СПЕЦИФИЧНИ ОСОБЕНОСТИ НА ОРИГИНАЛНАТА СРЪБСКА ЛИТЕРАТУРА ОТ ХIII ВЕК ¹

Радослава Трифонова

web

През ХІІІ в. сръбската литература създава своя специфична оригинална продукция, която я различава от старата българска книжнина. Самобитният характер на средновековната сръбска книжнина се дължи на силната доминантност на рода, като опора на династичното съзнание на сърбите. Сръбската църква канонизира за свои първосветци монасите от Неманичката владетелска династия - великия сръбски жупан Стефан Неманя (замонашил се като св. Симеон) и първия сръбски архиепископ (св. Сава). Култът към тях се развива в множеството манастирски книжовни средища във вътрешността на държавата (във владетелските задужбини Студеница и Милешева) и извън пределите й в атонския манастир Хилендар (граден с ктиторството на Неманичите). В началото на века агиографският модел за изобразяване на първия канонизиран сръбски владетел се формира въз основа на житиеобразните елементи в двете дарителски грамоти за манастира Хилендар². В тях се очертава специфичната сръбска традиция за интерполации в текста на всяко следващо оригинално произведение, като предходното произведение се преписва изцяло и се допълва с нови факти, библейски цитати и мотиви, в посока на повишена риторичност в стила (Маринкович 1973, 1979, 1988).

Двете хилендарски грамоти създават и принципите за композиционно изграждане на ранните сръбски жития за св. Симеон - в двуделна композиция - деяния на монаха и деяния на владетеля. Те поставят и базата за създаване на своеобразна топика за изобразяване на житийния тип "светец-владетел". Втората хилендарска грамота (нататък ІІ ХГ) от Стефан Първовенчани вече е изградена чрез библейски топоси, аналогии със старозаветните патриарси и множество евангелски цитати. Текстът й значително надскача деловите си функции в посока към агиографско изобразяване на ктитора на манастира (св. Симеон). Идеята за харизматичността на сръбския владетел е представена чрез топоса "възцаряване на мир и тишина" в държавата, ситуативните топоси - изброяване на завладените земи и описание на градежа на манастири; топосът "добър пастир на христовото стадо", като определение за Неманя, топосът "приемане на кръста", като символ за замонашване, топосът за монашеството като постигане на "апостолски и ангелски лик"; топосът за Божията благодат върху светеца и т.н. - топоси твърдо установени в цялостната сръбска агиографска традиция (Трифонова 1999).

Първите агиографски произведения в сръбската литература укрепват култа към владетелската династия. В тях вече се очертава и разклоняването на този култ в два агиографски поджанра (Бирнбаум 1972: 250-251):

а) монашеско-ктиторско житие за типа преподобен светец - Житието за св. Симеон от Сава (нататък ЖСС)³ и

б) владетелско житие за типа замонашил се владетел - Житието за св. Симеон от Стефан Първовенчани (нататък ЖССП)⁴.

Въпреки различията в стила на двамата сръбски агиографи, изобразителните похвати при интерпретацията на образа на св. Симеон са общи. Житията от Сава и Стефан Първовенчани съчетават двата ракурса на изобразяване - на владетеля и на монаха. В тях се откриват и дословни цитати от владетелските хилендарски грамоти. Изградени са изцяло в композиционната рамка на грамотите, но в тях се създават нови семантични ядра, разширяващи обхвата на владетелската тематика. В тези две жития вече се открояват основните топоси за интерпретация на владетелския култ (Трифонова 1999).

В увода на ЖСС аналогията с родоначалника на еврейския род Аврам е обособена като топос за възхвала на владетеля, но по принцип в текста си Сава се придържа към формалната структура на монашеското житие. Мотивът за замонашването е подкрепен с евангелски цитати и допълнен с Притчи Соломонови (като бащина благословия към синовете). Интерес представлява и монашеската проповед на житийния герой за преходността на земното битие. Сава помества в житието си и похвала за владетеля-монах в ритмизирана риторична форма в затворена композиционна рамка. В това житие откриваме и задължителния през ХІІІ в. наративен топос "пренасяне на мощите на светеца", функционален и в старобългарските проложни жития за св. Иван Рилски и св. Иларион Мъгленски (Трифонова 1999: 118-120).

