ПРЕДГОВОР КЪМ “СТИХОТВОРЕНИЯ” (1904)

П. П. Славейков

web | П. К. Яворов. Критически силуети

В България понякога стават неща, за които дори и приятелят Хорацио не  е ни сънувал. И не само приятелят Хорацио, но и г. Яворов надали ще е сънувал, че ще доживее второ издание на стиховете си.

Пада ми на ум, че това ще е случайна работа. А много би ми било драго да се уверя, че не тъй. Защото тези стихове заслужават не две, а двесте издания. Не двесте, а само едно единствено. Инак те ще са изложени на опасност да станат популярни, като бисерите, и да се труфят с тях онези, на които и стъклените мъниста са зеде труфила.

Популяризацията на изкуството, поефтеняването, демократизирането му - то е неговото унижение. Изкуството е отбрана, празнична храна, или, нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат улични вестници, за онези, които прибират сметът на обществения живот и живеят в него. Популярни са онези писатели, които на книжния пазар продават дрипи. Само един вид художествени произведения смеят да бъдат популярни - простата, наивна песен (Das Lied). Само нейните творци е позволено да се домогват към популяризирането й, защото с нея се иска да се върши непосредствена служба. В йерархията на художествените чинове песента е обикновен солдатин, комуто е съдено да изпълнява непряка служба, покрай пряката си.

А тези стихове са отбрана храна. От тях тогава второ издание?

За какво са харесали те на българския, на безкнижния читател, на фасулковеца в ума, - във военна и гражданска форма, - на горделивия със своето душевно убожество филистер? Помислих си, че отговор на този си въпрос ще намеря в критиките върху първото издание на тези стихове. И потърсих го там.

И почнах да чета.

Един пише: В стиховете на Яворова кипи преди всичко душа на певеца, на художника, на поета, на ясновидеца... Той открива пред читателя своята човешка душа тъй ясно, тъй категорично...

Друг открива Америка с дребни-едри думи: Яворов има със стиховете си цел - да събуди у нас високото чувство на състрадателна любов. И затова състраданието му се лее обилно в стиховете. Те са тъжни, а тъгата е признак на избрана от Бога натура.

Трети предъвква: - свежест на чувства, горещина на благородна страст, топлина на хуманност и любов към всеки страдалец. Яворов е певец на тъгата.

Четвърти, пети и шести.

Може да има още, - но поврага с тях, те казват същото, горе-долу със същите думи. Чудно съгласие! Съгласие на критици, стоящи на онова общославянско низко културно равнище, от чиято гледна точка само тъгата се счита за признак на избрана от Бога натура. И то тъгата на другите, - които не познаваме, а считаме граждански дълг да ги оплакваме. Социалната тъга, - онази спукана цигулка, на която се свирят най-изтърканите мелодии.

Г. Яворов подзема понякога такива изтъркани мелодии. Българският читател и критик се улавят за тях и отвиват бурмата на своите брътвежи. Брътвежите възбуждат апетит - и ето ти второ издание излиза прясно-прясно.

И то ще се разпродаде. А все пак за онези, които са го купили, ще остане тайна ценното и хубавото в тая книга, в тия стихове. Защото пак само по някои литературни месечни и полумесечни дрипелчета ще се обади някой потребител на “най-големите и широки болки на българския народ” и ще се упои от тая тъга. И ще заплаче на чужд гроб, не виждайки своя. Гробът на културен нехранимайко готов и дяду Господу брадата да оскуби, защото той не е от негова еснаф. Българският сегашен читател - а с него заедно и критикът - не заслужават ни най-нищожно внимание. Защото те дирят, тям се харесва само онзи писател, който стои в умствено и нравствено отношение на равна нога с тях. Знайте онези животни, за които пословицата казва, че се помирисвали през девет баира? Ето такива животни са сегашните български читатели, и който поет или писател е като тях, или им се стори като тях - те го възславят.

На тези читатели и критици им се струва, че г. Яворов е от тяхната пасмина. Горко им!

Той ги презира повече, отколкото аз.

Достойните за презрение не са способни да видят и познаят, че стиховете, в които става дума за състрадателна любов и тъга за другите, са преходно нещо у нашия поет, последно ехо от преживени младежки увлечения. Документи за социалистически кошмар, който му е гнетил душата, който гнети и сега душите на сума рошевоглави юноши. И тези стихове, освен хубавата им форма и езика, с който са написани, са интересни само като документи за развитието на поета, за началото на неговото самосъзнание. В по-сетнешните му стихове няма онзи фалшив тон, който отличава юношеските му изтъркани мелодии, като “Не е за него дума” (с. 20), “На нивата” (с. 43), писани не лошо по чужд навей, с цел да възбудят състрадателна любов. Не е тука работата, че тези стихове са на социални мотиви - поетът е волен да взема каквито му са по сърце - а че те са по партизанско социалистически манер изкълчени и фалшиви. Така например хероят на “На нивата”, наместо да възбуди у читателя чувство на “състрадателна любов”, докарва отвращение. Защото мотивите на неговите филипики против труда са главно мързелът и бирникът - двата главни фактора на партизанската социалистическа мисъл. Излязъл от тая спарена атмосфера, поетът налита вихърът на личните мъки и блъскан от тоя вихър, той излязва на свободен въздух, взира се в себе, оглежда и около си - и ни запява за своя тъга и радост. Омраза и злоба няма вече тук, а скръб на здравочувстващ човек, комуто се мярка идеал - не вече партийна програма.

