Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИКАЗКИ ПО ICQ

Хитър 5ър

web

Първа част

You have received a message!

Мило мое,

Kазвам ти "Здравей!" и "Чао" сега, а ти като ги получиш, си ги прочети с интервал между двете, колкото да ти разкажа една приказка за Храбрия Реактивен Врабец, който си закачил шалчето на една клонка и запърхал на едно място във въздуха. Добре, че на тая клонка живеел дървоядът Скръц, та кръцнал с едно фуре клончето и врабчо полетял като изстрелян, блъснал се в един задрямял облак и докато му каже извинявай, оня ревнал. Ама така ревнал, че капчуците се видели в чудо.

Но това вече е друга приказка за между други две "Здравей!" и "Чао."

* * *

You have received a message!

Здравей,

Те, капчуците, са много капризни, само да се развали времето и оревават света. Аз познавах един. Ама той беше много стар капчук и веднъж се караше на едно младо капчуче, дето му бе омръзнало от лошо време и искаше да емигрира в Сахара, обаче това вече е друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей!

Аз съм онова между това и другото накрая. Ама ти си го знаеш. Та ставаше дума за... а, да!

А пък тя пустинята Сахара, моля ти се, като излязла веднъж на разходка около пирамидите и взело, че й влязло пясък в обувката. Влязло й също и в окото. Даже и между зъбите й скръцнало.

И к'во да прави, обувката изтръскала, ама другото не могла и както си минавала покрай реката Нил, и като й прищуряло нещо и взела, че се пльоснала с всички сили във водата да си изплакнела устата, да си поизмиела окото и да се поразхладяла малко.

Ама ти представяш ли си? Направо безобразие! Всички млади крокодилки побелели от уплаха и почнали да хълцат също… И даже изпопадали в ръцете на младите си храбри крокодилчоци, които уж не били се уплашили, ама питаш ли ги. И припаднали крокодилките ето така: забелвали очите и казвали "Аууу!" и се свличали гърбешком към карамеловите… такова де, към кавалеровите си крокодилчоци… или крокодиловите си кавалерчоци… не знам точно, ама и не е толкоз важно, щото това вече е друга една приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей!

Приказката за карамеловите крокодилчоци или кавалеровите карамел... ох... крокодиловите кавалерчоци е много сладка, защото когато някоя млада крокодилка откажела да сподели чувствата им и те почвали да реват. И ревели, значи те, та се късали и леели горчиви сълзи, ама само те си мислели, че са горчиви, щото така се казвало, пък сълзите всъщност били сладки. Мдааа! Били карамелови.

И както си ронели карамелови сълзички и водата ставала една сладка, сладка... И всички крави от близките околности, че даже и от малко по-неблизките, си изпочупвали краката да идват да пият... И мучели от удоволствие и затова после един сладкар (който когато не продавал сладолед, правел бонбони) нарекъл бонбоните, дето правел в този момент, "Карамел-Му", обаче това вече е една друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей…

Сладоледопродавачът, който правел бонбони, бил най-известният майстор на вкусотии на 100 000 сладкинни години наляво, надясно, напред и назад. А също и нагоре и надолу… А, да, щях да забравя и навътре и навънка също. Той правел сладки от думички и ги украсявал с най-ефирното и нежно Hищо, което имало по света. Това била доста трудна работа, защото трябвало да ходи чаааак Hикъде и понякога се случвало така, че когато отидел там, вече нямало Hищо и му се налагало да чака. И той чакал, понеже бил най-добрият майстор на вкусотии на 100 000 сладкинни години насам, натам и в останалите посоки и не можел да си позволи да прави сладки просто така, с нещо.

И както се подобава на най-добрите майстори, той си имал най-добрия помощник на 100 000 сладкинни години наоколо. Това била една мишона, която… Всъщност това била една мъъъъничка, малка мишанка… Добре де - една сладка мишчица, която си имала бяла престилчица и носът й винаги бил изцапан с брашно, и когато майсторът я поглеждал строго и казвал, че ще се оплаче на завеждащия мърморациите, задето пак е навестявала торбата с брашното, тя слагала ръце на кръста, тропвала с крак и най-отговорно и обидено заявявала, че това не е вярно изобщо… И след това кихвала… И след това казвала: "Ето, видя ли?" И след това майсторът казвал: "Добре".

Тя била най-сладката мърморка на света, непрекъснато се оплаквала, че има страшно много работа - да опитва от сладките на майстора, и че изнемогвала и че щяла да напусне и разни други такива страхотии, обаче те са част от една съвсем друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей…

Завеждащият мърморациите обикалял целодневнощно кооперациите и ловял мърморещици, понеже както това е добре известно, едно е да мъркаш, а друго да мърмориш. Едното било изкуство, а другото… абе другото си било проста работа.

