ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА

Димо Кьорчев

web | Култура и критика. Ч. II

Теориите и принципите, който трябва да важат в литературната критика, се създават не от критици, а от художници, които ги влагат като частица живот в произведенията си. Доказателство за това е, че литературните мнения и методи се раждат, щом един велик писател завладява душите и господствува със своите идеи. Всичко след туй, което критиката върши, не е само средство да се разбира или цени художникът, но и да се посочи пътят на ония, които биха се учили или подражавали. В тоя смисъл критиката събира всичко от едно художествено произведение, което е близко и може да се забележи от всеки чифт очи, поставя в система тоя суров материал, упражнява върху него всички методи за анализ и накрай изкарва школа, по която се учат безличията, за които е недостъпен художникът. И наистина тия добри представители на мнозинството - критици - се мъчат да живеят не между великото в писателя и неговото произведение, а между великото в произведението и тълпата; те учат как трябва да се цени и разбира това или онова, игнорират творческата душа, поставят задачи и цели на всичко създадено от художника - и дори когато е нужно да отдадат последна почит пред гроба на великия мъж, не могат да спрат своите сълзи, ако не беше плебейското утешение за ползата, която великите дела на покойника са дали на света. И от туй се струва на човека, че няма в живота по-нещастни хора от гениите художници, когато критиците ги ценят и разбират, защото тогава те виждат колко е голямо разстоянието между тях и задоволения свят и как трябва да прекарат живота в отчужденост и самотия. Ако се замисли човек върху това грозно влияние, което критиката упражнява върху писателите и публиката, която се мъчи да бъде пазителка на хубавото и страж за всяка недорасла мисъл, би се убедил, че е по-добре и по-полезно да бъдеш нощен пазач в крайните махали на града, гдето стават често страшни неща, отколкото да посочваш достойнствата на едно велико дело, без да си способен поне за един миг да разбираш и изчувствуваш оная творческа душа, която го е родила.

Литературният критик, който може само да усети кое е добро и кое не, има нещо общо с душата на една жена. Както жената е неспособна към каквото и да било творчество, а е способна да чувствува, да плаче, да тъжи, да състрадава и т.н., така и критикът умее да каже кое му харесва и кое не, кое нарушава приетия ред и кое би било добре, без да е способен на каквото и да било философско разглеждане - на изчувствуване, което събужда разума и поставя пред него проблеми и загадки. Защитникът на критиката би отговорил, че истинската божествена красота не позволява никаква спекулация на разума, а се само изчувствува. И във всички книги по естетиката е написана тая мисъл, която лесно усвоява литературният критик, като създава от нея най-солидното средство на своите мъдрувания - художествената красота е сама идеал на душата, какъвто е любовта. Нашият устрем към тоя идеал е една тъга в сърцето или проблем на ума; тоя устрем не е чувство на харесване, не е някакво ефектно изчувствуване хубостта на един пейзаж или блясъка на луната. Когато един критик разправя, че в произведенията на едного има нежност, грация, въображение, изящност, топлина и кой знае що, той говори с разбиранията на една жена, за която между онова, което е приятно и се харесва, и красотата няма разлика. Красота, която търсим в произведението на писателя, музиканта или художника, е винаги един п с и х о л о г и ч е с к и  и л и  ф и л о с о ф с к и  п р о б л е м. Тя никога не е някакво наивно вьзпроизвеждане, както често говорят критиците, а всякога животът на душата, който е само съмнение и тъги.

Поискаме ли да се вгледаме в нашите критици, първото нещо, което ще ни бодне в очи, е страстта на всички да посочват школи и образци за неукрепналите дарби и голямото им желание да търсят какви са художествените разбиания и идеалите на израсналите вече таланти. Заедно с това се вижда и упоритото търсене пътя, по който тия идеали биха се реализирали и станали общопризнати. За тях нямаше цена една мечта или идеал, щом не могат стана действителност. Те нетърпеливо чакаха времето, когато ще облагодетелствуват душите със своите сбъднати мечти. Нали големите викове против некултурността на читателя бяха казани тъй злъчно, защото не се ценяха идеалите на писателя като неща, без които не би живял широкият свят, а младежта би останала без висш умствен живот? В тоя малък факт от литературния ни живот се крие същата стара истина, че онова, което се заимствуваше из чужбина, не бе подчинено на едно индивидуално съзнание, което му ставаши господар, а беше стока без мито, за която се търси евтин пазар. Докато читателите оставаха равнодушни, критиката увенчаваше когото поиска, докато се отдалечиха един от друг. Трябваше да се внуши на писателите, че са велики, и късно ще бъдат разбрани, за да се спаси честта и избегнат противоречията. В туй взаиимно внушение между критика и писателя се ограничи целият литературен живот и роди най-гррзната апатия на читателя към всичко, което по-нататък раждаше българската глава. Тая апатия породи и първите съмнения у мнозина дали действително всичко, което създават нашите писатели, е велико и художествено. За да премахнат тоя скептицизъм, критиците потърсиха пак санкцията на писателя. Критиката наново поиска да създаде популярност за мнозина, а писателите, които чакаха широка известност и желаеха да бъдат чути и разбрани, сякаш се мъчеха да се самооценят и самоопознаят. Те сами не знаеха какво вършат, какво искат - и онова, към което те се стремяха, биваше ценно, ако се санкционира от критиката или тълпата. В тая безпомощност се роди и големият им интерес да следят всичко, що се пише и шушне за тях. Отначало те сами бяха критици помежду си, после постепенно се раздели трудът; разделиха се разбиранията.

