Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗНИ УПОТРЕБИ - ЕДИН ЕЗИК
(ИЛИ ЗА ЕДИНСТВОТО МЕЖДУ "ПЛОВДИВСКИЯ", "ОДЕСКИЯ" И "СОФИЙСКИЯ" ПЕРИОД НА ВАЗОВ)

Огняна Георгиева-Тенева

web

"Драски и шарки", в това число и "Кардашев на лов", присъстват в критическата рецепция на Вазов преди всичко в широкото поле на панорамните изследвания - на творчеството на самия писател (М. Цанева) и на процесите в българската белетристика (Г. Цанев, М. Николов, Б. Ничев, Т. Жечев, С. Игов). Често текстовете от "Драски и шарки" се обобщават с литературоведски аморфното "софийски период на Вазов". Настоящият текст прави опит да преодолее непродуктивното топографиране на Вазовото творчество (пловдивски, одески, софийски и пр. период) и да види "Кардашев на лов" в контекста на Вазовото наративно моделиране. Ще се защищава тезата, че трите периода - "пловдивски", "одески", "софийски" - са единни по отношение на изобразителните принципи и че различия могат да се открият само в модалностите; че отказът от националното митологизиране е отказ не от идеологичната риторика, а е нейна нулева (неосъществена) валенция; че "софийският период" е не отделен период в началата на белетризиращото Аз, а е ново - ниско - положение в скалата на обществената аксиология, придвижване на творческата рефлексия по зигзагите на историческата променливост, което превръща "идеолога на нацията" 1 в антагонист на следосвобожденския партикуларизиран социум.

Проследяването спецификите на новата употреба на вече утвърдените изобразителни принципи ще се съпътства от необходимите съпоставки с предишните употреби - в творби, представителни за периода на високото идеологизирано слово - "Немили-недраги" и "Под игото".

В средата на 90-те години писателят Кардашев, самоопределил се като реалист, тръгва "на лов" за "нова" тема или "нов" житейски мотив за "нова" повест", в която героят да има "нравствен облик". Трикратната употреба на определението "нов" още във встъпителните думи към същинския разказ за ловуването експлицира нагласата да се откликва на "духа народен", на актуалния морален статус в българския национален живот - за да станат те част от Новата История, - нагласа, чрез която читателят разпознава двойката Кардашев-Вазов като хомологична.

Встъплението на "Кардашев на лов" нарочно и неколкократно демонстрира позитивно творческо намерение, стремеж към апологетизиране на българския живот, на "възвишените" типове в него.Ловните трофеи обаче "пишат" текст, чийто патос е противоположен на желания. "Натурата", посочена като единствен извор на материал за творчество, не е в състояние да осигури на творящото се слово място във високите регистри на литературата.

Ще започнем с интенциите на имплицитния автор, които във Вазовото повествуване поначало носят категорична оценка за обекта на изображение, а оттам - и мотивировка за естетическото полагане на това изображение. В "Немили-недраги" са налице и преки свидетелски излизания на реалния автор, които доизграждат мъченическо-героическият ореол около образа на персонажите; директно внушават, че мястото на историческите им прототипове е в пантеона на националните месии: "Такъв беше човекът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!"

В "Под игото" Вазов прави най-широката и последна крачка към националното себеоценностяване - митът за героичното обгръща целия народ: "Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани, и университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели."

Срещу прякото романтическо остойностяване на Своето в "Немили-недраги" и "Под игото" в "Кардашев на лов" стои разкривената гримаса на писателя реалист от следосвобожденска България, застанал с лице към "уродливите явления" на новото време, чийто художествен еквивалент може да бъде само сатирата: "Настоящето може да дава живот само на сатирата. Нека бъде сатирата!"