И както си мърморела оная мишкавата помощница от миналата приказка и не щеш ли, чул я завеждащият мърморациите, който бидейки завеждащ, я завел… където и както трябва, а именно: прошнуровал я, прономеровал я, че дори й праснал и един чепат… исках да кажа - печат… Абе праснал й един чепат печат, значи, и я пратил към дело, сиреч в забвение, понеже нейната приказка била свършила вече.

Завеждащият мърморациите не само завеждал, а и извеждал. Така например вечерно време извеждал стърчащите си мустаци навън и уж съвсем случайно ги разхождал все под прозореца на една млада сиамска вдовица, която пък съвсем случайно всеки път била на прозореца и като го видела, ах, само като го видела и почвала така да мърка, че стъклата на прозореца започвали да ззззззззъзнат от страст… или може би от страх…

Абе карай, в другата приказка ще стане ясно.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей…

Стъклата, дето ззззззъзнели, всъщност изобщо не е важно защо го правели. Важното е, че били такива едни… абе, чудни били. Гледаш си през тях и ако ти е тъжно, виждаш един двор, пълен с боклуци, няколко "само временно" паркирани сапунерки на колела, дето вече никой не помнел от колко временно са зарязани, едно дърво с окършени клони и една срутена развалина, дето, казват, някога била къща.

А като ти е хубаво и стъклата ти показвали един двор, пълен с всякакви най-интересни и важни дрънкулки, няколко горди, достолепни таратайки, дето само чакали някой да ги похвали, за да обиколят екватора със стръвта на диво прасе и скоростта на вятъра, един джентълмен със снажен ствол и чадър от клони и най-вълшебната къщурка на света, подпряла се на ръката на джентълмена, скрила се под неговия чадър от досадните дъждовни капки, подремваща тихичко и сънуваща…

Мдаааа, нека да си сънува. Ние ще влезнем в съня й в следващата приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей...

Къщата най-много обичала да мечтае сънища за едно малко момиченце, дето живеело отсреща. Всеки ден измечтавала по няколко съня специално за него. Това било много трудно понякога, защото се налагало да мечтае извънредно и за гостите, които идвали в близките домове, и за техните кучета, а също и за автомобилите им. Дааа, и за тях! Затова се налагало да мечтае със всичките си стаи едновременно. Понякога се случвало и да не смогне и тогава този, който оставал без сън, ставал посред нощ, излизал на балкона или заставал на прозореца си и се чудел защо не му идва сънят. И седял така, пушел цигара след цигара и се ядосвал. После, гледайки към къщата, така, както бил ядосан, решавал, че е крайно време да се обади където трябва, за да изпратят булдозерите и разчистят тази съборетина.

Само на Нова Година си почивала къщата за малко, понеже никой не искал да спи тогава. Дааа, това било къщата на сънищата, само дето никой не знаел за това освен Джентълмена, но той на никого не казвал.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей...

Имало обаче една стая в тази къща, дето била много опърничава. Докато другите стаи мечтаели сънища и едва смогвали, тя се заключвала, за да не я гледат, и никой не знае какво правела, а тя всъщност само чакала да се стъмни, вдигала си КЛЮЧукалата и - дим да я няма. Разхождала се най-безотговорно, по цяла нощ газела тревните площи и обръщала кошчетата за боклук. Даже плюела през прозореца си. Дааа. А понякога дори се правела, че уж мечтае сън, а всъщност то си било най-обикновен кошмар, но тя го наспрейвала с едно сънено флаконче и го пращала на малкото момиченце. Добре, че момиченцето си имало едно Нещо, което никога не спяло, а само си почивало с едното око, а с другото наблюдавало какво става и когато забелязвало престорения на сън кошмар, събуждало кучето Рътеп, дето бдяло до леглото на момиченцето и той храбро прогонвал кошмара, а след това отивал под прозореца на стаята и сериозно се възмущавал от нея. После Нещото започвало да си почива с другото око и да наблюдава с първото. Нещото било едно такова... Всъщност то наистина било едно, но не било такова. А какво било Нещото, разказва друга една приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей...

Ей така, минавали си хората покрай него и изобщо, ама изобщо и на ум не им минавало, че покрай тях имало нещо бяло, ама чисто бяло и прозрачно (ама не много) и розово като синьото небе и зелените детелинки и жълтите дупенца на пчеличките по тях и с трапчинки на бузите (каквито всъщност май си нямало) и дето им намигало ето така: ;-) Мдааа. Много потайно било. И се усмихвало, ама винаги се усмихвало... освен когато било тъжно, но то не било никога тъжно, защото никой никога не го бил виждал тъжно. И усмихнато впрочем никой не го бил виждал, понеже то било много потайно и не казвало на никого за себе си, ама на никого. Даже и кучето Рътеп не подозирало, че го има. Само момиченцето знаело за него. И старото огледало, пред което то се плезело понякога, когато наоколо нямало никой. Това обаче е една съвсем друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей...

