Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕКО-ЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКИ,
или българското знание за Умберто Еко

Юлия Йорданова

web

Доживяхме едно научно посещение да се превърне в светско събитие на сезона, тоест в нещо като ревю на академичния и политическия елит у нас, което се състоя на 27 и 28 ноември т. год. всред луксозната обстановка на хотел “Шератон” в София. Препълнена зала със запазени места, видеостена в мраморните коридори, аромат на кафе и парфюмен мирис, утаени в изящните драперии на завесите и канапетата, златист блясък от фини предмети и най-после тихото присъствие на охранителната техника... Всички признаци на цивилната екология бяха на лице, за да бъде посрещнат именно той - важният гост, световноизвестният учен по семиотика, създал литературни бестселъри, човекът “фетиш” за мнозина сред просветената класа у нас: Умберто Еко. Едно от основните лица на организаторите от наша страна уместно приветства това публично явление със забележката, че все пак е по-добре да наблюдаваме проявленията на такъв културен и научен “култ към личността”, отколкото обичайните изстъпления на политическия или стоковия “фетишизъм”. Умберто Еко, от своя страна, не изтърва нито за миг от уста странната си и лъжлива пура без дим, която си беше същинска провокация както към семиотиката, така и към останалата част от конвенцията в етикета... Но нека оставим настрана символиката на паралингвистичните ефекти и се обърнем по-скоро към вербалната същина на срещата.

Форумът “Умберто Еко. Знаци, репрезентации, интерпретации - европейската културна идентичност” премина като поредна серия от т.нар. Софийски диалози, организирани и тази година от Дом на науките за човека и обществото у нас и от Висшето училище за социални науки в Париж с подкрепата на множество сродни институции - Дом на науките за човека (Париж), Фондация “Шарл Вейон” (Лозана), Министерство на външните работи на република Франция, Френски културен иститут (София), Италиански културен институт (София), “Гьоте”-институт (София). Участниците в конференцията - главно философи и литературоведи от италианска, френска и българска страна - проблематизираха основни аспекти от обемното творчество на Еко, като се застъпиха за повече или по-малко популярни изследвания на учения от областта на семиотиката и за преведени или още нечувани у нас художествени произведения на писателя. Дори неизкушеният свидетел на тази среща би могъл да набележи в тефтера си цял списък от многобройните трудове на Умберто Еко - от ранния му и всъщност доста схоластичен “Трактат по обща семиотика”, та до последния му и все по-енигматичен в заглавието си роман “Тайнственият пламък на кралица Йолана”, написан съвсем наскоро. По-интересно за информирания слушател на конференцията обаче беше като че ли това - да разбере, от една страна, как семиотичната теория на учения се проектира в собствените му литературни произведения, и от друга страна, как авторът на една наука за интерпретацията става самият той обект на интерпретация от колегиалната общност. Интересите на публиката в това отношение, струва ми се, бяха напълно удовлетворени - имаше какво да се види и още повече какво да се научи.

Патриция Виоли, приемничката на Умберто Еко в Болонския университет, спомена мимоходом в доклада си относно пространствата на субекта в семиотиката на Еко за специфичния автобиографизъм на неговите романи. Казвам “специфичен”, защото тук не се има предвид вписването на биографични факти във фикционалната среда на текстовете, а става дума за изпитването на собствената му теория за знаците в създадената от самия него литература. Романите на Еко, заяви Виоли, се явяват необходимо продължение на трактатите, защото предават онова, което всъщност не може да бъде теоретизирано - “тайнствения пламък” на индивидуалното, онова “собствено” в личността на човека, което остава отвъд всякакви исторически детерминации и актуални конфигурации, установими по отделно при добросъвестния научен анализ. Романите му, сиреч, разиграват онази “семиозисна карта” на човешката идентичност (или “субективност”) от определен момент в света, която авторът се опитва да представи схематично (и по всяка вероятност непълно) в своята абстрактна дескриптивна наука. Сякаш като своеобразна илюстрация на това предположение се яви съвместният доклад на Цочо Бояджиев и Георги Каприев върху романа на Умберто Еко “Баудолино” и по-специално върху “един автентичен европейски символ” - църквата “Св. София” в Константинопол, застъпен пунктуално в сюжета на това произведение. Българските философи разчетоха творбата в контекста на византийската култура, приемана като парадоксално свое-чуждо явление в европейската традиция по принцип. Говорейки за това травматично място в християнската география, при която центърът на света винаги се намира далеч от “тук” и някъде “извън”, авторите разгледаха топографията на европейския Изток като “географска транскрипция на историята”, символически важна за Умберто-Ековия герой от този роман. На това предизвикателство към себе си писателят отговори, че - разбира се - “всеки текст е по-интелигентен от автора си” и знае повече неща от него. Но шегата на учения намери своите сериозни основания в семиотичната доктрина за смисловата отвореност на естетическото въобще и по-конкретно в троичния модел на Еко за интерпретацията на художествения текст, зачитаща последователно intentio auctoris (намерението на автора), intentio lectoris (намерението на читателя) и особено intentio operis (намерението на творбата), което в последна сметка е същественото мерило за “истина”. Тук Умберто Еко отново се почувства принуден - може би за да избегне традиционното обвинение в есенциализъм на интерпретативната си теория - да изкаже своето убеждение, че няма верни и неверни тълкувания, а само приемливи и неприемливи интерпретации, тъй като - ако си позволим буквален цитат от по-ранна дискусия на Умберто Еко с Ричард Рорти, Джонатан Калър и Кристин Брук-Роуз за интерпретацията и свръхинтерпретацията - “между недостъпното намерение на автора и спорното намерение на читателя стои прозрачното намерение на текста, което отхвърля [всяка] една несъстоятелна интерпретация” (Интерпретация 1997: 72).

