БЛИЗКОТО МИНАЛО

Димо Кьорчев

web | Култура и критика. Ч. II

Като инфлуенца през зимни дни виси апатията към всичко, което ражда по-интимен духовен живот. Действителен интерес към литература и изкуство няма. Като че ли стремежът към демокрация и по-добра общественост се прероди в катадневни искания на хляб, а грижите за културност слязоха до заимствуване й подражание на онова, което чужденците имат, а нам липсва. И най-разпасаният безгрижник, който всичко пропилява за пир, би се стреснал, ако се вгледа как всеки ден ние тъкмим и събираме, а после жертвуваме повече, отколкото можем, как суетността към заимствуване чуждото надмина най-амбицираните прищевки. Ние не бихме смятали това за празен шум, ако приличаше на оная загриженост, която личи у добрия християнин в предпразнични дни. Но у нас изглежда, че празник няма скоро да дойде и отпочивките, през които по-добре заживява душата, са още далеч.

В сравнение с другите народи ние. приличаме на десетгодишен хлапак, затуй са обясними и подражанията ни, и капризността. Ония, които се опитаха да насадят у нас чуждото, не успяха. Озлобените помислиха, че българинът е твърдоглав, неузрял още, и заживяха като самотници с чуждото, че откритите от тях ценности ще се разберат по-късно. Тяхната слава мина, както минава и се забравя успехът на добри акробати, които гостуват ден-два и заминават. Тия самотници стоят настрана - пишат драми, пишат стихове, идилии и студии, - а ако разгледаме от вси страни тая пъстрота, ако завъртим тия разности, ще се получи както на Нютоновия кръг мъртва бяла боя. Нашето духовно малолетство сякаш минава без настойник и ние растем на улицата. Като последица от туй е голямото число от политически и литературни хаймани, които тъй култивираха лъжата, че днес всеки се чувствува обиден, ако застане сам пред своя грях. Тая грозна психоза на морално разтление обиколи всички области на нашия живот, докато се удави в една апатия и безгрижност.

Три-четири години вече, как живеем с чувство, че дните, които си тъй тихо заминават, не са за нас. Ония, които са използували това време, са или мечтатели, ковачи на бъдещето, или остарели тъжни хора, живеещи с миналото. А добрите божи дни, които стояха в това време като граница между миналото и бъдещето, си отидоха, без да оставят следа. Сякаш имаше навсякъде само пясъци и пустини и най-малкият вятър изтриваше следите.

Новото, що нахлува в нас, ни повече отчуждава от живота, отколкото да създаде импулси към здраво самочувство. Ние трябваше да приемем само истини, които другаде са признати, без да умеем и разбираме тяхната цена. Като че робството, което отърсихме от гърба си, тежи още на душите и ги прави страхливи за самостоятелно вживяване. В литературата ни критици и писатели все още дават уроци на другите, търсят и посочват методи, а туй е ясен белег за липсата на що-годе завършени литературни произведения, които да влияят като художествени неща. Ако имахме действително художествена литература, сухите разправии за тоя или друг писател щяха да се изменят във взаимни съобщения на чувства, също тъй, както хората си разменят мисли, кога гледат тържествата на голям празник.

Художникът може сам да внася празник в душите, защото красотата, която той дири, носи винаги мир и детски сън. За да се достигне тая красота, на българския писател досега е посочван един път - българската народна песен. В тая посока тръгнаха всички - но защо тъй малко литература се създаде? Когато пръв път се каза, че успехът на нашата художествена книжнина е в народната песен, всички помислиха, че лутанията спряха, и подеха смело напред. Оттогава започна оная литература, която в своята цялост представлява страшно дълъг болничен лист, в който личат набелязани всички моменти на малоумие и душевна немощ. С една широка славянска равнодушност нашият живот изпрати и посрещна тия дни на безсилието и хитрината.

Един малък психологически анализ на народната песен ще ни разясни смешното в ония литературни неща, които в последните години се родиха като подражание на нея. Преди всичко голяма заблуда е народната песен да се смята за художествена. Като творчество на цял народ тя носи характерности на една обща национална психология, затуй е със строго определени черти. Руската народна песен например е строго различна от 'немската, първата миньорна, а втората музика, която по-скоро може да се проумее, а по-мъчно може да се изчувствува. Шопенхауер, като прави това сравнение, казва още: „Французката национална песен, в различие от руската, е ту весела, ту тъжна, подобно на танцьор, който, когато играе, чувствува, че обущата му са тесни."