ЖССП представя нов етап в развоя на сръбската агиография - с последователно изведена агиографска идеализация на владетеля и елементи на възхвала в панегиричен стил. Структурата на поместената в житието похвала за св. Симеон е изградена изцяло върху ритмообразуващи похвати от тържествената ораторска проза - риторични въпроси, анафори и градация. Линията на сравнение със старозаветните царе е развита при Стефан Първовенчани, като разгърнат паралел с еврейския цар Давид (образец за владетелско благочестие). В това житие е отредено подобаващо място на чудотворството и мироточието на св. Симеон, описано по образеца на българските анахоретски жития, запазени в преписи от ХІІІ в., но с множество конкретни описания и добавени легендарни елементи. Вече съм се спирала на сходствата между Похвалата за св. Симеон от ЖССП и Похвалното слово за св. Димитър Солунски от Климент Охридски (Трифонова 1999: 117). Те се откриват не само в ритмиката и анафоричните обръщения (т.нар. херетизми - "радуй се"), но и в почти еднаквите епитети за възхвала. Общи мотиви се откриват и между ЖССП и старобългарското житие за св. Кирил Философ. Влияния от Климентовия авторски стил се очертават и в ранните сръбски химнографски текстове - например в Софийската служба за св. Сава⁵ много често са използвани библейските символи в цикъла общи служби на Климент, в службата за св. Кирил Философ и в службата за самия Климент Охридски (по-подробно Трифонова под печат).

Първите сръбски житийни и житиеобразни творби възникват като част от по-обемни манастирски сборници с делова или църковно-правна функция (грамоти или типици). Книги, които са били в състояние да поемат в състава си текстовете с ритуално приложение, свързани с владетелската канонизация (ктиторско или проложно житие) и адресирани към монашеска аудитория⁶. Функционалността на подобни сборници в ранната сръбска книжнина илюстрира принципа на натрупване на няколко текста, с конкретно сръбска тематика, в един обемен писмен паметник, със силно изразена идеологическа насоченост и тенденция към владетелска идеализация. Съставянето на манастирски сборници от този тип представя своеобразния композиционен принцип за изобразяване на владетелския култ в оригиналната сръбска книжнина като структурообразуващо ядро на ниво макроструктура на текста.

Спецификата на сръбската агиография да репродуцира житийните текстове за един светец и конкретната й реализация във всеки отделен текст определям като композиционен принцип на концентрично натрупване, въз основа на три признака:

1. обща тема или образи в произведенията, предназначени за канонизацията на един светец, като се има пред вид целия агиологичен корпус от текстове (житие, похвално слово и служба);

2. общи означаващи топоси при писменото изобразяване на един и същ светец, основани на еднакви или сходни библейски мотиви;

3. натрупване или наслагване на нови библейски символи, образи и аналогии със старозаветни персонажи към ядрото от установените вече топоси за представяне на определен мотив или епизод (интерполации или иновации) в текста.

Примери за функционирането на този композиционен принцип могат да се приведат от посочените две най-ранни жития за св. Симеон (ЖСС и ЖССП), от службите за св. Симеон и Сава (Трифонова под печат), от проложните жития за двамата сръбски светци (ПЖСм и ПЖС) и Краткото житие за св. Сава (КЖС), също и от Доментияновите обширни жития за светите Симеон и Сава (ЖСмД и ЖСД). В посочените текстове най-често е застъпен топосът добър пастир - един от основните означаващи топоси за идеалния владетел, но и за "духовен водач" - преподобен светец или архийерей. При писмената идеализация на първия канонизиран сръбски владетел този топос винаги е обвързан с твърдо установените в ранната сръбска агиографска традиция топоси за владетелска идеализация, като топоса победна битка (основан на библейския мотив за победа с помощта на кръстното знамение) и свързаният с него топос за Божията благодат върху избраниците; топосите за бащиния завет, за замонашването и ктиторството на владетеля и неизменните в сръбската писмена традиция паралели със старозаветните патриарси Авраам, Йосиф, Исак, Яков и др.

