Пролетта пристигна с мътни и студени дъждове. Дъно на пресъхнало море, Тракия се превърна в блато, Дори и оризът проплака. Това дребно бяло зърно изплува над водата и се превърна в мъртви национални сълзи. Гърците имат хроники, турците се гордеят с фермани, сърбите се самовъзпяват; в дни на отчаяние българите влизат в кръчмата на Стефан Яламурски, отлагат шапките си, разкопчават седефените копчета на белите си огърлета и тръгват след войнишките си спомени.

Георги Рашов легна в леглото на някаква велелепна гъркиня и носталгично въздъхна:

- Става дума за една първокачествена гръцка маслина. Имаше българско име, казваше се Мария, ама чалъмите ги правеше по гръцки. Налапам я аз, налапам я, разбира се, с ръцете, а тя като пусне едно невидимо електричество по тялото си, над Егея пара се вдига...

- Не думай бе, чичо Георги! - размъти поглед Матейко Пандурски. - Ама и в тая работа ли има национални разлики!

- И още какви! - почти изцвили дядо Харалампи Донков. - Сръбкините обичат ветровито място, гъркините са луди за припек, а румънките и туркините - където им падне и както им падне. Виж, българките...

- Остави ги българките - преглътна мъчително Матейко. - Всички си имаме по една, бактъм! Аз обичам да слушам за чужди народи.

Без да разбира, дърводелецът Матейко Пандурски вдигна брадва над българската белетристика. Тая дълга и разказвателна литература в редица случаи се храни с мръвки от мравки, но не мърда от първоначалното си разбиране за живота. А може малко по-иначе да се развива и малко по-иначе да увеличава богатствата си. Може например да открехне вратата на другите народи, да опише внимателно техните тенджери, да надникне под леглото им и по тоя начин да ги направи за смях. Творческата свобода е винаги на страната на ония, които рисуват, а не на страната на ония, които позират.

- Та ставаше дума за Мария - върна се на изходното положение Георги Рашов. - Един ден отново ме помъкна към квартирата си. Влязохме направо в леглото. Не знам как сме лежали, но по едно време параходите в пристанището зареваха на умряло. Надигнах се аз, но както се надигнах, така си и останах. Морето спаднало, параходите като в пропаст. Без да искам, пошавнах в леглото. И тоя път едва не изгубих разсъдък. От моето шаване морето спадна главоломно. "Ставай, гъркиньо - извиках, - ставай, че ще произведем някоя световна катастрофа!" Мария обаче се хвана за шинела ми и започна да ме хапе с белите си зъби. "Нека - вика - направим световна катастрофа, пък тогава, ако искат, нека и да ни обесят. Ама как ще ни обесят! Трябва съд, експертиза, а експертизата трябва да възстанови случката, та да видят съдиите как се изпарява море от любов." Аз обаче нали съм стар войник, подофицер при това, фраснах н един по белите зъби и побягнах към казармата. Бягам аз, главната улица на Солун остава зад гърба ми, мяркат се разни наконтени подпоручици...

- Ох - въздъхна мъченически Игнат магазинерът, - всичко се мярка и изчезва, само ние оставаме!

- Гато - стрелна го с поглед Георги Рашов, - стига с тия мрачни мисли, че ще почернееш като сенегалски войник. Тъй де! То ако започнем такива разговори, охо-о!

Скуката разцъфтя като люцерна. Трябваше да се потърсят разкази от друго естество. Дядо Харалампи Донков разкопча огърлето на ризата си, поръча половница вино и подхвана някакъв невъзможно дълъг разговор за някаква лична разпра с Матьо Масатларски от Кавакдере.

- Наскоро срещам Матьо Масатларски - усмихна се студено дядо Харалампи. - Той е известен, иска да прави България по московски терк, няма смисъл да ви го рисувам подробно. Викам на Матьо и му соча с пръст бостана на баба Гроздена Джангърска: "Матьо, ако се надигнете, както едно време го направихте, главите ви ще лежат като дините. Тоя път ще падне голяма сеч, защото и съюзниците са тук." Матьо се усмихва: "Дядо Харалампи, стига си се правил на бостанско плашило, че можеш и да се скапеш от дъждовете." Нож нали имам лично от царя, извадих го моментално от вътрешния джоб...

- Тоя Матьо е много умен човек! - възкликна дядо Гоце Парпулов. - Един път го срещам и му казвам, че неговите приятели гледат на родината си малко от странство, а той ме измери с един снизходителен поглед и рече: "Дядо Гоце, твоят мозък цял живот ще прави кариера за сметка на сърцето ти." - Дядо Гоце кипна емоционално: - Бас държа, че това са най-умните думи, които съм слушал през живота си!

Свестен разговор се подхвана, сигурно криеше в пазвата си и свестен извод, но точно когато дядо Харалампи се докосна отново до ножа, пред кръчмата на Стефан Яламурски джасна спирачки и бавно притихна дълга колона от немски камиони. Беше се родило удобното за Германия време, когато нейните офицерски чинове могат да посетят военната наблюдателница на българския цар. Селището кънтеше от човешка врява, а легендарното куче Балкан от белетристиката на Йордан Йовков лаеше като на Богоявление.