"Обективният" ход на събитията трябва литературно да се запамети, но това е само едната страна от смисъла, който Вазов вижда в своето писане. Другата страна е оценностяването на видяното, което Патриархът винаги прави по своята строга гражданска аксиология. Според директната оценка на писателя в "Кардашев на лов" общественото живеене вече не е моралистки образец, а тъкмо обратното - то е пагубно за духа пропадане в бездните на практицизма.

Анализационното успоредяване между "Немили-недраги" и "Под игото", видени като мегатекст на възрожденската героична митологизация, от една страна, и "Кардашев на лов", от друга страна, - като неин негатив, е особено продуктивно по отношение на персонажните системи.

Изследователи на Вазовата белетристика2 подчертават, че човекът в него е интересен преди всичко като явление на епохата, преди всичко като въплъщение на духа на своето време.

В този смисъл окото на художника е устремено ПРЕЗ и ЧРЕЗ човека, макар и добре портретуван, към епохата, която го е създала. Така героят се осъществява най-вече в съотнасянето си с националното време, със значимостта от гледна точка на националното.

Тоталната обусловеност на героя от средата го прави герой - тип. Показателно в това отношение е жанровото самоопределяне, което Вазовата творба много често носи в паратекстовото си пространство: "Под игото" е "роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението", "Чичовци" е "галерия от типове и нрави в турско време", т.е. и в двата случая е налице ясен общностен обект на изображение. При това типът задължително е релативизиран с конкретното историческо време. Художествената семантика още на входа към творбата се самоописва като породена от взаимовръзката исторически момент - човешки тип.

Текстовете от "Драски и шарки" носят жанровата номинация "очерки". Движението от роман към очерк е жанрово експлициране на прехода от едно епизирано - "величаво" - историческо време, излято в обемите на романния изказ, към едно друго време, в което националното пространство съществува вече не в своята идейна обединеност, а в персонална разпокъсаност. Жанрът "очерк" е сигнал за вертикалното придвижване на изображението от високото поле на национално героичното в ниското поле на делничното, което вече е лишено от своя единен и героичен субект и е разпиляно сред множество издребнели фигури, погълнати от индивидуалните си низки страсти. В съгласие с Б. Ничев3, който определя "Кардашев на лов" като циклизирана проза, добавяме, че тази творба не постига романовостта, защото й липсва центростремителна съсредоточеност и епична "затвореност". (Неслучайно критиката единодушно сочи "Под игото" като най-успешната романова реализация на Вазов - каквато не повтаря нито "Нова земя", нито "Казаларската царица" с провалилия се опит да се създаде нов положителен герой: и на двата романа не им достига романогенериращ общностен патос).

Жанровото определение "очерк" има смисъла и на акцент върху принципното уважение на Вазов към натурата, като в случая целта е да се засили гражданско-етическата възприемателска нагласа.

И така, срещу образите на революционизирани и революциониращи се патриоти в "Под игото", всички обединени около националната идея, която в съзнанието им има абсолютна ценност; срещу хъшовете от "Немили-недраги", също носители на възрожденската идеологема, всеки герой от "Кардашев на лов" живее живот сам за себе си, отделен в общественото пространство, отдаден на своето индивидуално и по правило низко влечение. Гувернантка-немцойка, подуенски шоп, стражар, градски кучеловци, комарджии, любители на кафето, но повече на клюките, вестникопродавци, митингаджии, цигани-музиканти, файтонджии, чиновници, депутати и пр. са калейдоскопичните парченца безлични човешки присъствия, които преминават пред очите на Кардашев, тръгнал да търси Човека на Новия ден. Тези разнолики, но безлични обитатели на града се срещат в неговото пространство случайно и случайно образуват някаква обща фигура, след което тя бързо се разпада, парченцата й се разпръскват, за да образуват нова, но отново мимолетна конфигурация.

Всеки се движи по своя собствена и безразлична за останалите траектория, която не оставя и няма защо да оставя трайни следи - оставя само драски и шарки върху застоялата равнина на градския живот. Това са анонимните човешки присъствия в следосвобожденска България, които повествованието често лишава от индивидуални имена или най-много ги представя с кодово или гротесково звучащи - Холски, Каишев, Конков, Панчорков.