Открояват се и общи библейски топоси при изобразяването на двамата сръбски светци, които показват връзката между химнографските и агиографските текстове (Трифонова под печат) - алегорията за християнската любов, която се разгаря в сърцето на светеца, подобно на храм ; символът на многоплодната лоза; сравнението с финиковите палми и ливанските кедри, като библейска формулировка за праведника; аналогията с празненството на цар Давид край кивота и др. Много популярен тематичен кръг от библейски топоси се основава на опозицията "светлина-тъмнина" (Исая 9:2, Мт. 4:16 и др.) като символ за извеждане от мрака на невежеството към светлината на православието. Символиката на светлината според библейските текстове е обвързана с духовната истина и светостта като цяло. В този смисъл и в такъв контекст я откриваме в ЖССП и в Службата за св. Симеон от Сава (нататък ССС), но обвързана с тематичния кръг от топоси за владетелска идеализация.

Ранните сръбски агиографи и химнографи търсят мястото на двамата сръбски първосветци в йерархията от светителски типове. Целта им е да обединят светителската прослава на ниво учители и пастири, т. е. забелязва се обща тенденция св. Симеон и св. Сава да бъдат представени като равноапостолни и преподобни. По линията на равноапостолската прослава първите сръбски светци могат да се съпоставят с култовете към славянските първоучители Кирил и Методий, и житията за тях, съдържащи ясни "библейски тематични ключове" за разчитането на смисъла им (Пикио 1993: 391-402). В тези текстове светците са представени на ниво "праведни мъже и и учители" (Трифонова 1999: 113-115). По линията на преподобническата прослава означаващи маркери са епитетите и сравненията отнесени към Симеон и Сава. Назоваващите определения са в рамките на семантичното поле за изобразяване светец-монах. Те са многобройни и показват богата синонимика:

и др.

При създаването на химнографските композиции за св. Симеон и св. Сава е следвана поетиката на съществуващите вече агиографски произведения. Прави впечатление топосът оставяне на властта и приемане на кръста, основан на библейската опозиция "земно-небесно" и широко използван за изобразяване на преподобни светци и архийереи. Той се среща във всички средновековни текстове за сръбските първосветци. Повечето от посочените топоси за изобразяване на типа преподобен светец (добър пастир, съсъд на Божията любов, застъпник и помощник на слабите и угнетените чрез Божията благодат, венцеплетение и увенчаване с нетленен венец в смисъл приемане на вечен живот) и др.)са били функционални и в старобългарската химнография и агиография. Като самобитни мотиви с библейски произход в оригиналната сръбска химнография биха могли да се определят топосът за достигане на горния Йерусалим, сравнението с пророк Йона, редом със сравненията с Моисей и Аврам, топосът духовна трапеза, като идея за Божието слово като духовна храна, библейският топос за вечно течащ извор, като алюзия за мироточивост и др. (Трифонова под печат)

Поетиката на ранната сръбска агиография е в традициите на византийската и старобългарската средновековна поетика. Житията за св. Симеон следват метафрастовия стил на изобразяване - с идеализация на героя, към която се добавя вазхвала с риторичен патос, с динамично повествование и откроен диалог (подобно на ранновизантийските житийни образци със силно влияние от античността), с устойчиви агиографски формулировки (ситуативни топоси) за изобразяване на живота на светеца, изградени чрез съответните библейски реминисценции и цитати, с константния агиографски топос описание на посмъртните чудеса и пренасяне на мощите на светеца.

За определянето на първите сръбски жития като владетелска агиография значителна роля играе последователно изградената в тях историософска концепция на авторите им, които са активни политически личности и непосредствено след смъртта на владетеля оценяват държавнически и морално делата му. Ранните сръбски жития са с ярко изразена идеологическа тенденция и политическа актуалност, насочени са към утвърждаване на сръбската династична доктрина.

В ранната сръбска агиография и химнография ясно се очертава култът към първосветците Симеон и Сава като общ. Той се основава на еднаква или сходна топика и въпреки различията в типа канонизация при двамата светци, в текстовете те са означени с еднакви определения. Комбинирането на житийни данни за двамата сръбски светци в Краткото житие за св. Сава също е аргумент за функционирането на общ двоен култ. Подобно на двойния култ в химнографските текстове той възниква в манастирските средища във вътрешността на Сърбия и от там се пренася в Хилендар. Житийните текстове за св. Симеон и св. Сава са обединени и в произведенията от хилендарския монах Доментиян (Даничич 1865 ги публикува заедно от един ръкопис), както и в Похвалата за двамата светци от Теодосий и в химнографските му текстове.