Характерното за всяка народна песен е един траем общ белег, по които могат да се познаят психологичните особености на цял народ. В творчеството на трима художници имаме много по-голямо и разделено понякога с бездни психологично различие, отколкото различието между хиляди народни песни. В една най-малка творба на отделния писател стои винаги душата на един човек, в народната песен стои някаква психологическа черта на народа. Красотата, която е потребна, за да бъде всяко литературно произведение художествено, може да бъде или продукт на индивидуално съзнание, или негова ценност. Само като ценност на художнишкото съзнание народната песен заслужава внимание. Но туй не прави песента сама за себе си художествена, а й дава качество на импулс към художествено творчество. Както хубостта на природата импулсира художника към художествено възпроизвеждане, така и песента - но нито природата, нито песента са художествени сами по себе, защото без съзнанието на човека, който ги съзерцава, те нямат цена.

Психологически еднообразното в народната песен я прави нехудожествена, защото не личи индивидуалното съзнание, през което е минала, нито вървежът на творчеството, което е необходимо, догде дойде тя до своя емпиричен изход. За нас тя носи особена сладост на душата със своята простота и наивност - и хубавото в нея е сякаш еднакво с меланхолията, която усещаме през тъжни вечери от тих воденичен шум.

Естетическата наслада от народната песен има извора си. в нашата психологическа и органическа особеност като българи или славяни, но никога нейната художествена стойност не се издига до едно извън всяко място общо признание. Тя е може би най-добрият елемент за търсене расовите психологически различия в разните народи, заради туй за едни е абсолютно чужда, а за други по-близка до сърцето. Чувството за доброто, за любовта и смъртта не се явяват в нея като чувство със самостоятелно развитие, а като понятие, затуй и песента ни влияе със своя общ генеричен поглед за нещата, като бива винаги сбор от разбиранията на народа, а не анализ на отделната самотна човешка душа.

Ако има нещо добро в оная литература, която се роди като подражание на народната песен, то е стремежът да се чисти езикът и да се търси подобрена българска реч. Всичкото творчество на някои писатели се прояви само в това.

Тъжно става на човека, когато си помисли, че няколко години наред големият шум в литературата, крясъкът на критиката за изработване на литературен вкус, мъката у авторите да търсят теми, техните стремежи, надеждите им и интимните трепети за слава - всичко това е било една объркана атака, едно смешно съревнование, лишено от всяко вътрешно самочувство и съзнавана определеност. Като запазвам по-добро място на едни или двама, в целия останал ред от наши писатели, които всеки, догде примигне, може да изброи, няма нито един, който да бъде така любим, така почитан, че причината на любовта към всичко, което е създал, да се корени в самата любов. Най-добрият поет или белетрист у нас ще се помни само с това, що е написал, а никой няма да остави голяма диря след себе си с това, как е писал. И защото тъкмо туй различава художника от писателя или, както в живописта, художника от рисувача, затуй в България има само писатели. Човек не знае дали у нас ония, които знаят подир коя буква се пише -ь, не са всички писатели? Народната песен пренесе едно добро - тя ни даде хубави и чисти думи. Но онова, което се рои като заимствуване на нейните понятия и идеи, е нехудожествено и приятно дразни. Ако душата на нашето време стане тема, около която ще се движат новите ни писатели, апатията към литературата ще изчезне. Тогава художниците ни ще заговорят на своя език, със свои понятия и идеи, а индивидуалността им ще стане едничката връзка между писател и читател. Критиката и посочването на методи ще пропаднат, защото само анализът и психологията на наблюдението, като еднички условия за илюзията и творческото въображение, се развиват най-добре, когато художникът не е роб на някоя школа, а способен да използува всички школи, за да натрупа богатство в душата си. Художнишката душа не може да се подчини на спекулациите на разума - във всякой замах тя е стихия, която събаря релативните догми и признати истини, като дарява на сърцето безмълвието на пълен с богомолци храм. Всяка услуга на разума под форма на метод; школа или; национално творчество е зло и непотребност, защото, ако съществуват школи, те са създадени от най-великите майстори и художници.

Посочването на какъвто и да било път за българския писател е една грешна услуга. Каквото и да се каже, само онова би оставило действителна следа в живота, което ще се роди като чист, самостоятелен поглед за душата на нашите дни, както и за всичко, което ни е близко и родно.

© Димо Кьорчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.11.2002
Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Слънчоглед, 1909, г. II, кн. 1.