ИНДИВИДУАЛИЗЪМ В НАШАТА ЛИТЕРАТУРА

Димитр Кьорчев (Димо Кьорчев)

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Макар да са дадени за г. Яворова толкова отзиви, аз искам пак да разгледам неговото творчество. Тези, които следят периодичният ни печат, са навикнали да четат без всякакво критично отнасяние онези волнодумства, които у нас се наричат “литературна критика”. За читатели и за критици няма разлика между “критика” и хроникьорство. Навикнали така, тям е безразлично, дали ще срещнат отзиви в долния етаж на някой катадневен журнал, или в по-жълтите одаи на “Българска сбирка”. Бързам да се въздържа, за да не ида далеч. Който прави разлика между комшийски хвалби и обективна оценка, ще се съгласи, че не е излишно разглежданието на хваления до сега певец и тоя път.

Г-н Яворов има вече второ издание на стиховете си - рекламирано с предговор от г. Пенчо Славейков. Преди да разгледам сбирката, искам да се спра на тоя не лишен от мисли памфлет. Г-н Славейков е артист в подхвърляне на закачки, виртуоз в предаване на злоба и никакъв в изказване на умни неща. Смея да вярвам, че освен мислите, които е внесъл в тоя предговор относително изкуството, други не може каза при втори случай.

След като се чуди на станалото (второ издание), веднага след два реда пише: “Популяризацията на изкуството, поефтиняването му, демократизирането му - то е негово унижение”. Запазването на изкуството за онези, които не се хранят с “фасул”, а “сърбат” нектар, е запазванието му от израждание. Горкият Славейков, чуди се с какви гримаси да предаде по-силно злъчта си.

“Популяризацията на изкуството - то е неговото унижение.” За да се доде до това заключение, необходимо е било, идеалът да се сблъсне с действителността, или да се слезе от Парнас при полите и наново да се избяга. В безпомощността да посочат нещо по-добро, тези г-да отричат туй, което замъглява техните мечти. Идеалът се сблъсва с жизнени факти из обективна действителност и бива срутен. Ако този идеал се състоеше от маса чувства и идеи, които разумът не може да обхване, то напущанието му говори за отричане на поезията там, гдето тя има пълно тържество. Да, гдето науката немее, веднага заговорва спекулативната философия и поезията. Тук предчувствието и силата на въображението премахват съмнението, породено от немощта на разума, така че съдържанието на науката - сбор от истини, се допълва със съдържанието на поезията - сбор от чувствувания. Ние виждаме следователно, че науката и изкуството са до толкова неразделни, до колкото се допълнят взаимно. Всяка победа на разума от такъв характер му дава възможност да създава нови идеи, които, като разширяват стария идеал, ще служат на поезията и изкуството като най-мощен фактор за развитие и обновяване. Ако г-н Славейков не може да преодолява пречките, т.е. да се бори с действителността, тогава трябва да се учи от идеал, “пречките” на живота за когото са прав път. В този случай идеалът нараства не в борба с обективна същност, но когато се сблъска с идеал. Да се спрем на този пункт. От оценката на факта се тръгва към разбиране действителността; от разбиране действителността - към създаване на идеал за подобрение на хода на сбор от факти с обективно същество - по-общо обективна действителност. Защитниците на принципа ‘изкуство за изкуството’, не оценяват факти из външния обективен свят, а от своя - субективен. Ето защо те не разбират чрез тази оценка действителността. Така аргументираният принцип не се отнася до живота, а съществува за авторите си. Изкуството за г-на Славейкова вероятно не е идеал, не е нещо, което има обективно развитие и усъвършенствуване, а се развива според желанието на индивидуалиста-художник.

За нашите художници, служители на хубавото, изкуството се развива за себе си; за тези, които го разбират, то е труфило, а “фасулковците” не могат се домогна до него, тъй че, “не е за техните уста лъжица”. Избраниците - това са натури, за които изкуството от този род е храна. Колкото по-малко са тия избраници, толкова и това изкуство е по-изтънчено, по-божествено, по-индивидуално - с една дума, по-изкуствено. Като се създава между култура от крайно индивидуален характер, “изкуството” задоволява само творците си. Принципът, следователно, “изкуство за изкуство” е принцип за неговото израждане, за неговата смърт.

Туй, което е подчертано от действителността, служи за нейно уясняване или за взаимно съвместно поставяне теорията с действителността. Стремежът за присвояване на жизнени придобития из земния живот за индивидуални потреби води към откъсване и примирене, уединение и сближение, фалшиво и истинско съзерцание на самия живот. Когато животът скъпи духовните си блага, обхванатият от апатия индивидуалист преживява първата категория чувствования. Най-последното от тях - фалшивото съзерцание на живота, води към фалшива оценка на неговите прояви.