Старото огледало било толкова старо, че вече не смогвало да отразява всичко. То било много уморено, защото огледалата никога не си почиват. Те винаги трябва да са будни и да отразяват всичко, каквото стане пред очите им. Това било много неблагодарна работа. На всичко отгоре хората често се сърдели и недоволствали от това как огледалата ги представяли и им се искало да ги счупят. В дома на момиченцето обаче никой не му се сърдел. Даже и кучето Рътеп. Макар да се случвало често някой да мине покрай него, бързайки занякъде, да се погледне и... да не се види. Тогава трябвало да подбутнеш леко огледалото, за да се събуди, да го изчакаш да се протегне един-два пъти и чак като дойдело на себе си, почвало да отразява. Но понякога се случвало да е много уморено и да спи непробудно. Ала по стар навик в 6 часа сутринта винаги било будно, за да чуе новините, понеже било много старо и се интересувало от всичко ново. Това обаче е друга една приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей…

Новините пък по цял ден се чудели какво да правят. На някои от тях много им се искало да завладеят света, всички да ги слушат със затаен дъх, а после да ги коментират и повтарят отново и отново... (Какво да се прави - суетнички били.) А сега какво? Трябвало да чакат някое дете да порасне, че да почне да се интересува от новини, а не от приказки. Да, ама те, децата му с деца, били станали такива едни проклети… Не искали да порастат. Представяш ли си? Що за възпитание! Седели си малки и си искали приказките. Пълна безотговорност!

Други новини обаче и дума не давали да се издума. Казвали, че няма закъде да се бърза, защото хубавото било в очакването да те прочетат, а не в четенето, при което намигвали. Ето така: ;-) Защото - казвали те - веднъж щом те прочетат, и... ставаш старина, а пък това една новина изведнъж да я преквалифицират на старина, си било чисто безобразие.

И така водели спор помежду си двете групички новини. Едните искали да се предприеме нещо, а другите викали "Йок!", "Сакън!" и други подобни. По едно време така се нажежила обстановката, че взели да се дърпат за заглавията и да се ритат по колонките. И настанала една суматоха и бъркотия - не ти е работа. Прогнозата за времето се напълнила с резултатите от конкурса за красота, а новината за преброяването на населението на островите Мауко-Салатан се видяла с данни за тазгодишната реколта от боровинки. За тези неща обаче става дума в една друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей…

Островите Мауко-Салатан се намирали на юг. Така казвали учебниците по география, дето били писани на северния полюс. Но тъй като учебниците, написани на южния полюс, казвали точно обратното, че островите се намират на север, ставало абсолютно невъзможно да се определи къде са. Все пак хората били спокойни, защото били сигурни поне в едно, че ги има някъде и затова много-много не се притеснявали да ги търсят.

Островите били два: на единия живеела принцеса Мауко, а на другия принц Салатан. Мауко била най-красивата красавица на света, а също така и на двата острова. Имала най-дългите и лепкави пипала, крайчетата на които непрекъснато били лакирани от цяла армия слугини. Имала също по една разцъфнала като зелка зелена брадавица на носовете си, които според едни били 6, а според други - половин дузина.

Но това, което накарало принц Салатан да се поболее от любов по нея, било умението й да си чисти ушите с език. Правела го с финес, недостъпен за другите. И ако случайно там намерела нещо, така сладко го примлясквала, че принц Салатан се размеквал от удоволствие и заприличвал на палачинка.

За него пък е достатъчно да кажем, че за 267-ми пореден път печелел първото място на конкурса за най-слузесто тяло и че владеел изкуството на звучното уригване до съвършенство. Казват, че можел да го прави по 92 различни начина плюс задължителните за неговия ранг 21 кралски (по три вида за всяко от седемте дневни хранения). Казват също, че когато го правел с всичките си усти едновременно, всичко живо занемявало като омагьосано от вълшебната музика.

На принцеса Мауко в такива моменти й се заплитали пипалата от вълнение, а брадавиците й почервенявали целите от любов. За нещастие принц Салатан бил далтонист и не можел да оцени брадавичавата реакция на своята възлюбена, но и другото му стигало.

И така си течал животът в Мауко-Салатания мирно и влюбено и кой-знае какво щяло да се случи оная сутрин, когато Мауко-Салатаняните решели да видят резултатите от преброяването и в замяна прочетели за извънредната реколта от боровинки, ако не се бил намесил разказвачът на приказката.

Взел той, че преместил времето на Мауко-Салатания с един ден напред, а през прескочения ден отишъл при новините, нахокал ги едно хубаво (даже ги понапердашил малко), ама не мръднал оттам, докато не се подредили, както си им бил редът. После размахал пръст, поклатил глава и ядосано казал: "Аааа, така повече не може! Ще трябва да се сложи ред в тая приказка" и излязъл ядосан. И правилно сторил, защото това вече била друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей...

