В НЕДЕЛЯ ПО ОБЯД

web | На Острова на блажените | Недан Ветко

След отпуск черкова се хората разиждат.
Съборния площад като пазар пъстрей,
тук кител белне се, там рокля червеней,
цилиндри прелъщят, нахлупени се виждат
фуражки. Глъч и смях и погледи приветни.
И вред разтворени омбрели пъстроцветни.

Като да са били кой знае де събрани
на пир, на веселба и пръскат се сега:
кокетно кърши се там женската снага,
ръчица се превий и дългий шлейф прихване,
тук викне някой, там през рамо проговори, -
и храбро предрънчат една о друга шпори.

И саби спуснати изтракат по паважа,
с ръка под козирйок извий се офицер
и нему кланя се наконтен кавалер
и маха му с ръка: стой, нещо ще ти кажа!
Но той, не го дочул, величествен минува,
не го дочул - или престорен, че не чува.

Горд, невнимателен - и как му туй прилича!
победоносен е воинствения жест!...
Претъркулиха се момчета пет ли шест
или и повече, - а там отвъд претича
широкофустеста и бузеста слугиня
и през тълпата се провре и срещу мина.

Ей друга, третя... Виж, и други дечурлига
се хукнаха - сдумтя нататък барабан...
И пръснатия тук, а там на тумби сбран
народ, повлече се надолу - и верига
по улицата сви, възкриволи далече
и всичко с себе си от площада повлече.

Две бабички, и те, обвити в кърпи черни,
се подир другите повлякоха едвам
пристъпвайки, и те упътени натам;
ей и свещеници, макар и с крачки мерни,
избързаха... яшмак развяла татък була
по чехли претърча - "Минава караула!"

Чуй! Музика гърми - то марша е народен!
И кой отде дозел, и шоп, и чужденец
и цигани - валят към царския дворец...
В неделя по обяд там всеки е свободен -
да влезе не, но тъй, подобно всички хора,
да обикаля вън и зяпа само в двора.

И ей надлъж и шир заеха тротуари,
прииждат, блъскат се, припират и тълпят -
цилиндри, шапки там на слънцето блестят,
и рокли от джамфес, вестони и шалвари, -
изложба на бои познати, непознати,
и физиономии подстригани, брадати

и бръснати, а там напудрени, засмени...
И всички трупат се по тротуара вит.
А изгледът им е тъй весел и честит -
и чуруликане и думи неразбрани,
като че първи път днес случай им се падва
на слънце в блъскотня сърце им да се радва.

Един отсам се вре, отвъд се други блъска...
"Ей иде!" - чу се вик. Тара-ти, та-ти-там!
Ей капелмайстра горд начело крачи сам
и палица в ръка извива, дига, тръска -
Тим-там, тара-ти-та! След него запотени
се музикантите надуват изчервени.

Народний марш гърми и улицата тряска,
и ехо, блъскано от околни стени,
бухти и тласка се и мята настрани;
по желтите тръби и тъпана пребляска
на подплес слънцето, и бляска и трепери...
След музикантите и трима офицери -

двамина отстрани, а по средата трети,
на два-три шага пред войниците отпред.
Тара-ти, та-ти-там! Сплътени в строен ред
вървят войниците и гъсти байонети
се движат, а все пак са сякаш неподвижни;
и тътне топът тъп чак в улиците ближни.

Фелдфебеля отзад войнишкий ред затваря,
величествен и горд и тъмно вежди свил,
до рамо сабята недвижно прилепил,
с два реда на гърди - отличия от царя.
Там-тим, тара-ти-ти! И ето възкривиха
и се през портите нататък в двора скриха.

Тара-ти, бум! И нож като че ли пресече
воинствения марш и по-воинствен ход...
И заглушений шум на сбрания народ
отново екна пак и близо и далече,
и се размесиха бои - червени, бели
и сини - бомбета, цилиндри и капели.

Разиждат се едни, а други се зареждат
по тротуарите, прихванали ръка
в ръка, а трети се изправили, така
уж заговорени, обръщат и оглеждат
там минувачите и млади минувачки,
които покрай тях провличат бавно крачки.

Но ето, като че за миг ги нещо сепна,
и те избързаха по витий тротуар -
то някой викна: "Виж, излиза самий цар -
там на балкона... Ей царицата!" И трепна
там не едно сърце, и трепна и затупа...
И в миг пред портите тълпата се натрупа.

А на балкона той изправен величаво
стои - той, погледи в когото се отвред
тъй впиха, - а и тя до него е наред,
с наметка на плещи възсиньо-пепелява;
на него златни се отблясват екселбанти,
на нейната коса огреяха брилянти.

Усмивка мина в миг по устните на царя -
"Здравейте, момци!" Ей из двора екна вик -
на царския привет войниците за миг
се отзоваха - вик след вика се повтаря
и вън по улици отскочи надалеко,
отдето други вик присрещна го напреко -

"Ура!" и втори път и трети път пред входа
тълпата го с възторг подзе и прорева.
Извърнат, като че и някакви слова
да каже, тъй с ръка благодари народа,
и тихо се изви и влезе вътре царя...
Ей и царицата - и нещо разговаря

там с адютантина към нея наклонени.
А караула се размести, сдели, спре.
Едина офицер към другия се взре -
ей нещо шепнат си... Надясно отстранени
се музикантите нанякъде прибраха,
и тъпан и тръби и барабан смълчаха.

Настана тишина. Отвън се тротуари
разчистят - вече се насбраните тълпи
разиждат: повече се гладно не търпи -
и бързат към дома деца, мъже и стари,
готова дето ги трапеза вече чака.
За бащин скут дете увиснало проплака,

бащата сопнато нататък го повлече,
огледвайки се все към царския балкон.
Сред улицата с шум претрополя файтон,
покрай двореца сви и татък се далече
скри - в него мярна се там офицер напети
с параден бял калпак и златни еполети.

Заглъхват улици, мълчат и тротуари,
насбраний смет по тях измете го гладът,
и пак на слънцето олегна се прахът,
столичний прах дебел, за който са немари
били до днешен ден "по немание средства"
стотина изборни и все почтени кметства.

И само долу там край градската градина
на слънце тътри се сам "вечний секретар
на правосъдието", сам - с верния си стар
сюртюк - и ето го лениво се прозина.
В неделя по обяд, по летний зной пладнешки,
прозявката е свят и висши дълг човешки.