Изкуството е обществена проява през цял низ от векове, своите потреби то е черпило из действителността, неговите създатели са елементи на самия живот. Горко на тия, които работят за уяснявание и изменение обществените прояви, без да ги разбират; туй говори, че те са неспособни да излязат от своето “аз”. Безпринципното, недоктринерното разбиране на въпроси, които нашите “избраници” трактуват, влече след себе си ненужни мъглявости и създава от самите тях излишни хора. Като резултат на индивидуално разбиране, фалшивостта на този принцип ще се изтъкне по-добре при по-нататъшното разглеждане на г. Яворова.

Друга закръглена мисъл в тоя предговор няма.

* * *

Да се впущам  в подробен естетичен анализ върху г. Яворова, значи да повторя казани неща. За ритмичността, спретнатостта, формата, темпа на стиха се каза. Говори се също за всичко, що е вложено в по-малките и по-големите поетични откъслеци.

Важното в цялата сбирка е душата на поета - индивидуализирана до непотребност и докарана на кръстопът. Четете “Лист отбрулен”, нещо първо по изразителност у нас. Силното чувствоване, вложено тук, е доловено от неща най-близки до сърцето. Когато тия чувствования си остават чисто домашни, те са далеч от ума. Пред нас е едно треперливо чувствоване, може би преживяно, но... възбудено от собствено сътресение.

Вълнения пред въпроса, дали съдбата му е дала нещо, поетът има твърде много - изказани с жар, топлота, предавани ту ропотно, ту с клетва, ту като от майка погалени, пуснати на простор. При каквото и състояние на духа да попадне на теми, поетът бърже се изменя. Мощната индивидуална душа познава напълно себе си и създава буря от туй, което у другиго едва набраздява повърхнината на застоял, улегнал душевен мир.

Мощната душа у поета е ненаситна и недоволна от себе си; тя търси простор. Но тая поетична душа прекарва бурни кризи, без да оформи и кали духа. Широкият простор за душата се желае от страха пред пречките, от безпомощността пред “съдбата”. Там, гдето има най-необхватен простор, има място за постоянни бури. Ураганът, който носи смърт и ужас в себе си, разбива своя яд в зловещо мълчаливия гранит и се губи, за да утихне всичко. Ето ви една душа без граници, по която немирстват бури, урагани, мъчителни и погубни за самата душа. За тях няма скали, няма пречки, затуй ядът, що носят в себе си, е вечен.

Ще грейне слънцето от небето,
Ще млъкне хала - и в морето
На длъж и шир по равнини
Ще дремят яростни вълни.
Кога ще грейне и в душата
На примирение лъчата
Съдбата ще ли отреди?
Покой за болните гърди?

Избягвайте пречките, г-да, за да запазите себе си; самоотравяйте се, за да се отървете от себе си. Това, що е извън вас, не се отнася за вас. Ние виждаме как плачете на собствения си гроб, но нека ви жалят състрадателните.

Този, който несъзнателно трови себе си, му се търси лек, този, що съзнателно се мори, бива презрян. Не знам кое е вярното, но ми е мило за г. Яворова, тъй бърже да се обезличи и затвори в себе си. Отначало докрай той се пита: “Защо...”, “Кога...”, “Нима...”, “Тъй ли...”.

Задълбочен в себе си, интересува се само от своето Аз.

Светът - море... И нявга що ли
        След мене тук ще поличи,
От преживелите неволи.

Как хубаво говорят тези редове. Всяка мъка прибавя хиляди други; - просторът е широк за взаимното усилване на личните тегла.

Там, гдето поетът бяга, да не увеличи скръбта си, създава хиляди теготи.

Напусналият го отдавна някакъв идеал, той счита за изгубен, наместо него мъката е обсебила доста място.

Но мой сърдечен идеал,
Звездице светла в нощен мрак,
Живот и младост - их ги дал
Да можех да те видя пак.
--
Мечта суетна... А в гърди
За мъка не остава мощ,
Че там скръбта всечасно бди.

Желанието на поета да отдъхне, да не тъгува е силно, но неопределено. Какво да се желае, когато скръбта те преследва навсякъде. Място за покой е уединението, “пустинната самота”.

Съблазън сладка ме опива,
Влече ме кротичка мечта
Далеч, де никой не отива
Далеч в пустинна самота!

