеларията нахълта немският дежурен офицер. Общо взето, тоя немец изглеждаше нормален, но в дясната му ръка лъщеше пистолет.

Атмосферата се подсири. Стефан Яламурски удари коляното си с овчата гугла и мъченически въздъхна:

- Такава е нашата - навсякъде мирише на тор!

- Стига! - избухна кметът. - Тая държава винаги се е раздрънквала от приказки! Плъпне из нея някоя идиотска приказка, и всичко се раздрънква: пристанища, железници, файтони, каруци, бабички, разведени жени...

- Е, кмете - усмихна се студено дядо Харалампи Донков, - ти съвсем го удари през просото! Излиза, че по нашите пътища пътуват само приказки и дупки.

- Дупки не съм казвал! - изписка кметът. - Това е глупост. Дупките не могат да пътуват!

- Кмете, в грешка си! - изправи назидателно показалец Георги Рашов. - Казвам ти, в грешка си! В нашенско и дупките пътуват. Я извикай: "Хайде на ямата!", пък тогава ще си говорим.

- Не мога повече! - изписка отново кметът и се хвана за корема. - Не мога повече да работя с такива хора! Аз им говоря за две жени от селището, а те ми говорят за дупки и ями!

- Ами то е едно и също бе, господин кмете! - набута се в разговора и Матейко Пандурски. - Това е ясно и на децата. Моят Николчо например вика на майка си яма. Бие го жената, понякога ще му изкърти и вратните жили, но детето си знае своето: ямо, та ямо.

Кметът не издържа, залитна и хлопна на пода. Воднистите му очи посивяха, а от устата му потече минзухарена пяна. "Който не вярва, че сме направени от кал, той ще повярва, че сме направени от кир." Дядо Манчо Воденичаров издъни западния прозорец на канцеларията, провеси главата си и сърцераздирателно извика:

- Помощ! Таласъм играе в България!

Всичко се повтаряше. С поглед към Западна Европа, българските власти бяха викали за княз, за жена на княза, за адютант на княза, за готвач на княза, за личен ловец на княза. От своя страна бяха обещавали само стража и цивилна листа.

Немският дежурен офицер се надвеси над кмета, потръпна от погнуса и мрачно произнесе:

- Епилептик!

Повече не беше нужно. Отговорният български народ напусна канцеларията съвсем безотговорно. Изчезна и дядо Манчо Воденичаров. При кмета остана единствен поетът. Радко Белоземски измъкна знаменития си бележник и като се усмихна неопределено, търпеливо записа: "Когато говорят, че едно или друго не е в ред, посредствените писатели обикновено .не разбират, че редът е такъв."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.