Туй, което сам не успя да направи българският писател, да се самооцени, да се сам разбере, чакаше го от критика. Доброто, което се казваше за него, се приемаше направо, лошото озлобяваше. Но тия примитивни и упорити хора нищо не можеше да отчае. Те не се съмняваха в своите идеи, в онова, което откриваха и обичаха, и ако им се кажеше, че туй е право, а онова лъжа, те повярваха, ако с тая вяра биха изкупили почиттаи уважението на другите. Следите от робството личат у тия хора, колчем се погледне на целия път на развитието им, как леко са се приспособявали и как лъжата е била вожд. Ако те разбираха другите (едничкото условие да цени човек себе си), ако виждаха в нашия живот не само място за авантюри, но и най-големи пречки за високо културно развитие, ако виждаха един живот, който расте и търси само храна за своя стомах - нямаше да се озлобяват и да вярват в критиката, която едни посочваше за сурови.

Щом не делим критици и писатели от общата врява на нашия живот, става ясно, че те извършиха само онова, което стана и в другите области - оставиха следи като работници, като обикновени хора за общите културни дела на народа и повече нищо. Ако има нещо изключително силно, което се роди в литературата, това не бе плод на някаква литературна или критическа школа, а просто изненада, ако някой се опитваше да го прецени, срещаше същата пречка, каквато пречка и мъка се чувствуваше, когато трябваше да се даде истинска оценка на целия ни обществен или литературен живот.

Писателите ни черпеха сили не из нашата действителност, а из литературните школи и критически мъдрости, затуй истински талантливите в своето начало бяха изненада за всички със своята непосредственост и непокварени от школнишки мъдрости дарби, когато бездарните в своето начало дадоха само бюлетини на слабоумния, а щом се вслушаха в онова, което им се каза или което са научили от чужбина, станаха служители на идеи и минаха за водачи. Който е следил литературата ни, може да си уясни всичко това с примери. Един обществен живот като нашия, който винаги от Освобождението насам безпогрешно е чувствувал само едно - нуждата от як гръб, - не можеше да бъде среда нито за високите етични идеали на личността, нито за борбите на идеалиста.

Критиците, които пренасяха някога научните правила за разбирания на художествени произведения, изискваха непременно това от писателите, което най-висшите гении другаде са дали. Тях не ги бе грижа, че суровата съдба на българския писател лесно ще се замами и в желанието си да стигне чуждото велико ще бъде изложена на скок при който би си изпотрошила главата. Всички, които умееха да се приспособят, се отчуждаваха от грубите борби и грижи на живота, като заживяваха в някаква идейна област, из която черпеха своите знания. Никой няма да отрече, че нямаше що да способствува за развитието на висока духовна българска култура. За критика, който искаше да бъде съвременник на всичко, що ставаше в литературата, му се струваха чужди и непотребни великите естетически принципи или философски идеи - а онова, което усамотеният критик-идеалист виждаше в живота, не подхранваше идеалите му, а го правеше по-озлобен, по-горд ипо-мечтателен. Било е време у нас дори когато за тия идеалисти, на които нищо не пречеше, защото нямаше връзки между живота и техните идеали, не съществуваха неразрешени въпроси. Онова което казваха и пишеха, се посрещаше с мълчание н равнодушност, а те знаеха, че това е най-доброто време да вирнат шия. Ала най-грозният симптом бе, че равнодушието на другите караше тия критици да се усъмнят в своите разбирания и идеи, да ги заменят с други, да се бъхтят и търсят знания, на които не успяваха да станат господари, защото всичко беше достигнато с упорит труд, без онова съзнание, което подчинява всичко на себе си и дори чуждото прави свое.