Нека разгледаме последиците от уединението. Да достигнеш до положение на отчаяние, презрение към всичко, желание за пълно уединение - трябва да си почувствал гнета на средата, на живота. Животът несъмнено е, що дразни чувствителните души; в едни извиква презрение, в други любов; едни желаят да останат завинаги при него, други желаят “пустинната самота”. Този, кой напуща живота, не престава да мисли за него, този, кой остава в него - не престава да го съзерцава. Този, който наблюдава нещо пред себе си, има възможност да го познае най-добре, съзерцанието от далече е най-лошо. Не избягването от живота ще ви спаси от стремежа да го опознаете. Малко повече самообладание и туй, което е под носа ви, ще ви убоде. Вие страдате от една тежест, искате да я избегнете, но колкото повече отбягвате, толкова повече мислите за нея, толкова по-добре разбирате нейната сила, но не и нейната същност. Щастие и покой иде след премахването на тежестта. Да се освободиш от нея, трябва напълно да я опознаеш, а не само да я чувстваш. Тук аз не прокламирам принципа за използване реалното, като съдържание на изкуството, а за използване на истината, която е действителното му съдържание. Ние познаваме част от реалното, но това познание не е предмет на изкуството, а на науката. Уяснение законите и тенденцията, що движат материалното, оттам, гдето науката немее, е създаване на идеал, който, като се осланя на всичко, получено от нея, се стреми към конкретно утилитаризиране на нейните минали и бъдещи придобития. (Това не е ни идеализмът, ни натурализмът в изкуството, а нещо друго.) За науката това е областта на непознаваемото, за поезията - областта на символите. Да, модерната поезия е немислима без символи, тъй като само онова е поетично, което покрай своето конкретно значение, създава маса други предчувствия и представления. Днес отделеният дух чувства натиска на живота и се превива под него; - той иска да се въоръжи, за да се запази, иска да се обособи, и, когато всичко туй не се изпълня, страданието е най-прямият резултат.

Удовлетворете съмненията, за да бъдете доволни от себе си! Съмненията се удовлетворяват по начин на непосредствено наблюдение, те се увеличават, когато се решават чрез съмнение. Колкото повече се уединявате, толкова повече страдате, толкова по-мъгляво решавате мъчителните жизнени проблеми.

Целта на уединението за вас е скъсване връзки с живота, запазването красотата на мечтите; - последиците от това са мъка и недоволство. Едно от двете: или безизходна неопределена мъка, или обосновано състрадание - или уединение, или сближение - средата е за тълпата.

Погледни, читателю, какъв е резултатът от наблюдение чрез самовглъбяване в себе си.

Честито, свидно детство - цветуща рай долина,
Останала далеко зад пътника отруден,
От буря сякаш носен, той бърже я измина
И днес напразно вече зад себе си учуден
Поглежда... А пред него се вие път незнаен
А мръщи се над него и небосвод безкраен -
И страх неволен често смущава му душата:
Че слънце го изгаря, а сянка не съзира,
Че хала го настига, а завет не намира,
Нито душица родна - да си даде ръката.

Да, незнаен път се вие, г-н Яворов, и ще продължава да се вие, защото напущате познати пътища, по които още никой “малокултурен нехранимайко не е щъпукал.” Ни сенки, ни завет намирате, защото напущате оазиса, пълен с блага за отруден пътник. З€вет и сенки има, гдето се чувства нужда, а не гдето се жалаят от капризни пилигрими. В пустинята поетът ще намери хиляди раздразнения на малко или никаква храна; в живота също раздразнения, но и изобилна храна. Раздразнения навсякъде, а храна само тук-там. За един дух, комуто е нужно широко и пространно развитие, нека избира среда, богата по раздразнения, но богата и по храна.

Потребностите, които дава средата по пътя на чувствувания, е скелетът на мирогледа у поета. В стремежа да удовлетвори своите потребности, а също и в борбата между желанията, той презира тия от тях, които имат най-силна наложителност, а най-малко се желаят. Тези потребности обикновено се игнорират и отбягват. Отбягването е тогава пълно и истинско, когато се извърша чрез банкрут, чрез скъсване връзките с живота, чрез уединение. Така индивидуализиран, поетът има пред себе си перспективи на страдания. Всичко вече има субективен произход, няма ни борба на желания, ни удовлетворяване на потребности. Причината и следствието или потребността и удовлетворението се своеобразно развиват и своеобразно чезнат.