Решил Разказвача да оправи тая работа с приказката, обаче когато станал сутринта и запретнал ръкави, установил, че приказката е изчезнала.

Всъщност приказката не била изчезнала, а си била взела задължителната почивка. Дааа, приказките имат задължителна почивка. Веднъж в годината всички приказки си вземат отпуск и заминават на екватора. Това не е никак трудно, защото земята била направена именно с тази цел с паралели и меридиани. Приказките сядали на най-близкия меридиан и се спускали по него като по пързалка до екватора, където се излягали на слънце и обменяли опит. Обаче понякога така се заплесвали в празни приказки, че забравяли да се приберат навреме и бабите, майките и татките не знаели какво да разказват на децата. Ужас. И когато на някое дете му кажат строго "Никаква приказка, лягай да спиш!" това е, понеже приказката е в отпуск.

А как се връщат от почивка? Ами много просто - събират си плажните принадлежности, взимат си довиждане и си обещават да се чуят и после полека-полека се покатерват по паралелите - всяка откъдето е дошла. Дааа. И нашата приказка така направила и се върнала точно когато Разказвача се чудел дали да не подхване нова приказка.

Това обаче е съвсем друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей...

Разказвача бил много ядосан, понеже собствено той никога не бил разказвал тая приказка. Всъщност, не е и точно така. Той изпращал приказката, но не в този й вид, в който тя се получавала. Изобщо това Електронното Нещо правело всякакви номерации-галимации и така изкривявало нещата, че направо на Разказвача му се плачело. Абсолютно безобразие. Какви са тия фантасмагории? Къде се е чуло и видяло стая да си плюе през прозореца и огледало да спи? Ама аз никога не съм писал такива неща - убеждавал се сам той. - Аааааа! Заканил се значи с пръст и взел да мисли. Мислил, мислил и решил. Вместо да пусне приказката по Електронното Нещо, ще пусне себе си, за да може да бъде навсякъде и да следи да няма безобразия с приказката. И така Разказвача се изпратил сам и изчезнал завинаги в Електронното Нещо, което останало много доволно, понеже приказката не била и така точно, ами то си я нагласило, но това вече е друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

- Здравей, мило мое! - казал Разказвача…

- Ама какъв разказвач? - обадило се Електронното Нещо. Нали се разбрахме, че Разказвача вече го няма. Изчезнах го... ъъъ, изчезна се...

- Мило Електронно Нещо - казало Милото мое. - Разказвача е тук, в тебе вселен сред единичките и нулите, течащи из медните ти артерии и сега е навсякъде. Виждам го във всеки монитор да се усмихва и разказва приказки като тази и като онази, предишната и като следващата за сянката, дето си нямала собственик...

- Аха - казало смутено Електронното Нещо. - А, може ли и аз да я чуя? - и примигнало свенливо със светодиодите си, понеже то също много обичало приказки и затова ги променяло по малко (ама само по малко) така, както му се искало да изглеждат.

- Може, казал Разказвача, който бил някъде там, не знам къде, но навсякъде, и започнал...

- Чакай, чакай, казало Електронното Нещо, нали трябва да сложим край на тая приказка първо?

- Добре - казал Разказвача - Край на тая приказка. : )

* * *

You have received a message!

- Здравей…

Това, дето никой не бил виждал сянка без собственик, е, защото хората не знаят как да гледат. Те все гледат да гледат, когато са на светло и щом им е тъмно, веднага почват да крещят някой да запали лампата, щото нищо не се виждало. Ама сенките се гледат на тъмнооооо! Когато са на тъмно, те са напълно свободни и си правят, каквото си поискат, ама щом светнеш, и те - хоп, си застават до собственика. Мдааа.

- Не такаааа - казало Електронното Нещо - не си застават до собственика. Когато ги огрее слънцето и собствениците ги хваща срам от сенките им и взимат, че ги хвърлят. Те, сенките, иначе през деня, когато е облачно, си живеят в собственика и затова не се виждат. А оная сянка, дето останала без собственик, аз я познавам.

Веднъж нейният стопанин, който много обичаше да се качва по планините и като застане на някой връх да плювне и след това да каже "Ехооооо!", се качил на най-високия връх на най-високата планина и тъкмо плювнал и се канел да каже "Ехооооо!", когато слънцето, което се било скрило зад един облак, миг преди да залезе, надзърнало за секундичка, за да изненада собственика и той като се насмел в бързината и като хвърлил сянката си... ама толкова далече я хвърлил, че сянката му паднала чак на луната…

- Която пък случайно била отзад ли? - попитал Разказвача.