Критиците посочваха навсякъде, че художествените произведения трябва да отговарят на ония изисквания, които намираме в образците от художествени произведения из чуждите литератури. Със страшна настойчивост се преследваше това и всичко, което се отклоняваше от тия изисквания, беше посочено като лошо и нехудожествено. Грозната упоритост, с която се преследваше това, не е ли едно доказателство, че тия литературни критици търсеха един мощен писател, който да стане представител на техните разбирания и теории? - Но поражда се въпросът, защо тия хора не успяха да заживеят с великото в чуждата литература, а само с крясъци посочваха достойнствата навсесветска известност? И отговорът на това е, че те бяха неспособни да виждат великото, но умееха да заучат казаното за него. Те биха били действително полезни, ако можеха сами да посочат, сами да дадат своите чувства от непосредственото сближение с чуждото хубаво.

Критиците искаха от българския писател толкова художественост и дълбочина, колкото другаде бяха открити при изучаване на чужди писатели. А тия им желания бяха преми и проявени с толкова строгост, че едва ли се прощаваше най-малката грешка. И това бе обяснимо, ако те отстъпеха от туй, което знаят, и изказваха своите чувства тъй, както господ дал, биха осиротели и останали без нищо. В тоя най-пръв период на нашата литературна критика не можеше да продължава дълго време, защото подобно сектантство би удушило най-напред представителите си. Трябваше сухите литературни теории да намерят своето оправдание поне у един-двама български писатели, за да има и у нас художници с талант и дарби. С една жалка спекулативност се приписаха на български писатели достойнства, за които биха завидели най-великите гении на света. Откриха се в произведенията на едного идеите на Ибсена, у другиго идеите на Гьоте и пр. Сега малките и слабите главички на тия критици се усетиха доволни и можеха да продължат своите теории и кажат кой трябва да бъде истински представител на българската литература. И сега става една размяна: туй, което трябваше да успее у критика, сега го заслужава и чествува писателят. Аз се боя да посоча примери (тях всеки ще налучка), защото е по-поносима грозотията на всичко това, кога се гледа в неговата общност. Поиска ли човек да посочи тия мъртъвци, би усетил зловение, защото ще трябва да ги тегли един по един за косите и показва на другите.

ІІ

Каква трябва да. бъде литературната критика? - Но преди тоя въпрос се явява друг -нужна ли е тя? 3а да намерим правилния отговор, нека се запитаме бихме ли взели нещо от нея като литературен род, ако нам за един момент ни са недостъпни всички литературни произведения, които тя разглежда.

Формалната критика не би ни дала нищо, защото ще посочва хубости или недостатъци, които ние сами не чувствуваме, не виждаме, и или бихме повярвали в онова, което критиката казва, или пък бихме останали, чужди на всичко. Критиката, която покрай формалните грешки разследва известна идея, критикува я, посочва цялата система от мисли, които, авторът е вложил в произведението, и казва кои са прави, кои са велики, противопоставя или съединява своите понятия за доброто, великото, възвишеното, за бога и религията с тия на автора - тая критика ще остави сама по себе си следа с онова, което критикът е казал като мисъл или идея. Но тая мисъл си има сякаш самостоятелен живот и не е била цел на критиката. От това се вижда , че както едната, тъй и другата , критика сами по себе си не дават нищо. Вземем ли ги пък като уяснители на художественото произведение, като едно допълнение към онова, което художникът или писателят дава, ще видим, че са само относително потребни. За оня, който сам не може да се почувствува подготвен да разбера еднохудожествено произведение, критиката би го подучила где да търси хубости, но не би го възпитала сам да ги изчувствува, това става само чрез възпитание, добито от изучаване велики художници. Виждаме, че формалната критика не е нужна, но тя съществува и в страни, дори като нашата, дето липсва всякаква мисъл и самостоятелно чувство; тая критика е необходимост за всички, на които са потребни маски. Тя влияе дори на неукрепналите писатели и е опасна за всекиго, който поиска да й се подчини. Ако мнозина признаят това, ще се запитат, но каква трябва да бъде истинската критика към художник, който сам не е в състояние да ни предаде своите чувства, своите идеи и стремежи, не трябва ли да се коментира и критикува. Защото великите творци, ако са пораждали след себе си спорове и критически анализи, това е било белег на стремежа у хората да разберат и изчувствуват една велика идея или да се вгледат по-добре в красотата на всичко, което, художникът е създал. Тая критика е някак аналитична и не ангажира художника - тя дори създава една раздяла между писателя и критика, която често пъти бива толкова голяма, колкото садалеч небето и земята. Тая критика е само усилие да се приближим към художника, а няма дидактичната цел да посочва грешки и даде посока на самия писател. Ако казваме, че не трябва да се критикува писател, който сам не може да ни създаде поне настроението за едно духовно вживяване, с това отричаме и смисъла на каквато и да било критика, която се мъчи да школува такива писатели.