През разглеждания период ясно се откроява специфичната за сръбската книжнина тенденция да се развива единствено двойният култ към светците Симеон и Сава, като се натрупват по няколко жития и служби за всеки един от тях и то само в течение на ХІІІ в., като (1) и двамата биват означавани с белезите на синкретичния светителски тип "учител и преподобен светец" и (2) двойнствеността на култа към тях е в основата на специфичния при сърбите принцип на паралелна канонизация на архиепископите и владетелите.

Това е безпрецедентен случай в средновековната книжовна практита и трудно би могъл да се свърже с типологически сходни явления. Има основания тази специфична особеност на сръбската агиография да се съотнесе типологически с книжовната традиция, свързана с култа към св. Иван Рилски в България⁷. Значителен фактор за типологическото сходство в книжовната продукция на православните славяни са контактите и обменът на писмени паметници между славянските монаси-книжовници в манастирската общност на Атон. През цялото Средновековие Света гора е центърът на оживена книжовна комуникация между византийските и славянски книжовници⁸.

По-късните сръбски житиеписци от ХІІІ в. доразвиват риторичната тенденция за идеализация на сръбските първосветци - натрупват все повече библейски цитати и аналогии, извеждат на преден план приповдигнатия панегиричен тон в интерпретацията на житийните факти и образи, добавят дълги пасажи с теологични беседи, епистоларни елементи и описват множество посмъртни чудеса на светците. Житията от Доментиян и Теодосий също се вписват в рамките на византийската "метафрастова" поетика и в традицията на създадените вече жития за двамата сръбски първосветци. Макар че още от Стефан Първовенчани в ранната сръбска агиография се налага по-пищен риторичен стил за възхвалата на владетеля, няма достатъчно основания да се говори за ранна поява на стила "плетение словес" в сръбската агиография.

В контекста на формиращия се култ към светите Симеон и Сава в старата сръбска литература от ХІІІ в., допълването и многократното написване на жития за тях е основна специфика на развоя. Въз основа на тази специфика през ХІV в. се създава сборникът на архиепископ Данило ІІ (Житиjа краљева и архијепископа српских - ЖКАС) като своеобразно продължение на традицията от предходния век, но вече чрез допълване с текстове за новите сръбски светци. В Даниловият сборник експлицитно се чувства континуитета с агиографската традиция на ХІІІ в.

БЕЛЕЖКИ

1. Този доклад представлява обобщение на дългогодишните ми изследвания в тази насока (вж.: Трифонова 1998, 1999, 2002 и Трифонова под печат). Затова тук няма да се спирам на конкретни подробности, примери и анализ на текстовете. [обратно]

2. Тук наричам житиеобразни текстовете на двете хилендарски грамоти, тъй като в тях сведенията за живота на Неманя съдържат елементи на агиографска идеализация. Първата хилендарска грамота (І ХГ) е писана след основаването на Хилендар през 1189 г., издадена е от Вл. Чорович (1928, с. 1-4). Втората хилендарска грамота (ІІ ХГ) е от 1200/1202 г., писана от Стефан Първовенчани, наследника на династията. Тя е издадена от А. Соловьов (1925) и Дж. Трифунович (1975). [обратно]

3. ЖСС е писано около 1208 г. като глава от Студеничкия типик (СТ) за прослава на ктитора на манастира. Издадено от П. Й. Шафарик (1851) по най-ранния Аверкиев препис от 1619 г. и от Вл. Чорович (1928) по същия препис в съпоставка с руски препис от 1760 г., по който Н. Синдик (1992) издава фототипно СТ. [обратно]

4. ЖССП е писано в 1216 г. Днес е запазено в три преписа: най-ранният - от последната четвърт на ХІІІ в. е съкратен вариант на текста - в Загребския пролог (ХАЗУ ІІІ с 6) - вж. Вл. Мошин (1959) и Д. Богданович (1976а и 1976б); вторият - в препис от 20-те години на ХІV в. (в Народната библиотека в Париж, Cod. slave 10) - вж. Б. Йованович (1974, с. 143) и Т. Йованович (1981, с. 304-305); и третият - в Горичкия сборник (препис на Никон Йерусалимски) от 1441/1442 г. (в Архива на САНУ, стара сбирка № 446) - вж. Др. Костич (1923), Ст. Станоевич (1927), Дж. Трифунович (1972), Л. Юхас (1981). Текстът на житието е издаден от П. Й. Шафарик (1851) по парижкия препис и от Вл. Чорович (1938) сравнително по парижкия и Никоновия препис. [обратно]