Ако поетът беше мощен дотолкова, че да гледа на себе си като обществен елемент, комуто са нужни всички обществени придобития, той би се залюбил в своето “аз” с всичката страстност, присъща на широката всеобемлюща душа. В тая любов към себе си, той ще съвмести любовта към цялото общество, чрез нея ще достигне до най-висше разбиране на онова хармонично единство с живота, което ще му даде съзнанието на безсмъртност. Всичко индивидуално ще умре, ще загине - обществото ще живее. За него няма смъртоносни урагани, за него няма окончателни поражения - тепърва то носи съзнателно своя прогрес. Вие, г-да, които сте елементи на живота, с какво ще оправдаете равнодушието, което държите спрямо него; кога ще престанете да мислите, че той ви носи страданията? Близък е моментът, когато общественото съзнание, концентрирано, ще изпъкне в някой могъщ талант. И за него ще има страдания, но величавото спокойствие, диктувано от любов към обществото и неговите страдания, ще го направят носител на най-висша радост, на най-светъл идеал. И тоя идеал ще бъде вечен, тъй като никога не ще задоволява с резултатите си своите жреци, тъй като самото развитие на обектите няма да се побира в него. Да, той ще се разшири, ще стане безкраен - езсмъртен.

Мечтите за г. Яворова носят страдание, мъка - но за туй са пък красви, носещи силни душевни потресения. Те се явяват неизвестно кога - “на яве или на сън” - обикновено при самозабрава. При такова положение на духа те се създават изкуствено, пренощуват при поета и сутринта заминават,  като оставят следи - спомени за нова тъга.

Заклел се бях, видях те! Ала на сън ли беше,
На яве ли - не зная; а беше нощ година,
Че мъка като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна... Така на бедуина
В пустинята изгубен, се мерне палма дива,
И мисли той: при нея кристал вода извира,
И бърза той към нея на отдих и прохлада,
А то мираж, - от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
И мисля те, и мисля - и чезна оттогаз!

Навсякъде скръб, безволие, отчаяние и мистицизъм. Разбирането на мечтата става по пътя на самовглъбяване, уясняването на идеала - по пътя на тайнствеността. Индивидуалистът тук осветява мечтите и себе си не чрез борба с другите, не чрез победа над препятствията; той ги избягва, за да се опази, осветява се, за да потъне в мрака на непознаваемото - в сивата среда на безразличността.

Истинският идеален стремеж към развитие е оня, който става при най-сполучливото отклонение на неправилния жизнен вървеж по пътя на самоусъвършенстването. Най-сполучливо е отклонението, премахващо най-много пречки, следователно се сблъсва с най-голяма област от действителността. Изнемогването на поета при неговото развитие, мъката, която го съпровожда покрай другите условия, се ражда и от неопределеността къде да се изразходват младите сили. Също и високото поетично задоволство се явява при съзнанието за избитък на сили, обаче туй съзнание е придружено с умението за целесъобразното пръскание тия сили.

Мощен в съчетанието на отделни моменти от поетично вдъхновение, г. Яворов владее синтеза повече пред анализа. Вземете “Нощ”; поетът придава виденията с чудната сила на болно въображение. Пълната искреност, с която е напоен този откъслек, говори за пълно преживяване и действителна душевна борба. Мнозина са, може би, които прекарват тези борби, тъй като мнозина са, които живеят в себе си. Стремежът към пълна свобода на духа, безотчетно действие и съзнание за непостижимостта на тия мили поетични блянове са вплетени в гъвкавия неспокоен стил...

Чернило черно
Орисници ми предвещаха -
И няма никога душа
Криле по воля да размаха!

Тъжно ми е. И да има
Гърди - гърди си да притисна,
Сърце, що с моето съгласно
Да бий, да чезне! Ах, тогава
Набрани сълзи бих изплакал,
Олекнало ми би тогава.

За пълното свое задоволство поетът желае всичко, което може да вземе от живота и подчини на своите желания; страданията, които намираме у него, са страдания на личността, която иска да подчини всички обществени скърби и радости на своите страдания. Егоизмът тук е най-ярък. Желае се туй от живота, което допълня индивидуалния живот и за което не се заплаща. Ето защо, г. Яворов, всеки, който не малко се възхищава от стихове, изковани от жал и тъга, няма да преживее нито един момент на съчувствие.

Единствената връзка, що ви свързва с живота, е тази: подчинение всички негови прояви за личните ви страдания, за своеобразното каляване на духа, за егоистична цел към лично самоусъвършенстване. Свободата, силата, необходима за пълно опазвание, неподатливостта - ето условията за индивидуализиране, ето пътищата, през които трябва да мине всичко, изтръгнато от там и подчинено на тия лични условия. Нигде няма да намерите у нас произведение с по-голяма интензивност на чувствувания, отколкото “Нощ”, но и нигде няма да намерите по-съзнателно желание за декадентско развитие на личния живот. Декадентското развитие, това е егоистичният стремеж за наслади или страдания, в които няма онова съдържание за живота, необходимо за истинско творчество.