Тръгването е сюблимен момент в живота на българите. Тръгват например на гости. Жената облича нова рокля, мъжът също се докарва, подхвърлят си дори закачки, но когато отворят вратата, срещу тях се опулва кавгата. От дългото гостуване се връщат по същия начин. Още на двора или по стълбището избухва нова кавга. Така тръгват на оран, на панаир, на война. Раниците лепнат за мокрия гръб, спиците подпя-ват, а от тях се свличат непремислени думи, съдбоносни заръки, сълзи. Българите и творчеството си създават така: с тъжното чувство за недоизказаност.

- Кмете - провикна се баба Гроздена Джангърска. - Карайте по-полека, че съм пуснала мисирките на пътя. Да му мислите, ако пребиете някое пиле!

- Аз искам да кажа - изопна вратните си жили Игнат магазинерът, - че на завоя при наблюдателницата съм боцнал десетина лозови пръчки. - Игнат магазинерът почервеня: - Господин кмете, хубави са като кози крачета. А сте осакатили някоя, а съм вн дал под съд!

Жената на Матейко Пандурски изписка:

- Матейко, чумичката да те ръгне! Намести се по-навътре в камиона, че ще си изтърсиш шубата по пътя! Идеш някъде облечен, а се връщаш гол като пушка!...

Трудният път до височайшия наблюдателен пункт беше изминат бавно и мълчаливо. В последния камион, затрупани със зелени платнища, шаваха и жално блееха черни и бели български агънца, обречени на гибел. Утрешните поколения са длъжни да знаят, че през Втората световна война са дали свидни жертви и домашните животни на Европа.

- Майката й на шубата! - пръв се провикна и пръв скочи от камиона Матейко Пандурски. - Напред към тревата!

Царската наблюдателница беше построена през лятото на 1939 година. Всичко беше направено по немски чертежи. Имаше и немски инженери. Тия потомствени аристократи посочваха какво трябва да се прави и как трябва да се направи, а българите мъкнеха гредите и тухлите. В началото на есента започнаха големите маневри на българската войска. Пристигна и царят. Знаеше си предварително мястото и седна на него по царски. Генерал Панов удари чизми и му поднесе лъскав бинокъл. Вечно намръщен, Борис извади бяла ленена кърпичка, избърса внимателно би-нокъла и още по-внимателно приближи баталните картини до височайшите си очи.

Всичко това трябваше да се разкаже на съюзниците.

Кметът не беше свидетел на голямото и славно събитие. Тежките мемоари легнаха върху плещите на дядо Харалампи Донков. Носеха се слухове, че дядо Харалампи лично подарил на царя бъклица от черничево дърво и сабята на дръзкия Георги Бенковски. Царят му се отплатил: направил огромен риск и подал ръката си за целувка.

Дядо Харалампи посочи местните възвишения, назова ги по българско и турско име и тръгна по следите на отшумялата българска епопея. От време на време спираше - колкото да преведе кметът - и пак напираше напред. На съюзниците стана ясно, че в тия големи есенни маневри е взела участие почти цялата най-храбра войска на Балканския полуостров, в това число и танковата бригада.

- Дядо Харалампи - набута се в националния разговор и Стоянчо Църката, - разкажи на съюзниците и за българското зайче. - Стоянчо Църката сякаш помоли себе си за разказвач. - Ей, беше много тъжно! - възкликна нещастният българин. - Някакъв гаубичен снаряд разкъсал някакво зайче. Един войник видял разкъсаното животинче, приклекнал до него и започнал да го оплаква. В това време се задават танковете. Трябвало да минат през това място. Излиза водачът на първия танк, вика на разплакания войник да се махне от пътя на машините, ама оня си знае своето. Танковете спират. Монархът забелязва тая неприятна работа и иска обяснение от генерал Панов. От съобщение на съобщение става ясно, че някакво зайче е провалило атаката. Тогава, от офицер на офицер, домъкват войничето при Борис. Той го гледа и мълчи. После пак го гледа и пак мълчи. "Ваше величество - проплаква войничето, - старата ми читанка е виновна, нея разстреляйте!" Борис изважда пари и му поръчва да си купи питомни зайци. Така му поръчва, но след това офицерите събличат кожата му от бой. Когато го прекараха през селището...

- Ох - въздъхна дядо Харалампи, - чепато дърво е българинът, трудно човек се катеои по него! - В следващия миг забележителният старец изкрещя: - Спри бе, дивак! Кой на кого съблича кожата, е вътрешен въпрос! Костите също са вътрешен въпрос, защото...

- За костите е вярно - подсмръкна Стоянчо, - защото са под месото, но кожата е отгоре, та се вижда.

Дядо Харалампи размаза пръстите на десния крак на Стоянчо Църката, усмихна се сконфузено на съюзниците и отново въздъхна:

- А сега да разгледаме нашата гордост!