Художествена значимост и безликост на персонажа е необичайна за българската литература от 19. век комбинация. В "Кардашев на лов" значимостта на персонажа се осигурява от пространството, което творбата му предоставя, - то работи за утвърждаване позитивното намерение на писателя Кардашев-Вазов да изобрази героя на новото време. Това пространство обаче остава незапълнено - подобно на, метафорично казано, празните килийки на пита слънчоглед, чиито семена са се изронили. Истинския герой в "Кардашев на лов" го няма, той принадлежи на миналото, от него е запазена само идеята за герой. Реално е само неговото отсъствие. Бързо преминаващите човешки сенки са не повече от камуфлажен заместител на липсващия следосвобожденски гражданин и патриот.

Повествователният модел на "Кардашев на лов" се формира именно във и чрез отсъствието на героя, който би трябвало да бъде главен, който би трябвало да организира (подобно на Бойчо Огнянов или на Странджата) многообразието от индивидуални желания, да ги обедини в една ясно подредена гражданско-патриотична общност, противопоставяща се на традиционната статичност, конформизъм и ред в социума. Тъкмо обратното, липсващият герой на новото време - или антигероят, е лишен от динамиката на съграждащото рушене на един Огнянов: той е потопен в блатото на гражданското разтление, на асоциалното живеене, лишено от позитивна цел.

Най-"представителните" трофеи от ловуването на Кардашев имат лични имена, имат и характерологични черти: Каишев, развенчаващ търговското си съдружество с Калъчов; Симеон Григоров, комарджия, самоубил се заради парични загуби; Конков и Жаравков - политически врагове, разменили си съответно вестникарска ругатня и уличен побой с бастун; Вангел - убиец; майор Панчорков - приел венчилото след солидно финансиране от бъдещия си тъст; чичо Танаско - смазан от мъка по изгорялата си в боевете между турци и руси къща, и пр., и пр. - все герои, за чието поведение позитивната обществена релативираност, иначе задължителна за Вазовото белетристично разказване, тук остава неосъществена. Повествованието наслагва тези гротесково разкривени образи, интегрира ги в един злободневно актуален ред, в който с оголена очевидност зейва празното място на търсения Положителен герой. Поетиката на персонажната система в "Кардашев на лов" е поетика на отсъствието - доколкото Вазовата персонажна система безусловно изисква, а в началото на тази творба и открито заявява необходимостта от образ на осъзнатия гражданско-патриотичен дълг.

Напразното търсене на героя, всеки отделен провал в това начинание се проецират върху композиционната постройка на творбата. Всяко "предизвикателство" към "ловеца" Кардашев е обособено в самостоен повествователен епизод. За разлика от "Немили-недраги" и "Под игото" обаче, където разказът се разгръща в логичен причинно-следствен ред, отделните части тук не правят сюжетно единство. Те просто съ-съществуват. Съ-съществуват в своята фрагментарност, в своята самостоятелност и самоизолираност: поетиката на композицията е снабдена с голяма семантична тежест - тя имплицитно носи идеята за разпокъсаността на националния живот и за умалеността на неговите мащаби.

Ако съпоставим "Немили-недраги" и "Под игото" с "Кардашев на лов" и в плана на сюжетиката, ще установим, че ефектът на неосъществимия замисъл се утвърждава.