Г-н Яворов чрез “Нощ” отражава собствения си живот, лишен от преживяване на истински социални емоции,  а пълен с такива обществени чувствовавания, каквито могат се доби чрез подчинение социалните трепети на личните страдания - и в резултат, лишаване на самата мъка от живот. Ето защо ние имаме работа тук с видения и призраци, също мълчаливи символи, с всичките мистериозни белези, каквито може да направи уединената душа. Несъмнено, пред нас е едно “модерно” творчество, което ни разкрива напълно своето развитие. Ние нигде не долавяме някакъв жизнен двигател, а напротив пълно подчинение на всичко за безсъдържателно индивидуално пресъздаване.

Поетът - художник при творчеството си не трябва да мисли суровия материал за лишен от хубости и изящност, за да твори така, че да задоволява себе си. Туй, което се почерпва из обективна същност за художествено пресъздаване, не трябва да се отрупва с хубостите на индивидуалните мечти. Така то е нужно за тия, които не го виждат в живота.

Достойнството на модерния художник и певец е да долавя и създава най-прекрасното от действителността, това, което е най-годно за творчество. Той не подражава на никакви школи, но използва всички. В пресъздаването на действителността чрез творчески процеси, той вмества всички идеи, въплотени в реалното, и като обхване същността на живота в неголям обем, вмества в него чувствованията на гения, който е успял да обобщи всичко до степен на най-леко възприятие. Тази мисъл изказана пръв път, през 60 години от Прудона има и до сега своето универсално значение.

Развивано така, художественото творчество при всеки момент прави придобивки, създава школа - ако щете - но такава, която има постояно развитие, през всеки период на което ще се обновява до толкова, до колкото й е необходимо това за отричане на всички останали школи. А това значи: да следиш прогреса, да крачиш след него, да предчувстваш благата, които той носи, да любиш живота, да го вярваш - да живееш.

Поетичното художествено пресъздаване се състои в залавянето все по-големи хубости, а не в киченето латинските хубости с труфила, които ги замъгляват. Тук много художници, като г. Славейкова, ще закрещят, но нека се доразберем. Аз не отричам внасянето на идейност, майсторско доукрасяване от художника жизнените хубости; въпросът е там: индивидуални мечти аз наричам реформираните блянове на живота от художник индивидуалист. Това реформиране е плод от стремеж за преустройството на жизнените блянове, без това да става   чрез изучаване тяхното развитие; тъй че не се схваща тенденцията на еволюирането, а се създава цел за изменение това развитие. Чрез тази цел индивидуалистът не може да измени обективното развитие и, като се мъчи да го реформира за себе си, схваща друга тенденция, която няма нищо общо с обективната. Тенденцията на развитието, това е жизнената мечта, която, усвоена чрез своето развитие, се възприема напълно обективно, а изучена, разбрана чрез индивидуално преустройство и схващане на нейното развитие, е ненужна, реформирана уединена мечта.

Там, от гдето се черпи суровият материал, черпят се същевременно и необходимите украшения. Каквато мощ да обладава художникът, не може създаде по индивидуален път онова, което е извън него. В своето произведение той слага известна идея, възприета от живота, пиедесталът на идеята е почерпен от живота. Кое е негово - създаването ли? Не, този пиедестал и идея са били в живота. Украската ли? Но те си имат достатъчно хубости. Кое тогава - откритието ли? Да, откритието, разбулването, предаването на мнозинството собствените му хубости - които то не вижда, поставянето на широк мегдан скритите прелести. Възпитавайте, учете другите чрез откритие на хубости, чрез предавание на идеи, намерени в самите тях. Целта на художника е да уяснява, да пуща лъчи в тъмни места, гдето има потаени съкровища. Мечти на певеца - художник нека бъдат мечтите на живота. Аз вярвам, че последните са по-красиви, защото за тяхното създаване работи колективната душа на модерния човек. Създадени, те чакат своя изнамервач, който трябва да ги посочи, да ги разшири, а не да ги украси. Те са достатъчно хубави, но вие сте слепи, господа, за тях, защото никога не сте се взирали в техния автор - живота, защото, като пазите хубостите на собствените си блянове, не виждате хубостите на жизнените мечти. Като е тъй, вижте своята ненужност и си изберете път. Забравете мимолетното изящество на вашите мечти пред истинската красота на живота и се самоопределете. Не създавайте, тъй като всичко е създадено; не мислете нови пътища, защото животът сам ги налучква; едно е всичко: откривайте закритото, работете за бързото изминаване на старите трънливи пътища, и… не хабете сили за създавание на ненужности, защото непотребният днес е вреден!