5. Софийската служба за св. Сава се нарича така, защото е открита в най-ранен препис в миней от края на ХІІІ в. от ЦИАИ, София, под № 403. Издадена е от Д. Богданович (1980) и е идентична със службата от Братковия миней. [обратно]

6. Тук се очертава проблемът за сръбските манастирски сборници като книги, отразяващи в концентриран вид здравата връзка между владетелската задужбина, канонизацията на владетеля и текстовете, свързани с прославата на първия владетелски култ в Сърбия през ХІІІ в. Фактът, че в СТ е била включена и ктиторска грамота за манастира, дава основание да се предположи, че и този типик, подобно на други два сръбски ръкописа от ХІV в. (Парижкия патеричен сборник, с пространното житие за св. Симеон от Стефан Първовенчани и преписа от РАН, Букурещ, № 134, с част от Доментияновото житие за св. Сава и Теодосиевата похвала за св. Симеон и св. Сава - вж. Т. Йованович 2000: 193-201), е функционирал и като манастирски чети-сборник. В структурата си СТ е съдържал едновременно законодателни преводни текстове и оригинален сръбски четивен текст за прослава на ктитора на манастира - новоканонизирания първи сръбски владетел. Проложното житие за св. Симеон и Сава в СТ е ритуален текст, четен пред монасите в манастирската трапезария. Н. Синдик (1992) определя първите три глави на СТ като ктиторска част, а останалия текст, като литургичен. В края на Парижкия сборник, датиран от Т. Йованович (1981, с. 304-305) от ХІІІ в. е поместен най-ранният препис на ЖССП (на л. 202а - 243б) и след това кратък синаксарен извод от него, като памет за Неманя (л. 243б-244б). Сборникът е съставен от патерични текстове от египетско-скитски състав (Вл. Чорович 1938). Предполага се, че в състава на Хилендарския типик е било поместено Теодосиевото житие за св. Сава в съкратен вид (Юхас-Георгиевска 1995: 126). [обратно]

7. Въпреки че липсва очебийно сходство между ранните сръбски жития и съвременните им старобългарски текстове, диференциалният признак при съпоставянето на текстовете за южнославянските светци не е типът, към който те се отнасят, а общият жанров белег житие за основател на манастир (Томова 1979). Той е обусловен и от изключително важната роля на манастирските книжовни средища в културно-историческите условия на ХІІІ в. при южните славяни. В този контекст типът преподобническо житие за основателя на манастир се оказва много продуктивен, тъй като е насочен към прослава на големите църковни дейци. Има основания за очертаване на типологическо сходство и между старата руска и старата сръбска литература - общи са писмените извори, сходна е историческата ситуация в Сърбия и Русия след установяването на християнството и създаването на единна централизирана държава. Това са и предпоставките за развитие на литературния жанр на владетелската агиография в двете православнославянски литератури, жанр непродуктивен в България. [обратно]

8. В тази православна монашеска общност са извършени множество преводи на средновековните византийски автори, също на богослужебна и църковно-правна книжнина. Оттам оригиналната старобългарска книжнина на Златния век се разпространява и съхранява чрез руски и сръбски преписи. Затова напълно логично е хилендарските монаси от втората половина на ХІІІ в. Доментиян и Теодосий да пренесат чрез произведенията си в сръбската литература влияния от византийската и от другите славянски литератури. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Бирнбаум 1972: Birnbaum, H. Byzantine tradition transformed: the old serbian VITA. // Aspects of Balcans, continuity and chage, Contributions tu the International Conference held et UCLA. Oct. 23-28, 1969. Ed. by H. Birnbaum. Haque - Paris: Monton, 1972, 243-284.

Богданович 1976а: Богдановић, Д. Пролошко житиjе светог Симеона. // ПКJИФ, 1-4, 1976, 9-19.

Богданович 1976б: Богдановић, Д. Jош jедан прилог истраживања пролошког житиjа светог Симеона. // ЗМСКJ, 24/2, 1976, 391-393.

Богданович 1980: Богдановић. Д. Најстарија служба светом Саве. // ЗИЈИК, Одељ. І, 30, 1980, 1-113.

Даничич 1865: Даничић, Ђ. Живот светога Симеуна и светог Саве, написао Доментијан. Београд, 1865.