- Да, и понеже слънцето залязло, сянката вече не могла да се прибере и останала там, на луната, и затова луната е тъмна от едната страна…

- Не е затова - казал Разказвача.

- Затова е. И освен това тук е краят на приказката и ти не можеш да се обаждаш повече.

- А следващата?

- Следващата? Следващата… Ами много ясно - следващата ще е за луната. Чао!

* * *

You have received a message!

- Луната, миличко, била…

- Знам я тая - казало Електронното нещо, - била невеста на слънцето и там разни глупости и тинтири-минтири... Не е интересна. Ти що започваш стари приказки?

- Аз започнах друга, не тая.

- А, добре. И кво?

- Ами Луната била…

- И тая я знам. Била от кашкавал, понеже мандрата била на Млечния път и такова… нощно време всички мишки въздишали по нея… И тая е стара и не е интересна. Ама ти не знаеш ли някоя нова приказка за луната?

- Знам, но няма да я кажа.

- Що???

- Защото само ме прекъсваш. Остави ме поне да я започна, пък ти я довърши после. Сега ще си останеш така, без да разбереш какво станало.

- Ама как така? Ама разкажи ми я, моля ти се! Моля ти се! Много ти се моля! Ами аз ще се спукам от любопитство така. Моля ти се, моля ти се, моля ти се… Много те обичам и обещавам повече да не правя така. Моля ти се! И какво станало?

- Хм… Ами луната си била от луна, обаче…

- А да…

- Какво пак? И тая ли я знаеш?

- Не, не я знам, обаче сега ще я довърша: Луната си била от луна и се казвала така, щото имала много лунички и много се притеснявала от това и все гледала да си крие лицето и затова си показвала тъмната страна, понеже чак от земята се виждало че има петна по лицето, обаче слънцето й казало да не се притеснява, щото на земята казвали, че и по него имало петна, ама кво от това… И така... Това е приказката.

Добре ли я завърших?

- Не. Не я завърши добре. Приказката е следната: На луната й писнало, че не може да си чуе приказката от някакво Електронно Нещо, дето непрекъснато се обаждало и му дръпнала шалтера. Край на приказката. Следваща приказка "Приказка за Електронното Нещо с дръпнатия шалтер". Чао!

- Ама как така ми дръпнала шалтера? Не е честно така…

- Край на приказката, казах! Чао!

- : (

* * *

You have received a message!

- Здравей!

Тази приказка е за снега, който не се страхувал от топлото…

- Нееееее! Нали каза, че тази приказка ще е за мене? Нали каза "Следващата приказка е за Електронното Нещо с дръпнатия шалтер"?

- Точно така. Казах, че ще е следващата, а сега не е следващата, а е тази. Следващата е следващата.

- Нееее! Тази е следващата. Тази е следващата, тази е следващата, тази е…

- Добре, добре, добре - тази е следващата. И това да ти е за урок. Друг път да се държиш прилично. Не забраявай, че с тебе трябваше да разказваме приказки, а не да занимаваме другите с нас.

- Добре.

- Добре, щом е добре. Слушай сега: Електронното Нещо не било никак лошо. Само дето било малко опърничаво...

- Като оная стая ли?

- Коя стая?

- Оная, дето там не искала да мечтае сънища…

- Оооо, къде ти? Оная стая била толкова кротка, най-много да се разхвърляла един-два пъти дневно и толкоз.

- Да се какво?

- Да се разхвърля. Не знаеш ли? Децата най-много обичат такива стаи, дето само чакат да се обърнеш с гръб и те се разхвърлят сами.

- Аха, и после идва майката и почва да се кара и да подрежда, а детето и стаята се подхилкват тихичко и я чакат да излезе и като излезе изведнъж - хоп, стаята пак се разхвърля съвсем, ама съвсем самичка и после се спуквали с детето от смях… И какво за Електронното Нещо?

- Ами то обичало много да си играе, а пък те само го удряли по клавишите и му се карали за грешките, дето правели сами. То искало само някой да му се усмихне и понеже никой нямал толкова много време за цяла една усмивка и то почвало да прави разни щуротии.

Например когато някой татко седнел пред него, за да се занимава с много важни работи, и като внезапно влезнело детето в стаята и таткото се опитвал да изключи веднага тия там важни работи, и тогава Електронното Нещо блокирало всички клавиши и таткото чукал като луд по тях и чак се изпотявал и не знаел какво да отговори на детето, дето го питало "Какво правят тия лелички тука?"

И тогава таткото дръпвал шалтера на Електронното Нещо и се скарвал на детето и на Електронното Нещо му домъчнявало още повече и изтривало най-важните, ама наистина най-важните файлове на таткото и после като го пуснели и то им се изплезвало с едно съобщение, дето казвало да не му дърпат шалтера, ако не искат да им изчезват най-важните файловe.