Всичко, каквото може и трябва да се каже за едно художествено произведение, трябва да бъде само лично чувство и разбиране на критика. То не бива да е нито някакво разправяне, в което,се прозирва възгледът или методът на една известна школа, нито усилие да се дресира художникът така, както е потребно някому. Ако критикът се отнасяше с такава правда и искреност към художественото произведение, с каквито чувства художникът се отнася било към природата или хората в момента на творческо вглъбяване, не би се породила нито една критична бележка, която би упътвала художника, и нито един фалшив ред, с който се правят хвалби или унижения за писателя. Всичко туй ни дава убеждението, че едва ли има по-неморално отнасяне на човека към човека, отколкото отношенията между журналния критик и великия художник. Да си поставиш за цел да ругаеш едного, а да хвалиш другиго, не е толкова грозно и страшно - това е най-обикновено престъпление, но без да си способен за дълбок духовен живот, да се умишлено мамиш, че виждаш нейде велики неща, да вярваш в това, да бъдеш дори искрен, когато защищаваш или отричаш - туй е една злина, страшна и гибелна, защото несъзнателно се повтаря. В малокултурни страни тия критици са най-страшни, защото човешкото благородство, което създава трайни морални връзки, там липсва и всичко, което сближава и дели хората, е лукавство, плебейска злоба и хитрини.

Нам всички се харесва животът в своя естествен вид, така както въздействува върху нас със своята разпокъсаност, многообразие и спокойствие. Когато го изчувствуваме непосредствено, ние се радваме или плачем, защото винаги някакво интимно въздействие упражнява всяка частица околен свят върху нас. И нищо не е тъй страшно, ако нашите чувства и усещания биха били различни у всекиго, ако моето наблюдение върху нещата и моите мисли за живота нигде в света не биха намерили своето повторение или своя по-силен първообраз. Само тая надежда, че туй което изпитва един, ще изпитат и други, или усещането, че са го изпитвали и други, носи в човека чувството, че не е сам, и болката му сякаш се разтопява в едно помирение на душата. Художникът действува на нас чрез живота, който ни рисува не така, както суровата действителност, и ние много по-добре разбираме едно художествена творение, отколкото ако бяхме видели сами в действителност сюжета или събитието, което ху-дожнишки е възпроизведено. Защото при действието на художествено произведение върху нас ние чувствуваме преди всичко някаква интимност с един отделен човек, в неговата душа и сърце ние се мъчим да гледаме и да търсим онова тайнствено родство между хората, което прави интересен живота. А чувството на красота ние изпитваме, щом усетим това единство между нас и душата на писателя и за един момент настъпва оная лекота, която всеки изпитва, когато види, че неговата съдба, неговите тъги и плач са съдби и болки на мнозина. Само в тоя момент ние чувствуваме силата на художника, защото преставаме да мислим повече за себе си и в някаква отчужденост съзерцаваме друг свят - света на тишината и безстрастието.

Ако се попитаме какво е отношението на съзерцателя на едно художествено произведение към автора на самото произведение, ще видим, че оня, който естетически се емоционира от едно художествено творчество, встъпва в някаква интимна дружба не със самото произведение, а с оня, който го е създал. Психологически това е тъй, защото всяка работа, зад която не стои душата на човека, може да бъде интересна, грандиозна, велика, но никога не може да създаде едно дълбоко интимно вживяване. Живата природа, развълнуваното море са в действителност приятни или страшни, но никога не носят такова състояние на духа, когато човек се чувствува далеч от всяка мечтателност и мълком отпочива.
Едно от основните начала на живота е това, че всеки иска да повери своите чувства другиму. Връзките между хората се основават тъкмо върху това, че еднаквите мнения, усещания и идеали са причина за създаване обществени групировки или близко интимно другарство. Само в примитивните страни, гдето животът е груб и корав, хората черпят сили за създаване своя собствена култура не из онова взаимодействие на човека с човека, при което възкръсва чистота на душата, а вземат всичко от наблюдения временните общи нужди на всички. Мнението на отделния човек в такива страни не се цени, а се пази уважение само за общите искания. И всичко, което се казва, за да има достъп до всекиго, непременно трябва да носи белезите на някаква общност, едва ли не закон повелителен и строг за всички.

В нашата литература, растяща при най-лоши условия, ясно личи, всичко в нея досега бе подчинено на правила и методи. А няма по-грозна упоритост от усилието да поставяш непременно някакви правила и закони за неща, които не се поддават на разума, а на сърцето. Тия години у нас, през които се развиха толкова много принципи и теории относително това, какво трябва да бъде всяко истинско литературно произведение, не родиха нито една личност. Не доказва ли това, че тия теории не са повлияли никому, не са направили нищо добро, а принудиха само няколко неспособни хора да заживеят с чувството на велики писатели?

© Димо Кьорчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.11.2002
Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Слънчоглед, 1909, кн. 3-4.