Не току тъй случайно, струва ми се, поетът е възпял тъй дивно и просто свежа “Пролет” (с. 17), на която той казва бодро “добре дошла”, бързайки да излезе на полето; - от спарената атмосфера на фразите - в полето на деятелността. В това поле той се скита до едно време с незнайни никому мисли и чувства, като “Чудак” (с. 14), и привиденията на живота го налитат отвред. Тези привидения той е възсъздал словом в цял ред малки стихотворения, в които, под булото на символа, са изразени лични настроения, но тъй обективно и смогнал да възсъздаде той, че от лични те са станали общочовешки. Висш майсторлък на формата е достигнал поетът в тия стихове. Взрете се в “Лист отбрулен” или в “Безмлъвна нощ”. Тъй много казано и с тъй малко думи - де то у другите наши прославени бърборковци на словото?

С такава форма и стих са написани и онези стихове на г. Яворова, в които той е дал израз на своите чувства като отстъпник от общия път - пътя, по който щъпукат обикновените българи. А именно тези стихове ни го показват в неговата душевна възмъжалост. Той остава “Честитите” да вървят по кокошия си път и тръгва по стъпките на един идеал, на гроба на чийто поклонници се пишат такива Епитафии, каквато поетът си е написал на с. 21. И дивни са стиховете, на които този идеал го е вдъхновил - това са химни не вече на злоба или състрадателна любов, а стонове на възмущение и пориви за борба. Ако г. Яворов, в по-нататъшното си развитие като поет, излезе победител из борбата, която ни рисува в “Нощ” (с. 67), в неговото лице ний ще имаме един наследник на Ботева, на онези елементи от неговата поезия, в които поетът-войвода се явява изразител на националния дух. Не отрицателя Ботев, не паломника на разрушителни книжни идеи, а певеца на “Хаджи Димитър”, “На прощаване”, в които се чува туптежът на българското сърце, възродено за борба и самопожертвуване.

Не случайно аз подмятам тук името на Ботева. Защото не случайна е връзката на г. Яворовата поезия с неговата. Вникнете в образа на мълчаливия “Чудак” - ако си го представите говорящ, то ще чуете без друго “Ти ли си, майко, тъй жално пела”.

“Арменци”, “Заточеници”, “Честит” и “Хайдушки песни”! Тези нови и бодри другари на “В механата”, “На прощаване”! И най-вече “Хайдушките песни”. От тях дъха на Балкан, те миришат на пролет, каквато беше ланшната и тазгодишна, ечаща от гръм и песни, опръскана с кърви и сълзи - под чиито зелени клони, слава Богу, певецът не намери своя самотен гроб. Но отмина гроба на другаря си, обкичен с тези песни.

* * *

Мотиви и мисли и чувства, за които г. Яворов пей - тях всякой би проумял, дори и споделил. Но те са изпяни в такава форма, с такъв език, които не са за проумяване на българските фасулковци.

Ето защо се съмнявам аз, че и критици, и читатели не са разбрали, макар и да са ги чели, и не ще ги разберат, макар и да ги четат тези стихове. Тяхната високохудожествена - ще ми се да кажа декадентски изискана - форма... оркият нашенски читател! тя не е лъжица за твоите уста. И какво ще проумееш ти от тоя елиптически стегнат, спретнат и енергичен език, който се огъва като дива лоза о явор, о тази невидена до сега у нас форма?

Формата и язикът превръщат г. Яворовите стихове на скъпоценности и като таквиз - аз бих желал тяхната непопулярност.

Те като скъпоценност са отредени само за любители. А любители няма още по нашенско. Няма и да ги има, Бог знай до кога. - До когато диваците не опитомеят и чувството за хубавото не се привие в душата им като неотемлен елемент на нравствена красота, на културност и човещина.

Опитомяване на диваците е една от неблагодарните и велики задачи на поета. Между малцината български писатели и поети, които съзнават своята жестока задача, и са израснали душевно за нея, е и г. Яворов. Но, ще повторя пак, до време желал бих това да бъде единствено издание на неговите стихове. Защото, за сега, отбраните български поети тряба да сторят път на популярните, на носителите на бит-пазарски лаври - на продавачите на ефтина стока. Когато публиката се заоригва от фасул, тя ще потърси отбраната храна. И тогава ще е време за двеста издания.

Архангелов-ден, 1903

© П. П. Славейков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002

П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, LiterNet, 2002.

Други публикации:
П. К. Яворов. Стихотворения. София, 1904.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ “Неофит Рилски”, 2002.