А таткото пък в такива сучаи си скубел косата и отивал до хладилника да си сложи лед на главата, обаче понеже Халадилника и Електронното Нещо били приятели и таткото намирал там само потекла вода.

- Да, и не можел да си сложи от снега, дето не го било страх от топлото, защото…

- А, не! Чакай малко Това вече е друга приказка и ще я разкажем следващия път. Чао, мило мое!

- Добре. Чао, мило негово!

* * *

You have received a message!

- Здравей!

Знаеш ли защо няма сняг през лятото?

- Знам - казало Електронното Нещо - Защото…

- Не те питам тебе, а моето…

- Ама то не знае. Ето виж. Видаш ли? Нищо не казва. Значи не знае. Нека аз да кажа!

- Добре, ама кратко.

- Добре. Кратко: През лятото няма сняг, защото майките и татките… ааа, такова… татковците и майковците… ох… абе майковците и татките ги било много яд, че децата… Ох, обърках… Значи, накратко: Едно време снегът не го било страх от топлото и си валял, когато поиска, и по-точно, когато децата поискали. Например като отидели лятос на море и като им омръзнело да ги пекат на слънцето и да не им дават да се къпят и децата се обаждали на снега и той веднага навалявал и ставало голяма веселба, защото се пързаляли по бански на него и се бухвали в топлото море. Обаче това много ядосвало майките и татките, понеже те категорично настоявали децата да се пързалят с шапки, шалчета, кожухчета и топли ръкавички.

Освен това майките и татките ги било много яд и защото като тръгнели да се наплацикат до коленете в морето и се подхлъзвали на снега и вирвали нагоре крачунгелите и това много им уронвало престижа пред чуждите татковци и майковци. И тогава се оплакали от това безобразие на метроло… на метъроло… абе на тия, дето определят времето и им заповядали да не пускат повече сняг през лятото.

И оттогава тия там - метеонамквиси, много се уплашили и заповядали на снега да вали само през зимата и да се топи, щом слънцето го напече, иначе щели да му забранят да вали и през зимата. И на снега много му домъчняло за децата и се съгласил, за да му позволят да вали поне през зимата.

Обаче от време на време на някой от мете... ония също много му домъчнявало за децата и викал снега, но му разрешавал да навали само за малко, и то високо по върховете на планините, дето родителите не ходели, понеже нямало асфалтирани пътища за колите им дотам. Айде казвай.

- ??? Аз ли? Какво да казвам?

- Ами казвай "Но това вече е съвсем друга приказка" и "Чао!"

- Аха! Но това вече е съвсем друга приказка. Чао!

- А така. Чао и от мен.

* * *

You have received a message!

Здравей…

Автомобилите,
милите,
били те
втора, или пък трета ръка,
най обичали по тротоарите
със другарите
старите
да си побъбрят за т'ва-онова.
И ровичкайки си мемоарите,
си избръмчавали пледоариите
на теми, основно здравословни,
за нуждата остра от храни безоловни.
А също и за ментето,
дето
зареждали вместо бензин
и от което
газове имали вси до един.
Ужас и срамота!
Айде, онез невъзпитани ЗАЗ-ове
и покрай някоя млада Тойота
ще си изпуснат отровните газове
без капка срам и с голяма охота,
ала ти,
стиска ли ти
с твоя произход и възпитание
да се държиш като низше създание?
Стискай, додето
язва на ауспуха
или гърнето
не ти се спука.
Ето дотука,
мама му стара,
ни докара
това управление.
Старците - на боклука!
Гавра със цяло едно поколение.
Да ядем плодовете горчиви -
и да бъдем щастливи….
Абсолютна и пълна обруга!
Но, за плодовете е приказка друга.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей…

Тази приказка е за грейпфрута, който не бил горчив.

Горчива е неговата история, защото всички му викали, че е горчив и го отбягвали. Само като го видели, свивали уста и странели. И на него много му загорчавало от това. Даже понякога горчиво си поплаквал. Ама той не бил горчив изобщо. Той си бил много сладък. Най-големия сладур сред грейпфрутите. И така му вгорчавали живота… Като го набедили, че е горчив и всички само това си знаели, ама никой не идвал да го опита.

И така докато един ден не срещнал една лютеница и станали приятели. И като станали приятели, си излял горчилката на нея. И знаеш ли какво станало? Като си излял горчилката на лютеницата и така се появила на света Горчицата. Мдааа. Ама оная - баш горчицата, дето като я лизнеш и ти залютява направо от горчивина и започват да ти капят сълзи. Аха. Обаче това за сълзите е вече съвсееем друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей, сълзичке,

Кажи ми къде отиват сълзите, когато ги изплачат? А откъде идват? Тъжно ли е да си сълза? А дали сълзите плачат? И защо хората казват "чист като сълза"?