Височайшият наблюдателен пункт по-скоро приличаше на огромен бункер, напъхай в земята, но тоалетната на Борис си беше откупила парцел за вечно ползване в съзнанието на българските власти. Наивните домакини съвсем чистосърдечно вярваха, че виолетовите фаянсови плочки ще развълнуват и синовете на далечна Германия.

Немците разгледаха бункера и водени от дядо Харалампи, направиха визита и на царския клозет.

- Тук - осведоми с разбираема гордост дядо Харалампи - нашият върховен ръководител е намирал спасение... Виждате сами - гърнето е порцеланово, а седалката и облегалката са меки.

След тия думи се полагаше планински въздух. Гостите и домакините излязоха на малката полянка, покрита с огромни военни платнища. Белите и черните български агънца бяха станали червени от въглените на Втората световна война. Имаше меки самунчета, вино и бира от всички местни сортове. В края на полянката димеше ароматно африканско кафе.

- Братя съюзници! - вдигна чаша дядо Харалампи Донков. - Който е тръгвал на война рамо до рамо с нашата храбра армия, той е записвал само чисти победи в историята си! Искам да ви припомня думите: "Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция, громен и за нашето отечество - на първата извести падането, на второто - възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите: - Болгаристан калктъ!..."

Настръхнал от гледката на бъдещите кървави битки Матейко Пандурски разбута българския хляб и клетвено извика срещу съюзниците:

- Матейко да не съм, ако не прекръстя сина си Николчо на името на Хитлер!

Кметът преведе самоотричането на немски език. Немците скочиха на крака. Последва такова страховито "Хайл Хитлер!", че всички местни клисури го повториха.

Тялото на Третото българско царство димеше като африканското кафе от силното пролетно слънце. Георги Рашов се надигна сънливо като турския тиранин и поиска разрешение да разкаже една мръсна история. Кметът поиска разрешение от немците. Немците изразиха радостно съгласие. Обергрупенфюрерът дори заяви, че мръсните истории са на особена почит в Германия. За Лорелай също имало войнишки вицове.

- Става дума за един френски евреин - подхили се Георги Рашов. - Тръгнал на война. Става дума за последната война. Преди да го набутат във вагона, фелдфебелът го извикал в канцеларията си. "Слушай - рекъл му фелдфебелът, - на фронта има две възможности: или да умреш, или да останеш жив. Ако останеш жив - добре, ако умреш, също има две възможности: или да те открият немците, или да станеш плячка на враните. Ако останеш неоткрит - добре, ако те открият немците, пак се откриват две възможности: или да те отминат, или да направят от жълтото ти месо сапун. Ако тръгнат към другите трупове - добре, ако направят от месото ти сапун, отново се откриват две възможности: или да попаднеш в женската баня, или в мъжката. Ако попаднеш в женската - има да се нагледаш и нарадваш, но ако попаднеш в мъжката, тогава работата ти е спукана!" Евреинът скършил рамене: "Нищо не разбрах, господин фелдфебел!"

- И аз нищо не разбрах! - възкликна Матейко Пандурски. - Пък и не разбирам с такива ли напътствия се отива на война. Кажеш ли на един войник, че ще го варят в казан, той забравя родината си.

Над българо-германското бойно братство се надвеси студен облак. В мръсната история на Георги Рашов ставаше дума не за Лорелай, а за немската химическа промишленост.

- Тия дивотии - побърза да отпъди облака дядо Харалампи Донков - не са за хора като нас. Аз предлагам да изпеем някоя песен. Може например "Тих бял Дунав се вълнува". Тая песен...

- Тая не може! - изръмжа кметът. - "Радецки" е австрийски кораб, а такава държава вече не съществува.

- Тогава за цар Иван Шишман - изрече плахо Станойчо Мършата. - А, господин кмете, тая ми се вижда подходяща и за българи, и за чужденци?

- И тая не може! - кипна кметът. - Какви са тия коне, които след петстотин години се връщат с руски ездачи! Тръгнали с турците да се бият, така било, онака било, а вместо цар Иван Шишман след пет века българите посрещат с хляб и сол генерал Гурко!

- Ами то ако и тая не може - почти проплака Стоянчо Църката, - тогава по-добре да си мълчим.

- Идиоти! - избухна кметът. - Толкова ли няма някоя развратна песен?! Тия немци са войници, нощно време сънуват голи жени! Голите жени ги измъчват...

В случая българите също се измъчиха, но не от липсата на голи жени, а от липсата на песни за голи жени.

- Странно! - разтърка челото си дядо Харалампи Донков. - Аз такава песен не знам!

- Аз дори не съм и слушал! - разпери малките си ръце Матейко Пандурски. - Щом и жена ми не знае, значи, няма!

Стара планина едва-едва посиняваше от прииждащата вечер. Горите се ветрееха като зелени забрадки. Радко Белоземски издебна рязкото спадане в общото празнично настроение, извади епохалния си бележник и самоуверено записа: "Самата структура на съзнанието поражда митове. Това най-добре са разбрали политическите шарлатани."

>>>

© Иван Динков, 1983
© Издателство LiterNet, 01. 07. 2002
=============================
Иван Динков "Моминството на войниците", С., 1983.