На конференцията в София не беше подминат този съществен въпрос от литературната семиотика на Еко, който засяга мястото на текста в историческата верига от неговите интерпретации. Джани Ватимо (в “Хуманитарна наука ли е семиотиката?”) се изказа за “проспективната историчност” на семиотиката, съобразяваща се с всички предишни интерпретации на даден обект (или текст); Димитри Гинев (в “Програмата слаба мисъл и търсенето на съвършения език”) разисква възможността за “неагресивен плурализъм на интерпретациите”, какъвто по същество предоставя Ековата семиотична програма; Франсоа Растие (в доклада си “За днешната отговорност на науките за културата”) също апелира към интерпретативен плурализъм като единствено противодействие на монополизиращия глобализъм в културата (и в литературата), осланяйки се на “методологическия космополитизъм”, присъщ на семиотиката като цяло. На всичко това Умберто Еко отговори вкупом, като заяви, че семиотиката действително не е научна (още по-малко хуманитарна) дисциплина в общоприетия смисъл на думата, а по-скоро е “департамент”, констелация от предмети и методи на познание и - по негово мнение - вероятно “единствената сериозна форма” на философстване днес. Ученият за пореден път очерта параметрите съответно на общата семиотика като мулти- (или “философска”) дисциплина, задаваща въпроси, за които науката няма отговор; на специалната семиотика като област на точните (или “твърдите”) науки от типа на описателната лингвистика например, на които им липсва достатъчно критичен дух, и накрая посочи рамките на приложната семиотика като онова поле на текстова интерпретация, проявяващо въпросната историчност. В този смисъл мястото на текста в историята на четенето се оказва ключово, измествайки донякъде предимството (в намерението) на читателя и изземвайки в по-висока степен правото (в намерението) на автора. Ако пак цитираме предишната дискусия на Еко с прагматизма и деконструктивизма на четенето, то краткият отговор на учения би бил, че когато “текстът е тук, и емпиричният автор трябва да замълчи” (Интерпретация 1997: 73). Ето защо Умберто Еко навярно предпочиташе да замълчи, когато коментираха художествената му проза, а най-често избираше да влезе в диалог, щом ставаше дума за неговата семиотика.

Проблемът за податливостта или съпротивата на текста към множество, превръщащи се сетне в исторически, интерпретации бе поставен и в последния, трети сектор от дискусионната проблематика на срещата в София. Въпросът за “отворения превод” по подобие на “opera aperta” (отворената творба) в доклада на Пиер дьо ла Комб или за превода като частен случай на интерпретация в доклада на Жана Дамянова отново засегна сложното поведение на текста между автора и читателя (или слушателя). Малко преди това докладът на Кристиан Бранков “Битие и резистентност” бе очертал представата на Еко за принципната съпротива на заобикалящото човека битие в процеса на семиотичната му дейност. В тази универсална картина на света на първо място изскача обективната резистентност на природата, препречваща опита на човека да я познае; на следващо място се появява интерсубективната резистентност на нашия ум, т.е. на доксата, на общоприетото от хората (консенсусно) знание, възспиращо проницателността на мисълта ни; и на последно място - поне според допълващото изказване на Пиер дьо ла Комб - идва текстовата резистентност, която се заключава в историчността на езика и съответно в различната степен на преводимост и тълкуваемост на текста. На този етап от дебата за текстовата семиотика някак естествено се открои подтемата за “поетиката на фалшификата” (Стоян Атанасов) и за знаковата мистификация, по повод на която Албена Хранова в доклада си “Умберто Еко и еднорозите” например предложи неочакваната идея за “теория на лъжата” като възможност за нов семиотичен проект. В заключение на всичко това Хайнц Висман припомни извън лекторската си реч, че все пак “Ние не знаем дали Омир е съществувал, но пък знаем със сигурност, че той е бил сляп.”

Кимайки дълбокомислено със странната си пура в уста, напомняща повече инструмент за писане, отколкото за пушене, Умберто Еко призова семиотиката в бъдеще да се ориентира предимно към неинтенционалните (непреднамерените, т.е. без “намерение” на автор-текст-читател?) знаци, насочвайки по всяка вероятност към философския аспект на своята обща семиотика и евентуално отклонявайки бъдещите си последователи от изкушенията на литературоведската софистика. Не че има нещо лошо в това, но вече за Умберто Еко този, който пише литературата, като че ли предпочита да чете природата. Поне на мен така ми се стори, когато го видях да напуска заседателната зала, казвайки: “Време е за уиски!”.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Интерпретация 1997: Интерпретация и свръхинтерпретация. Умберто Еко в дискусия с Ричард Рорти, Джонатан Калър, Кристин Брук-Роуз. София, 1997.

 

 

© Юлия Йорданова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.12.2004, № 12 (61)