Йованович 1974: Jovanoviћ, B. Peиki paterik. Tri jeziиke redakcije slovenskoga prevoda Skitskog paterika. // Slovo, 24, 1974, 139-188.

Йованович 1981: Јовановић, Т. Инвентар српских ћирилских рукописа Народне библиотеке у Паризу. // Археографски прилози, 3, 1981, 299-342.

Йованович 2000: Т. Jовановић, Т. Препис извода хиландарског типика у збирци румунске академиjе наука. // МНС. Осам векова Хиландара, САНУ, НС, књ. ХСV, Одељ. историјских наука, књ. 27, Београд, 2000, 193-201.

Костич 1923: Костић, Др. О писцу и дело. // Краљ Стефан Првовенчани. Житије и жизан светога Симеона Немањ. Предговор. Београд, 1923.

Маринкович 1973: Маринковић, Р. Почеци формирања српске биографске књижевности. // ПКJИФ, 39/1-2, 1973, 1-19.

Маринкович 1979: Маринковић, Р. Историја настанка живота господина Симеона од светог Саве. // МНС, Сава Немањић - свети Сава, Историја и предање. Београд, 1979, 201-213.

Маринкович 1988: Маринковић, Р. Текстологија и поетика у проучавању старе српске књижевности. // Поетика српске књижевности. Београд, 1988, 65-82.

Мошин 1959: Moљin, V. Slavenska redakcija prologa Konstantina Mokisijskog u svijetlosti vizantijsko-slavenskih odnosa ХII-ХIII vijeka. // Zbornik historijskog instituta, 2, 1959, 17-68.

Пикио 1993: Пикио, Р. Функцията на библейските тематични ключове в литературния код на православното славянство. // Православното славянство и старобългарската културна традиция. С. 1993, 385-435.

Синдик 1992: Синдик, Н. Поговор. // Студенички типик. Цароставник манастира Студенице. (Фототип. изд.), Београд, 1992, 401-418.

Соловьов 1925: Соловјов, А. Хиландарска повеља великог жупана Стефана (Првовенчаног) из године 1200-1202. // ПКЈИФ, 5, 1925, 62-89.

Станоевич 1927: Станојевић, Ст. Кад је Првовенчани завршио Немањино житије. // Глас СКА, 126, 1927, 85 - 89.

Томова 1979: Томова, Е. Славянските жития основателя монастырей как тематическая разновидность типа пространного жития. // Palaeobulgarica, III,3, 1979, 55-68.

Трифонова 1998: Трифонова, Р. Манастирски средища и монашеска книжнина в Сърбия и България през ХІІІ в. // Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, 291-306.

Трифонова 1999: Трифонова, Р. Типологически паралели между българската и сръбската агиографска продукция през ХІІІ в. // Литературна мисъл, 1, 1999, 110-131.

Трифонова 2002: Трифонова, Р. Теоретични проблеми на сравнителния анализ на средновековните южнославянски текстове. // Литературна мисъл, 1, 2002, 179-188.

Трифонова под печат: Трифонова, Р. Библейски топоси в ранните служби за сръбски и български светци в ръкописи от ХІІІ в. // Palaeobulgarica, 3, 2003.

Трифунович 1972: Трифуновић, Ђ. Две посланице Јелене Балшић и Никонова "Повест о јерусалимским црквама и пустињским местима". // Књижевна историја, V/18, 1972, 289-327.

Трифунович 1975: Трифуновић, Ђ. Примери из старе српске књижевности, Београд, 1975.

Чорович 1928: Ћоровић, Вл. Списи светом Саве. Београд-Сремски Карловци, 1928.

Чорович 1938: Ћоровић, Вл. Житије Симеона Немање од Стевана Првовенчаног. // Светосавски зборник. 2, 1938, 15-76.

Шафарик 1851: Љafarik, P. J. Pamatky dшevniho pisemnistvi jiuhoslovanщ. Prag, 1851 (1873).

Юхас 1981: Јухас, Љ. Прилог тумачења једног места у Стефановом житију светог Симеона. // Археографски прилози, 3, 1981, 123-136.

Юхас-Георгиевска 1995: Јухас-Георгиевска, Љ. Поговор. // Хиландарски типик. Рукопис CHIL AS 156. Прир. Д. Богдановић, Београд, 1995.

© Радослава Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.09.2003, № 9 (46)

Други публикации:
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.