Според другите критици на г-н Яворова - колкото по са бледни сенките, толкова по-нежна душа е въплотена в тях. Болезненото настроение се прозирва в забравената съсредоточеност на личния живот. Такова пълно обособяване на личността не говори за пълно и всестранно развитие. Ще се брътвят още такива нелепости, “изкуство за изкуство”, щом като се не вижда дебнящата смърт, носеща пълно изтребление на самото изкуство. За да нанесат последен удар на “изкуството”, нужно е творците му, чрез ограничения на личния си живот, да се намалят до minimum. Както не се интересуват от друго, те се надпреварват в стремежа за самовглъбяване и чезнат един по един, а с тях и “изкуството” им. Но с изчезването на творците-индивидуалисти, изчезва и всичко, което те са обичали, а изкуството с културно-исторична роля живее.

Поетът е най-неспокойният издирвач на истината, за туй и най-рядко се долавя до нея. Стремежът към истинско познание,  за лично задоволство, ражда великолепни бури, като “Нощ”. Тия бури ще продължават, щом мисълта се стреми да твори, отколкото да разбира, прониква, разкрива външни тайни. Не с тези и тези мисли се движи светът, не поетичните афоризми ни научават да опознаваме същностите - всичко туй трябва да служи за уясняване на действителността, а не за реформиране. По този начин ние се стремим към истинско познание. Стремежът към такова познание се налага на всеки мисловен човек, ето защо както кабинетният мислител, тъй и нежният лирик трябва да изхвърлят из себе си всяко чувствование, което не преживява дълго време в ума.

Тенденцията на живота, всеки вижда, че е идеално усъвършенстване, но нека се не меси идеално познание с идеален живот. Стремежът към идеално познание е добит от не идеален живот, следователно, то е постоянно градеща се теория за разбиране условията на идеалния живот. Разбирането пътя, по който се развива идеалният живот, разбирание условията за този живот е една едничка истина. Други истини, до които може да се достигне, няма. Критерият за такава истина не е в дадения случай околната среда, но закономерността в развитието, тенденцията, към която то се насочва. При дадени условия има относителни истини, лъжливи бих казал - до колкото самото развитие ги разрушава. Тия истини са условията, при които можем да схванем критерия на абсолютната истина и да премахнем нейната относителност. Такава истина е абсолютна, до колкото е необорима.

Ако поетът се измъчва от бледността на собствените си мечти, то нека не чрез силни душевни ефекти заглушава мъката, добита от предишни чувствования, а чрез разумно схващане нищетата и ненужността на всяка безжизненост. А индивидуалните мечти са безжизнени до ефемерност. Запазването им и увеличението води към окончателно душевно развитие за сметка на ума. Макар и с най-болезнена чувствителност да бъде поетът, нему е непростено, ако оставя просторния полет на мечтите и след туй съобщава всеки свой трепет на обществото. Защо е това? - Отговорът е ясен. Силното развитие на призрачни блянове говори за силно атрофиране на разсъдъчно разбиране и никакво контролиране силата на мечтите от силата на разума.

Щастие и покой г. Яворов търси там, гдето се създават най-вече мечти - в самозабравата, в илюзиите. Тук мечтите носят монотонно щастие, създадено от каприза на поета. То се изминава с изминаването на неспокойствие, и веднага настъпва нова мъка. Ето как се излъгвате при страстното желание за щастие, ето где ви завежда пътят, поръсен с призрачни мечти.

Нека разгледаме и любовните стихове на г. Яворова. Няма да се спирам на всички. Поемата “Калиопа” е достатъчна. Чрез дивни символи е предадена взаимно страждуща любов. Любовта е мерило на по-висока и по-ниска културност у хората. Любов примитивна е любовта на ония “фасулковци”, инак симпатични на г-на Славейкова, които при първа среща остават “лични венчета над шекерени устни”. Отношения ни по-далеч, ни по-близо от тия на незасегнати от никаква култура ориентални “нехранимайковци”. На г. Яворов и Славейков може би тези венчета миришат на нещо родно, близко до сърцето, но инак взето, миришат на “фасул”.

“Калиопа” - това е една изящна мещанска поема. Какви високи пориви създава тази любов, какво има пред вид? Една от два аршина махалянка - по-далечна перспектива, три-четири трътлести “фасулковчета” и друго нищо. Такава първичност в отношенията с всичките й делнични призраци е най-обикновено нещо у нас. Само че поетът се мъчи да вложи много. Тук попадаме на едно много интересно явление. Достигнал значителна висота, певецът взема най-обикновеното в живота, символизира го, труфи го, докато му предаде колорит на лакирана гнилота. Тук се възхищават наивните, патилите и Бог знай кои други. Изцяло взета, тази поема е чудна художествена хроника на най-обикновено събитие. Навсякъде прозирва филистерският дух, пълен с дребнавости и безразличност. Освен една естетична наслада, тук няма нищо друго. Ако се използват от поета душевните сътресения на двама влюбени, на които краят е начало на обикновен живот, то трябва самият певец да се възхищава повече от лекото, кухото съдържание на делнична психика, нежели богата, неуловима душа на модерния гражданин. Ако вие, г-да, разбирахте великото значение на любовта, ако знаехте какъв мощен фактор може да бъде това чувство при душевното развитие, вие не бихте използвали нейното площадно съдържание. В една силна психика, но неопределена, съчетана от противоречия, любовта би послужила като мощен регулатор и двигател по направление, насочено от автора. Тогава нямаше да копаете, човъркате модерната душа, както се изрази един ловък критик, нямаше да съблюдавате истинността на психичните моменти, но бихте ги взели като средство за влагане в душата на героите си един идеал, едно стълкновение на стремежи, една борба с преднамерен край.