Вазовият сюжет винаги е разчитал на събития с ярък характер, на тях разчита и сега: Кардашев търси "неожидано събитие", което ще му "открие рудницата на едно ново вдъхновение". За да напише своята "повест", на Кардашев-Вазов му е необходимо значимо житейско събитие - защото то е гръбнакът на художествената семантика. В "Кардашев на лов" обаче значимо събитие няма, оттук и неосъществимостта на вазовския тип сюжет. В "Кардашев на лов" има само отделни случки, дребнави, битово профанни или откровено безнравствени - като едни безсмислени и разкривени драски или като мръсни шарки върху блатистата повърхнина на всекидневието, заемаща мястото на неслучилия се във високото пространство национален живот. "Плоскост и пошлост" - безсилно ще установява несполучилия търсач на вдъхновяващ сюжет. Естественото за Вазовото повествование прогресивно-хронологично "напред" тук не просто буксува, то изобщо не може да се състои, защото търсеният субект на действието, както бе посочено, липсва. Така кръгът от взаимосвързаните отсъствия се затваря: действителен художествен предикат няма, няма и действителен субект на художественото действие и в съответствие с това и характерната вазовска структурна организация на текста съществува само в пунктир.

В "Кардашев на лов" отсъства и традиционният за Вазов образ на общественото пространство. В "Немили-недраги" героите обитават Чужда земя. Тя обаче ги е приютила, защитила ги е от истинския Чужд, самонастанил се в Своето пространство, и им е осигурила ако не истинска свобода, то поне свобода на мечтите, на гръмкото слово, на придвижването. Чуждата земя позволява всичко това, поради което тя придобива ореола на топофилията. В "Под игото" Влашко също е положителен пространствен трансцендент, който Огнянов мисли като земя на свободата, като образ на надеждата за временен приют. Русия пък е сакрализираното несвое пространство, персонифицирано като "дядо Иван", който ще възстанови изгубената пространствена идентичност на българите. Конкретното "тук" в "Под игото" 4 по отношение на отвоюваните от поробителя "свои" места - училище, църква и пр. - също носи знака на топофилията.

Семантиката на пространствения модел в "Кардашев на лов" е парадоксално друга. Хората вече обитават лицевите части на едно обширно - столично - пространство, но в този център на освободената етнотеритория отсъстват центростремителни сили. Вазов-Кардашев очаква да срещне духа на общностното живеене, а среща убогостта на разпокъсаната цялост; очаква да види "добри проблески", а се натъква на тъмни страсти; надява се на "благородни вълнения", а го връхлита филистерството. Живеенето на Открито като ценност е проиграно - хората само преминават през "общото" пространство, за да достигнат до Своето място. Тези хора са обитатели на града, но не и негови Граждани. "Истинското" живеене става не в публичното, а в частното пространство: "Тука повече минувачи се кръстосваха по посоката на разните улици, които излазят на мегдана: чиновници, търговци, военни, които отиваха по службата си, госпожи, които бързаха в модните магазини... В Търговската улица движението беше по-голямо. По тротоарите минувачи, в средата файтони вървяха и се пресрещаха..." Градският център в "Кардашев на лов" е не повече от суха геометрия. В него хората не се срещат, а се пре-срещат или се разминават бързо, защото всеки носи в себе си някакъв по-съкровен пространствен образ: за Каишев това е една спечелена на търг постройка; за Вангел - дял от наследствена воденица и от къща с дюкян; за Братемойев - канцелария, и пр., и пр.

Пространството в "Кардашев на лов" е двойствено, разслоено е на "сакрално" пространство - затвореното свое, към което всеки се стреми и носи в своите нискорасли тькмежи; и на обществено - профанно, срещащо хората безразборно, без да ги събира, или, ако ги събере, да се превърне в съсъд на низките им страсти: клюките в кафене "Червен рак", злорадството в храма, яловите препирни в Народното събрание и пр., или пък направо за да ги сблъска - уличният побой между вестникар и политикан.

Сакралността на своето пространство е очевидно карикатурна, гротесково бездуховна. Своето, също профанно, но - скрито профанно - пространство, заедно с открито профанното обществено пространство, образуват хоризонтализираният, плосък, лишен от символна височина тонус на безнравствеността.