Ох… то, аз трябваше да разказвам приказка, а вместо това… Ами… Ами аз не знам приказка за сълзите. Ама наистина не знам. Чак ми иде да се разплача. Сигурно е така, защото когато измисляли приказките, сълзите отдавна били изплакани и вече никой не ги помнел. А може и затова да е било, защото на никого не му се разказвало за такива тъжни неща. Хм… Кой знае? Ама не, разбира се, че не е заради това. Ами нали има и сълзи на радост? А дали сълзите от радост са като тези от тъга, или са различни? А може ли да се познае коя сълза от какво е? Ох, аз пак взех да питам… Хе, сега се сетих и за сълзите от лук и за сълзите от пушек и за онези от смях…

Не, стига толкоз. Това вече на нищо не прилича. Даже и на неприказка. А представяш ли си, ако при толкова много сълзи се объркат нещата и вместо да плачеш от лук, ти текат сълзи от смях? Еееегати… Или вместо от смях ти потекат сълзи от тъга. Ами да, сега се сетих за една приказка.

Значи, веднъж станало толкова студено, че чак земята измръзнала. И като измръзнала, се разтреперала от студ. Ама така се разтреперала, че прозорци и чаши започнали да дрънчат. И полилеи също, а даже и чекмеджетата с вилици и лъжици. Ама не само това. Разбъркали се и чекмедженцата със сълзите на хората. Ама хората си спели през това време под дебелите завивки и нищо не усетили. Обаче на другия ден да видиш какво станало…

В един цирк клоунът правел най-смешните смешки на света, а публиката се скъсвала да плаче. А пък леличките готвачки от гостилниците режели лук и се заливали от смях. Мдаа. А пък ядосаните татковци пердашели непослушните деца, а децата плачели от радост. Ужас! И после всичко щяло да си остане така, обаче като настинала земята и се разкихала. И като кихала така, няколко дена и чекмедженцата си се наместили обратно.

Вярно, че бая се изпотила, докато нагласи точно кихавиците, обаче тя се била справяла и с къде-къде по-сложни задачи. Ама това вече е съвсем друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей…

Веднъж земята трябвало да реши една много сложна задача. Това се случило, когато едни хора казали, че тя е плоска, а други едни пък казали, че била кръгла. И като взели да се карат помежду си, било много грозно. И после решили да я проверят. Това проверяване било много неприятна работа, защото щели да я обикалят отпред, отзад и да я оглеждат и разни други такива работи, от което тя се чувствала много неудобно. А могли просто да я попитат, ама кой да се сети. Но най-много я притеснявало, че трябва да разочарова или едните, или другите. И много мислила как да направи така, та хем да е кръгла, хем да е плоска, но не се сещала. И накрая решила да хвърли чоп. Взела една монета, хвърлила я и зачакала да види какво ще се падне. Паричката започнала да се върти като пумпал, даже не като пумпал, а като капак. И тогава земята се сетила и се направила като паричката. И така станало, че едните, дето казвали, че била плоска, я обиколили по ръба и установили, че е кръгла. Другите пък, дето казвали, че била кръгла, вървели по равното и като стигнали края, погледнали надолу и видели, че това е краят, значи земята била плоска. И двете страни останали много засрамени и не посмели повече да повдигат въпроса и да се карат. Обаче... се карали за други работи… Ама това вече е една друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей,

Хората много обичали да се карат за други работи и хич не обичали да се карат за свои. Всъщност всичките им караници произлизали от това, че винаги се намирал някой да протестира, че се карали за неговите работи, а той предпочитал да се карат за други. Когато повдигал въпроса обаче за някоя друга работа, веднага скачал ужилен някой друг, на когото другата работа си била негова и опищявал, че никой нямал право да се кара за нея, ами най-добре да се карат за друга… И така се карали непрекъснато, понеже никой не можел да намери такава работа, дето да "не е твоя работа" за никой. И това продължило дотогава, докато един така се ядосал, че извикал: "Абе, омръзна ми все за това да се караме, бе, няма ли някоя друга работа?" И като казал така и всички закимали в съгласие и за пръв път спрели да се карат (за малко), защото страшно много им се искало да се карат вече за нещо друго.

Докато не се карали, взели да се въртят насам-натам, понеже това състояниe на некаране било много необичайно. Дори се притеснили, че са се повредили, обаче никой не смеел да го каже, понеже хората никога не обичали да си признават такива работи. И така си седели, правели се на спокойни и важно-важно брояли мухите, все едно че нищо не се било случило. Това обаче не продължило дълго, защото все пак един не издържал и изкрещял, че така повече не може и по-добре да си се карат по старому, отколкото да броят мухите. И… всичко започнало отначало.