В една мещанска среда, гдето почвата за лични страсти е най-удобна, естествено е да се развият тези страсти до толкова, че не по едно венче да остават, а цели да се изядат. При празнотата, с която се характеризира този живот, ще се намерват и завистливи старци, като този в “Калиопа” и безброй Калиопи, идеалът на които е отърване от моминство и започване жалкия, с некрасиви грижи, еснафски семеен живот. Ще ми се отговори, че това е символизация. Какви символи, Боже мой! Та съвместими ли са всички тия символични поетични стъркове с нищожните психики, от които се изтъргват. Аз не отричам силните душевни преживявания при каква да е любов, но тяхното естество, зависи от степента на “фасулковщина”.

* * *

До тук аз не направих подробен естетичен анализ, наложителен за всяко произведение. От хубавото у г-н Яворова се възхищават всички, лошото или се не вижда, или се премълчава. Ето защо аз исках да поговоря за туй, което не е зачеквано. Това е индивидуализмът, чист български индивидуализъм, далеч, например, от този на Ибсена.

Индивидуалистът днес е един пуст човек. Той съзнава своята пустота, страдае от това съзнание, мъчи се да избяга скърбите, без да чувства, че ги създава сам. Това, което може да му даде отенък на жизнеността, е чувството на душевна безсъдържателност. Той е напълно пасивен във всички свои прояви, не разбира от где идат неговите тегла и търси пътя на щастие чрез силата на фантазията. Съзнанието за ненужност не може да му повърне жизнената сила, тъй като средството, чрез което чака прераждане, е преплитането ленотата на мислите в мъглявостта на мечтите.

Кога търси истината, индивидуалистът борави със силата на чувствата. Той мъчно може да се домогне до положителни истини, такива, които спомагат за по-широко познание. Тези хора не могат да разберат, що е потребна истина и що ненужна. Най-крайната истина, това е най-правилният, най-хармонично разнообразен живот. Това е цел, до която се достига по път от истини. И тъй, от познанието на дребните истини се върви към най-висшата хармонична съвокупност от истини, и човек е всякога доволен. Този е пътят на истинско познание, по който се срещат пречки, неизбежни при всяко усъвършенстване.

Индивидуалистът не може да опознае пътя за правилно развитие и при лутанието си той се обособява до толкова, че чувството на надпреварване, съревнование в достигането на идеала съвсем липсва, следователно пътят, който той е избрал, се тъпче само от него. В туй свое развитие той се най-пълно освободява от трънливите пътища, не среща пречки, не води борба, не стига идеал, а пропаст или кръстопът. Ето как се самоунищожава личността, за която общото развитие е химера. Когато индивидуалистът търси истината по пътя на прекрасното, противоречието, което ще срещне, е резултат на дисхармонията между желанията и стремежите на обществото с тия на личността. За да съществува по-нататъшно развитие, трябва едните желания да се подчиняват на другите.

Поетът индивидуалист, който търси и живее изключително за прекрасното, не може достигна до никаква истина, защото, като напуща прекрасното на живота, търси истината чрез хубости, в които не е възпитан и които не му се отдават. Възпитан в един сбор от прекрасни истини, - живота - той не може да долавя ни хубости, ни истини от други области, вследствие на което постоянно страда. Като използува живота за творенията си, индивидуалистът си служи често пъти със символи. Скелетът на символа у него е една реалност, отрупана с краски, зети от живота, но своеобразно съчетани, неопределени, мъгляви с всички символи на индивидуалисти художници, които забулват хубостите и нещата с булото на тайнствеността. Творчество от мъгляви символи, говори за неправилно изразходвание сили, но говори също за неправилно развитие и удовлетворение на индивидуални нужди. Нуждите се явяват всякога, но всякога се удовлетворяват. Колкото по-неправилно се удовлетворяват, толкова по се страда от тях; най-силно е задоволството, когато се прекрати неправилното им развитие.