Истинската духовност е затворена зад вратата към миналото - тя е само надпис, застинал в градската топонимия. Образът на отсъстващото високо постранство се разчита в имената на столичните улици и площади: "Раковски", "Левски", "Любен Каравелов", "Цар Шишман"... - топонимия, която всекидневието е банализирало и е лишило от смисъл; която е със заличена етимология, следователно - със заличена памет за героичното "недавно" - топонимия, която се възприема като механичен набор от звукове. Героиката на миналото, незабелязана от никого, наднича от табелките на улиците, за да види низостта на новото време, която позволява на ул. "Левски" файтонджиите да псуват по турски, а улица "Раковска" да извиква асоциации само за хубаво вино...

Кардашев-Вазов, обходил с поглед градското пространство и хората в него, прави монтаж от уловеното с неговата "камера". Пространствената гледна точка е единствена и е преди всичко елемент от поетиката на композицията, но наред с това виждането "отгоре", с което е привилегирован авторът-разказвач-герой, е част от неговия образ на гражданин-моралист. Кардашев-Вазов гледа, обработва видяното моралистично и от него прави литература - защото така той осмисля призванието си на писател. "Мотив за един карикатурист" - ще каже Кардашев, а в края на творбата ще повтори: "Нашият живот ни дава само уродливи явления... Бъдащето е неизвестно никому: може би то пази в тайните и крила за полети на възвишената поезия. Настоящето може да дава живот само на сатирата. Нека бъде сатирата!"

Впрочем финалът на "Кардашев на лов" е много показателен за Вазовото отнасяне към литературата като към институция. Ако в "Немили-недраги" и в "Под игото", но най-вече в лиро-епическия цикъл "Епопея на забравените" литературната институция трябва да работи за консолидирането на българската нация и за изграждането на новия мит за нея, то в "Кардашев на лов" тя отправя предупреждения за дезинтеграция в националната общност, за надробяване в полето на низките страсти. (И ако днес не достига информация за естетическото въздействие на творбата върху тогавашния широк читател, то съществуват сигурни доказателства за нейната "приложност"5, за социалното й функциониране в моралистичната сфера, каквото е например документираният във в. "Сливен" наивен за нас апел към господина Вазова, в следващата своя книга "да укаже изход от обществените злини"6.

Финалът "Нека бъде сатирата!" има смисъла на заклинание към българската литература да бъде рубеж на морала. Това е и поредният аргумент в подкрепа на убеждението за идеологическата връзка, която Вазов прави между нещата и думите за тях. При очевидната промяна на "нещата" - българският род се трансформира в български социум - се променя и обектът на изображение. Съответно думите от идеологични в национален план стават идеологични в социален план. Структурата на двата елемента в съотношението "неща - думи" обаче не се променя, т.е. художественият модел от т.нар. софийски период е идентичен с този от "пловдивския" и "одеския". Променят се само стойностите в елементите на модела - срещу ярко положителния герой, срещу яркия гражданско-патриотичен сюжет, срещу постъпателното фабулиране в "Немили-недраги" и в "Под игото" в "Кардашев на лов" стоят нулеви стойности. Пред читателя е същият, но останал неосъществен проект. Налице е палимпсест, който заедно с първообраза си говори на българина с принципно непроменен идеологически и художествен глас, утвърждаващ необходимостта от колективен идеал, от колективно въздигане към "висоти в националния дух".

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Пелева, И. Идеологът на нацията. Пловдив, 1995. [обратно]

2. Панова, И. Вазов. Елин Пелин. Йовков. София, 1967. [обратно]

3. Ничев, Б. Съвременният български роман. София, 1981. [обратно]

4. Вж. интерпретацията на Стефанов, В. Херменевтика на робското пространство. В: "Под игото" на Иван Вазов. Критически прочити. Шумен, 1996. [обратно]

5. Георгиев, Н. Приложност и неприложност на българската литература. В: Мнения и съмнения. София, 1999. [обратно]

6. Вж. в. "Сливен", 1894, бр.12. [обратно]

 

 

© Огняна Георгиева-Тенева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 6
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2001, № 11 (24)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 6.