НА ШИПКА

web | На Острова на блажените | Видул Фингар

От своя горд полет в небото устремени,
на отдих кацат там на върха извисени
орлите - дето за пронизния им взор
преграда няма пак в безкрайния простор,
и нищо царственний покой им не смущава.
И рядко някой друг отбива се тъдява,
поне да навести свещений тоя кът,
където легнаха хероите да спят
сън вечен - за живот на свойта земя родна
принесли жъртвен дар кръвта си благородна.

На тоз гранитен върх съдбата отреди
мегдан те да делят с врагът, гърди с гърди:
тук редом с юноша и старец белобради
намери своя гроб: въздъх последен даде,
смъртта очите му преди да засени,
и с него поздрави свободни бъдни дни.
Те спят в прегръдките на свойта земя мила,
заради подвизи която бе вскърмила
великият им дух со своите беди,
и бог за жъртва ги изкупна отреди.

Минава ден по ден, година по година -
хероя някога за други що загина,
за него споменът заглъхна в дивий рев
на новите борби, що алчния си зев
с настъпилите дни живота нов разтвори.
Едвам сегиз-тогиз, в тържествени говори,
на дребни времена дребнавия херой
случайна думица ще вмести в тоста свой
и, во съзнание на дълг изпълнен, чаша
ще дигне заради "минала" слава наша.

Далеч от тоя шум креслив и суета,
в сърцата майчини, еднички на света
на обич храм, до век ще бъдат съхранени
светите спомени - и в миналото взрени
все ще ги дирят те со поглед просълзен,
тез свидните лица, чак до последний ден,
додето и сами те легнат во земята, -
и неизплакани сълзи те в небесата,
сълзите майчини за скръбна чест в светът,
застъпници ще ги пред бога отнесът.

Далеч от тоя шум безсмислен, и жената
сама безпомощно сираче на съдбата,
сирак прегърнала на чер вдовишки скут,
ще чезне и живей в плач никому не чут.
В скръбта на земен дял привела чело бледо
ще да му шъпне тя, на свидното си чедо,
за онзи, който е живот на него дал:
защо и как е той за другите умрял -
с смъртта си пътя на живота да проправи -
за да го отрече живота и забрави.