Така приказката зациклила и Разказвача се видял принуден отново да се намеси, за да оправи нещата. Сложил си той работния гащиризон, взел си инструментите и… И не направил нищо, защото тая работа с карането дори и в приказките не може да се оправи. Ето защо, като видял, че работата е безнадеждна, оставил приказката да си се върти, отворил съндъчето с инструментите и на бърза ръка сглобил една нова, което обаче е една съвсем друга приказка, макар да не изглежда така.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей,

Сандъчето с инструментите било много специално. Вместо ключалка имало очи. Дааа. Очите мигали, както си му е редно за едни очи и играели насам-натам, но което е най-важно, следели кой иска да ползва сандъчето и го отваряли само за Разказвача. Тази предохранителна мярка била абсолютно наложителна, защото инструментите в него били много опасни. Например с тях можело да размениш характерите на героите. Така Златната ябълка можела да придобие този на Кума Лиса, Царската дъщеря на Вълшебната питка, а Джуджето Шишарко на Хитър Петър. Много неприятно. Можело да се правят и всякакви други гимнастики, което не било никак здравословно за героите, понеже повечето от тях си имали противопоказания, диагнози, симптоми и други такива болести. Това за болестите обаче е съвсем друга история.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей,

Болестите го били закъсали много напоследък. Остарелите едва-едва свързвали двата края и били така отчаяни от живота, че само им трябвало да лепнат някой лек антибиотик, за да опънат петалата. По-младите също не били цъфнали и вързали, защото отдавна вече никой не спазвал здравословен начин на живот: масово се боцкали с витамини и смъркали планински въздух. Не помагали нито приказки, нито забрани. Кой ти слуша в днешно време? Всеки си прави, каквото си иска - казвали по-старите. - Ние пак поживяхме, ама младите... После захващали да си разправят кой каква нова рецепта от вируси е научил и веднага всички си я записвали, a след това хуквали да дирят нужния им бацил, че да си направят отвара от него. Често се случвало обаче да не могат да си я направят, понеже не си били платили тока, но това за тока е съвсем друга история.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей,

Токът много тежко изживявал това, дето все го консумирали. Всъщност той непрекъснато се питал какво зло е сторил, та трябва да живее само по време на консумация. Не че консумацията не растяла, но някак си обидно било да нямаш свой собствен живот. А пък на всичко отгоре когато му кажели, че не е прав и съвсем му падало настроението... напрежението, де. Чудно ли е, че при такова отношение и настроението, и напрежението му били променливи и непостоянни? Когато му било особено тежко, си задавал въпроса защо някои негови събратя са вечно прави. Скоро обаче установил, че правите живеят много кратко и с това се успокоил. Само едно останало да го тормози. Понякога тъкмо си лягал да подремне и точно в най-сладкия сън се вкючвал някой консуматор и така го стряскал, че едва не получавал токов удар. В такива моменти му идело да се оплаче на Разказвача да измисли нещо по въпроса, но изобщо не му минавало на ум как да го стори, понеже всички промени в приказките ги правел Разказвача, а не героите му. Това обаче е друга приказка.

Чао.

* * *

You have received a message!

Здравей,

Всъщност Тока нямало нужда да се оплаква на Разказвача, понеже и на последния отдавна вече му било писнало само той да измисля как да слага все по-нарастващата приказна менажерия в ред, само той да работи, а всички останали само да вряскат, че искат още. Искало му се и на него да му разказват приказки, а той да примижава блажено и да казва: "Еееее, браво! Искам още."

Никой не мислел какво му било на него с тия разбрицани приказки, дето непрекъснато трябвало да бъдат поправяни, контролирани, заменяни с нови. Освен това героите им ставали все по-своеволни и често закъснявали, а понякога дори забравяли да се приберат навреме за поредната приказка, при което на Разказвача му се налагало спешно да измисля нови. Даже инструментите, с които се опитвал да им затегне отговорността или да им ремонтира възпитанието, помагали само временно. А ето сега и тоя Ток тръгнал да му се оплаква. Не може така. Повече така не може! После се прокашлял тъй, че всичките му герои да го чуят и издал следното нареждане, което било също така заповед, заявление и декларация:

Аз отивам
да си почивам,
а вие всички
се вземате в ръчички
и без изключение
по едно приключение
разказвате,
като показвате
и Разказвача
като герой. Трудна задача,
но това е положението
Започвайте упражнението!

След което се протегнал блажено и се пратил в редиците на читателите, а героите му, които се били стреснали този път страшно много, не смеели да си вдигнат очите. Стояли така с наведени глави и подсмърчали ли, подсмърчали, докато най-после Храбрия Реактивния Врабец и дървояда Скръц (с фурето "Кръц-Кръц") не събрали кураж и започнали. Това обаче е една съвсем нова приказка.

Чао.

Приказки по ICQ. Втора част

 

 

© Хитър 5ър, 2002
© Издателство LiterNet, 06. 08. 2002
=============================
Първо издание, електронно.