Индивидуалистът не намира задоволство в своите наслаждения, защото мъчно възприема впечатления вън от областта на живота; колкото по-мъчно добива тия впечатления, толкова по-нищожна е насладата - идва най-подир момент, когато насладата се замества от скръбта. Познанието, което почувствува по този начин индивидуалистът, е сухо, безжизнено. Като жадува за хубаво, като търси истината, като създава свой мироглед - индивидуалистът страда. Да, само мъка и недоволства изпитва той пред най-големите наслади, пред най-богатите възприятия на хубаво. Като няма способността хармонично да съчетае всичките свои чувствования на хубаво, той ги държи в хаотично еднообразие; чувства, че има хубости, но не може да ги долови. Истинският художник-поет като открива жизнените хубости и ги предава на другите, толкова ще бъде по-нужен за днес, колкото по-хармонично ги съчетава - в резултат, колкото по-усилено работи за тяхното усъвършенствувание. Съвършенството не е в пресъздаванието им, но в тяхното хармонично разпределение. Колкото повече жизнени явления могат да дадат у поета чувства на хубаво, толкова той е по-мощен. Като няма предвид своето “аз” при разкритие на прекрасното, той възпроизвежда ред хубости, задоволящи средата, в която е възпитан.

Поетът, който своеобразно възприема и мъчи се по оригинален път да развива своето творчество, е знаел едно от тези две неща: или трябва да долови какво да е пред натиска, с който го застрашава живота или да противопостави своето разбирание през исканията на действителността. Значи, той се явява със съзнанието за излишен, а с желанието да бъде полезен. Своите желания той сблъсква с тези на живота и бива погълнат. Този опит го научава да избягва силния по пътя на борбата и да търси оригинален изход. Всички “модерни” школи водят своя генезис от това схващание на живота. Грубата действителност, която ни създава, казват, тя иска да ни поквари, затуй ние не и противопоставяме на нея, а мълчаливо я избягваме. Поетът се задовалява от своите творения, напоени с индивидуализъм, когато е наивен; щом почне да сериозничи, той банкрутира, а избавянето от този нежелателен край е създавание стремежи към оригинално развитие от това на предшествениците.

При всичко, че говорих за уединението, мисля, не е излишно да направя една забележка за песимизма. Тук ще се задоволя пак с туй, което е дал г. Яворов. Напоследък той напечати в “Мисъл” два стихотворни откъслека с песимистичен дух. Извънредно характерни за неговото развитие, те ни дават право да заключим, че индивидуалното обособявание на поета е завършено. Лишени от всяко дълбокомислие, те са плод на най-вулгарно схващание целите на живота, смисъла на битието. Песимистът вижда, че животът руши неговите идеали; но какви са те? Той символизира някаква абсолютна свобода, тъй като я желае; символизира някакво щастие, до което е много далеч. За своето съществуване той е преценил условията, които му поставя животът, но е недоволен от тях и, при желанието за друг живот, невежеството му помага, като му рисува бъдеще, украсено с мечтите на фантазията.

Неспокоен, като всеки лирик, г. Яворов проклина всичко, що му е дало живот. Той търси назначение на човека, което да не се поставя в рамките на глупавото за него битие.

Човекът, ако би схванал съвременния живот, не би се мъчил да го отрича, но да го подобри. Поетът индивидуалист не схваща обективно действителността, затуй и фалшиво разбира нейните недъзи. Туй неразбиране му дава възможност да търси друго предназначение на човека. Това схващане за човешкото предназначение, прехвърлено от една философска система в друга, е дразнило великите умове, като ги е принуждавало да създават (от гледището на новия историк на философията) велики глупости. Днес, когато едничката философия на живота е материалистичното разбиране на действителността, сиреч нейното конкретно схващание, а не отражението й, въпросът за неземното предназначение на човека остава назад като философска нелепица. Обяснението и разбирането му, като философска загадка чрез други нов метод, говори за неговата отсталост.

Съществуването на такива възгледи се оправдава от самия живот, тъй като неговата дисхармонична структура създава в разните обществени слоеве мирогледи, противоречиви помежду си. Песимизмът, както индивидуалното преживяване, ще вирее до тогава, до като личността е силна, тоест връзките между различните обществени слоеве са слаби. При друго общество, гдето класовите противоречия ще се приравнят, индивидуалните преживявания ще изчезнат, за да се заместят от социални. Модерният художник и певец, като създаде свой мироглед върху грешките на миналото, като използва всички школи, като разбере културното развитие, ще свърже духа на вековете и образува ново художествено начало, в което истината, търсената през векове истина, ще бъде най-великата жертва пред олтаря на блуждающия човешки дух.

© Димо Кьорчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002

П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Общо дело, 1904, кн. 3, с. 207-223
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ Неофит Рилски, 2002.